Потвърждаване на присъда за грабеж, придружен с убийство

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на движима вещ, придружен с убийство или опит за убийство * правомощия на касационната инстанция * оговор * допустимост на свидетелско показание от полицейски служител

Р Е Ш Е Н И Е

№ 192
гр. София, 28 април 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на девети декември, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Шекерджиев

ЧЛЕНОВЕ: Деница Вълкова

Виолета Магдалинчева

при участието на секретаря Елеонора Михайлова и прокурора Б. Д., като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №864 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е било образувано въз основа на касационна жалба на подсъдимия Ш. Ш. Р., чрез неговия защитник, срещу решение №97, постановено на 02.08.2024 г. по ВНОХД №105/2024 г. по описа на Апелативен съд -Варна, с което е била потвърдена присъда №12 от 18.09.2023 г., постановена по НОХД №112/2021 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, с която подсъдимият е бил признат за виновен в това, че на 12.09.2019 г., в землището на с. Котленци, общ. Добричка, обл. Добрич, в съучастие като съизвършител с Р. А. К., отнел чужди движими вещи: мобилен телефон марка „С.“, модел „S6“ ведно със СИМ- карта на немски мобилен оператор на стойност 210 лева; златен ланец, плетка въже с плочка и пет броя гривни, твърди ажурни с общо тегло 141,304 гр. на обща стойност 12 999,96 лева; парична сума в размер на 90 лв., всичко на обща стойност 13 299,96 лв. от владението на Д. Г. Д., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът на движимите вещи е придружен с убийството на Д., поради което и на основание чл.199, ал.2, т.2 във вр. с чл.198, ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 вр. с чл.54 от НК, му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от осемнадесет години, което на основание чл.57 ал.1 т.2 б.”а” от ЗИНЗС е следвало да изтърпи при първоначален „строг” режим.
С присъдата на подсъдимия К. е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от осемнадесет години, което на основание чл.57 ал.1 т.2 б.”а” от ЗИНЗС е следвало да изтърпи при първоначален „строг” режим.
С въззивното решение присъдата е потвърдена и в тази й част.
В касационната жалба се сочат всички касационни основания.
Във връзка с касационното основание чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК жалбоподателят оспорва направените фактически изводи на предходните съдебни инстанции, като твърди, че анализът на доказателствените материали е едностранчив и тенденциозен, а определени доказателства, свързани с неговите действия и извършени по време на инкриминираното деяние, са неправилно интерпретирани. Поддържа, че неоправдано са кредитирани обясненията на подсъдимия К., без те да бъдат обсъдени заедно с останалата доказателствена съвкупност, и без да бъдат коментирани множеството вътрешни противоречия в тях. Оспорва изводите на предходните съдебни състави за това, че двамата подсъдими са се били уговорили да извършат престъплението, както и един от възприетите мотиви за извършването му- свързан с отнемане на вещи на пострадалия Д.. Моли да бъде отчетено, че подсъдимият е материално осигурен, към инкриминираната дата е имал значителни средства (предвид продадения малко преди това автомобил), както и това, че той не е имал зависимост към хазарт.
В касационната жалба се оспорват изводите на предходните съдилища за това, че двамата подсъдими са взели решението да извършат престъплението заедно, като се моли да бъде отчетено, че инкриминираното деяние е осъществено само от подсъдимия К., който предварително е изразил намерение да убие пострадалия (да го занули) и да отнеме златните му накити. В подкрепа на тази теза се сочи това, че именно той е имал сексуални отношения с Д. и именно те са предпоставили съществуващия личен мотив за извършване на престъплението.
По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК подсъдимият Р. твърди, че не само липсва негово участие в умъртвяването на Д., но не съществуват и каквито и да е доказателства за наличието на общност на умисъла между него и подсъдимия К.. Поддържа, че от събрания доказателствен материал единствено може да се направи извод, че той евентуално е осъществил състава на престъплението по чл. 294, ал. 1 НК.
При условията на алтернативност предлага правната квалификация на осъщественото престъпление да бъде изменена, като се приеме, че той е участвал единствено като помагач при извършването на грабежа, защото не е извършил действия, свързани с отнемането на инкриминираните вещи или умъртвяването на Д..
По отношение на оплакването за явна несправедливост на наказанието твърди, че неправилно му е отказано приложението на чл. 55 от НК, тъй като не е отчетено това, че той е изпитвал угризения и е съдействал в хода на досъдебното производство за разкриване на престъплението.
Оспорва и това, че въззивният съд е отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства факти, които са част от състава на престъплението и не е преценил като смекчаващи отговорността му обстоятелства чистото му съдебно минало, безупречното му процесуално поведение и пълното спазване на всички правила за периода на задържането му.
На тези основания моли атакуваната въззивна присъда да бъде изменена и да бъде приложен закон за по- леко наказуемо престъпление. При условията на алтернативност прави искане за намаляване на наказанието.
В хода на касационното производство защитникът на подсъдимия Р. поддържа касационната жалба, като отново възпроизвежда оплакванията, отразени в нея. Твърди, че решението на въззивната инстанция се основава единствено на обясненията на подсъдимия К., като пледира, че те не са били подложени на прецизен анализ, като въззивният съд не е посочил аргументи защо кредитира тях, а не обясненията на жалбоподателя. Моли да бъде отчетено това, че единствено К. е имал мотив да умъртви пострадалия Д. (предвид съществуващите лични и интимни отношения между тях), като моли да бъде преценена като неподкрепена с никакви доказателства тезата, че двамата подсъдими са се споразумели предварително да извършат престъплението. Оспорва и изводите на въззивния съд, че е било невъзможно осъществяването на престъплението от един извършител.
На тези основания предлага касационната жалба да бъде уважена.
Представителят на държавното обвинение моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, а въззивният съдебен акт да бъде потвърден. Поддържа, че решаващият съд е посочил конкретни факти, на базата на които е изградил заключенията си за достоверността на обясненията на подсъдимите и фактическите му изводи не са на база вероятности, а се основават на верен и подробен анализ на обясненията на двамата подсъдими и останалите събрани в хода на производството доказателства. Твърди, че въззивният съд законосъобразно е преценил, че следва в по- голяма степен да кредитира обясненията на подсъдимия К. (в частите, в които те противоречат на тези на Р.) както и това, че е категорично доказано участието на подсъдимия Р. в извършването на престъплението. Пледира, че правилно не са били приети за достоверни обясненията на последния, че е бил единствено шофьор на автомобила, в който са се намирали тримата и това, че са отишли на мястото, където е било извършено престъплението само, за да са на чист въздух. Поддържа, че обясненията му в тази му част се опровергават от последващите действия на двамата подсъдими, които вярно са били преценени като установяващи съвместното им участие в извършване на престъплението.
Предлага наложеното на подсъдимия Р. наказание да бъде преценено като справедливо, като поддържа, че при индивидуализацията му са ценени всички смекчаващи вината обстоятелства и вярно е отчетена обществената опасност на извършеното деяние и тази на личността на подсъдимите.
Защитникът на подсъдимия К. е категоричен, че доказателствата установяват участието и на двамата подсъдими в извършване на престъплението. Пледира, че поведението им не следва да бъде разграничавано с оглед на техния принос, но процесуалното им поведение в хода на производството следва да бъде отчетено. На тези основания моли на подсъдимия К. да бъде наложеното по- леко наказание от това на Р.. Предлага въззивното решение да бъде изменено в тази посока.
Подсъдимият Р. поддържа становището на защитника си и моли за справедливост.
Подсъдимият К. поддържа становището на защитника си и моли за намаляване на наказанието.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:
Касационната жалба е неоснователна.
По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения:
По възражението за необоснованост на въззивното решение съдът трябва да посочи, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на настоящото производство съдът няма правомощие да установява нови факти или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. При оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК, касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени.
В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателствени източници въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности, и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти. Съдът е направил задълбочен, подробен и верен анализ на събраните доказателствени източници, като детайлно е анализирал събраните гласни доказателствени средства, приобщените писмени и веществени доказателства и приетите по делото експертизи.
Правилно въззивният съд е приел за установено това, че двамата подсъдими преди инкриминираната дата са се познавали от дълъг период от време и са поддържали приятелски отношения. Вярно съдът е преценил, че подсъдимият Р. (който живеел постоянно заедно със семейството си във Великобритания) пристигнал в страната по необходимост, за да продаде свой автомобил. По този повод той се е свързал с подсъдимия К. и двамата са осъществили множество срещи преди датата на извършване на престъплението. Правилно съдът е ценил обясненията на двамата подсъдими, подкрепени с други гласни доказателства- показанията на свидетелите Н. и К., за това, че преди деянието подсъдимите са имали контакт с пострадалия Д. и той няколкократно е пътувал с автомобила на подсъдимия Р. както в гр. Добрич, така и извън него при посещения на негови роднини. Вярно е установено и това, че между пострадалия и подсъдимия К. е имало интимен контакт, като първият е обещавал на К. да го вземе със себе си в Германия, където да бъдат интимни приятели. Законосъобразно съдът е приел, че на инкриминираната дата двамата подсъдими са били заедно- първоначално преди инцидента в дома на подсъдимия Р., а и след това са се завърнали отново там, а след това и в различни заведения. Правилно е установил, че двамата са осъществили контакт с пострадалия посредством мобилна комуникация, взели са го от бензиностанция в близост до гр. Добрич и впоследствие с автомобил, управляван от подсъдимия Р., са пристигнали до място, намиращо се в землището на село Котленци, където е осъществено и престъплението- предмет на производството.
Тези обстоятелства са безспорно установени, подкрепят се от всички относими към тях доказателствени източници (в това число и обясненията на двамата подсъдими) и не се оспорват от страните по делото.
Законосъобразно въззивният съд е анализирал доказателствените материали и по отношение на поведението на двамата подсъдими след извършване на инкриминираното деяние. Вярно съдът е приел, че вещи на пострадалия Д., сред които мобилен телефон, инкриминираните златни накити и парични средства, са били в тях, както и че заедно те са се върнали в жилището на подсъдимия Р., там са се измили, преоблекли са се и впоследствие са изхвърлили дрехите си в кош за смет в близост до дома на подсъдимия Р.. Вярно съдът е установил и това, че двамата подсъдими, в нощта след инкриминираната дата, заедно са посетили игрална зала в хотел Добруджа- гр. Добрич, а на следващия ден на различни места и за различни парични суми са продали златните накити на пострадалия Д. и са си разделили получените средства. Тези обстоятелства са установени не само от обясненията на двамата подсъдими (които не си противоречат съществено в тази си част), но и от показанията на свидетелите М., А., С. (която твърди, че е получила парични средства от К.), както и от приетите по делото съдебнотехнически експертизи, установяващи движението на двамата подсъдими в периода следващ инкриминираната дата.
Законосъобразно въззивният съд е приел за безспорно установено мястото на извършване на инкриминираното деяние, това, присъствието на двамата подсъдими и това, че те са стигнали до него с автомобил, в който са се намирали заедно с пострадалия, както и всички обстоятелства, относими към начина на причиняване на уврежданията на Д.: използването като оръдие на престъплението- нож, броя на ударите, местата, където те са били насочени, непосредствената причина за смъртта на пострадалия, мястото, където е оставено тялото му и времето на неговото откриване. И по тези въпроси няма противоречия в доказателствения материал, като същите не се оспорват от страните в процеса.
