Определяне на наказание при катастрофа и намаляване на адвокатски разноски

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * съкратено съдебно следствие * справедливост на наказание * възстановяване на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение * произнасяне по разноски * условно осъждане

Р Е Ш Е Н И Е

№ 398

гр. София, 09.07.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , в публично заседание на четиринадесети юни, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ПЛАМЕН ДАЦОВ

при секретаря Г.Иванова и в присъствието на прокурор К.Иванов, като разгледа докладваното от съдия Дацов КНОХД №371/2024 година и въз основа на закона и доказателствата по делото, взе предвид следното:

Касационното производство е инициирано по касационна жалба и допълнение към нея от Г. С. Х. чрез адв.Н. от БАК, с която се навеждат основания по чл.348, ал.1, т.1-3 НПК, поради което се моли за отменяване на решението постановено от Апелативен съд – Бургас(АС-Бургас) с №20/22.02.2024 год. по ВНОХД№17/2024 година като се върне за ново разглеждане или алтернативно да се намали определеното наказание и се приложи разпоредбата на чл.66, ал.1 НК както и да се отмени решението в частта за заплащане на разноските на повереника на частните обвинители.

В хода на съдебните прения адв. Н. сочи, че следва да се отчита поведението на пострадалите лица при индивидуализация на наказанието, тъй като е неправомерно и се цитира ТР № 2 от 2016 година на ОСНК, където е отбелязано, че действията на пострадалия, когато той е допринесъл за причиняване на вредоносния резултат, следа да се вземат предвид като смекчаващо отговорността обстоятелство.

На следващо място защитникът е на мнение, че следва да се разреши правният проблем, дали когато основният решаващ състав, който се е произнесъл по фактите, че четири нарушения на ЗДвП е отегчаващо обстоятелство, а следващата инстанция е оправдала по две от тези нарушения дееца, същото това обстоятелство следва ли отново да се цени като отегчаващо отговорността обстоятелство.

Твърди се и, че с Постановление на Пленума на Върховния съд от 1983 година по н.д. № 8/1982 г., в т. 4, б. „е“, има стандарт, при който следва да се формира процесът на наказването, тъй като ВКС е установил, че следва телесните увреждания да се отчитат като смекчаващи отговорността обстоятелства. Това е така, според процесуалния представител, защото телесните повреди по своя характер са различни от смъртта на едно лице, те не прекъсват живота и в общия случай увреждат частично здравето или пък в още по-добрия случай са изцяло в срока, който е установен за възстановяване. Защитникът е на мнение, че е недопустимо да не се прави въпросната диференциация в мотивите на съдебния акт.

Сочи се и, че формално е подходил съставът на АС - Бургас при определяне на здравословното състояние на подсъдимия Х., като е изключил същото да е смекчаващо отговорността обстоятелство. Подсъдимият е претърпял мозъчен инсулт, развил е психични отклонения, които са установени надлежно с писмени доказателства, представени пред апелативния съд.

По отношение на присъдените разноски по чл. 38 от Закона за адвокатурата се моли за тяхната отмяна, тъй като има конституирани единствено частни обвинители, а не граждански ищци и производството се движи по правилата на НПК, а не по ГПК и не могат да бъдат присъждани без те да са сторени.

Подсъдимият Г. Х. в лична защита съжалява за случилото се и моли за намаляване на наказанието, тъй като го преживява и неговото здраве се е увредило в резултат на това.

Представителят на ВП е на мнение, че по отношение на твърдените касационни основания, такива не са налице и това е така, защото в първата инстанция подсъдимият е признал фактите в обвинителния акт, съгласил се е с тях и е получил законосъобразно наказание при условията на чл. 58а от НК. Именно затова неговото наказание е към минималния размер по съответния състав от НК, въпреки че преди ПТП той е извършил няколко изпреварвания, които са довели до този тежък резултат. Счита се, че са несериозни аргументите на защитата, че двете жени са се възстановили бързо от причинените средни телесни повреди, тъй като това няма никакво значение за делото от фактическа и правна страна и е обсъдено от АС – Бургас подробно в решението. Също така е обсъдено здравословното състояние на подсъдимия, който е получил депресивно разстройство от собственото си неправомерно поведение. В атакуваното решение АС - Бургас е прецизирал присъдата, като е оправдал подсъдимия за някои нарушения по ЗДвП законосъобразно. В този смисъл се предлага да се отхвърли жалбата на подсъдимия и да се остави в сила решението на въззивния съд.

Адв. А. за частните обвинители Х. Г., Х. М., И. Х., С. Х. и С. Я. моли да се остави без уважение депозираната от страна на подсъдимия касационна жалба и да се потвърди постановеното от АС - Бургас съдебно решение. Тъй като производството пред ОС - Бургас е протекло по глава 27 от НПК, правилно е оставено без уважение доказателственото искане от страна на подсъдимия за назначаване на комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза. По делото са събрани множество и категорични доказателства за механизма, при който е настъпило процесното ПТП за нарушенията на разпоредбите на ЗДВП, извършени от подсъдимия, които безспорно са в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Пострадалата Х. А. М. е пътувала на задна седалка точно зад водача на автомобила. Именно и поради тази причина са причинените й телесни повреди, които без съмнение са множество и с изключително дълъг и мъчителен възстановителен период. Липсват данни за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата Х. А. М.. Става въпрос за проникване на детайли от купето и интериора на автомобила навътре към водача и пътниците и именно това е причината за тежкия вредоносен резултат и това без съмнение се дължи на обстоятелството, че подсъдимият е извършил една изключително рискова маневра – изпреварване, с относително висока скорост, при много интензивен трафик. Поради тази причина се счита от повереника, че отмереното от страна на АС - Бургас наказание „лишаване от свобода“, което да бъде изтърпяно ефективно, е напълно справедливо и правилно. С цялото си процесуално поведение подсъдимият, според адв.А., до този момент не е изразил искрено съжаление за случилото се. Твърди се, че още в хода на ДП подсъдимият по никакъв начин не е допринесъл за разкриване на обективната истина. По отношение на здравословното състояние на подсъдимия липсват каквито и да било доказателства, че това влошаване се дължи на процесния инцидент и на последиците от него. Счита се, че същото датира преди това и към настоящия момент е преодоляно. По отношение на доводите отстрана на защитата за присъденото адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Г. Р. по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата, препратка към ГПК е ненужна и неправилна според повереника. Нормата на закона е ясна и категорична – адвокатът би могъл при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата да предоставя безплатна правна помощ и защита, стига да са визирани предпоставките на закона, една от които е и лицето, на което се оказва правната помощ да е материално затруднено. Преценката за това пада само и единствено в тежест на адвоката, доколкото рискът е единствено и само негов, поради което напълно правилно и законосъобразно АС - Бургас е присъдил адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Г. Р..

Адв. Х. за частните обвинители Х. Г., Х. М., И. Х., С. Х. и С. Я. моли да се остави без уважение касационната жалба като се потвърди решението на АС – Бургас.

В последната си дума подсъдимия Г. Х. моли да се намали наказанието като се отложи изпълнението му по реда на чл. 66 от НК.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

По отношение на наведените основания в касационната жалба и допълнението към нея:

Касационната жалба на подсъдимия, която е допустимо да бъде разгледана от настоящата инстанция, макар и да препраща към всички основания по чл. 348, ал. 1 НПК, в по-голямата си част се отнася до индивидуализацията на наложеното наказание, а по отношение на останалите основания същите са свързани с обосноваността, което не е предмет на разглеждане пред настоящата инстанция.

Първоначално следва да се отговори на възражението за допуснато нарушение на чл. 348, ал. 1, т.2 НПК, доколкото както многократно ВКС е отбелязвал, само при процедурно вярно установени факти и обстоятелства, може да се говори за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание.

Според подсъдимия и неговия защитник, Апелативен съд - Бургас превратно е тълкувал това, че недобросъвестното поведение на постр.М., като пътник в автомобил, пътуващ без предпазен колан е без правно значение при индивидуализация на наказанието като недопустимо не е изследвал връзката между непоставения обезопасителен колан и настъпилите увреждания на М., което представлявало съществено процесуално нарушение. С последното настоящата инстанция не може да се съгласи, тъй като макар съдилищата да са отхвърлили съпричиняване поради нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП от пострадалата, то възраженията на защитника са от друго естество, че ако М. е била с предпазен коланq то тя не би получила въпросната телесна повреда по начина, който е констатиран и, че това е следвало задължително да се установи с експертиза. Принципно последното като констатация е правилният подход при такава казуистика, но в случая може единствено да се правят само хипотези на тази плоскост. Тук същественото е друго, че след като подсъдимият в рамките на съкратеното съдебно производство е признал фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях, той доброволно се е отказал от процесуалната възможност да събира данни, които да бъдат в разрез с обвинителната теза и фактите събрани по делото и по този начин да променя същите чрез събиране на нови доказателства. В тази връзка е и съдебната практика на ВКС - Р№ 194/2023 г. по Н. Д. № 61/2023 г., І Н. О.

Следва да се има предвид и още нещо, че защитата на подсъдимия “ включително и по повод на индивидуализацията на наказанието, е ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт“. Приемайки за доказан факт, който е посочен в обвинителния акт и е свързан, включително и с наличните средни телесни повреди, което и е признато от подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК, Х. сам, доброволно се е отказал от разглеждане на делото по общия ред, за да може да се установи по експертен път, че при ползване от пострадалата на обезопасителен колан съставомерните последици евентуално ще са други. С оглед на това възраженията на защитата, че отбелязаното представлява съществено процесуално нарушение след като се е приело като извод без да се допусне експертиза за това обстоятелство, тъй като само по този начин е щяло да се установи, че евентуално пострадалата е допринесла за настъпилия престъпен резултат - средна телесна повреда, „са недопустими, тъй като са несъвместими с фактологията по обвинителния акт и внасят съществени изменения в нея“ - т. 8.1. на ТР № 1/2009 година на ОСНК - „При процедура по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 НПК първоинстанционният и въззивният съд не могат да допускат и събират доказателства, които са несъвместими с признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт. При проверката на първоинстанционна присъда, постановена след надлежно проведено по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК съдебно следствие, е недопустимо въззивният съд да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт“.

В жалбата си касаторът атакува наложените наказания и начинът по който е достиганото до крайния извод, което според него е нарушение на чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Неведнъж ВКС е имал възможност да отбележи, че наличието на процедурен порок, който да се разглежда като съществено процесуално нарушение, би се обвързало с липса на мотиви по отношение на съответното наказание; противоречиви тези в тази част по налична мотивация; неприсъстващ въобще или прочетен не по действителното му съдържание фактор, който да е отчетен на плоскостта на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и др. В конкретния случай подобни пороци относно наказанието не се наблюдават. Разбира се, друга тема е за законосъобразната интерпретация, която се разчита в рамките на нарушение на материалния закон, което в случая също не се наблюдава и/или явна несправедливост на наложеното наказание.

По-нататък, сред посочените обстоятелства е и явна несправедливост на наказанието като на първо място се акцентира върху това, че след като окръжният съд е приел, че четирите нарушения на ЗДвП са отегчаващо обстоятелство, въззивната инстанция при наличното оправдаване за две от тях не променя тежестта на това престъпление с довода, че не се изменя механизмът му.

ВКС не съзира порок при индивидуализацията на наказанието, което от своя страна да е довело до явна несправедливост. Апелативен съд – Бургас е имал възможност да отбележи на л.16 и л.17 от своите мотиви на въпросното възражение. Това, че първата инстанция е преценила, че повече от две нарушения на ЗДвП представляват отегчаващи отговорността обстоятелства не означава, че въззивната инстанция следва като контролна такава да се съгласи изцяло с този анализ. Както правилно отбелязва в мотивите си апелативният съд, оправдаването за две от нарушенията по никакъв начин не се отразява върху тежестта на престъплението и механизма на неговото осъществяване. В случая простото сумиране, а именно, дали две, три или четири нарушения следва да се приемат като отегчаващи отговорността обстоятелства е принизяване на индивидуализацията влизаща в разрез с визираните цели на наказанието в чл.36 НК. Отпадането на две от нарушенията, които действително представляват общи правила за движение, не се отразяват нито на общественоопасните последици, нито на причинените резултати, вследствие на съществуващата причинно-следствена връзка. Рисковото изпреварване от страна на подсъдимия, което е довело след себе си до повече от едно нарушение на правила от ЗДвП, е достатъчно като основание, за да се отчете като самостоятелно отегчаващо отговорността обстоятелство. Именно поради тази причина не може да се приеме възражението на касатора за погрешно отчитане на посочения акт като отегчаващо отговорността обстоятелство.

