Обезщетение от застраховател при ПТП с пешеходец и съпричиняване

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * съпричиняване * доказателствена тежест * нарушение на правилата за движение по пътищата * неимуществени вреди

11

Р Е Ш Е Н И Е
№ 321

Гр . С. , 13.11. 202 5г .

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд , Търговска колегия, Първо отделение в открито съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ : МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като разгледа докладваното от съдия Кацарска к.т . д . № 652 по описа за 202 5 г ., за да се произнесе , взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С определение № 1614/28.05.2025г. по к.т.д. № 652/2025г. на ВКС, 1 т.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 9/10.01.2025г., постановено по в.т.д. № 516/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 226 от 04.07.2024 г. по търг.дело № 447/2023 г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, за осъждане на „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане““ АД да заплати на ищеца Х. Г. С. сумата от 26 000 лева, по частична претенция от общо 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, настъпило на 17.05.2023г.
В касационната жалба, подадена от „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане““ АД, се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е приел, че процесното ПТП представлява и трудова злополука, но счита, че съгласно чл. 212 КТ следвало да отчете, че по аргумент на противното, разпоредбите на гражданския закон са неприложими съгласно Тълкувателно решение № 45/1990г. на ОСГК на ВКС. Според касатора наличието на трудова злополука ангажира специалната отговорност на работодателя, като изключва наличието на общата деликтна отговорност по чл. 45 - 49 ЗЗД, която е обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В случай, че бъде възприето, че следва да се ангажира отговорността му като застраховател, касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че не е налице съпричиняване от пострадалия съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Поддържа, че от доказателствата по делото безспорно е установено, че ПТП е настъпило на пътното платно, на необозначено за пресичане място, при предприето от лицето преминаване, въпреки мократа пътна настилка, при косо движение, поради което е налице съпричиняване. Твърди, че въззивният съд не е отчел, че на няколко метра от мястото на пресичане е имало пешеходна пътека, и пешеходецът е бил в нарушение на чл. 5 ЗДвП, чл. 114 ЗДвП, чл.113, ал.1 ЗДвП. По подробно изложените доводи претендира отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковата претенция изцяло, а при условията на евентуалност, в случай че се възприеме наличието на отговорност на застрахователя, отмяната му за разликата над сумата от 13 000 лв. поради наличие на съпричиняване, което счита, че следва да е поне 50%. Претендира присъждането на разноски. В проведеното открито съдебно заседание пред ВКС не изпраща представител.
Ответникът – Х. Г. С. оспорва касационната жалба чрез процесуалния си представител – адв. С. Т., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 21.03.2025г. В подадената писмена защита поддържа, че дори и да се уважи жалбата и да се приеме съпричиняване, то в никакъв случай не е 50%, както претендира жалбоподателят. Твърди, че с оглед тежестта на неимуществените вреди, дори и да се отчете съпричиняване от страна на ищеца, обезщетението, което е присъдено в размер на 26 000 лв. не следва да бъде редуцирано и въззивното решение трябва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски, а именно адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т. 3 от Закона за адвокатурата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед доводите на страните и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното въззивно решение, АС – Пловдив е приел, че е безспорно по делото, че към момента на пътнотранспортното произшествие – 17.05.2023г., ищецът е работил в „Кауфланд България“ ЕООД, като злополуката е станала при придвижването му по обичайния път от работното място до основното му място за живеене. Посочил е, че е издадено разпореждане № 33147 от 02.06.2023г. по чл.60, ал.1 КСО, в което е прието, че се касае за трудова злополука по чл. 55, ал. 2 КСО. Въззивният съд е приел, че имуществената отговорност по чл. 200 КТ на работодателя е самостоятелна, като са налице съществени различия от общия гражданскоправен режим, което изключва възможността за тези вреди да се търси отговорност от работодателя алтернативно по чл. 49 ЗЗД, включително и по аргумент от чл. 212 КТ, съгласно която разпоредба за неуредените въпроси по имуществената отговорност на предприятието за причиняване на смърт или увреждане здравето на работник се прилага гражданският закон. Съдът е счел, че това не изключва отговорността на прекия причинител на увреждането по отношение обезщетяване на вредите, настъпили от деликта. Приел е, че отговорността на прекия причинител е гражданска и се реализира по реда на чл. 45 и следващите от Закона за задълженията и договорите, а в случая увреждането е причинено от водач на МПС, за който е налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. С оглед изложените мотиви, въззивният съд е приел, че законът не изключва възможността повече от едно лице да носи отговорност за едни и същи вреди – работодателят по реда на чл. 200 КТ, респ. застрахователят по застраховка „Трудова злополука“, както и прекият причинител на увреждането по реда на чл. 45 ЗЗД, респ. застрахователят му по „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съдът е посочил, че евентуално получени суми от пострадалия от непозволено увреждане при условия на трудова злополука, или такива изплатени по задължителна застраховка „Трудова злополука“, сключена от работодателя, подлежат на приспадане от обезщетението по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, позовавайки се на решение № 116/3.7.17 г. по т.д. № 1921/16 г. на ВКС, І т.о., но в случая по делото не се установяват такива плащания.
Апелативен съд – Пловдив е приел във връзка с възражението за съпричиняване, че пътнотранспортното произшествие е настъпило на 17.05.2023 г., в [населено място], по [улица], южно от Т-образно кръстовище, като лекият автомобил „Опел Вектра“, управляван от Б. Г. Ч., се е движел в западната пътна лента на източното платно за движение, а пешеходецът Х. Г. С. - по алея от паркинга на магазин Кауфланд към западния тротоар на [улица], и е предприел пресичане на платното за движение. Съдът е приел, че скоростта на лекия автомобил в момента на удара и преди ПТП е била около 63 км/ч., а опасната зона за спиране - 46,52 м. Възприел е, че с оглед момента на навлизане на пешеходеца на платното, водачът е имал обективната възможност да го забележи, а и техническата възможност да предотврати произшествието, ако предприеме аварийно спиране. Съдът е счел, че ако водачът е бил запазил разположението на автомобила в своята пътна лента, дори и да не предприеме намаляване на скоростта или спиране, не би настъпило ПТП, и пешеходецът, който когато е забелязал колата, е ускорил скоростта си, би преминал безопасно през пътната лента, в която е бил разположен лекият автомобил. С оглед горното е заключил, че причина за ПТП са единствено субективните действия на водача на лекия автомобил, който не е предприел аварийно спиране към момента, в който е възприел движещия се пешеходец, а вместо това е завъртял кормилния кръг надясно, и е променил направлението на движение на управлявания от него автомобил, спрямо първоначалното си положение. Съдът е счел, че в конкретната пътна ситуация, пешеходецът е нямал техническата възможност да предотврати произшествието, а също така е нямал и възможност да предвиди действията на водача на лекия автомобил, предприел движение надясно спрямо първоначалното положение. АС - Пловдив, анализирайки задълженията на водачите и пешеходците по ЗДвП, е приел, че законодателят е дал превес на задълженията на водачите на моторни превозни средства. Съдът е посочил, че в конкретния случай, само фактът на непресичане на пешеходна пътека не води до извод за съпричиняване, тъй като била установена единствена техническа причина за произшествието – действието на водача, което е предприел, като пешеходецът го е възприел своевременно, съобразил се е с него, увеличил е скоростта си на движение, за да го избегне, но не е могъл. С така изложените мотиви е счел, че не е налице съпричиняване и е потвърдил първоинстанционното решение.
С определение №.№1614/28.05.2025г. по к.т.д. №652/2025г. на ВКС, 1 т.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по следния въпрос, обобщен и уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС: „Относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД при доказването на приноса за увреждането от пострадалия“.
По въпроса относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за вреди е формирана задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 17/1963 г. и Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о.,решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., решение № 117 от 8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о., решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г., ІІ т. о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането. При определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.
След приемане на Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. по тълк.д. № 2/16 г. на ОСНК на ВКС, законодателят е въвел нова, ал. 5 на чл. 119 ЗДвП /обн. ДВ бр. 9/2017 г., в сила от 26.01.2017 г. /, с която изрично е изключил приложимостта на института на чл. 51, ал. 2 ЗЗД спрямо пътно-транспортни произшествия, настъпили с пешеходец на пешеходна пътека в случаите, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило на ЗДвП, имащо отношение към произшествието. Когато, обаче, пешеходецът пресича на необозначено пътното платно място, а именно не на пешеходна пътека, то е налице нарушение на правилата на Закона за движение по пътищата / чл. 113 и чл. 114 ЗДвП/. Налице е и практика на ВКС, формирана с решение № 105/19.06.2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г. на ВКС, ГК, ІII г.о., решение № 43/16.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, ІI т.о. и други актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по - голяма в сравнение с тази на пешеходците. Дължимата от водача на МПС завишена грижа към уязвимия участник в движението /пешеходеца/ - чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП и чл. 116, ал. 1 ЗДвП, предпоставя неговата значително по-голяма отговорност и принос за реализирането на пътното произшествие, но поведението на пешеходеца, когато е в нарушение на правилата за движение по пътищата и ПТП не е настъпило при пресичане на пешеходна пътека, следва да бъде преценявано като относимо с оглед конкретните особености на всеки отделен случай.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
По същество на касационната жалба:
Настоящият състав на ВКС намира, че е налице въведеното касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК с оглед възприетото разрешение на въпроса, по който бе допуснато касационното обжалване. Въззивният съд е приел, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия ищец, въпреки че последният е бил пешеходец и е предприел пресичане на пътното платно на необозначено за целта място, при валеж / мокра пътна настилка/ и косо на пътното платно. Инцидентът е настъпил в населено място и както изрично е отразено в заключението на комплексната експертиза, пешеходецът е предприел пресичане на [улица]на около 35 - 40 метра от кръстовище, където е имало пешеходна пътека, т.е. налице е пресичане на платното извън маркирана пешеходна пътека, както и извън участък, който да е продължение на тротоара на кръстовище, поради което пешеходецът не е следвало да очаква спиране от страна на водачите на МПС и осигуряване на предимство при пресичането. Ищецът, в качеството си на пешеходец, е допуснал нарушение на правилата за движение и по - конкретно не е съобразил ограниченията на чл. 113, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 и чл. 114 ЗДвП, тъй като е предприел неправомерно пресичане, на неразрешено за това място, при положение, че наблизо е имало кръстовище, регулирано с пешеходна пътека. С оглед горното изводът на въззивният съд, че не е налице никакво съпричиняване е неосъобразен с конкретните особености на случая и горепосочената практика, формирана в отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. С оглед горното решението на Апелативен съд – Пловдив е частично неправилно.
При обсъждане по същество на доводите по касационната жалба, настоящият състав намира следното:
Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че отговорността му като застраховател следва да бъде изключена изцяло поради това, че процесният инцидент е признат и за трудова злополука. По делото не се спори, че за претърпяното от ищеца ПТП е съставен акт за трудова злополука, като според жалбоподателя поради това не представлява застрахователно събитие, което да може да ангажира отговорността му. Съгласно приетото в ТР № 45/19.04.1990 г. по гр.д. №33/1989 г. на ОСГК на ВС, пострадалият при условията на чл. 200 КТ работник не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД. Горното касае отговорността на работодателя към увреденото лице, а не общата деликтна отговорност на трето лице, което е пряк причинител на вредите, в случая виновния водач, чиято отговорност е предмет на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В практиката на ВКС / решение № 395 по гр.д.№ 1538/ 2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение по гр.д. № 4161/2008 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 116/3.7.17 г. по т.д. № 1921/16 г. на ВКС, І т.о. и мн.др./ е прието, че отговорността на работодателя е различна от търсената по делото самостоятелна отговорност на деликвента и функционално обусловената - на неговия застраховател, като всяко от задължените лица носи своята уредена от закона отговорност, а ако едно от тях е заплатило част от вредите, то тези суми се приспадат от обезщетението - предмет на възмездяване от другото задължено лице. В случая по делото не се твърди и установява да е заплатено обезщетение във връзка с трудовата злополука на увредения, които суми да се приспаднат от застрахователното обезщетение. Предвид горното, фактът, че процесното ПТП е и трудова злополука, при положение, че не се установява за същата да е изплатено обезщетение на пострадалия, е ирелевантен и не води до отпадане на отговорността на застрахователя.
По възражението за съпричиняване, поддържано от касационния жалбоподател, обосновано с поведението на пострадалия пешеходец, съдът намира следното:
Установи се от данните по делото, че ищецът като пешеходец е предприел пресичане на пътното платно, косо, при дъждовно време и на необозначено за това място, въпреки че в близост е имало пешеходна пътека на кръстовище, регулирано със светофарна уредба. Независимо от предприетата маневра от водача на лекия автомобил, настъпването на пътния инцидент е в причинна връзка с неправилното пресичане на пешеходеца, който вместо да спре и изчака преминаването на автомобила, се е затичал с цел да премине по – бързо. Следователно първопричина за настъпване на инцидента е неправилното пресичане от страна на ищеца. Същевременно с поведението си водачът на лекия автомобил е нарушил нормата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, тъй като не е управлявал колата с разрешената скорост, при която да може да спре, когато възникне опасност за движението, въпреки че е имал обективната възможност да предотврати ПТП при спиране или дори ако не е изменил посоката на движение на автомобила чрез предприетата маневра. Ищецът също е допуснал нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 114, т. 1 ЗДвП, като без да се съобрази с разстоянието и скоростта на движение на приближаващия се лек автомобил, е предприел пресичане на булевард с двупосочно движение, на място, непредвидено за пешеходци, въпреки, че на 35 - 40 м. от мястото на произшествието е имало пешеходна пътека на регулирано кръстовище със светофар. При съпоставяне на поведението и действията на ищеца и на водача на лекия автомобил и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, настоящият съдебен състав счита, че конкретният принос за съпричиняване на процесното ПТП на пострадалия е 20%. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за определяне на по-голям принос на пострадалия в размер на поне 50%, тъй като отговорността на водача е завишена, същият е шофирал с малко над разрешената скорост от 50 км/ч. и е предприел необоснована маневра, като е имал възможност при аварийно спиране да предотврати пътния инцидент. С оглед горното настоящият съдебен състав намира, че възражението за съпричиняване е основателно и следва да бъде възприет процент на намаляване на обезщетението с 20%.
При определяне на конкретния размер на обезщетението, настоящият съдебен състав отчита, че е сезиран с частичен иск, предявен за сумата от 26 000 лв. като частична искова претенция от общ размер на претендирани 80 000 лв. Въпреки че въззивният съд не е обсъждал размера на обезщетението и критериите по чл. 52 ЗЗД с оглед предмета на въззивната жалба, следва да се приеме, че предвид характера и тежестта на уврежданията, получени от ищеца при процесното ПТП, обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде определено в размер на сумата от 50 000 лв. Ищецът е получил наранявания в областта на главата, белия дроб и гърдите, загуба на съзнание, счупване на шест ребра и множество охлузвания и контузни рани по лицето и горните крайници. Поради инцидента се е наложила торакоцинтеза с дренаж на дясната гръдна половина в резултат на травматичния пневмоторакс. Ищецът е изпитвал интензивни болки и страдания, не е могъл да се обслужва сам, възстановяването му е отнело два месеца и половина. С оглед горното и съобразявайки възрастта на пострадалия към датата на инцидента /32 г./, датата на ПТП – 17.05.2023г. и икономическите условия към момента на инцидента, тежестта на уврежданията и претърпените болки и страдания, възстановителния период и преживения психичен шок, но и отчитайки, че съобразно експертизата, калцификатите във фалкс церебри и шийната лордоза, които са открити при КТ, са съществували и преди ПТП, т.е. те не са свързани с претърпяния инцидент, и липсата на трайни последици, според настоящия съдебен състав справедливият размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД възлиза на сумата от 50 000 лв. Предвид възприетия процент съпричиняване /20%/ на пострадалия ищец се следва обезщетение в размер на 40 000 лв. С оглед липсата на ангажирани доказателства за заплащане на обезщетение на ищеца за трудова злополука, което да бъде приспаднато и възприетия размер, то присъденото обезщетение по частично предявения иск от 26 000 лв. не следва да бъде намалявано и поради това въззивното решение следва да бъде оставено в сила, макар и по различни мотиви.
С оглед изхода на спора, а именно оставяне в сила на въззивното решение по частичния иск, въпреки че е прието за основателно възражението му за съпричиняване, разноски не се следват на касационния жалбоподател, а на ответника, който е претендирал чрез процесуалния си представител присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Безплатното процесуално представително е отразено като осъществено в представения договор за правна защита и съдействие от 17.03.2025г., приложен към отговора на касационната жалба и са налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение като разноски на ответника. Съдът следва да съобрази задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C - 438/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, съгласно което определените с Наредба № 1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения не следва да се възприемат за дължим размер, а могат да служат само като ориентир на съда при определяне на адвокатското възнаграждение. При преценка на всички относими обстоятелства за определяне на размера на адвокатското възнаграждение, а именно: спорния материален интерес при осъществената защита / в случая обжалваем интерес от 26 000 лв. /, фактическата и правна сложност по конкретното дело, обема на процесуални действия, и като се съобрази, че работата на процесуалния представител в настоящото производство се е изразила в подаване на отговор на касационната жалба и депозиране на писмена защита по делото, без явяване в съдебно заседание, следва да се приеме, че размерът на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца при условията на чл. 38, ал.2 ЗА, следва да бъде определен на сумата от 2000 лв.
Мотивиран от горното, съдебният състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение

Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 9/10.01.2025г., постановено по в.т.д. № 516/2024г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане““ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на адвокат С. К. Т., от Адвокатска колегия - Стара Загора, личен номер от Адвокатския регистър № [ЕГН], процесуален пълномощник на ищеца Х. Г. С., сумата от 2000 лв. / две хиляди лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство по настоящото производство на основание чл. 38, ал. 2, т. 3 от Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.