Обезщетение от Прокуратурата за бавно разследване на престъпления от Възродителния процес

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 523

гр. София, 31.07. 2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА при участието на секретаря Александра Чолакова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 845 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Касационното производство е образувано по жалба на ищеца по делото Н. Ю. О., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. М. И. срещу решение № 1367/25.11.2025 г., постановено по въззивно гр. дело № 506/2025 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено в обжалваната осъдителна част първоинстанционното решение № 6831/11.12.2024 г., поправено с решение № 329/17.01.2025 г., постановени по гр. дело № 8683/2024 г. на Софийския градски съд (СГС), и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 30 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.07.2023 г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в представена в същото писмена защита.

Насрещната страна – ответникът ПРБ, в отговора на касационната жалба, подаден чрез прокурор П. Е., както и в откритото съдебно заседание чрез прокурор Д. излага съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 2491/13.05.2026 г., постановено по делото по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния правен въпрос: при предявен иск по чл. 2б от ЗОДОВ, кои са критериите, които определят дали дадено досъдебно наказателно производство съставлява спор за граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на лице, пострадало от престъпление; от кой момент това лице има качеството на „жертва“ (пострадал) и следва ли да бъде формално конституирано като „пострадал“ в досъдебното производство, за да придобие това качество.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, разрешение на този въпрос е дадено в константната практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, основана на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази трайно установена съдебна практика, нормата на чл. 2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения“ обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т.е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи и при отсъствие на искане (граждански иск) за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното „гражданско право“. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител, граждански ищец или/и в друго качество във воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“ (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. В този смисъл са решение № 60256/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на IV-то гр. отд. и решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на ІII-то гр. отд., решение № 50031/22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на IV-то гр. отд. и др., постановени по искове по чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетения на неимуществени вреди, произтичащи от същото досъдебно производство, което е процесно и по настоящото дело. Тази константна практика се споделя и от настоящия съдебен състав на ВКС.

При извършената служебна проверка съдът намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо. При касационната проверка относно правилността на същото, съдът намира следното:

