Давност при допълнителен отпуск за извънреден труд на надзирател

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 358

гр. София, 14.06.2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на тридесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска

разгледа докладваното от съдия Декова

гр.дело № 1779 по описа за 2023 год.

Производството е по чл.290 ГПК.

Постъпила е касационна жалба, подадена от Д. Д. П., чрез процесуалния представител адв.П. срещу въззивно решение № 303 от 30.11.2022 г. по в. гр. д. № 442/2022 г. по описа Окръжен съд - Сливен, в частта, с която е потвърдено решение № 1519 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 57/2018 г. по описа на Районен съд - Сливен в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. Д. П. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на Правосъдието установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че Д. Д. П. има право на допълнителен отпуск от по 12 дни за положен от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за периода от 01.01.2010 г. до 30.06.2013 г., като неоснователен, поради погасяването му по давност.

Касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната от Д. Д. П. е допуснато с определение № 233 от 18.01.2024г. на основание чл.280, ал.1, т.1 КТ по поставения от касатора процесуалноправен въпрос относно приложението на нормата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК. Касационното обжалване е допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение в тази обжалвана част с практиката на ВКС – решение № 253 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 4122/2008 г. на IV г. о., решение № 217 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 579/2011 г. на IV г. о., решение № 164 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1238/2012 г. на III г. о., решение № 28 от 27.06.2017 г. по т. д. № 3416/2015 г. на I г. о. и др., според която при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на закона /материален или процесуален/. Задължителните указания на ВКС се отнасят и до изразеното в отменителното решение по чл. 290 ГПК становище относно материалноправен или процесуалноправен въпрос, произнасянето по който във въззивното решение покрива някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК, и е довело до допускане на касационното обжалване. Не е допустимо при новото разглеждане въззивният съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане от касационната инстанция, да не се съобрази с дадените от последната указания за тълкуването както на материалния закон, така и на процесуалния закон, като правото на ВКС да даде подобни указания е признато с т. 11 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и тези указания са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение. Претендират се направените разноски в трите инстанции. Представя писмени бележки с приложен списък на разноските.

Ответникът по жалбата Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, чрез процесуалния представител юрк.С., в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:

Производството пред Окръжен съд - Сливен в образувано след връщане на делото по ВКС с указания по приложението на процесуалния и материалния закон. В отменителното решение по гр.№3261/2019г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че държавните служители в МВР, работещи на смени, положили труд над законоустановеното работно време, за съответния период над 50 часа, имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни, за което обаче има забрана да се компенсира с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение, т.е. правото на допълнителен отпуск не се трансформира в парично докато съществува правоотношението с МВР и не може да бъде упражнено едностранно от служителя, поради което давността започва да тече от деня, в който правоотношението е прекратено. Ищцата е заемала длъжността „надзирател“ в затвора в [населено място] и липсват доказателства, че правоотношението й с Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието е прекратено. Дадени са указания, че при повторното разглеждане съдът следва да изслуша ново заключение на вещо лице, което да установи има ли превишаване на нормалната продължителност на работното време, с повече от 50 часа за всяко тримесечие през исковия период, като съобрази, че правото на допълнителен платен годишен отпуск е измеримо в дни и не може да надвишава 12 дни за всяка календарна година. Крайните изводи на съда, превишавана ли е нормалната продължителност на дежурствата на служителя, следва да бъдат направени след изчисляване на действително отработеното време за всяко тримесечие и съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие.

При новото разглеждане на делото, въззивният съд е приел, че правото на ищцата да ползва допълнителния си платен годишен отпуск, компенсиращ положен извънреден труд не се е погасило по давност за периода 01.01.2003 г. – 31.12.2009 г. /по аргумент от § 8в ЗДСл/, тъй като такова погасяване не е било законово регламентирано. Въззивният съд е бил длъжен, но не се е съобразил с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на закона, като е приел, че след този момент, до края на исковия период – 30.06.2013 г., при наличието на действието на разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл § 8в ЗДСл /в сила от 01.03.2011 г./, материалното право на ползване на този отпуск се е погасявало по давност с изтичане на две години от края на всяка година, за която се полага, а този за 2010 г. – от 31.12.2012 г. и че ищцата е разполагала с 2 годишен срок за всяка година да поиска ползването му или да предяви иска си за установяване на точния му размер, но тя е сторила това едва през 2018 г. – исковата молба е предявена на 05.01.2018 г. Приел е, че искът е основателен и следва да се уважи за периода 01.01.2003 г. – 31.12.2009 г. като се признае за установено, че ищцата има право на допълнителен платен отпуск съгласно приетата допълнителна СИЕ в размер на 11 дни за 2003 г., на 4 дни за 2006 г., на 12 дни за 2007 г. на 12 дни за 2008 г. и на 12 дни за 2009 г.

Въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част е неправилно. Въззивният съд неправилно е приел, че относно допълнителния отпуск за извънреден труд за частта от исковия период от 01.01.2010 г. до 30.06.2013 г. се прилага нормата на чл. 59а ЗДСл. От систематическото тълкуване на нормата на чл. 59а ЗДСл, във връзка с чл. 59, ал.6 ЗДСл, следва, че се погасява в 2- годишен срок този годишен отпуск, който е безспорен, и който може да се упражни от служителя с едностранно волеизявление, в случай, че органът не е осигурил ползването му. В настоящия случай допълнителният отпуск, претендиран от ищцата за положен извънреден труд за периода 2010г.- 30.06.2013г., нито е безспорен, нито може да се упражни от ищцата с едностранно волеизявление. Следователно нормата на чл. 59а ЗДСл е неприложима в случая.

Настоящият касационен състав намира, че искът е основателен за установяване, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск съответно за 2010г. - 12 дни, за 2011г. - 12 дни и от 01.01.2013г. до 30.06.2013г. - 7 дни, на основание чл. 211, ал.5, т.2, вр.чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006 г. /отм./, в съответствие с приетото заключение пред въззивната инстанция, което кредитира като компетентно и безпристрастно дадено.

По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържано от касатора основание за неправилност на въззивното решение и съобразно разпоредбата на чл.293, ал.1 ГПК то трябва да се отмени и доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, следва искът за установяване, че ищцата има право на платен годишен отпуск за 2010г. - 12 дни, за 2011г. - 12 дни и от 01.01.2013г. до 30.06.2013г. - 7 дни да се уважи като основателен и доказан; решението следва да се остави в сила в останалата отхвърлителна част.

С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на Д. П. следва да се присъдят направените разноски за касационната инстанция в размер на 1200лв. – за адвокатско възнаграждение.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 303 от 30.11.2022 г. по в. гр. д. № 442/2022 г. по описа Окръжен съд - Сливен, в частта, с която е потвърдено решение № 1519 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 57/2018 г. по описа на Районен съд - Сливен в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. Д. П. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, искове за установяване на допълнителен платан тодишен отпуск на ищцата Д. Д. П. за 2010г., 2011г. и от 01.01.2013г. до 30.06.2013г., както и в частта, в която ищцата Д. П. е осъдена да заплати разноски на ГДИН при МП и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието /ГДИН при МП/, че ищцата Д. Д. П. има право на допълнителен платен годишен отпуск на основание чл. 211, ал.5, т.2, вр.чл.212, ал.1, т.3 от ЗМВР 2006 г. /отм/, съответно за 2010г. - 12 дни, за 2011г. - 12 дни и от 01.01.2013г. до 30.06.2013г. - 7 дни.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието да заплати на Д. Д. П. сумата 1200лв. – разноски за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: