Справедливост на условното осъждане при пътен инцидент с оказана помощ

Текстът на акта

Ключови фрази

Привилегирован състав на транспортно престъпление по чл. 343а, б. "г" НК * явна несправедливост на наказанието * условно осъждане

Р Е Ш Е Н И Е

№ 516

София, 24 октомври 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:ХРИСТИНА МИХОВА

СВЕТЛА БУКОВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Даниела Машева

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 627/2024 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от повереника на частните обвинители Х. П. И., П. М. И., Б. П. М., Г. И. Н. и П. Х. Г., против въззивно решение № 82/20.05.2024 г., постановено по ВНОХД № 80/2024 г. от Апелативен съд – Пловдив.

Касационната жалба се позовава на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Оспорва се справедливостта на наложеното на подсъдимия М. В. М. наказание за извършеното от него престъпление по чл. 343а от НК, като се твърди, че то е снизходително по размер и начин на изтърпяване, тъй като не кореспондира с изискванията на закона за индивидуалната и най-вече на генералната превенция. Отправеното искане към касационната инстанция е да увеличи размера на наказанията и да отмени условното осъждане.

Частните обвинители Х. И., П. И., Б. М., Г. Н. и П. Г. не вземат участие в касационното производство. Представляват се от повереник, който поддържа жалбата по съображенията и исканията в нея, като коригира единствено начина, по който да се постигне търсеният резултат – чрез отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд.

Защитникът на подсъдимия М. В. М. оспорва жалбата и пледира за оставяне в сила на въззивното решение. В лична защита подсъдимият изразява съжаление за случилото и моли за справедливост.

Представителят на Върховната прокуратура също дава заключение за неоснователност на жалбата, поради което счита, че решението на апелативния съд следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Стара З. с присъда № 55/05.12.2023 г., постановена по НОХД № 869/2023 г., признал подсъдимия М. В. М. за виновен в това, че на 13.08.2022 г. на км. 0+20 по път 6602, при управление на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и с това по непредпазливост причини смъртта на М. М. и средна телесна повреда на Б. М., като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, поради което и на основание чл. 343а, ал.1, б. „г“ във вр. с чл. 343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б. „б“, пр. 1 във вр. с ал. 1, б. „б“, и б. „в“ във вр. с чл. 342, ал.1 от НК във вр. с чл. 54 от НК и при условията на чл. 58а, ал.1 от НК го осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на така определеното наказание е отложено с изпитателен срок от четири години. Подсъдимият е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години, от който срок на основание чл. 59, ал. 4 от НК е приспаднато времето, през което той е бил лишен от това право по административен ред.

Подсъдимият М. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено от него нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на частните обвинители и с атакуваното сега въззивно решение е била потвърдена, като е направена корекция само в частта по приложението на чл. 59, ал. 4 от НК.

Касационната жалба е неоснователна.

Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият М. М. на основание чл. 371, т. 2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. По отношение на индивидуализацията на отговорността на подсъдимия въззивната инстанция е утвърдила становището на основния съд, който с присъдата си съобразно чл. 54 от НК отмерил спрямо дееца наказание лишаване от свобода за срок от три години и девет месеца. Намалил го с една трета на основание чл. 58а, ал.1 от НК, като фиксирал окончателния размер на лишаването от свобода на две години и шест месеца.

Явната несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия М. е оспорено с два аргумента – наказанието от две години и шест месеца лишаване от свобода е счетено за занижено по размер и за неправилно приложение на чл. 66, ал.1 от НК. Оплакванията са подкрепени с общи и пестеливи доводи за степента на обществената опасност на деянието и дееца, настъпилия вредоносен резултат и несъответствието между санкцията и целите по чл. 36 от НК, с поставен акцент върху общопревантивната функция.

Настоящият касационен състав не намира основания за тяхното уважаване.

Поддържаното възражение за неправилна оценка на степента на обществена опасност на деянието и дееца, не се аргументира с конкретни твърдения, изводими от данните по делото, което предизвиква оценка за неговата неоснователност. Втората инстанция е обсъдила становището на частното обвинение за необходимост от увеличаване на определения размер на наказанието лишаване от свобода и го е отхвърлила със съображения, които са споделими. Въззивните доводи за явната несправедливост, основаващи се на твърдението, че престъплението против транспорта е осъществено от подсъдимия при съзнавана непредпазливост, са разгледани и са получили адекватен отговор. Преценявайки отразената в обвинителния акт фактология, призната от подсъдимия, предходните инстанции са приели посочената и от прокурора по-лека форма на непредпазливата вина – небрежност, което наред с останалите обстоятелства е рефлектирало върху срока на наказанието лишаване от свобода.