Правилно въззивният съд е очертал единствените факти, за които са събрани противоречиви доказателствени източници, като те са свързани със случилото се в хода на извършване на инкриминираното деяние и конкретно действията на всеки един от подсъдимите, осъществени преди и по време на извършването му и непосредствено след него. Вярно въззивният съд е приел, че е установена комуникация между двамата подсъдими по повод пострадалия Д., като Р. е знаел, че подсъдимият К. е изразил преди деянието посредством писмено изразяване в електронен чат намерение да отнеме златните накити на пострадалия, да го наръга с нож, като е използвал израза „ще го зануля“. Обосновано съдът е установил, че на инкриминираната дата подсъдимият Р. от мобилния си телефон е осъществил контакт с Д., впоследствие с другия подсъдим и тримата са взели решение да се разходят с автомобила, ползван от Р.. Правилно въззивният съд е приел и това, че преди срещата с пострадалия двамата подсъдими са се били снабдили с нож (взет от дома на Р. и укрит в багажника на автомобила, който е ползвал), с който впоследствие са нанесени ударите и е убит Д.. Законосъобразно е приел, че тримата са били на мястото на извършване на престъплението, както и това, че пострадалият Д. е понесъл удари от двамата подсъдими, в това число и от Р., тъй като той е знаел къде се намира ножа и е имал възможност бързо да го намери, извади и използва.
Касационната инстанция прецени, че противоречията в основните преки доказателствени източници- обясненията на двамата подсъдими, очертават наличието на „оговор“, тъй като всеки един от тях поддържа, че макар и да е бил на мястото на произшествието, не е осъществил действия, довели до смъртта на пострадалия Д.. Вярно е, че осъдителен съдебен акт не може да почива единствено на оговор, но това е така само когато не съществуват други доказателствени източници, които дават основание да се провери достоверността на депозираните обяснения и да се прецени кои от тях и по отношение на какви факти следва да бъдат кредитирани като достоверни. При съвкупния анализ на доказателствените източници въззивният съд правилно е преценил като недостоверни обясненията на подсъдимия Р. за това, че случайно се е намирал на мястото на престъплението (където бил отишъл да подиша чист въздух), че не е знаел, че другият подсъдим е взел от дома му нож, с който е осъществено престъплението, че не е знаел за намеренията на К. и конкретно решението му да убие Д., както и това, че мотивът за извършване на престъплението е единствено личен, свързан с интимните отношения между К. и пострадалия. В тази връзка правилно въззивният съд е приел, че съдържанието на установената комуникация между двамата подсъдими противоречи на тези обяснения, както и същите са неубедителни по отношение на решаващия мотив за извършване на престъплението, който без съмнение е бил финансов, а не емоционален.
Правилно въззивният съд е приел, че двамата подсъдими са съпричастни към извършването на престъплението, като се е обосновал с целенасочените им действия непосредствено след умъртвяването на пострадалия насочени към укриване на следите от престъплението, отдалечаване от мястото на извършването му, опитът да бъде осуетено разкриването им (посредством унищожаване на дрехите, с които са били облечени) и не на последно място това, че двамата заедно са отнели инкриминираните вещи, продали са част от тях и са си разделили парите.
В подкрепа на извода, че обясненията на К. се потвърждават и от други обективни доказателства е и това, че в хода на производството са открити кърпички, върху които са останали следи от кръвта на Д., като същите са намерени там, където именно подсъдимият К. твърди, че са изхвърлени при отдалечаване от местопроизшествието.
Правилно при направения самостоятелен доказателствен анализ въззивният съд е изключил от доказателствената съвкупност свидетелските показания на свидетелите полицейски служители И. А. и В. В.. Законосъобразно съдът е отчел измененията на чл. 118, ал.2 от НПК, практиката на ВКС и ЕСПЧ (вж. решения по дела T. v. U. по жалба № 31720/02 и Д. М. срещу България по жалба № 34779/09 г., както и Р 33/2023 г. по НД 776/2022 г.; Р 616/2024 г. по НД 576 / 2024 г. 1 НО) за това че полицейските служители, възприели обстоятелства от разпитите на подсъдими в хода на оперативни беседи, не могат свидетелстват в наказателния процес. Правилно въззивният съд е приел, че обстоятелствата, за които свидетелстват, намират подкрепа в други доказателствени източници, поради което и законосъобразно е преценил, че не следва да коригира възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка.
Настоящият касационен състав не намира, че е допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в това че не са били обсъдени подробно показанията на свидетелите Х. и Х., родители на подсъдимия Р.. Вярно е, че те не са били анализирани от въззивния съд, но следва да се отчете това, че същите са относими единствено към мотива за извършване на престъплението (по- скоро за липсата му при подсъдимия Р.) и не допринасят за изясняване на обстоятелства, относими към основния факт на доказване в производството. Това, че този подсъдим е бил материално осигурен, не изключва като неправомерното обогатяване като възможен мотив за извършване на престъплението.
Не може да бъде преценено като основателно и възражението на жалбоподателя, че въззивният съд е кредитирал обясненията на подсъдимия К., без подробно да ги анализира самостоятелно връзка с останалите доказателствени източници. При прегледа на мотивите на обжалваното решение е видно, че първоначално приетата фактическа обстановка не е била възпроизведена безкритично. Въззивният съд е извършил самостоятелен подробен анализ на събраните доказателства и доказателствени средства, като при извеждането на своите фактически изводи е допълнил анализа на първоинстанционния съд и отстранил направените пропуски при кредитирането на обясненията на подсъдимите.
Правилно въззивният съд е очертал коя част от обясненията на подсъдимите кореспондират помежду си и къде се разминават, излагайки законосъобразно мотиви защо приема обясненията на подсъдимия К. за по- правдоподобни от тези на жалбоподателя.
На тези основания касационната инстанция прецени, че въззивният съд в производството пред себе си не е допуснал съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК и не е налице основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК да бъде отменено атакуваното въззивно решение.
По отношение на приложението на материалния закон:
При вярно установената фактическа обстановка по делото касационният съд прецени, че материалният закон е приложен правилно. Законосъобразно въззивният съд е приел, че установените действия на подсъдимите Р. и К. от обективна и субективна страна трябва да бъдат квалифицирани като престъпление по чл.199, ал.2, т.2 във вр. с чл.198, ал.1 вр. с чл.20, ал.2 във вр. с чл.54 от НК.
Съгласно константната съдебна практика, при съизвършителството не е важен конкретният каузален принос на всеки един от съизвършителите в предизвиканите с общата престъпна дейност общественоопасни последици, защото престъпният резултат е постигнат не от изолирано въздействие само от единия подсъдим върху обекта на престъплението, а е последица от съвместно осъществяване на изпълнителното деяние. (в този смисъл Р 50174/2022 г. по НД 545 / 2022 г. 1 НО).
От установената фактическа обстановка, правилно въззивният съд е приел, че в принудата са взели участие и двамата подсъдими, като законосъобразно е приел, че подсъдимият К. е съборил пострадалия на земята, а Р. е нанасял ударите с нож, довели до смъртта му. Вярно съдът е преценил, че двамата подсъдими са допринесли за прекъсването на фактическата власт върху вещите- предмет на престъплението и впоследствие отново заедно са установили своя такава власт върху тях (изразило се в употребяването на паричните средства в различни заведения и отчуждаването на останалите движими вещи и подялбата на получените средства).
Вярно въззивният съд е приел, че престъплението е осъществено при квалифициращото обстоятелство по чл.199, ал.2, т.2 НК, тъй като в резултат на действията на двамата подсъдими, съставляващи упражнената принуда посредством сила е причинена смъртта на пострадалия.
Няма съмнение, че тези действия са били функционално свързани с последващото отнемане на инкриминираните вещи, като същите са били насочени единствено към реализирането му.
Установените действия на подсъдимия Р. по време на извършване на престъплението, с които той е участвал както в упражнената принуда, така и в последвалото отнемане на вещите, обосновават извода, че той е взел участие в извършването му в качеството си на съизвършител, което изключва възможността поведението му, изразило се в превозване на подсъдимия К., отчуждаване на вещите и поделянето на паричните средства, получени след продажбата им, да може да бъде квалифицирано по чл.294 НК. Не може да бъде възприета тази теза на защитата, тъй като състава на чл. 294, ал. 1 от НК, е приложим по отношение на вторична престъпна дейност и той изисква деецът да не е взел участие в изпълнителното деяние на първичното престъпление. Именно участието на подсъдимия Р. в осъществяване на изпълнителното деяние на сложното съставно престъпление по чл.199 ал.2 т.2 във вр. с чл.198 ал.1 НК е и основание неговата престъпна деятелност да бъде възприета като съответстваща на съизвършител по смисъла на чл.20, ал.2, а не фактически помагач по смисъла на чл.20, ал.4 НК.
Въззивният съд е вярно е приел, че подсъдимите са извършили деянието при пряк предварителен умисъл, защото решението за извършване на престъплението е било взето предварително, в сравнително спокойно и хладнокръвно състояние и при обсъждане на мотивите за и против- в апартамента на подсъдимия Р., много преди извършване на грабежа.
Подсъдимите са изработили план за действие, като предварително са взели нож в колата и са завели пострадалия на уединено място, където той да не може да разчита на помощ. След убийството са направили опит да прикрият следите си и веднага след това са се разпоредели с предмета на престъплението.
Всичко посочено по- горе дава основание и на касационния съд да прецени, че не може да бъде възприета тезата на защитата, че подсъдимият Р. да не е знаел какви са намеренията на подсъдимия К. и е бил принуден от него да му съдейства.
Ето защо правилно въззивният съд е приел, че основния мотив за извършване на престъплението е материален и е налице присвоително намерение с оглед последващите действия на двамата подсъдими с отнетите вещи.
Предвид изложеното касационният съд прецени, че въззивната инстанция е квалифицирала вярно деянието, приложила е законосъобразно материалния закон и атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде изменен.
По оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания:
Касационният съд прецени, че наложените на двамата подсъдими наказания са законосъобразно определени при вярно отчитане на смекчаващите и отегчаващите отговорността им обстоятелства. Правилно въззивният съд е отчел като смекчаващи отговорността им обстоятелства чистото им съдебно минало, добрите им характеристични данни, направените частични самопризнания и младата им възраст. Вярно като смекчаващо отговорността обстоятелства е ценено и поведението на подсъдимия К. след довършване на престъплението, изразило се в оказване на съдействие на разследващите органи, след като той е посочил мястото на извършване на престъплението и местата на които са изхвърлени част от иззетите впоследствие веществени доказателства по делото.
Законосъобразно като отегчаващи отговорността обстоятелства и за двамата подсъдими са отчетени начинът на извършване на престъплението- нанасянето на дванадесет удара в жизненоважни части на тялото на Д. и конкретното нараняване, довело до настъпването на смъртта на пострадалия, изразило се в прерязване на гърлото му. Правилно при преценка на начина на упражняване на принудата въззивният съд е отчел, че всички наранявания са нанесени от подсъдимите приживе, като пострадалият е изпитвал значителни мъки. Тези обстоятелства не са предвидени като квалифициращи признаци на престъплението и правилно са отчетени като отегчаващи отговорността обстоятелства при индивидуализацията на наказанията и на двамата подсъдими.
При така установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства правилно съдът е определил наказанието при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, като е наложил по- лекото по вид наказание към средния размер, посочен в диспозицията на чл.199, ал.2 НК. Вярно въззивният съд е преценил, че така отмерените наказания съответстват на обществената опасност на двамата подсъдими и тази на осъщественото от тях престъпление и са достатъчни за постигане на целите на специалната и генералната превенция.
Касационният съд не може да възприеме отразената в касационната жалба теза на защитата, че наказанието на жалбоподателя Р. е следвало да бъде определено по реда на чл.55 НК. Тази законова възможност е предвидена за случаите, когато данните за извършителя и конкретното престъпление дават основание да се приеме, че са налице многобройни смекчаващи или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, и предвиденото минимално наказание е несъразмерно тежко. В случая липсват и двете кумулативни предпоставки за определяне на наказанието по този текст, тъй като от една страна липсват както многобройни, така и изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства и предвиденото наказание в санкцията на чл.199, ал.2 НК не е несъразмерно тежко. Тези изводи са относими и за двамата подсъдими.
На тези основания касационният съд прецени, че правилно наказанията са определени по реда на чл.54 НК и отмерени в размер на по осемнадесет години „лишаване от свобода“ не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5 НПК. Ето защо и атакуваната присъда не следва да бъде коригирана във връзка с касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.5 НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №97 от 02.08.2024 г., постановено по ВНОХД №105/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

5