Условно наказание и обезщетение за смърт при пътно произшествие със съпричиняване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 201
гр. София,21 април 2026 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА

при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП Г. изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 225/2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по постъпила касационна жалба от повереника на частните обвинители Х. К., А. Д., П. Д., П. Д. и частния обвинител и граждански ищец Т. Д. срещу въззивно решение № 4/13.01.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. № 319/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна. В жалбата се твърди, че наложеното на подсъдимата К. М. К. наказание за престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. с ал. 3, б. „б“, пр.1, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1 НК е несправедливо, като се иска отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, при което да бъде увеличен срокът на санкцията лишаване от свобода, като се постанови ефективното й изтърпяване. Иска се и увеличаване на размера на обезщетението, присъдено в полза на гражданския ищец Т. Д., до размера на първоначално предявения пред първоинстанционния съд.

Постъпила е жалба и от защитника на подсъдимата с искане за отхвърляне на уважения граждански иск, като неоснователен и недоказан.

В съдебно заседание пред ВКС повереникът на частните обвинители поддържа касационната жалба и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Твърди, че определените на подсъдимата санкции не са съобразени с тежестта на извършеното престъпление и най - вече с неговите последици, особено с тежкото здравословно състояние на пострадалото дете, което бавно се подобрявало. Изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимата по отношение на уважения граждански иск, намира определения от въззивния съд размер на обезщетението за силно занижен и прави искане за неговото увеличаване.

Частните обвинители Т. Д. и Х. К. поддържат жалбата, изразяват недоволството си от наложеното на подсъдимата наказание, правят искане то да бъде увеличено и да се постанови ефективното му изтърпяване. Акцентират върху тежестта на общественоопасните последици на деянието – смъртта на техния родственик и тежкото увреждане на пострадалото дете, което няколко месеца било в кома и бавно се възстановявало. Гражданският ищец и частен обвинител Т. Д. твърди, че отношенията й с починалия й брат са били изключително близки, като смъртта му е причинила тежки страдания за нея и за цялото му семейство. Частният обвинител Х. К. настоява за налагане на ефективно изпълнение на наказанието лишаване от свобода, за да има възпитателен характер за подсъдимата, която многократно е извършвала същото нарушение, когато се прибирала от работа, както и за останалите граждани, които не спазват правилата за движение.

Защитникът на подсъдимата поддържа касационната й жалба, изразява становище, че е нарушен процесуалният закон, тъй като не било уважено искането му за привличане на застрахователя ДЗИ „Общо застраховане“, като трето лице помагач в наказателния процес. По този начин била възпрепятсвана възможността подсъдимата да се ползва от договора за застраховка за неимуществени вреди, като се присъди обезщетение въз основа на него. Гражданската претенция не била доказана по основание и размер, тъй като по делото не били събрани доказателства за изключителни и особено близки отношения между ищцата и починалия й брат. Размерът на уважения иск не бил съобразен с имотното състояние на подсъдимата. С оглед на това се претендира за отхвърляне на гражданския иск. Защитата намира жалбата на частните обвинители за неоснователна. Изразява становище, че при определяне на санкциите въззивният съд законосъобразно е приложил разпоредбата на чл. 55 НК, преценявайки наличието на изключително смекчаващо обстоятелство – съпричиняването на престъпния резултат от страна на починалия водач на мотоциклет, изразяващо се в управление на превозното средство със скорост надвишаваща разрешената с около 30 км/ч и возене на задната седалка на детето си, което е било на възраст под 12 годни. С оглед на това претендира за отхвърляне на касационната жалба на частните обвинители.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира за неоснователни касационните жалби. Изразява становище, че правилно въззивната инстанция е преценила като изключително смекчаващо обстоятелство при определяне на санкцията съпричиняването от страна на загиналия водач, както и че не са допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон при постановяване на въззивното решение, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