За да постанови решението си, апелативният съд е приел за установени следните релевантни обстоятелства по делото: С молба от 13.02.2024 г. ищецът е уведомил Военно окръжната прокуратура (ВОП), че е едни от 517-те лица, въдворени в гр. Белене, които в последствие са включени в списък, публикуван в ДВ. бр. 44 от 1990 г. Ищецът е включен в този списък с имената Н. Й. И., като съдът е установил, че тези имена и Н. Ю. О. са имена на едно и също лице. Списъкът е неразделна част от решение на Парламентарна комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушение на законността в държавния, обществения и стопанския живот, като с решението е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене, във връзка с правителствена промяна на имената на една част от българските граждани. В отделна административна процедура, на 27.06.2024 г. председателят на Комисията за разкриване на документи за обявяване на принадлежността на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, писмено е отговорил на запитване на ищеца и му е предоставил заповед № І-1001/26.06.1985 г. за приложена превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1 т. 1 от ЗНМ – принудително установяване в Белене за срок от 2 години. Съдът е установил още, че рождените турски имена на ищеца са сменени с български по същото време; както и че ищецът е член на „Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, съгласно устава на което, негова цел е възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и нематериални щети на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика. Приел е също, че липсват данни ищецът лично да е уведомяван за образуваното следствено дело, да е призоваван в качеството на свидетел; както и ищецът лично или чрез представител или по друг начин да е уведомявал разследващия орган, че е жертва на престъпление във връзка със смяна на имената и изтърпяване на превантивна административна марка и да е искал да бъде разпитан в съответното качество на пострадал, да е предявил граждански иск или да е завил искане за бъде конституиран като частен обвинител до 13.02.2024 г., когато е подал молбата си, с която е уведомил ВОП, че е пострадал и е поискал да му бъдат предявени материалите по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП-София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП-София. Апелативният съд е приел за безспорно, че това следствено дело за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления, е висящо и е водено срещу петима обвиняеми, по обвинение за извършени престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК – за това, че през периода 1984-1988 г., при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие – по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК, – за това, че през периода 1984-1988 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане на консолидация на българската нация, чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. На 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. са внесени обвинителни актове срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, съответно през 1994 г. и през 1998 г., поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е било връщано на прокуратурата за отстраняването им. През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено. През 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е било спирано поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани, след което е било възобновявано. В хода на наказателното производство, в периода 05.02.2001 г. – 04.02.2004 г. са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, а от тях са разпитани общо 312 души. В периода 2018-2023 г., въз основа на искания на тези лица, измежду които не е ищецът, са образувани множество дела за ускоряване на производството, като неведнъж съдът е определял едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 от НПК. Наказателното производство е било прекратено с постановление от 31.05.2022 г., обжалвано и отменено с определение на САС от 02.12.2022 г. Въззивният съд е установил също, че през периода от образуването на висящото следствено дело до 13.02.2024 г. липсват каквито е да е данни, ищецът да е заявил права, включващи очаквания от разследването и да е претъпял вреди от забавеното разследване в продължение на 33 години. Съдът е посочил и че в исковата си молба ищецът е заявил, че от 1989 г. е изселен в Турция и оттогава живее със семейството си там. Установил е и че през 2006 г. ВОП е търсила международно съдействие за установяване на местонахождението на трайно установилите се в Турция лица, с оглед участието им в процеса, като отново е посочил, че по делото не са представени доказателства, преди 13.02.2024 г. ищецът да е извършил действия, насочени към реализиране на правата си на жертва – лично или като участващ в организацията, въвлечена да посредничи в намерението на ВОП да издирва местоживеенето на пострадали лица, които не живеят на територията на България. Приел е още, че не са събрани и доказателства, от които да се установи какви са конкретните вреди от забавено правосъдие за ищеца, извън предполагаемите такива на жертва, до 13.02.2024 г., както и преди датата на предявяване на иска – 29.07.2024 г.

При така установените обстоятелства по делото, предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, отхвърлителното въззивно решение е неправилно.

Правилно апелативният съд е приел, че ищецът (сега касатор) има качеството на „пострадал“ в процесното досъдебно наказателно производство, но неправилно е приел, че това негово качество е възникнало едва след като с молбата си от 13.02.2024 г. той е поискал да бъде конституиран като пострадал, да бъде разпитан като свидетел и да му бъдат предявени материалите по делото. В противоречие с цитираната по-горе константна практика на ВКС и на ЕСПЧ, респ. – неправилни са и принципните съображения на въззивния съд, че качеството на пострадал се придобивало с участието на лицето в следственото дело – след като разследващите органи го призоват в качеството на свидетел и установят от показанията му, че е пострадал, или самото лице в свое искане посочи, че е такъв, или други лица да са го посочили като пострадал и то да е потвърдило. Неправилен, също в противоречие с дадения отговор на въпроса е и изводът на съда, че докато гражданинът, по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ, няма качество на участник в съответното разследване, за него не настъпвало каквото и да е право по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, както и че в случая качеството „пострадал“ било относимо само към активната процесуална легитимация на ищеца, но не и към основателността на иска, т.е. – към материалноправната му легитимация. Неправилно САС е приел и че ищецът би доказал, че не е могъл да реализира правото си на обезщетение поради неразумния срок на воденото наказателно разследване, едва и само ако е предявил граждански иск в наказателния процес или ако е предявил иска си за неимуществени вреди от разследваните деяния пред гражданския съд, който би спрял производството до приключване на разследването. Както вече беше разяснено при отговора на въпроса, чл. 6 от КЗПЧОС намира приложение и при отсъствие на предявен иск за парично обезщетение – достатъчно е изходът от наказателното производство да е решаващ за въпросното „гражданско право“. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител, граждански ищец или/и в друго качество във воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“ (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. В случая, при установените по делото обстоятелства, че спрямо ищеца е била приложена превантивната административна мярка по чл. 39, ал. 1 т. 1 от ЗНМ – принудително установяване в Белене за срок от 2 години, съгласно заповед № І-1001/26.06.1985 г., както и че по същото време рождените му турски имена са сменени с български, несъмнено той има качеството на пострадал от престъпленията по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК, още от образуването през 1991 г. на процесното досъдебно производство за разследването на тези престъпления. Наред с това, основателни са и касационните оплаквания и доводи на ищеца, че по делото са събрани, необсъдени от въззивния съд писмени доказателства (листове 637-640 от том ІІ от първоинстанционното дело), от които се установява, че към 07.05.2015 г. разследващите органи са издирвали ищеца заедно с още 24 лица, за да им връчат призовки за разпит именно в качеството им на „свидетел-пострадал“ по процесното досъдебно производство, както и че постановление за спиране на същото е изпратено на 05.01.2022 г. за връчване на ищеца, но той не е бил намерен на известния му адрес в гр. Шумен. При наличието на тези обстоятелства, ищецът, в качеството си на пострадал от престъплението, разполага с активна процесуална и материалноправна легитимация по предявения от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.

