Връщане на събрани по изпълнително дело суми след изплатено обезщетение от застраховател

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 355
гр.София, 11.06. 2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и седми април, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: БОРИС ИЛИЕВ

Членове: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

при участието на секретаря Теодора Ставрева като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д.№ 4063 по описа за 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.290 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Б. А. М., чрез адвокат М. Й. от АК – София, срещу решение № 769 от 05.06.2025 г., поправено на 01.10.2025 г., по в.гр.д.№ 3416/2024 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 4627/01.08.2024г. по гр.д.№ 9932/2023г. на Софийски градски съд и е уважен иск на „ДЖАМБО ЕС.Б“ ЕООД срещу Б. А. М., на основание чл.55, ал.1, пр.3 ГПК, за връщане на събраните по същото изпълнително дело суми в размер на общо 102 024,85 лева, в т.ч. вземанията по изпълнителен лист, такси и разноски по изпълнението с взискател Б. А. М..

Обжалването е допуснато за проверка на процесуалната допустимост на решението на въззивния съд, относно произнасянето му по иск на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, с оглед на твърденията за нарушаване на принципа на диспозитивното начало по чл.6, ал.2 ГПК, в тази част.

В практиката на ВКС е изяснено, че съдът дължи произнасяне в рамките на заявения предмет на делото и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено от страната искане по съответния процесуален ред. Когато в нарушение на установения принцип на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран или е определил предмет на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, постановеното решение ще е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Настоящият състав на ВКС констатира в случая, че с обжалваното решение се потвърждават изводите на първоинстанционния съд за присъждане на сумите събрани по изпълнително дело № 4776/2019 г. на ЧСИ М.Б., в размер на общо 102 024,85 лева, в т.ч. вземания за главница, лихви и разноски по изпълнението, с взискател Б. А. М.. От данните по делото е видно, че ищецът е поискал да му бъдат възстановени всички неоснователно събрани по изпълнението парични суми, като счита, че са получени на отпаднало основание, т.е. причината за разместването на благата, която му дава право да задържи полученото, е съществувала, но е отпаднала. С разясненията в ППВС № 1/28.05.1979 г. се приема, че само съставът на чл.59 ЗЗД е общ, а останалите хипотези са конкретни, с точно определени от закона предпоставки, поради което в случаите на препращане към правилата на неоснователното обогатяване законът има предвид чл.59 ЗЗД, а не и другите хипотези на чл.55-58 ЗЗД. В този смисъл, след като не са налице фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД и липсва друг път за правна защита за ищеца, но е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, претенцията за възстановяване на неоснователно получени от ответника суми е по чл.59 ЗЗД, а не чл.55, ал.1 ЗЗД.

По същество, въззивният съд правилно е приел, че изпълнително дело № 4776/2019г. по описа на ЧСИ М. Б. е образувано по искане на Б. А. М., въз основа на изпълнителен лист от 25.09.2019 г., издаден по в.гр.д.№ 7638/2018 г. на СГС /решението е в сила от 20.06.2023 г./ срещу длъжника „ДЖАМБО ЕС.Б“ ЕООД, за присъдено обезщетение по чл.200 КТ. Изпълнителен лист е издаден въз основа на невлязло в сила решение на въззивната инстанция, за присъждане на 100 000 лева от работодателя, а съдебният изпълнител е събрал от „ДЖАМБО ЕС.Б“ ЕООД общо сума в размер на 102 645,44 лева. Съдът приема също, че преди влизане на решението по иска на основание чл.200 КТ в сила, ищецът Б. М. е предявил иск за обезщетение на същите вреди и от трето лице – застраховател, приключило с влязло в сила решение на 23.10.2019 г. по т.д.№ 2711/2018 г. на ВКС, с което са му били присъдени 98 000 лева, които застрахователят по риска „Гражданска отговорност“ е изплатил на Б. А. М. на части в периода от 19.06.2018 г. до 03.06.2020 г., което не се оспорва по настоящия спор.

При тези фактически обстоятелства, обосновано съдът приема, че вземането на увредения за присъденото застрахователно обезщетение по иск на основание чл.226 КЗ /отм./ е изискуемо с влизане в сила на съдебното решение по т.д.№ 2711/2018 г. на ВКС /23.10.2019г./, с което на ищеца са присъдени 98 000 лева. След приключване на съдебното дирене в производството по чл.200 КТ – на 21.06.2019 г., е настъпил нов факт – удовлетворяване вредите с изплащането на застрахователно обезщетение на взискателя, което в хипотезата на чл.439 ГПК, води до извод, че работодателят е останал задължен за 2000 лева, въз основа на издадения по в.гр.д.№ 7638/2018 г. на СГС изпълнителен лист от 25.09.2019 г., за сумата от 100 000 лева със законната лихва от 16.10.2014 г. до изплащането й. Фактическото плащане на част от застрахователното обезщетение, преди влизане в сила на съдебното решение по иска на основание чл.226 КЗ/отм./, представлява нов юридически факт, при който не може да се ангажира едновременно отговорността на работодателя и на причинителя на вредите от ПТП /чрез неговия застраховател/ за обезвреда на същите вреди. Ето защо, мотивите на въззивния съд, че претенцията за връщане на даденото на отпаднало основание в хипотезата на чл.55, ал.1 ЗЗД, са неправилни и не могат да бъдат споделени. Тези изводи не коресподират с постановките на ППВС № 1/79 г., тъй като въззивният съд приема, че в хипотезата на чл.55 ал.1 т.3 ЗЗД подлежи на връщане даденото на основание, което е отпаднало с обратна сила. В тези случаи, обаче, се изисква предаване /престиране/, съответно получаване на нещо, т.е. когато има основание още при самото преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Според т.12 на ППВС № 1/79 г., в случаите, когато за икономическото изравняване законът препраща към правилата на неоснователното обогатяване, се прилага чл.59, ал.1 ЗЗД, а не чл.55, ал.1 ЗЗД. В случая, събраната сума фактически не е постъпила по сметката на работодателя, поради което съдът е неправилно е приел, че няма пречка тя да бъде присъдена, като се разпореди връщането й от сметката на съдебния изпълнител.

Мотивите на съда в обжалваното решение, че е ирелевантно фактическото плащане на застрахователно обезщетение преди влизане в сила на решението по чл.226 КЗ/отм./, съответства на установената практика на ВКС, която приема, че погасителният ефект на плащането следва да бъде зачетен в производството по иск на основание чл.439 ГПК само когато задължението е изпълнено след приключване на съдебното дирене в производството, по което е било издадено съответното изпълнително основание, т.е. влязлото в сила решение, въз основа на което възниква изпълняемото право срещу застрахователя, задължава съда да зачете реално извършеното плащане на застрахователното обезщетение, с чийто размер следва да се намали дължимото обезщетение (арг.чл.200, ал.4 КТ).

Предвид изложените съображения и обстоятелството, че работодателят е останал задължен, въз основа на влязлото в сила съдебно решение по в.гр.д.№ 7638/2018 г. на СГС, с което предявеният иск по чл.439 ГПК е отхвърлен в частта, че не съществува вземането за 2000 лева, но е уважен за 98 000 лева - главница по изпълнително дело № 4776/2019г. по описа на ЧСИ М. Б., образувано въз основа на изпълнителен лист от 25.09.2019 г., издаден по в.гр.д.№ 7638/2018 г. на СГС, за вземане от 100 000 лева, ведно със законната лихва от 16.10.2014 г. до изплащане на сумата /с която частично е погасено задължението за обезвреда на пострадалия/, съдът приема, че искът на ищеца да му бъдат възстановени всички неоснователно събрани по изпълнението парични суми е частично основателен. От данните по делото не може да се установи по несъмнен начин размерът на дължимите такси за ЧСИ, разноски по изпълнението за вземане за главница 2000 лева, със законната лихва от 16.10.2014 г., както и за дължимото адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство, поради което решението следва да бъде отменено в частта, в която е уважен иска по чл.59 ЗЗД за сумата от 102 024,85 лева, а делото да бъде върнато на въззивната инстанция за преценка на дължимите суми към ЧСИ /вкл.с помощта на вещо лице/, които са от значение за крайния изход на спора.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 769 от 05.06.2025 г., поправено на 01.10.2025 г., по в.гр.д.№ 3416/2024 г. на Апелативен съд София н частта, в която се е произнесъл по иск на основание чл.55 ЗЗД.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.