Подсъдимата в своя защита заявява, че поддържа жалбата си и съжалява за случилото се, а като последна дума моли съда за оставяне на въззивния съдебен акт в сила.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда № 42 от 07.07.2025 г., постановена по н.о.х.д. 649/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна подсъдимата К. М. К. е призната за виновна в това, че на 24.06.2024 г. в гр. Варна, при управление на МПС – л. а. марка „***“, модел „****“, с рег. [рег.номер на МПС] , в нарушение на правилата за движение чл. 6, ал.1, чл. 25, ал.1 и ал. 2, чл. 38, ал. 3 ЗДвП и чл. 63, ал.2, т.1 ППЗДвП по непредпазливост причинила смъртта на А. П. Д., както и една тежка и три средни телесни повреди на А. А. Д., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. с ал. 3, б. „б“, пр.1, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 58а, ал. 1, вр. с чл. 54 НК е осъдена на шест години лишаване от свобода, редуцирани на четири години, като е определен първоначален „общ“ режим за изтърпяването им.

На основание чл. 343г НК подсъдимата е лишена от право да управлява МПС за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата първоинстанционният съд е уважил гражданския иск, предявен от гражданския ищец Т. Д., като на основание чл. 45 ЗЗД подсъдимата е осъдена да й заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди, в размер на 7000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 24.06.2024 г. до окончателното й изплащане. Гражданският иск в останалата му част до пълния предявен размер от 150 000 лева е отхвърлен, като неоснователен и недоказан.

Окръжният съд се произнесъл с присъдата по веществените доказателства и разноските по делото.

Частните обвинители останали недоволни от срока на наложеното на подсъдимата наказание и на размера на присъденото обезщетение в полза на Т. Д. и обжалвали присъдата пред АС – Варна, с искане за тяхното увеличаване. Присъдата била обжалвана и от защитника на подсъдимата, с искане за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода и отлагане на неговото изпълнение по реда на чл. 66 НК, както и за отхвърляне изцяло на предявения граждански иск.

По повод постъпилите въззивни жалби в АС – Варна е образувано в.н.о.х.д. № 319/2025 г. С въззивно решение № 4/13.01.2026 г., постановено по същото дело, апелативният съд изменил първоинстанционната присъда, като оправдал подсъдимата по обвинението за допуснати нарушения на чл. 6, ал.1, чл. 25, ал.1, чл. 38, ал. 3 ЗДвП; на основание чл. 58а, ал.4, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 НК намалил срока на наказанието лишаване от свобода от четири на три години и отложил изпълнението му за изпитателен срок от пет години; постановил на основание чл. 67, ал. 3 НК пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 4 НК – „включване в програми за обществено въздействие“ за срок от три години през изпитателния срок; намалил срока на наказанието лишаване от право да управлява МПС от пет години на четири години; увеличил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 7000 на 50 000 лева, равняваща се на 25 564, 59 евро; увеличил размера на държавната такса, която подсъдимата следва да заплати върху уважената част на гражданския иск на 2000 лева, равняваща се на 1022, 58 евро.

Касационните жалби, подадени срещу въззивното решение, са допустими, тъй като са депозирани от лица, които имат право на това, в законоустановения срок за обжалване и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 НПК.

По наказанието

Твърдение за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 НПК се съдържа в касационната жалба на частните обвинители. В процесуалния документ, депозиран от тях, се твърди, че определеното от въззивния съд наказание лишаване от свобода на подсъдимата е силно занижено по размер, като неправилно е отложено неговото изпълнение по реда на чл. 66, ал. 1 НК. Конкретно се сочи, че при определяне на наказанието въззивният съд не съобразил, че допуснатите от подсъдимата нарушения на правилата за движение в много по - голяма степен са допринесли за настъпване на престъпния резултат, в сравнение с тези нарушения, които е извършил загиналият водач на мотоциклет и че ако тя не бе предприела неправилната маневра „обратен завой“ и не бе отнела предимството му, произшествието не би настъпило. С отлагане изпълнението на наказанието били подценени целите на генералната превенция, особено с оглед зачестилите случаи на подобни престъпления и необходимостта от по - интензивна реакция на въздействие върху гражданите и обществото като цяло.

Прегледът на обжалваното въззивно решение не сочи на допуснати нарушения на правилата, регламентиращи механизма, по който се индивидуализира санкцията за осъщественото престъпление. Санкционната дейност на въззивния съд е осъществена изцяло съобразно правилата на чл. 58а, чл. 55 и чл. 36 НК.

Въззивният съд на първо място е съобразил, че първоинстанционното съдебно производство е проведено по реда на чл. 371, т. 2 НПК – съкратено съдебно следствие, с оглед на което е приложил разпоредбата на чл. 373, ал. 4 НПК и чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 НК. При това задълбочено и изключително професионално е отчел всички особености на конкретния случай, определящи степента на неговата обществена опасност. Не е пренебрегнал нито едно от обстоятелствата – смекчаващи и отегчаващи, които имат отношение към въпросите за определяне на санкциите по вид и размер.

По принцип индивидуализацията на наказанието следва да се основава на конкретна информация за деянието и личността на подсъдимия. В тази насока въззивната инстанция е съобразила събраните по делото данни за подсъдимата, характеризиращи я като деец с ниска степен на обществена опасност, предвид чистото й съдебно минало, добрите характеристични данни, трудовата й ангажираност, младата й възраст, прилежното й процесуално поведение и изразената критичност и съжаление за извършеното. Отчетена е и информацията за наложените й по административен ред санкции за допуснати нарушения на правилата за движение, като правилно е преценено, че същите не налагат извод за неправомерна системност в поведението й на водач на МПС. При отсъствие на доказателства основателно въззивният съд е отхвърлил и твърдението на частното обвинение за ежедневно извършване на нарушения, от вида на това, довело до престъпния резултат в конкретния случай.

Противно на твърденията, изложени в жалбата на частните обвинители, въззивният съд не е пренебрегнал особеностите на конкретния случай, а точно обратното – обърнал е специално внимание на механизма на произшествието, като е оценил както приноса на подсъдимата за неговото настъпване – извършване на две нарушения на правилата за движение (чл. 25, ал. 2 ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т.1 ППЗДвП), така и поведението на пострадалия моторист, съпричинило в значителна степен престъпния резултат – управление на мотоциклет със скорост надхвърляща разрешената с 27 км/ч и возене на дете на възраст под законово определената (чл. 21, ал.1 ЗДвП и чл. 133, ал. 2 ЗДвП). Въззивната инстанция е извършила задълбочен анализ на доказателствената съвкупност, като е извела логични и законосъобразни изводи относно механизма на произшествието, приемайки, че началото на същото е поставено от подсъдимата с извършването на забранена маневра „обратен завой“ и отнемане на предимство на друг участник в движението – пострадалият водач на мотоциклет А. Д.. Съобразила е и че при посочената маневра подсъдимата е управлявала лекия автомобил с изключително ниска скорост – 17 км/ч. Отчела е и че починалият пострадал е управлявал мотоциклета със скорост значително надхвърляща разрешената за движение в населено място – 50 км/ч, а именно със скорост от 77, 80 км /ч, при това возещ на задната седалка малолетното си дете на 9 години, въпреки законовата забрана. Взела е предвид и експертното заключение (ВТАТЕ - т. 2, л. 3 – 60), според което независимо от създадената от подсъдимата опасност, пострадалият е имал обективна възможност да избегне произшествието, ако е управлявал мотоциклета със скорост от 69, 23 км/ч., т. е. дори и с такава над разрешената от 50 км/ч. Отчела е и обстоятелството, че реално в случая не е имало сблъсък между двете превозни средства, тъй като пострадалият при възприемане на автомобила на подсъдимата е предприел действия за спиране на мотоциклета, при което последният загубил устойчивост, паднал на лявата страна и се плъзнал по пътната настилка. При това положение двамата возещи се на мотоциклета са изпаднали от него, телата им също са се плъзнали по платното, ударили са се в лявата странична част на автомобила, отклонили са се назад и надясно и се установили в покой, едно върху друго. Контролираният съд е взел предвид и че смъртта на А. Д. и тежките увреждания на детето А. Д., видно от заключението на СМЕ № 5/024 г., са получени при съприкосновение на телата им с пътното платно и последващи удари в страничната лява част на автомобила. Обсъждайки задълбочено така описания механизъм на произшествието, контролираният съд е достигнал до вярното и законосъобразно заключение, че поведението на починалия пострадал в значителна степен е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. При това положение изцяло в съответствие със закона и съдебната практика въззивната инстанция е отчела посоченото обстоятелство като изключително смекчаващо отговорността и е определила основното наказание в размер на три години лишаване от свобода, съобразно разпоредбата на чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 НК, като е слязла под минималния праг на предвидената за съответното престъпление санкция.

Въззивният съд е обсъдил подробно и въпроса дали подсъдимата може да бъде поправена и превъзпитана, без да се налага да попада в затворническо обкръжение, като е достигнала до положителен отговор, излагайки убедителни аргументи в тази насока. Контролираният съд правилно е отбелязал, че целта на наказанието не е получаване на възмездие за близките на пострадалите. Принципно възмездието за отделните хора има различно измерение, както и начините за получаване на такова. Затова законодателят изрично в разпоредбата на чл. 36, ал. 2 НК е забранил като цел на наказанието да бъде причиняването на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство на осъдения. Съобразявайки всички достижения на съвременното демократично общество законотворецът е преценил, че основните задачи на наказанието следва да бъдат на първо място поправяне и превъзпитаване на осъдения към спазване на законите и добрите нрави; предупреждение и възпиране на същия от извършване на други престъпления; възпитателно и предупредително въздействие върху другите членове на обществото. От тези принципни положения се е ръководил контролирания съд при преценката дали се налага подсъдимата да изтърпи ефективно наложеното й наказание лишаване от свобода, като е съобразил и че при решаване на този въпрос разпоредбата на чл. 66, ал.1 НК дава приоритет на целите на специалната превенция. Оценявайки особеностите на личността на подсъдимата въззивната инстанция е достигнала до правилното заключение, че нейното поправяне и превъзпитаване може да бъде постигнато и без да се налага пребиваването й в затворническа институция. Социалният статус, младата възраст, трудовата ангажираност на подсъдимата, липсата на други криминални прояви я определят като личност с ниска степен на обществена опасност. Отрицателното й отношение към престъпната й проява, осъзнаването на тежестта на извършеното и неотвратимите негови последици, правилно са преценени от въззивния съд като начало на протичащия при подсъдимата процес на поправяне и превъзпитаване. С определянето на изпитателен срок на условното осъждане в максимално предвидения срок от пет години, съчетано с наложената от въззивния съд на основание чл. 67, ал.3 НК пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 4 НК – „включване в програми за обществено въздействие“ също за максималния срок по чл. 42, ал. 3, т.1 НК, както и лишаването от право да управлява МПС за срок от четири години, постигането на целите на специалната превенция е напълно постижимо.

Основателно въззивният съд не е уважил искането на частното обвинение за постановяване на ефективно изтърпяване на лишаването от свобода, аргументирано единствено с твърдението, че по този начин ще бъдат възпрени други извършители на престъпления по транспорта. Настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира със становището на предходната инстанция, че наказателната отговорност е лична и всеки подсъдим следва да понесе санкция единствено за своето престъпно поведение. Подсъдимата не може да носи отговорност за нарасналия брой на транспортните престъпления в страната, причините за които са разнообразни и се коренят както в правния нихилизъм и несъобразяването на някои индивиди конкретно с правилата за движение, така и във фактори като некачествена пътна инфраструктура, недобра пътна организация и други. В конкретния случай въззивната инстанция основателно е преценила, че пряко относима към размера на наказателната принуда, която следва да понесе подсъдимата е и спецификата на произшествието, с оглед значителния принос на пострадалия довел не само до неговата смърт, но и до причиняване на тежки увреждания на собственото му дете. Отричането на последното от частните обвинители е разбираемо в житейски план, но съдът не може да действа под въздействие на емоции, а е длъжен да преценява обективно всички установени по делото обстоятелства, като се ръководи единствено от закона и съдебната практика по неговото приложение, така както правилно е процедирал въззивният съд.

С оглед на изложените съображения, настоящият съдебен състав не намира основания за корекция на санкционната дейност на въззивния съд в исканата от частните обвинители насока.

По гражданския иск

По отношение на уважения с обжалваното въззивно решение граждански иск, недоволство в подадените срещу него касационни жалби са изразили както гражданският ищец Т. Д., сестра на починалия А. Д., така и подсъдимата и нейният защитник. Това позволява възраженията им да бъдат обсъдени съвместно.

На първо място неоснователно е възражението на защитата за това, че неправилно е било отказано искането й да бъде конституиран като трето лице помагач застрахователят на подсъдимата – ДЗИ „Общо застраховане“ и че по този начин били нарушени процесуалните й права. В наказателния процес за съвместно разглеждане се приемат само граждански искове за претърпени имуществени и неимуществени вреди, причинени на пострадалите лица, в резултат на престъплението, което е и деликт (непозволено увреждане) по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Такива искове могат да бъдат предявени както срещу подсъдимия, така и срещу лица, които наред с него отговарят за причинените вреди на деликтно основание. Не се приемат граждански искове, с които се търси отговорност на договорно основание, като тези произтичащи от сключените застрахователни договори за „Гражданска отговорност на водач на МПС“, между подсъдимия и съответното застрахователно дружество. В този смисъл е недопустимо в наказателния процес да бъде конституирано като граждански ответник или трето лице помагач, застрахователното дружество, с което подсъдимата е сключила застрахователен договор.

Принципно положение е, че пострадалият от престъплението, за което се води наказателното производство, може сам да прецени дали да предяви гражданския иск за вреди срещу подсъдимия пред наказателния съд или срещу застрахователя пред гражданския съд. С оглед на това, с приемането и съответно уважаването на гражданския иск, предявен от сестрата на починалия пострадал – А. Д., срещу подсъдимата, не е допуснато нарушение на процесуалните правила. Изцяло се възприемат от настоящия съдебен състав и изложените във въззивното решение съображения (л. 23), поради които контролираният съд е приел, че не е ограничен от нормата на § 96, ал. 1 от допълнителните разпоредби на Кодекса за застраховането (отменена на 01.08.2025 г.), определяща максимален размер на обезщетението до 5000 лева. Контролираният съд правилно е преценил, че сестрата на починалия пострадал е от кръга на лицата, които имат право да търсят и получат обезщетение за претърпените от тях вреди, в резултат на болките и страданията от смъртта на техния родственик, като доводите му в този смисъл са съобразени с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНКГТК на ВКС. Изцяло се приемат и аргументите на въззивната инстанция, обосноваващи заключението, че между починалия пострадал и гражданската ищца са съществували изключително близки отношения на привързаност, загриженост, взаимопомощ и подкрепа, надхвърлящи обичайните между брат и сестра. Правилно проверяваната инстанция е приела и че в резултат на причинената смърт на пострадалия й брат, гражданската ищца е претърпяла значителни по интензитет и времетраене болки и страдания. Този извод на въззивния съд се основава на преценените с необходимата задълбоченост доказателства, събрани по делото, като показанията на св. К. А., заключението на СПЕ, изготвена по отношение на Т. Д. и писмените доказателства за извършените й изследвания, подробно обсъдени във въззивното решение (л. 22). В този смисъл възражението на защитата за недоказаност на гражданската претенция е неоснователно. Справедливо е определен и размерът на дължимото от подсъдимата обезщетение за репариране на причинените на гражданската ищца неимуществени вреди, като същият е съобразен с реалните икономически условия в страната, както и с обстоятелството, че е налице значителна степен на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, налагаща значително редуциране на размера на първоначално предявения граждански иск. В този смисъл не следва да бъдат уважени както претенцията на защитата за намаляване на присъденото обезщетение, така и тази на гражданската ищца за увеличаването му.

В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените от жалбоподателите касационни основания обуславя оставянето на въззивното решение в сила.

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 4/13.01.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. № 319/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.