Заплащане на извънреден труд при време на разположение между курсове

Текстът на акта

Ключови фрази

9
Р Е Ш Е Н И Е

№ 83
гр. София, 11.02.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Трето отделение , в открито съдебно заседание проведено на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

при секретаря Росица Иванова, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 917 по описа за 2024г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Й. Д., подадена чрез процесуален представител адв. Р. С. против решение № 372/21.12.2023г., постановено по в.гр.д. № 715/2023г. по описа на Окръжен съд – Добрич.

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 95/27.07.2023г., постановено по гр.д. № 533/2022г. по описа на Районен съд – Каварна и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 150 вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от Д. Й. Д. с ЕГН [ЕГН] срещу „Дидо Експрес 2020“ ЕООД, ЕИК 206267765 искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 6242.41 лева, представляваща сбор от трудово възнаграждение, дължимо от ответника за положен от ищеца в периода 01.06.2021г. – 31.07.2022г. извънреден труд съставляващ разликата между действително изработените от работника часове и изплатеното трудово възнаграждение по месеци и сумата 479.80 лева, съставляваща обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва върху него за периода от падежа на всяко месечно задължение до предявяване на исковата молба в съда – 09.12.2022г.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по правния въпрос: времето между отделните курсове, изпълнявани от транспортния работник по предварително утвърдено от работодателя маршрутно разписание включва ли се в съдържанието на понятието „време на разположение" по смисъла на чл. 7, ал. 4 от Наредба за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, приета с ПМС № 244/11.09.2006г., обн., ДВ, бр. 77/19.09.2006г., в сила от 01.01.2007г.?

Наредбата за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт /Обн., ДВ, бр. 77/19.09.2006г., в сила от 01.01.2007г./ е приета на основание чл. 154а от КТ и с нея се въвеждат разпоредбите на Директива 2002/15/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт. Наредбата е специална по отношение на Наредбата за работното време, почивките и отпуските /обн., ДВ, бр. 6 от 23.01.1987г./ и Наредба № 2 от 22.04.1994г. за реда за установяване задължение за дежурство или за разположение на работодателя /обн., ДВ, бр. 38 от 06.05.1994г./.

Съгласно чл. 1 от Наредбата за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, с нея се определят изискванията за организацията на работното време и почивката на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, и има за цел да се подобри защитата на здравето и безопасността им, ефективността на работата и да се подобри пътната безопасност като цяло. Гаранция за спазването на тези изисквания и за постигането на предписаните цели са вменените на работодателя задължения, в частност за отчитане на работното време на лицата, извършващи транспортни дейности в автомобилния транспорт в чл. 11, ал. 1 от Наредбата.

Съгласно чл. 7, ал. 1 от Наредбата при изчисляване продължителността на дневното работно време на транспортните работници се отчита времето от началото до края на работата, през което транспортният работник е на работното си място, упражнява своите функции или дейности и е на разположение на работодателя. Дефиниции за „работно място“, „упражняване на своите функции и дейности“ и „на разположение на работодателя“ са дадени съответно в чл. 7, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от Наредбата.

Съгласно чл. 3 от въведената Директива, „работно време" по отношение на транспортни работници е: времето от началото до края на работа, през което мобилният работник е на индивидуалното си работно място, на разположение на работодателя и упражнява своите функции или дейности, т.е. времето, отдадено на всички дейности в областта на автомобилния превоз и периодите, през които той не разполага свободно с времето си и е задължен да бъде на работното си място, и да е в готовност да започне нормална работа с някои задачи, свързани с изпълнение на дежурство, и по-специално през периодите на очакване на товарене или разтоварване, когато продължителността им не може да се предвиди предварително, т.е. преди отпътуване или точно преди действителното начало на въпросния период или съгласно общите условия, договорени между социалните партньори и/или съгласно законодателните условия в държавата-членка. Периодите на почивка по време на работа, посочени в чл. 5 и в чл. 6 и периодите, в които е на разположение, посочени в буква б) на чл. 3, се изключват от работното време.

Съгласно чл. 7, ал. 4 от Наредбата, във времето на разположение се включват и периоди, различни от периодите на почивка по време на работа и периодите на почивка, през които транспортният работник не е задължен да бъде на работното си място, но трябва да бъде в състояние да отговаря на всички повиквания, за да започне да управлява или да възобнови управлението на превозното средство, или да извърши друга работа. Такива са периодите: през които транспортният работник придружава превозното средство, докато то е пренасяно с ферибот или влак, както и периодите на изчакване на границата или поради забрани за пътното движение и през които транспортните работници, които управляват превозното средство в екип, прекарват седнали до водача или върху кушетка, докато превозното средство е в движение.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредба № 2 от 22.04.1994г. за реда за установяване задължение за дежурство или за разположение на работодателя, издадена на основание чл. 139, ал. 5 от КТ, когато особеният характер на работата налага, с колективния или индивидуалния трудов договор може да се уговори задължение за работника и служителя да бъде на разположение на работодателя извън територията на предприятието с готовност да осъществи при необходимост трудовата си функция. Фактически извършената работа през времето на разположение се отчита и заплаща като извънреден труд /чл. 3, ал. 4 от тази Наредба/. Идентични нормативни текстове са въведени и в Наредбата за работното време, почивките и отпуските в нов раздел IIа „Дежурство и време на разположение“ в редакцията му с ДВ, бр. 78 от 2022г., в сила от 30.09.2022г. /чл. 13в, чл. 13з, ал. 2/.

Доколкото в специалната уредба приложима по отношение на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт не се съдържа друго разрешение за заплащане на положения труд по време на разположение, то субсидиарно приложение следва да намери разрешението дадено в общата нормативна уредба, приложима по отношение на работниците и служителите с особен характер на работа.

Следователно, при съществуващата нормативна уредба и въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав дава следния отговор на поставения и допуснат правен въпрос:

Времето между отделните курсове, изпълнявани от транспортния работник по предварително утвърдено от работодателя маршрутно разписание, различно от периодите на почивка по време на работа и по време, през което транспортният работник не е задължен да бъде на работното си място, но трябва да бъде в състояние да започне да управлява или да възобнови управление на превозното средство за следващия курс по изпълнявания маршрут, се включва в съдържанието на понятието „време на разположение" по смисъла на чл. 7, ал. 4 от Наредба за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт. Това време на разположение, заедно с периодите на почивка по време на работа е изключено от продължителността на дневното работно време на транспортния работник съгласно чл. 7, ал. 1 от Наредбата, а фактически извършваната работа по време на разположение следва да се отчита и заплаща от работодателя като извънреден труд, в месеца, в който е положен трудът.

По касационните основания:

Касаторът Д. Й. Д. поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което отправя искане решението да бъде отменено, а предявената искова претенция да бъде уважена в цялост.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Дидо Експрес 2020“, чрез процесуален представител адв. Е. Д. оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд отхвърлил предявените Д. Й. Д. срещу „Дидо Експрес 2020“ ЕООД искове за заплащане на трудово възнаграждение, дължимо от ответника за положен от ищеца в периода 01.06.2021г. – 31.07.2022г. извънреден труд съставляващ разликата между действително отработените от работника часове и изплатеното трудово възнаграждение по месеци и обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение, въз основа на решаващ правен извод, че установените по делото 1005 часа при изпълнение на утвърдените от работодателя маршрути, с които ищецът като „шофьор на автобус“ е извършвал транспорт на пътници, извън часовете за почивка, които не са част от работното време и извън отработените при осемчасов работен ден 2080 часа, съставляващи сбор от престоите между изпълнението на два маршрута, не може да се отчетат като време, в което ищецът е работил. Обосновал този извод със съображения, че при престояване между два маршрута в [населено място] ищецът не е бил на работното си място по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, а в своя дом, а при престой в [населено място] е стоял на автогарата с микробуса по негов избор, а не по възлагане от работодателя. Приел, че по време на тези престои ищецът не е бил на разположение на работодателя, защото от него не се е изисквало да бъде в състояние да отговори на повикване на работодателя, за да започне да управлява микробуса преди началния час по разписание или да извърши друга работа на работодателя. Ето защо заключил, че тези 1005 часа не са положен от ищеца в процесния период извънреден труд и той няма вземане от ответника за възнаграждение за такъв.

Въззивното решение е валидно и допустимо, но при постановяването му е допуснато нарушение на материалния закон, в противоречие с дадения по делото отговор на релевантния материалноправен въпрос, както и на съдопроизводствени правила.

Установено е по делото и няма спор, че страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор № 6/31.05.2021г., по силата на което ищецът заемал длъжността „шофьор на автобус“ в предприятието на „Дидо Експрес 2020“ ЕООД при уговорено работно време от 8 часа и основно месечно възнаграждение от 650 лв. Трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ със заповед № 05/31.07.2022г. на управителят на дружеството. В периода м. юни 2021г. - м. юли 2022г. ищецът е работил като шофьор при ответника, управлявал е микробус, с който е извършвал транспорт на пътници по утвърдени от работодателя маршрути и разписания, с начален час 06:45 часа и краен час 20:15 часа в рамките на деня.

От заключението на допълнителната счетоводна експертиза, основано на обобщено изследване на данните от всички представени пътни листи е установено, че отработените през процесния период наднормативни часове, изчислени сумарно за период от един месец, след приспадане на дневни почивки от 00:45 часа и норматив от 8 часа, възлиза на 1005 извънредни часа, за които дължимото трудово възнаграждение с 50% увеличение възлиза на 6242.41 лева /3203-190-2008=1005/. Обезщетението за забава за него от момента на изискуемостта на всяко задължение до датата на подаване на исковата молба възлиза на 479.80 лева. По данни от разчетно-платежни ведомости за РЗ и пътни листи общият брой работни дни за исковия период, за които на ищеца е изплатено трудово възнаграждение са 260 работни дни или 2008 часа, а общият брой часове отработени само по маршрути от пътни листи – 1679 часа.

Основателно е оплакването в касационната жалба за неправилност и необоснованост на извода на въззивния съд, че при безспорна продължителност на действителното работно време на ищеца в изпълнение на възложени от работодателя курсове по маршрутно разписание, с начало на първия за деня в 6:45 часа и край на последния за същия ден в 20:15 часа, остатъкът от 1005 часа от действително отработените от него в периода 01.06.2021г.-31.07.2022г. часове, след приспадане на отработените такива по норматив и за почивки, не е реално положен труд, съответно не е извънреден труд. Този извод е обоснован с обстоятелството, че установените за същия период часове, в които ищецът реално е управлявал превозното средство са 1679 часа, а остатъкът от 1005 часа – е време на престой между отделните курсове по петте маршрута изпълнявани ежедневно от транспортния работник, в което той не е управлявал превозното средство.

Правен извод в този смисъл, въззивният съд извел при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила след обсъждане на показания на ищеца, дадени в качеството му на свидетел по н.а.х.д. № 49/2023г. по описа на КРС, въз основа на които приел, че в [населено място] ищецът стоял на автогарата с автобуса, защото нямало какво друго да прави. Обсъждането и изграждането на правни изводи въз основа на свидетелски показания, дадени по друго дело, по делото, по което не са пряко събрани, противоречи на основното начало за непосредственост в гражданския процес /чл. 11 от ГПК/ и нарушава съществено съдопроизводствено правило, гарантиращо правната сигурност и защита правата на всички участници в съдебния процес. Съдът не може да се позовава на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор. В този смисъл, както заявяването на исканията, твърденията, възраженията и доводите на страните, така и събирането на доказателствата трябва да се извършват пред и от оня съд, който ще решава делото. Принципът на непосредственост не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания събрани в друго производство. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, релевантните факти подлежат на доказване с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на конкретното гражданско дело, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на друго производство /в този смисъл решение № 66/12.03.2015г. по гр.д. № 5839/2014г. на ВКС, IV ГО; решение № 43/16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г., II ТО; решение № 36/28.02.2012г. по т.д. № 319/2011г., II ТО и др./.

Този извод на въззивния съд е мотивиран също на база обсъждане на обяснения на ищеца, дадени по реда на чл. 176 от ГПК в разрез с опитните правила и правилата на формалната логика, гарантиращи правилното мислене при установяване на фактите и последователността на разсъжденията при установяване на връзките между тях, поради което е необоснован. В обясненията си ищецът посочил, че след края на всеки курс пристъпва към изчистване, измитане и измиване на автобуса; почиства всички лакътници, които имат кърпички; зарежда гориво и се подготвя за тръгване по следващия маршрут. А преди началото на всеки следващ курс продава и проверява билети в автобуса, помага на пътниците при товарене на багаж. Да поддържа превозното средство чисто; да се грижи за техническата му изправност, като зарежда същото с гориво, масло, антифриз; след завръщане от курс да отчете паричните средства и направени разходи за гориво и/или ремонт като представи издадените му фактури, са все част от основните трудови задължения по длъжностна характеристика на заеманата от ищеца длъжност „водач на автобус“ при ответника. Въз основа на тези установени факти и доколкото няма спор, че в процесния период ищецът е изпълнил в установения от заключението на ССчЕ пълен обем превоз на пътници ежедневно по утвърдено и възложено от работодателя маршрутно разписание, следва извод, че в действително отработеното време, което надвишава отработеното по 8 часов норматив за всеки ден, извън периодите на почивка по време на работа, ищецът фактически е изпълнявал възложените му основни трудови задължения по време на разположение, независимо от това, че в това време не е управлявал превозното средство.

Основателно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е отчел времето на престой между отделните курсове при изпълнение на разписаните пет маршрута в две посоки за деня като личен избор на ищеца. При изпълнение на предписаното от работодателя маршрутно разписание, обстоятелството ищецът да се намира физически на територията на конкретно населено място в промеждутъка от време от конкретния час на пристигане до следващия час на заминаване, не може да се приеме, че е въпрос на негов свободен и независим избор, а е израз на подчинен, ограничен и служебен избор да изпълнява и да е в готовност да започне да изпълнява основните си трудови задължения. Във времето на престой между изпълнението на два маршрута, независимо от това дали се намира в населеното място, в което той постоянно живее или в друго, работникът не е имал автономията да избира неограничено и независимо въз основа на свободна воля времето си и да го посвещава на лични интереси, несъвместими с трудовите му задължения да бъде на разположение на работодателя, за да започне да изпълнява следващия курс. Обратен извод не се налага от анализа на показанията на свидетелите на В. Г. и И. Г., които не почиват на преки и непосредствени впечатления от работния ден на ищеца. Изводите във въззивното решение в обратния смисъл са неправилни и необосновани.

Фактически положеният труд по време на разположение е извънреден, който следва да се отчита от работодателя и да се заплаща на основание чл. 150 от КТ. Установено е от експертното заключение, че ответникът не е водил индивидуален дневник за отчитане на работното време по чл. 11, ал. 1 от Наредбата за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт; работните заплати са изплатени ежемесечно на работника в размер на договореното, а данни за начислено и изплатено възнаграждение за положен извънреден труд няма. При положен извънреден труд и липсата на данни за заплащането му, предявеният иск е доказан по основание и следва да се уважи в установения от заключението на ССчЕ размер, заедно с обезщетение за забава от момента на изискуемостта на всяко месечно задължение до датата на подаване на исковата молба.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното решение като неправилно следва се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове като доказани по основание и размер да се уважат.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на касатора и ищец по делото следва да се присъдят поискани и доказани разноски под формата на платено възнаграждение на адвокат за всички инстанции в общ размер от 2700 лева /900 лв. х 3/, а на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът дължи държавна такса за първа и касационна инстанции в общ размер на 479.55 лева /299.70 лв. и 149.85 лв. + 30 лв./, както и сумата от 972 лв. – възнаграждение за вещо лице, платено от бюджета на съда.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 372/21.12.2023г., постановено по в.гр.д. № 715/2023г. по описа на Окръжен съд – Добрич, с което е отменено първоинстанционно решение № 95/27.07.2023г., постановено по гр.д. № 533/2022г. по описа на Районен съд – Каварна и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 150 вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от Д. Й. Д. с ЕГН [ЕГН] срещу „Дидо Експрес 2020“ ЕООД, ЕИК 206267765 искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 6242.41 лева, представляваща сбор от трудово възнаграждение, дължимо от ответника за положен от ищеца в периода 01.06.2021г. – 31.07.2022г. извънреден труд съставляващ разликата между действително изработените от работника часове и изплатеното трудово възнаграждение по месеци и сумата 479.80 лева, съставляваща обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва върху него за периода от падежа на всяко месечно задължение до предявяване на исковата молба в съда – 09.12.2022г. и вместо него постанови:

ОСЪЖДА на основание чл. 150 вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД „Дидо Експрес 2020“ ЕООД, ЕИК 206267765 да заплати на Д. Й. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата от 6242.41 лева, представляваща сбор от трудово възнаграждение, дължимо от ответника за положен от ищеца в периода 01.06.2021г. – 31.07.2022г. извънреден труд съставляващ разликата между действително изработените от работника часове и изплатеното трудово възнаграждение по месеци, ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.12.2022г. до окончателното плащане, както и сумата 479.80 лева, съставляваща обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва върху него за периода от падежа на всяко месечно задължение до предявяване на исковата молба в съда – 09.12.2022г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Дидо Експрес 2020“ ЕООД, ЕИК 206267765 да заплати на Д. Й. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата от 2700 лева, представляваща разноски по делото.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „Дидо Експрес 2020“ ЕООД, ЕИК 206267765 да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер 479.55 лева, както и сумата от 972 лева – възнаграждение за вещо лице, платено от бюджета на съда.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.