Обезщетение при незаконосъобразно спешно задържане в психиатрична болница

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 103

София, 20.05.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

при участието на секретаря Даниела Цветкова като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 2050 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Касационното обжалване е допуснато по касационна жалба на М. М. С., чрез назначения му особен представител адв. В. К. против решение от 02.12.2020 г. по в.гр.д. № 725/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 716/05.11.2019 г. на Районен съд Казанлък, постановено по гр.д. № 162/2018 г., с което е отхвърлен предявения от касатора срещу „Център за психично здраве –С.“ ЕООД и Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място], частичен иск с правно основание чл.49 ЗЗД за солидарното им осъждане за заплащане на обезщетение в размер на 6000 лв. / от пълен размер на иска - 30 000 лв./, представляващо обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в неправомерно задържане, стрес, срам, страх, уронване на престиж, психически тормоз вследствие престоя на ищеца в двете здравни заведения за периода от 10.05.2014 г. до 15.05.2014 г., ведно със законната лихва от 10.05.2014 г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Доводите са, че по делото не били ангажирани доказателства, че настаняването му в психиатричната болница, извършено на 10.05.2014 г. е при условията на спешност, като поддържа, че такива съществуват само за доказано психично болни лица, които се водят на отчет в съответното ЦПЗ. На следващо място поддържа, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са обсъдили, че по отношение на него не са били налице посочените в чл.146, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Закона за здравето предпоставки; че е липсвало правно основание за издаване на епикриза № 333/2014 г. от „Център за психично здраве – С.“ ЕООД, както и че не е налице информирано съгласие от негова страна. Според касатора е нарушена нормата на чл.52, ал.4 от Конституцията на Република България, според която никой не може да бъде подлаган принудително на лечение и на санитарни мерки, освен в предвидените от закона случаи, а съгласно Закона за здравето, принудителното настаняване за лечение може да бъде осъществено единствено въз основа на съдебно решение, каквото в настоящия случай не било налице. Позовава се и на нарушения на нормите на чл.30, ал.1, ал.2, ал.3, чл. 35, ал.1 от Конституцията, чл.5 §1 и чл. 8 от ЕКЗПЧОС, чл.2 от Протокол № 4 към Конвенцията, чл.3, §2, т.а, чл.6, чл.45 от ХОПЕС, чл.87, ал.1, чл.88, чл.146, 147, 154 и 157 от Закона за здравето и Наредба № 24/2004 г. на МЗ, регламентираща медицински стандарт „Психиатрия“. В открито съдебно заседание, касаторът поддържа касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо него иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен изцяло.

Ответната страна - Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място], редовно призована, не изпраща представител. В писмена молба се поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.

Ответната страна – „Център за психично здраве – С.“ ЕООД, редовно призована, не изпраща представител.

Обжалването на решението е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност в хипотезата на тежко нарушение на материалния закон, доколкото последният е приложен в неговия противоположен смисъл, което е пряко установимо от мотивите на въззивния акт.

За да отхвърли предявения частичен иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД въззивният съд е приел, че ищецът е приведен от полицейски служители при първия ответник – Център за психично здраве - С. при условията на спешност, т.е. в хипотезата на чл.153, ал.1 ЗЗ, предвиждаща прилагане на спешна психиатрична помощ спрямо лица с очевидни признаци на психично разстройство, когато поведението или състоянието им представлява пряка и непосредствена опасност за здравето и живота на други лица. От епикризата, издадена от лекар, работещ в центъра за психично здраве се установява, че ищецът с поведението си е представлявал пряка и непосредствена опасност за здравето и живота на околните, като е направена преценка, че спешната психиатрична помощ в случая следва да се окаже от друго лечебно заведение, посочено в чл.153, ал.2 ЗЗД, а именно лечебно заведение за стационарна психиатрична помощ, каквото заведение представлява втория ответник - Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място], към което е насочен ищеца. Прието е, че хоспитализирането на ищеца в болницата на 10.05.2014 г. е именно в хипотезата на спешност, което се установява от заключението на приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза, според което представената анамнеза и установеното при психиатричния преглед са основания за хоспитализация по спешност с цел овладяване на спешното състояние. При съобразяване на събраните по делото писмени доказателства, съдът е приел, че със заповед на директора на болницата от 12.05.2014 г. , ищецът е настанен временно за срок от 24 часа, след като е постъпил по спешност на 10.05.2014 г. , т.е. за периода от 10.05.- 12.05.2014 г. ищецът е пребивавал в лечебното заведение по спешност по смисъла на 153, ал.1 ЗЗ, а от 12.05.2014 г. до изписването му на 15.05.2014 г., е пребивавал в условията на чл.154 ЗЗ, тъй като срокът от 24 часа е продължен с 48 часа с разпореждане на РС Раднево от 12.05.2014 г. Този срок е изтекъл на 15.05.2014 г., на която дата е било насрочено и съдебното заседание за разглеждане на внесеното от директора на болницата искане за провеждане на задължително лечение на ищеца. След прекратяване на производството по ч. гр.д. № 223/2014 г., ищецът е изписан от болницата на същата дата.

Правилно въззивният съд е приел, че по отношения на първия ответник не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД. Съгласно чл.52, ал.4 от Конституцията на РБ никой не може да бъде подлаган на принудително лечение и санитарни мерки, освен в предвидените от закона случаи. В чл.153 ЗЗ е уреден редът при необходимост от прилагане на спешна психиатрична помощ, при който не се изисква съгласието на лицата, спрямо които се прилага тя. В настоящият случай ищецът е задържан за 24 часа с полицейска заповед за времето от 09.05. до 10.05.2014 г., като преди изтичането на този срок той е приведен при първия ответник – Център за психично здраве- С. при условията на спешност, т.е. изпращането му в центъра попада в хипотезата на чл.153, ал.2 вр. ал.1 ЗЗ, тъй като този ответник попада в категорията лечебни заведения, които са компетентни да оказват спешна психиатрична помощ. Изготвилият епикризата лекар обаче е преценил, че тази помощ следва да се окаже от друго лечебно заведение, посочено в чл.153, ал.2 ЗЗ, а именно – Държавна психиатрична болница, [населено място] и е насочил ищеца за хоспитализиране в болницата. От изложеното следва извод, че първият ответник не е нарушил с поведението на свой служител законовите условия и реда при лечение на психично разстройство в условията на спешност, поради което липсва елемента противоправност в действията на лицето, на което е възложена работата, поради което искът срещу първия ответник е неоснователен.

Неправилни са обаче изводите на въззивния съд, че не е налице противоправност в действия на служители на втория ответник, доколкото задържането на ищеца в психиатричното заведение за периода 10.05 – 12.05 2014 г. било обусловено от състоянието му, което изисквало спешна психиатрична помощ, а разпоредбата на чл.153 ЗЗ не обвързва овладяването на спешното състояние с конкретен срок, за разлика от разпоредбата на чл.154, ал.1 ЗЗ, съгласно която когато състоянието на лице по чл.146, ал.1, т.1 и т.2 налага продължаване на лечението след овладяване на спешното състояние, ръководителят на лечебното заведение взема решение лицето да бъде настанено временно за лечение за срок не по-дълъг от 24 часа, като уведомява незабавно близките на пациента за това.