Като не е съобразил горното, включително цитираната практика на ВКС, въззивният съд неправилно е изследвал само краткия период от подаването на молбата на ищеца на 13.02.2024 г. до датата на предявяването на иска – 29.07.2024 г., което е довело и до неправилния му извод, че не е налице нарушение на разумния срок, по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. В цитираната при отговора на правния въпрос, практика на ВКС еднозначно се приема и че независимо от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че абсолютната давност е изтекла още през 2000 г.

Също съгласно трайно установената практика на ВКС и ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото и други подобни.

Предвид гореизложеното, предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди, се явява установен в своето основание, поради което е неправилен и крайният извод на въззивния съд за неоснователност на иска и за отхвърлянето му. Обжалваното решение следва да бъде касирано, като размерът на обезщетението следва да бъде определен от настоящия съдебен състав, който съобразява следното:

Въпреки сложността на наказателния процес, налице е поведение на компетентните органи, което освен до неоснователна забава, води и до допълнително обезсърчаване и усещане за безправие, липса на реално разкаяние и на ефективна защита от държавата. Така например, по-голямата част от забавянията по делото са настъпили заради начина, по който е организирано разследването, голяма част от забавянията са могли да бъдат избегнати, ако органите в досъдебното производство от самото начало са идентифицирали по ефективен начин кръга на необходимите и относими доказателства, способите за тяхното събиране, като са установили пострадалите лица и са събрали релевантните и необходими доказателства по един по-ефективен начин. Установява се бездействие – неизпълнение на указания на съд за необходимите процесуални действия, без никакви съображения на какво се дължи това неизпълнение; изпратени са молби за правна помощ до Република Турция за разпит на пострадали/свидетели, с което абсолютно ненужно се забавя производството, както е и изрично установено от ВКС в наказателното производство.

Значението на наказателното производство за пострадалия ищец, който е бил подложен на репресия по време на т. нар. „Възродителен процес“, е изключително съществено – касае негови основни човешки права – на свобода и сигурност на личността, забрана за унизително третиране и наказание, равенство пред закона, независимо от религия и национално самосъзнание, право на име, на самоопределение, на труд и свободно избиране на работа, на свободно предвижване и избор на местожителство, свобода на мисълта, съвестта и религията, свобода на мнение и изразяване; то е и надежда за въздаване на справедливост, заклеймяване поведението на виновните лица и на поведение, легитимирано от държавата – на репресии, принудително въдворяване в лагери и насилствена асимилация. Неразумната продължителност на наказателното дело и тези специфични обстоятелства предполагат изпитване на безпокойство от развитието на делото, стрес, неудовлетворение и болка на пропуснати възможности за въздействие върху постановяване на справедлива присъда, усещане за преднамерено неглижиране и неефикасна защита от държавата, ненаказуемост за виновните и засегнато чувство за справедливост, като по делото не са представени други доказателства за отражението върху ищеца на забавата в разследването и движението по наказателното дело.

По идентични казуси, с влезли в сила съдебни решения, в периода 2020 г. – 2025 г. съдилищата са присъждали обезщетения в рамките на 12 000 – 30 000 лв., като следва да се посочи, че обстоятелствата, взети предвид от съдебните състави, касаещи личността на пострадалия (жертвата) и специфичните обстоятелства спрямо него, се различават повече или по-малко; различен е и крайният момент, към който е преценявано увреждането. По настоящото дело той е 16.10.2025 г. – датата на приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция, поради което е от значение каква е икономическата обстановка и стандарта на живот в страната към този момент, както и актуалната съдебна практика на ВКС, а тя е ориентирана към присъждане на обезщетения в по-висок размер – 30 000 лв. (решение № 506/30.07.2024 г. по гр. д. № 4306/2023 г. на IV-то гр. отд., решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 338/10.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 667/08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г. на IV-то гр. отд., решение № 382/27.06.2025 г. по гр. д. № 3589/2023 г. на IV-то гр. отд., решение № 435/10.07.2025 г. по гр. д. 4315/2024 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 590/17.10.2025 г. по гр. д. № 195/2025 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 620/23.10.2025 г. по гр. д. № 461/2025 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 691/18.11.2025 г. по гр. д. № 926/2025 г. на IV-то гр. отд., решение № 34/21.01.2026 г. по гр. д. № 3294/2024 г. на IV-то гр. отд. и др.). Съдът отчита и обстоятелството, че към посочената дата вече има постановени множество съдебни решения, с които през последните 4-5 години е признато, че наказателното производството е забавено, както и наличието на основания за обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ на пострадалите (жертвите). Въпреки това, няма данни по това наказателно дело компетентните органи да са предприели ефективни действия не само за приключване на производството, но дори и за предприемане на каквито и да са ефективни действия по разследване. Това влошава положението на жертвите, и в частност – на ищеца, задълбочава и продължава техните негативни изживявания и затвърждава чувството за безсилие и липса на справедливост, което има значение за размера на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ в посока към неговото увеличаване спрямо присъдените по-рано обезщетения.

При оценката на така изложените обстоятелства, настоящият състав на ВКС намира, че справедливият размер на обезщетението по делото възлиза на процесната за въззивното и касационното производство сума 30 000 лв., към която се следва и поисканото компенсаторно обезщетение по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД в размер на законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното издължаване на главницата. При определянето на този размер на обезщетението съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

В заключение, обжалваното отхвърлително въззивно решение, като изцяло неправилно, следва да бъде отменено, като вместо това бъде постановено уважаване на предявения осъдителен иск за сумата 30 000 лв., ведно със законна лихва върху нея, считано от 29.07.2023 г. до окончателното плащане на сумата.

Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., присъжданите с настоящото решение парични суми следва да се превалутират и закръглят съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ.

Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК, ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца и претендираните и направени от него разноски за внесените държавни такси в производството пред първата (35 лв.) и касационната инстанция (17.90 евро) по делото, в общ в размер от 35.80 евро.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1367/25.11.2025 г., постановено по въззивно гр. дело № 506/2025 г. на Софийския апелативен съд, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, Прокуратурата на Република България да заплати на Н. Ю. О. с ЕГН [ЕГН] сумата 15 338.76 евро (петнадесет хиляди триста тридесет и осем евро и седемдесет и шест стотинки; превалутирани 30 000 лв.), представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.07.2023 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК, Прокуратурата на Република България да заплати на Н. Ю. О. и сумата 35.80 евро (тридесет и пет евро и осемдесет стотинки), представляваща разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: