Доказване на договор за заем при банков превод

Текстът на акта

Ключови фрази

6

Р Е Ш Е Н И Е № 535/10.08.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в съдебно заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1755 по описа за 2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 1520/16.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2618/2024 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, V състав в частта, в която е отменено решение № 2884/25.06.2024 г. по гр. д. № 13372/2022 г. по описа на Районен съд-Пловдив, XXIII граждански състав и са отхвърлени предявените от „Нано Коут“ ЕООД против Т. Д. М. и И. Г. М. искове за осъждане на ответниците всеки един от тях да заплати, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД, сумата от 11 000 лева, представляваща незаплатена сума по сключен неформален договор за паричен заем от 25.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда - 19.09.2022 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба - Т. Д. М. и И. Г. М., чрез процесуалния си представител, са подали отговор, в който са изложили съображения за неоснователност на касационната жалба.

В съдебно заседание касаторът не се представлява и не взема становище. Ответниците по жалбата, чрез процесуалния си представител, изразяват становище, с което поддържат подадения отговор и молят решението да бъде оставено в сила, като излагат подробни съображения в писмена защита. Претендират разноски, съгласно списък по чл. 80 ГПК.

С определение № 5671 от 04.12.2025 г. настоящият касационен състав е допуснал жалбата на ищеца – „Нано Коут“ ЕООД до разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по повдигнатия правен въпрос:

Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД и следва ли ответникът да докаже, че средствата са предадени на друго основание, при наличие на възражение от негова страна в тази насока ?

По въпроса, обусловил допускане до касационно обжалване, Върховен касационен съд, състав на ІV г.о. дава следния отговор:

Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен. Установяването на реалното предаване на сумата не освобождава ищеца от задължението да установи обстоятелството, че сумата е предадена въз основа на договор за заем, доколкото същата може да е предадена на друго основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. Следователно върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, като при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. Този отговор е даден в решение № 192/07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., на ВКС, ІV г.о., решение № 52/22.5.2009 г. по гр. д. № 695/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 390/20.5.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 180/ 26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г. на ВКС, IV г.о.

По касационните оплаквания:

В исковата молба ищецът – „Нано Коут“ ЕООД е изложил твърдение, че на 25.11.2020 г. е предоставил на Г. И. М. /бивш управител на дружеството/ по неформален договор за заем сума в размер на 22 000 лв. Посочил е, че страните не били уговорили падеж на задължението, поради което следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, а именно длъжникът изпада в забава след отправянето на покана и изтичането на посочения в нея срок. Отбелязал е, че такава била изпратена и получена от ответниците, чийто наследодател е заемополучателят, но те не са върнали заетата сума, поради което предявява процесните искове за осъждане на ответниците да му платят сумата, ведно със законната лихва.

С отговора на исковата молба ответниците са оспорили предявените искове, като са изложили възражения, че всички преведени суми от дружеството към управителя представляват връщане на заем, които преди това управителят и собственик на 50 % от капитала на дружеството е предоставил на „Нано Коут“ ООД. По отношение на представеното платежно нареждане ответниците са посочили, че от съдържанието на същото не ставало ясно дали плащането е по предоставянето на сумата или по връщането й.

С въззивното решение съдът е посочил, че от приложеното платежно нареждане било видно, че на 25.11.2020 г. „Нано Коут“ ООД е наредил да бъде изплатена на Г. И. М. – наследодател на ответниците, сумата от 22 000 лв. с отразено основание в платежния документ – „по договор за заем“. Въззивният съд е посочил, че съгласно приетата съдебно-счетоводна експертиза транзакцията е извършена от сметката на ищцовото дружество в „Търговска банка Д“ АД по сметката на Г. И. М. в „УниКредит Булбанк“ АД. Съдът е счел, че от представеното платежно нареждане не следва извод за постигнато между страните съгласие за сключване на договор за заем и поето задължение от страна на наследодателя на ответниците за връщане на процесната сума. Допълнил е, че фактът, че едно лице е превело по сметка на друго парична сума с посочено в платежния документ основание „договор за заем“ не доказвало приемане на предложението. Посочил е, че заключението, че предаването на парична сума е направено по силата на заемно правоотношение следва да се основава на внимателна преценка на представените от ищцовата страна доказателства за наличието на съвпадащи насрещни волеизявления на страните за сключване на договор за заем и условията за връщането му. Направил е извод, че такива доказателства не са ангажирани от ищеца. Изложил е становище, че единствено са представени доказателства за извършено плащане, но липсвали доказателства да е сключен договор за заем, по силата на който сумата от конкретен превод да е заета на наследодателя на жалбоподателите, който да е поел задължението да я върне. Позовал се е на практиката на ВКС, като е посочил, че при наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Като допълнителен аргумент за недоказаност на исковете е посочил и счетоводните записвания в дружеството. Позовал се е на счетоводна сметка 499, като е обяснил, че в същата се отразяват задълженията на дружеството към кредитори. Допълнил е своите правни изводи с показанията на св. Х., от които ставало ясно, че Г. М. разполагал със значителни средства, като е предоставял заеми на различни дружества, вкл. и на „Нано Коут“ ООД. В тази връзка е приел за установени възраженията на ответниците. В заключение е направил извод, че при доказателствена тежест за ищеца - да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на сключен договор, това не е направено - не било установено съгласие на наследодателя за сключване на договор за заем, както и последният да е поел задължение за връщане на сумата, която е преведена, поради което е приел за неоснователни исковете и ги е отхвърлил с обжалваното решение.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

С оглед дадения отговор, доводите на касатора за процесуални нарушения, при разпределяне доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД са изцяло неоснователни. Правилно въззивният съд е намерил, че при предявен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, доказателствената тежест да установи, че е дал в заем пари или други заместими вещи е на ищеца, който претендира връщането им, а при оспорване от насрещната страна, в нейна тежест е да установи фактите, на които основава своите искания или възражения (чл. 154, ал. 1 ГПК).

Настоящият състав на Върховния касационен съд изцяло споделя цитираната при отговора на правния въпрос съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд и с оглед на което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Съображенията са следните:

В случая ищецът е твърдял, че е дал пари в заем на наследодателя на двамата ответници, които следва да му бъдат върнати, поради което е негова доказателствената тежест да установи предаването на процесната сума на Г. М. и получаването й от последния с поето задължение да я върне. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемополучателя е доказване на договора. Единственото доказателство по делото, представено от ищеца, за да установи твърденията си за сключен договор за заем с наследодателя на ответниците, е платежното нареждане от 25.11.2020 г., в което като основание за извършения превод е посочено: „по договор за заем“. Отбелязването „по договор за заем“ може да се тълкува, както даден заем, така и върнат заем. Именно в тази връзка е и възражението на ответниците, които изразяват становище, че сумата от 22 000 лв. е върнат от „Нано Коут“ ЕООД заем, предоставен от техния наследодател. От приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/ е установено, че сумата от 22 000 лв. е осчетоводена на посочената в платежното нареждане дата. Основанието, на което е осчетоводена сумата в счетоводен регистър на сметка 499 –„Други кредитори“ /аналитичност Г. М./, е посочено „преводи“, което е различно от посоченото в платежното нареждане. Сметка 499 „Други кредитори“ в Националния сметкоплан е пасивна счетоводна сметка, която спада към групата на разчетите с дебитори и кредитори. Тя се използва за отчитане на краткосрочни задължения на дружествата към трети лица по операции, които не са обхванати от други специализирани сметки в същата група (като доставчици, подотчетни лица или персонал). Изложеното от вещото лице, че в счетоводните записвания следва да има два записа: „един път получаване и един път връщане“, а в случая първият запис липсвал, не може да доведе до извод за нередовно водено счетоводство, а за непълнота на счетоводното отразяване. Поради изложеното следва извода, че сметката, по която е била осчетоводена процесната сума /сметка 499/, касае задължения на дружеството с различни кредитори /в т.ч. и Г. М./. В практиката на ВКС е разяснено, че в счетоводните книги се отразяват всички стопански операции, които водят до изменение на имущественото и финансовото състояние на предприятието по смисъла на Закона за счетоводството, като счетоводното отчитане се осъществява на основата на документална обоснованост на стопанските операции и факти, при спазване на изискванията на действащото законодателство за съставяне на документи. Поради което тези счетоводни записвания следва да бъдат съобразени, така както е процедирал и въззивният съд. Ответниците успяха да установят своето възражение.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че ищецът, който носи доказателствената тежест, не проведе пълно и главно доказване за наличието на сключен договор за заем с наследодателя на ответниците - Г. М.. До този извод е достигнал и въззивният съд, поради което допуснатото до обжалване решение в посочената част следва да бъде оставено в сила.

Не е налице противоречие на обжалваното решение с решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV Г.О. и решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. С цитираните решения е даден отговор на въпроси, свързани с ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева. В настоящия случай, този въпрос не е включен в предмета на жалбата. Не е налице противоречие на обжалваното решение с решение № 262 от 02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г. на ВКС, IV Г.О., както и с решение № 128/18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г. на ВКС, III Г.О. Напротив приетото от въззивната инстанция е в пълно съответствие.

При този изхода на спора, право на разноски имат ответниците по жалбата, които заявяват претенция за присъждането им и прилагат списък по чл. 80 ГПК, както и договори за правна защита и съдействие. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на всеки един от ответниците по жалбата разноски в размер на 1411.17 евро, представляващи адвокатско възнаграждение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, ГК, състав на IV г.о.

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1520/16.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2618/24 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, V състав в частта , в която е отменено решение № 2884/25.06.2024 г. по гр. д. № 13372/2022 г. по описа на Районен съд-Пловдив, XXIII граждански състав и са отхвърлени предявените от „Нано Коут“ ЕООД против Т. Д. М. и И. Г. М. искове за осъждане на ответниците всеки един от тях да заплати, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД, сумата от 11 000 лева, представляваща незаплатена сума по сключен неформален договор за паричен заем от 25.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда - 19.09.2022 г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА „Нано Коут“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Т. Д. М. сумата от 1411.17 евро – разноски пред касационната инстанция.

ОСЪЖДА „Нано Коут“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на И. Г. М. сумата от 1411.17 евро – разноски пред касационната инстанция.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.