ВКС не се съгласява и с това, че апелативният съд не е отчел характера на телесните увреждания. Напротив, съдът е взел предвид и това обстоятелство като е стъпил върху заключението от СМЕ. Това, че съдът точно не е описал в коя част от скалата на средните телесни повреди са процесните по никакъв начин не опровергава факта установен с наличната по делото документация за тежестта на същите, което допълнително се обосновава и от констатацията, че уврежданията са били не едно, а по три и четири такива на пострадал като последното също е обсъдено при анализа на доказателствата и индивидуализацията на наказанието на л.15 от мотивите към атакуваното решение.

В последната си дума подсъдимият моли за приложение на чл.66, ал.1 НК, което е в унисон с алтернативното искане на защитника за намаляване на наказанието с приложение на института на условното осъждане. В случая подходът на апелативната инстанция за неприложение на чл.66, ал.1 НК е основателно, тъй като това няма да изиграе своята роля. Основното, което следва да се съобрази е дали, ако не се наложи ефективно наказание, деецът ще се поправи като това се съобрази с данните по делото. Именно поради тази причина не може да се приеме възражението на защитата, че ще липсва така важната предвидимост на съдебните актове, ако се остави в сила ефективното наказание. Всеки конкретен случай е индивидуален и съответното наказание се определя съобразно събраните доказателства. Последното е комплексна и същевременно индивидуална оценка свързана с деянието и личността на самия подсъдим. Подс.Х. не само при реализиране на деянието е извършил няколко(две) нарушения от ЗДвП чрез рисковото си изпреварване, но освен това същият е бил наказван многократно за нарушения по същия закон последното от което само месец преди настоящото деяние. В този смисъл може да се заключи, че подсъдимият е лице с трайни негативни навици свързани с нарушения по ЗДвП и именно липсата на поправяне у него, въпреки наложените множество наказания, е довело до фаталния резултат. Поради тази причина правилно е преценено от въззивната инстанция, че единствената възможност за поправяне на дееца би било ефективното наказание.

Що се отнася до възражението за формален подход към здравословното състояние на подсъдимия, то и с това не може да се съгласи настоящата инстанция, тъй като видно от л.16 от решението на въззивния съд, това обстоятелство е коментирано подробно и по никакъв начин не може да се приеме за формално обсъдено.

Твърди се от касатора и, че с Постановление на Пленума на Върховния съд от 1983 година по н.д. № 8/1982 г., в т. 4, б. „е“, има стандарт, при който следва да се формира процесът на наказването при прилагането на НК и ВКС е установил, че следва телесните увреждания на лицата да се отчитат като смекчаващи отговорността обстоятелства. Това се твърди, че е така, защото телесните повреди по своя характер са различни от смъртта на едно лице, те не прекъсват живота и в общия случай увреждат частично здравето или пък в още по-добрия случай са изцяло в срока, който е установен за възстановяване. Защитникът е на мнение, че е недопустимо да не се прави въпросната диференциация в мотивите на съдебния акт.

В случая апелативният съд правилно е взел предвид, че причинения престъпен резултат надхвърля минимално необходимия за ангажиране на отговорността по чл.343, ал.4 НК. В процесния случай освен, че лицата по отношение на които е причинена средна телесна повреда са две, като това не може да се приеме като отегчаващо отговорността обстоятелство, тъй като влиза в квалификацията на горепосоченото деяние, но от друга страна няма как да бъде пренебрегнато друго важно обстоятелство, че всяка едно пострадало лице е получило по много повече от една средна телесна повреда, което резонно е отчетено от въззивната инстанция. Именно поради тази причина последното правилно е взето предвид при индивидуализацията на наказанието. Не може да се приеме и това, че тези същите телесни повреди следва да се приемат като смекчаващо отговорността обстоятелство, най-малкото поради факта, че са включени в състава на нормата на чл.343, ал.4 НК като квалифициращо такова.

По отношение на това, че не било отговорено на възраженията на защитата, следва да се подчертае, че когато се отправят подобни твърдения следва да съществува и конкретика, а именно на кои точно възражения апелативният съд не е отговорил. От решението на същия се установява, че на всички основни и имащи значение за изхода на делото, въззивната инстанция е взела становище.

По отношение на последното възражение за отмяна на присъдените разноски на повереника по чл.38 ЗА, тъй като е недопустимо прилагането по аналогия на ГПК поради обстоятелството, че въпросът изцяло е уреден от нормата на чл.189, ал.3 НПК.

Ас-Бургас с решението си е осъдил подсъдимия да заплати на повереника адв.Р. сумата от 11 250 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна помощ на частните обвинители – Г., Х., Я. и М. или на всеки от петимата в размер на по 2250 лева на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗА вр. чл.13, ал.4 вр. ал.1, т.4 от Наредба№1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

От една страна, правилно контролираният съд е решил да осъди подсъдимия да заплати възнаграждение на повереника за оказана безплатна помощ. Действително основанието за това е чл.38, ал.2 от ЗА във вр. с чл.15 вр. чл.13, ал.1, т.2 от Наредба№1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

От друга страна, обаче, така определеното възнаграждение е прекомерно. В тази връзка настоящата инстанция прецени, че следва да го определи под съществуващия минимум от 2250 лв. на човек съобразявайки се с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 година за незадължителния характер на горецитирания подзаконов нормативен акт за определяне на минималните размери, принципа за пропорционалност, чл.101, пар.1 от ДФЕС и процесния случай. Сумата от 500 лева за всеки един от петте частни обвинители - пострадали по делото се явява справедлива поради факта, че усилията положени от защитника, който е бил подпомаган от други процесуални представители, се припокрива за всичките пострадали лица. Адв.Р. е встъпил в производството в първото по делото заседание пред апелативния съд, защитавайки едновременно всички частни обвинители. Въззивната жалба е била изготвена от други двама адвокати. Не следва да се пренебрегва и това, че производството е протекло по реда на Глава 27 НПК, което представлява една ограничена процесуална активност и пред двете инстанции като пред първата се е явил друг процесуален представител, а съдебните производства и пред двете са приключили в рамките на по едно съдебно заседание. За пълнота следва да се отбележи, че и пред ВКС заседанието е протекло в едно съдебно заседание. Гореизложеното е и в рамките на практиката на ВКС – Р№303/23.08.23 по КНД№476/2023 на 2-ро НО-ВКС, Р№219/10.04.2024 г. по КНД№1188/2023г. на НО-ВКС, Р№№217/11.04.2024г. по КНД№1148/2023г. на НО-ВКС, Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 год. както и Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 година. В този смисъл следва и да се измени атакувания акт на АС-Бургас.

В заключение може да се обобщи, че контролираният съд е изложил подробни аргументи относно индивидуализирането на санкцията, отчитайки обществената опасност на деянието и дееца, мотивите за осъществяване на престъплението, както и всички смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Наказанието е определено в справедлив размер, като отегчаващите вината обстоятелства не са фаворизирани и са взети предвид всички смекчаващи такива без изключение. Не са допуснати и съществени процесуални нарушения както и такива свързани с нарушение на материалния закон.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените в жалбата касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.1,2 и 3 НПК и въззивното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно, а се измени само в частта относно разноските.

С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 и т.4 от НПК, ВКС, Второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ Решение №20/22.02.2024 година постановено по ВНОХД№17/2024 година по описа на Апелативен съд – Бургас в частта относно присъденото на повереника адвокатско възнаграждение като намалява същото от 11 250 лева на 2 500(две хиляди и петстотин) лева.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.