Апелативният съд е изследвал индивидуалните особености на престъпния акт, характеризиращи нивото на неговата обществена опасност, и е съобразил конкретната тежест на инкриминираните нарушения по ЗДвП. Правилно са дефинирани като смекчаващи фактори чистото съдебно минало на подсъдимия М., положителните данни за неговата личност, трудовата му ангажираност, информацията, че преди деянието той не е санкциониран за нарушения на правилата за движение, както и изразеното от него съжаление за стореното и настъпилия резултат.

В отговор на довода за несъответствие между наказанието от две години и шест месеца лишаване от свобода и целите по чл. 36 от НК, настоящият състав отбелязва, че преценката за наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се извършва по отношение на определеното по реда на чл. 54 от НК наказание, а не спрямо размера, който се намалява с една трета съобразно следваната процедура за разглеждане на делото в първата инстанция по глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. Адекватната оценка за относителната тежест на утежняващите и облекчаващи вината обстоятелства, преценени през призмата на чл. 54, ал.2 от НК, е обусловила заключението на апелативния съд да утвърди наложеното от първата инстанция наказание три години и девет месеца лишаване от свобода, преди редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК. Така отмерено наказанието е над предвидения легален минимум за престъплението по чл. 343а, ал. 1, б. „г“ от НК. Окончателният размер на наказанието две години и шест месеца лишаване от свобода, макар и с малко, също е над минималноустановения в закона и е закономерен резултат от задължителната редукция по чл. 58а, ал.1 от НК предвид проведената диференцирана процедура.

В жалбата необходимостта от увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода и неговото ефективно изтърпяване е поддържано с аргумента, че само така биха се постигнали целите по чл. 36 от НК с оглед причинената смърт на едно лице и средна телесна повреда на друго. Настъпилият вредоносен резултат несъмнено е тежък за близките на М. М.. В правен аспект този резултат, както и увреждането на М., е обхванат от престъпния състав по чл. 343а, ал.1, б. „г“ във вр. с чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“, пр. 1, вр. ал.1 б. „а“ и „в“ от НК и на самостоятелно основание не може да обоснове завишаване срока на наказанието лишаване от свобода и безусловно да изключи възможността за приложението на чл. 66, ал.1 от НК.

Строгостта на санкцията лишаване от свобода е адекватна на обществената опасност на подсъдимия и извършеното деяние, както и на правилно установените обстоятелства, имащи значение за индивидуализацията й. Прилагането на условното осъждане, както многократно е подчертавано в съдебната практика е винаги конкретен въпрос, чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предвидените в закона условия. В разглеждания случай, извън двете юридически предпоставки, апелативният съд е направил обстойна преценка на обстоятелствата, имащи отношение към съществения за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК критерий - възможността за поправянето на подсъдимия извън условията на затворническо заведение, като в мотивите на въззивното решение са изложени достатъчно съображения в тази насока. Позитивните данни за подсъдимия М. го характеризират като личност, успешно интегрирана в обществото. Тези данни, обсъдени комплексно и с демонстрираното от него разкаяние и осъзната критичност към извършеното от началото и в целия ход на проведения наказателен процес, подкрепят констатацията, че търсеният от закона поправителен ефект е постижим и без да е наложително той да бъде принудително изолиран от нормалната си социална среда. Изразеното от подсъдимия искрено съжаление за последиците от деянието, включително и за страданията на близките на жертвата , показва негативната му оценка за проявеното от него престъпно поведение и започнал процес на положителни промени и формиране на правилни възгледи за значението и спазването на законовите предписания за пътната безопасност. Определеният изпитателен срок и респектиращата угроза от изтърпяване на наказанието през един дълъг четиригодишен срок, притежава потенциал да окаже възпитателно и предупредително, възпиращо въздействие върху подсъдимия. Приложението на чл. 66, ал.1 от НК в конкретния случай не противоречи и на генералната превенция, както се настоява с жалбата. Целите на наказанието по чл. 36, ал. 1, т. 3 от НК могат да се реализират успешно и чрез института на условното осъждане. Определената санкция и възможността да бъде изтърпяна ефективно при условията на чл. 68 от НК гарантира нейното възпитателно и предупредително въздействие върху другите членове на обществото. Не без значение за постигане на целите по чл. 36 от НК има и отмереният от предходните инстанции срок на наказанието лишаване от права по чл. 37, т. 7 от НК, изолирайки М. като участник в движението за продължителен период от време.

В жалбата, освен обсъдените вече доводи, не се сочат обстоятелства, останали извън вниманието на въззивната инстанция, разкриващи възможност за увеличаване обема на наказателната принуда, дължима се на подсъдимия за извършеното от него престъпление.

В заключение, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК. Определената по вид, размер и начин на изтърпяване комплексна санкция ще осигури необходимия баланс между поправянето на подсъдимия и общопревантивната функция на наказанието.

Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 82/20.05.2024 г., постановено по ВНОХД № 80/2024 г. от Апелативен съд – Пловдив.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.