Според даденото от въззивния съд тълкуване, лице с психично разстройство може да бъде задържано без конкретно определен срок докато бъде овладяно спешното му състояние, като след това ръководителят на лечебното заведение може да вземе решение лицето да бъде настанено временно за лечение за срок не по-дълъг от 24 часа. Настоящият състав на ВКС приема, че подобно тълкуване е неправилно, тъй като то води до неограничена дискреционна преценка на ръководителя на болничното заведение относно продължителността на престоя на лицето по спешност за овладяване на спешното състояние, при липса на процесуален ред по който да се осъществи контрол от съда върху тази преценка и влиза в пряко противоречие с чл.30, ал.2 от Конституцията и чл.5, § 1, б.“е“ във вр. чл.5, § 4 от КЗПЧОС, гарантиращи правото на свобода и сигурност и имащи за цел да осигурят, че никой не трябва да бъде лишаван от свободата си по „произволен начин“. Горното налага нормите, уреждащи спешната психиатрична помощ да се тълкуват корективно за да се определи какъв е максималния срок за принудително лечение при спешност на състоянието на пациента. Съгласно чл.153, ал.1 ЗЗ, спешната психиатрична помощ е съвкупност от медицински правила и дейности, които се прилагат спрямо лица с очевидни признаци за психично разстройство, когато поведението или състоянието им представлява пряка и непосредствена опасност за собственото им здраве или живот или за здравето или живота на други лица. Съгласно ал. 3 на чл.153 ЗЗ спешна психиатрична помощ се оказва съгласно утвърдените медицински стандарти, с които лицата оказващи психиатрична помощ са обвързани и съобразно който стандарт следва да се преценява правомерността на тяхното поведение. С чл. единствен, ал.1 от Наредба № 24 от 7.07.2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия“ са утвърдени медицинските стандарти за „Психиатрия“, съгласно приложението към наредбата. Настаняването на пациенти в психиатрично отделение или клиника по спешност е регламентирано в т.1.7 от приложението, като съгласно подточка 7 към т.1.7, след спешно настаняване на пациента в психиатрично отделение/клиника без негово съгласие, до изтичането на 24 часа ръководителят на болничното заведение организира клинична конференция за изясняване на състоянието и третирането на пациента и уведомява съда/прокуратурата за спешното настаняване. Медицинската справка следва да съдържа подробно описание на болестните прояви на пациента и свързания с тях риск за него или за околните. В нея се изразява и мнение относно необходимостта от разкриване на процедура за задължително/принудително лечение и същата следва да бъде доставена в съда/прокуратурата от нарочен куриер, който незабавно да получи обратно становище. При невъзможност за своевременно изпращане на медицинската справка, болничното заведение уведомява съда/прокуратурата чрез факс или по телефона. Съгласно т.8, ако лечебното заведение не получи становище от съда/прокуратурата за задържане и освидетелстване на пациента, след овладяване на болестните прояви, предизвикали спешното настаняване, той следва да бъде освободен, освен ако не изрази желание да се лекува доброволно. При систематичното тълкуване на нормата на чл.154, ал.1 вр. чл.153, ал.3 ЗЗД във вр. с т.1.7, под.7 и 8 от приложение към Наредба № 24 от 7.07.2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия“, се налага изводът, че лице което има нужда от спешна психиатрична помощ по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЗ може да бъде принудително настанено за лечение в психиатричното заведение по преценка на ръководителя му, но за срок не по-дълъг от 24 часа. Въз основа на изложеното тълкуване, настоящият състав приема, че ищецът е бил незаконосъобразно настанен за принудително лечение в периода от 11.05 – 13.05.2014 г., тъй като е липсвало правно основание, въз основа на което ищецът да е принудително лекуван. За периода от 10.05-11.05.2014 г. правното основание, на което ищецът е бил настанен е била заповедта на ръководителя на болничното заведение, а за периода от 13.05. – 15.05.2014 г. – разрешението на районния съд. Следователно поведението на изпълнителя на работата по смисъла на чл.49 ЗЗД е било противоправно, тъй като то противоречи на императивната разпоредба на чл.147, ал.1 ЗЗ, както и на чл.52, ал.4 от Конституцията, доколкото за периода от 11.05 – 13.05.2014 г. е липсвало годно правно основание, въз основа на което ищецът да бъде настанен в заведението за принудително лечение, поради което следва да се ангажира отговорността на възложителя на работата.

В случая ищецът безспорно е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, срам, накърнено достойнство и чест поради незаконното му задържане в психиатричното заведение за период от два дни, които следва да бъдат обезщетени на основание чл.52 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението настоящият състав, съобразявайки от една страна, че незаконните действия на лекарите в състава на болницата са нарушили неимуществени права на ищеца с конституционно основание, а от друга страна – краткия незаконен престой в болничното заведение, намира, че справедливото обезщетение за понесените неимуществени вреди възлиза на 1000 лв., до който размер следва да бъде уважен иска срещу ответника Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“.

Гореизложеното налага отмяна на въззивното решение в частта, с което искът срещу Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място] е отхвърлен за сумата от 1 000 лв. и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен до този размер. В останалата обжалвана част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне изцяло на частичният иск срещу ответника „Център за психично здраве – С.“ ЕООД, както и в частта, с която е отхвърлен иска срещу ответника Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място] за разликата над 1 000 лв. до пълния предявен размер на частичния иск от 6 000 лв., въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и на основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място] следва да заплати по сметка на ВКС сумата от 130,00 лв., представляваща съответните на основателната част на иска държавни такси за разглеждане на делото от три инстанции по инициатива на ищеца, от заплащането на които той е бил освободен на основание чл83, ал.2 ГПК с определение на Районен съд Казанлък.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение от 02.12.2020 г., постановено по в.гр.д. № 725/2020 г. по описа на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 716/05.11.2019 г. на Районен съд Казанлък, постановено по гр.д. № 162/2018 г., за отхвърляне на предявения от М. М. С. срещу Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място], частичен иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000 лв., ведно със законната лихва от 10.05.2014 г. до окончателното изплащане, като вместо него постановява:

ОСЪЖДА Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място], [улица] да заплати на М. М. С., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], на основание чл.49 ЗЗД сумата от 1 000,00 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконното му задържане в психиатричното заведение за периода от 11.05 – 13.05.2014 г., ведно със законната лихва от 10.05.2014 г. до окончателното изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение от 02.12.2020 г., постановено по в.гр.д. № 725/2020 г. на Окръжен съд Пловдив в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място], [улица] да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на ВКС сумата от 130,00 лв. - разноски за държавни такси.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: