Недопустимост на решение при произнасяне по непредявен иск

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 658

София,04.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

при секретаря Нели Първанова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2710 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. Р. срещу решение № 393 от 22.01.2024 г. по в. гр. д. № 15058/2021 г. на Софийски градски съд.

Жалбоподателят поддържа, че е предявил два иска – по чл.21, ал.4 – за липса на принос на ответницата в придобиване на спорния апартамент, и по чл.23 СК – че апартаментът е негова лична собственост, тъй като е заплатен с негови лични средства, получени по дарение от сестра му и от баща му. Съдът обаче се произнесъл само по втория иск. Неправилно въззивният съд приел, че първоинстанционният съд се произнесъл по заявения в исковата молба петитум. Освен това въззивният съд не обсъдил всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и неправилно се доверил на двама от свидетелите.

Ответницата В. Й. Р. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.

С определение № 2230 от 05.05.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба във връзка с правната квалификация на иска и да изложи мотиви кои приема и кои отхвърля като неоснователни и 2. Следва ли въззивната инстанция, когато е сезирана с иск по чл.21, ал.4 СК, да обсъди конкретната фактическа обстановка и да изложи правни изводи относно това приема ли за оборена или не презумпцията за съвместен принос на съпрузите.

За да се произнесе по поставените въпроси и по съществото на касационната жалба, Върховният касационен съд приема следното:

С обжалваното решение № 393 от 22.01.2024 г. по в. гр. д. № 15058/2021 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 20161538 от 22.07.2021 г. по гр. д. № 31296/2019 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. М. Р. срещу В. Й. Р. иск по чл.23, ал.1 СК за признаване за установено, че ищецът е изключителен собственик на апартамент № 47, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] поради трансформация на негови лични средства в придобиването му.

Въззивният съд се е позовал на свое определение № 1295 от 16.02.2022 г., в което по повод оплакването във въззивната жалба във връзка с доклада по чл.146 ГПК и съгласно разясненията в т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е указал на страните, че с оглед правната квалификация на правата, претендирани от ищеца – чл.23, ал.1 СК, имат възможност да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада, като е указал на ищеца доказателствената му тежест във връзка с възприетата от въззивния съд правна квалификация на иска по чл.23, ал.1 СК. Приел е за неоснователно оплакването в жалбата на М. М. Р., че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск по чл.23, ал.1 СК, вместо предявеният иск по чл.21, ал.4 СК. Прието е, че когато в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право съобразно въведените от ищеца твърдения, но определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. В настоящия случай първоинстанционният съд се е произнесъл по заявения с исковата молба петутим – да се признае за установено, че придобитият по време на брака на страните апартамент е лична собственост на предявилия иска съпруг, като е обсъдил основателността на съдържащите се в исковата молба твърдения за осъществяването на посочените факти и обстоятелства.

Прието е, че основният спор между страните е за произхода на средствата, вложени за придобиване на процесния апартамент.

Съдът е счел за недоказано твърдението на ищеца, че първоначалната вноска от 1800 лв., дадена за закупуване на апартамента, е негово лично имущество, представляващо част от полученото парично обезщетение за отчужден имот. Паричното обезщетение в размер на 6467 лв. е получено от ищеца през 1983 г., а апартаментът е закупен на 12.04.1990 г. След обсъждане на свидетелските показания съдът е заключил, че не е установено по безспорен начин към момента на осъществяване на покупко-продажбата от 1990 г. ищецът да е притежавал лични средства в размер на 1800 лв., които да са вложени в придобиване на собствеността на апартамента, като този извод не може да се основава на предположение. С кредитираните показания на св. И. се установява, че с течение на времето парите от обезщетението са били похарчени от страните и след това бащата на ищеца го е накарал да изтегли заем от ДСК.

Остатъкът от продажната цена в размер на 12 000 лв. представлява отпуснат на ищеца банков кредит. За погасяване на кредита са правени вноски от сестрата на ищеца в общ размер на 11468, 47 лева, съответно 5740 лева на 21.11.1991 г., 5500 лева на 30.04.1991 г. и 228, 47 лева на 21.10.1992 г., като с изплащането на последната сума в размер на 228, 47 лева окончателно е погасено задължението към ДСК. Средствата, получени от единия съпруг по договор за заем за закупуване на жилище и вложени при закупуване на жилището, не обуславят извод за трансформация на негово лично имущество по смисъла на чл.23, ал.1 СК, а са общи, тъй като за тяхното връщане двамата съпрузи отговарят солидарно - чл. 32 СК . Последващото погасяване на задълженията от единия от съпрузите с негови лични средства не се отразява върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя правата в съсобствеността, а поражда само облигационни задължения за другия съпруг, които следва да бъдат уредени след евентуалното прекратяване на брака на основание чл.127, ал.2 ЗЗД, във вр. чл.32 СК за заплащане на припадаща се част от платеното към банката.

Прието е също, че процесният недвижим имот е придобит по възмезден начин по време на брака на страните и преди фактическата им раздяла, настъпила най-рано в момента на заминаване на съпругата за САЩ, поради което е станал СИО.

Въззивното решение е процесуално недопустимо.

Въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, са свързани със задължението на въззивния съд да разгледа предявения иск съобразно заявените обстоятелства и петитума на исковата молба, като съобрази доводите и възраженията във въззивната жалба във връзка с квалификацията на иска. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил оплакването на въззивника М. М. Р., че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск по чл.23, ал.1 СК, вместо предявеният иск по чл.21, ал.4 СК. Изводът на съда обаче, че това оплакване е неоснователно, не почива на данните по делото и е в нарушение на практиката на ВКС, според която съдът е длъжен да разгледа и се произнесе по предявения иск, като изхожда от действително изразената воля за защита от ищеца - решение № 187 от 4.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 248/2010 г., II т. о., решение № 102 от 26.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2429/2019 г., II т. о., решение № 8 от 22.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 962/2018 г., II т. о. Както се приема още в практиката на ВКС, предметът на спора и правната квалификация се определят от съда според изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум - решение № 373 от 23.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 407/2012 г., I г. о., решение № 260 от 8.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1001/2010 г., I г. о., а когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, решението е недопустимо - решение № 41 от 11.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4402/2013 г., IV г. о. Както законът, така и практиката на ВКС прави разлика между исковете по чл.21, ал.4 СК и чл.23 СК. Разграничението между двата иска е направено в ТР № 2 от 20.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2/2022 г., ОСГК, решение № 415 от 7.07.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 2117/2024 г. решение № 609 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2482/2024 г., I г. о. и др. Дадената от ищеца правна квалификация на иска не обвързва съда. В настоящия случай обаче квалификацията, която ищецът е дал, съответства на посоченото в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, уточнена с молба вх. № 5127353 от 26.07.2019 г. В исковата молба се сочи, че процесният апартамент, макар и придобит по време на брака между страните – на 12.04.1990 г., е заплатен само със средства на ищеца – първоначалната вноска от 1800 лв. е от получено обезщетение за отчужден имот на ищеца, а остатъкът от 12 000 лв. е теглен заем от ДСК, погасен от ищеца и основно от неговата сестра, която лично му дарила сумите за погасяване на заема. Твърди се също, че страните са били отчуждени, когато на 03.05.1990 г. ответницата заминала за чужбина с намерение трайно да се установи в САЩ, след което прекъснала всякакви контакти с ищеца. Ответницата не се интересувала от семейството си и пред близки заявявала, че апартаментът е само на ищеца и тя няма никакъв принос в придобиването му. При тези твърдения е направено искане ищецът да бъде признат за изключителен собственик на апартамента поради липса на принос в придобиването му от страна на ответницата. В изпълнение на указанията на съда да уточни какъв иск предявява – по чл.21, ал.4 или по чл.23 СК, ищецът е подал молба вх. № 5127353 от 26.07.2019 г., в която изрично е заявил, че твърди липса на принос на ответницата в придобиване на имота поради трайна фактическа раздяла, настъпила по нейна вина; че не е налице съвместен принос, тъй като от 1990 г. страните са в трайна фактическа раздяла, не са живели в един дом от 03,05.1990 г., когато ответницата заминала окончателно за САЩ; че в резултат на това между съпрузите настъпило трайно отчуждаване, не са имали общо домакинство, ответницата водела самостоятелен начин на живот, който изключвал решаването на въпроси от семеен характер и придобиване на общи вещи и вещни права; че ответницата никога не е заплащала никакви суми за придобиване на апартамента и разноските по него, нито е влагала труд и грижи за семейството. Посочено е и това, че поради нейното заминаване и дезинтересиране от всички общи въпроси, за нея не е възникнало солидарно задължение за връщане на заемните средства, вложени при закупуване на апартамента. При всички тези уточнения ищецът е квалифицирал иска си по чл.21, ал.4 СК. Същата квалификация е дал и първоинстанционният съд в определението си по чл.140 ГПК № 29080 от 31.01.2020 г., но в постановеното решение се е произнесъл по друг иск по чл.23, ал.1 СК. Въззивният съд също се е произнесъл по иск по чл.23, ал.1 СК, какъвто не е бил предявен. Както от обстоятелствената част на исковата молба, така и от петитума, при съобразяване и с уточнителната молба от 31.01.2020 г., следва, че искът е за установяване право на изключителна собственост на ищеца върху придобит по време на брака апартамент поради липса на принос на ответницата в придобиването му.

Произнасянето по непредявен иск води до постановяване на недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено и делото да се върне на въззивния съд за разглеждане на предявения иск по чл.21, ал.4 СК. За пълнота на изложеното следва да се посочи, че предявеният иск е само един – по чл.21, ал.4 СК, а не както за първи път се твърди в касационната жалба, че исковете са два – по чл.21, ал.4 и по чл.23, ал.1 СК. Твърдението, че заемът, теглен за закупуване на процесния апартамент, е погасен от сестрата на ищеца с пари, които тя му е подарила лично на него, тълкувано във връзка с останалите твърдения в исковата молба и в уточнението към нея, също сочи на изявление за липса на принос на ответницата в придобиване на апартамента.

Воден от изложеното , Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 393 от 22.01.2024 г. по в. гр. д. № 15058/2021 г. на Софийски градски съд.

ВРЪЩА делото на въззивния съд за ново разглеждане на предявения иск по чл.21, ал.4 СК от друг състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: