Обезщетение от Гаранционния фонд и доказателствена тежест за съпричиняване при ПТП

Текстът на акта

Ключови фрази

Обезщетение от Фонда за вреди от неидентифицирано МПС * справедливост на обезщетението * съпричиняване

13

Р Е Ш Е Н И Е

№ 23

[населено място], 22.01.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в публично заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Росица Божилова
Членове: Ивайло Младенов

Анна Ненова

при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдията докладчик Анна Ненова т.д. № 1860 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. М., наследник по закон на И. М. И., срещу решение № 942 от 10.07.2023г. по в.гр.д. № 61/2023г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 74 от 21.09.2022г. по т.д. № 33/2022г. на Окръжен съд – Враца за отхвърляне на предявения от И. М. И. срещу Гаранционен фонд осъдителен иск по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди при пътнотранспортно произшествие от 17.12.2020г. над размера от 5 000 лева до пълните претендирани 35 000 лева, със законната лихва от 12.11.2021г. до окончателното плащане.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа на чл. 52 от ЗЗД и е изключително занижено. То не кореспондира с вида и характера на получените от И. М. И. травматични увреждания, периода на лечение и възстановяване, съпътстващите физически болки, страдания и неудобства, затруднения и негативни промени в ежедневието. Не са били отчетени всички релевантни обстоятелства, които обуславят размера на претърпените вреди. В решението си въззивният съд бланкетно е посочил, че взема предвид указанията, дадени в т. 11 от ППВС 4/1968г., но от оскъдните мотиви, касаещи размера на дължимото обезщетение, става ясно, че реална преценка не е направена. Обезщетението не е съобразено със социално-икономическата обстановка в страната. Неправилно обезщетението е било намалено поради съпричиняване.

М. И. М. иска въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и да се присъдят допълнително 30 000 лева обезщетение, със законната лихва върху сумата, считано 12.11.2021г. до окончателното изплащане.

Насрещната страна Гаранционен фонд оспорва жалбата. Счита, че от въззивния съд са взети предвид всички обстоятелства от значение за определянето на обезщетение за действително причинените и реално доказани неимуществени вреди, както и правилно е било отчетено съпричиняване.

С определение по чл. 288 от ГПК по настоящото дело е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК касационно обжалване по въпросите: „При определяне на справедливия размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди – телесни увреждания и съпътстващите ги физически болки и страдания, следва ли съдът подробно да се аргументира кои са конкретните обстоятелства, които взема предвид при определяне на размера на обезщетението или е достатъчно само да се отбележи, че определени обстоятелства са взети предвид, без да се прави подробен анализ?“ и „В случаите, в които ответникът въвежда възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреден при ПТП, следва ли той да проведе пълно и главно доказване на възражението за съпричиняване?“.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, съставът на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна, че с оглед частичното влизане в сила на решението на Окръжен съд - Враца в осъдителната му част, следва да се приеме, че със сила на пресъдено нещо са установени елементите на фактическия състав на чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ – причиняване на телесни повреди на И. М. И. при пътния инцидент на 17.12.2020г. (счупен горен край на лъчевата кост на лявата ръка с изкълчване на главичката на същата) по причина на противоправно и виновно поведение на неидентифициран водач, който е потеглил внезапно докато ищецът свързал край на буксирно въже, за да бъде изтеглен управляваният от него автомобил. Предметът на въззивен контрол, според състава на Апелативен съд – София, се е свеждал до размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди и наличие или не на принос от страна на увредения.

За дължимо обезщетение за случая (базов размер) е била приета сумата от 10 000 лева. Съдът е посочил, че е съобразил всички обстоятелства, продължителността на периода, през който И. М. И. е търпял болки и страдания, възрастта му, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП, лимитите на отговорност, като и съдебната практика за подобни случаи, и стига да извод, че такава сума адекватно ще обезщети причинените на ищеца неимуществени вреди.

В тази връзка въззивният е възпроизвел заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза и показанията на свидетеля Ц. В., доведена дъщеря на И. М. И..

Не са били обсъждани показанията на свидетелката К. А. И., присъствала на пътния инцидент, дала показания за болката, която И. М. И. изпитвал от полученото счупване (плачел от болка).

Съгласно мотивите на въззивния съд сумата от 10 000 лева е подлежала на намаляване с 50%, или дължими на И. М. И. са били 5 000 лева. Това е, защото е било налице съпричиняване от него на пътния инцидент. Според въззивния съд, възприел заключението на съдебната автотехническа експертиза, от ищеца е била нарушена императивната разпоредба на чл. 83, ал. 3 от ЗДвП, според която водачите на теглещото и тегленото моторно превозно средство са длъжни да съгласуват помежду си сигнали за взаимно разбиране по време на движение. Ако такова съгласуване е било налице, то водачът на теглещия автомобил не би предприел внезапно потегляне и телесните увреждания при ищеца не биха настъпили.

В хода на производството пред въззивния съд жалбоподателят И. М. И. е починал (на 22.03.2023г.). На основание чл. 227 от ГПК като правоприемник е била конституирана М. И. М., негова дъщеря и наследник по закон.

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване:

Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т. 11), при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на вредите. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при телесните увреждания са посочени характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. Задължението за установяване и посочване на конкретните обективно съществуващи обстоятелства е поради това, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, а понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. Въз основа на оценката на конкретните обстоятелства съдът заключава какъв размер обезщетение по справедливост да присъди, за да се постигне пълно обезщетяване на действителните вреди, резултат на увреждането. Трайно и непротиворечиво в практиката на Върховния касационен съд се поддържа, че при приложение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД съдът е длъжен да анализира и извърши комплексна оценка на обстоятелствата по делото, за да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост.

Също съгласно задължителната практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС, т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022г. по тълк. дело № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато със свое противоправно поведение (действие или бездействие) увреденият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. Това тълкуване се поддържа и в практика на Върховния касационен съд. Според нея конкретният принос трябва да е установен от ответника (включително застраховател или Гаранционен фонд, в случаите на изплащане на обезщетение от Фонда за незастраховани моторни превозни средства), който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице по предявен пряк иск по чл. 432 от КЗ, съответно иск по чл. 557 от КЗ. В този смисъл са посочените от касатора решения по т.д. № 1982/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и по т.д. № 762/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.

По основателността на касационната жалба:

С оглед задължителната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд, както и практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за случаи на телесни увреждания и съпричиняване, касационната жалба е основателна. Въззивното решение в обжалваната част е постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), при нарушение на материалния закон и е частично неправилно (чл. 281, т. 3 от ГПК).

В решението си въззивният съд е възпроизвел съдържанието на съдебно-медицинската експертиза, както и показанията на един от разпитаните свидетели, без ясно и конкретно да посочи обстоятелствата, които обусловят базовия размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди, и то в тяхната съвкупност. Липсват изложени самостоятелни изводи за настъпилото при пътния инцидент травматично увреждане, механизма на увреждането, какво е било проведеното лечение, в какъв период е било възстановяването, имало ли е остатъчни последици, какви са били претърпените от И. М. И. болки, страдания и неудобства с оглед увреждането и възстановяването.

Съвкупно от събраните доказателства се установява, че на 17.12.2020г. управляваният от И. М. И., на 57 години, лек автомобил е преустановил движението си пред бившето ДАП – Оряхово, тъй като двигателят угаснал поради липса на гориво. Лек автомобил с неизвестна марка и модел, управляван от непознат мъж, спрял, за да го изтегли до близката бензиностанция. Ищецът свързал единия край на буксирно въже към задната част на неизвестния автомобил, след което направил опит да закачи другия край на въжето към своя автомобил, но другият водач потеглил, буксирното въже се опънало и издърпало тялото на ищеца, който загубил равновесие и паднал. Другият водач спрял, откачил буксирното въже от своя автомобил и напуснал местопроизшествието в посока към центъра на [населено място]. При падането ищецът изпитал много силна болка. Бил счупен горният край на лъчевата кост на лявата ръка с изкълчване на главичката на същата. Ръката станала оточна и деформирана, ищецът плачел от болка. След хоспитализация на 18.12.2020г. била извършена операция - оперативно наместване с метална фиксация на счупената кост. Предписано е било медикаментозно лечение и на 20.12.2020г. ищецът напуснал болничното заведение. Около три месеца И. М. И., който бил тежък мъж, не можел да се обслужва сам – да се къпе самостоятелно, да се преоблича, да се храни и обслужва. Подпомагала го жената, с която живеел. Оздравителният период при него продължил 5-6 месеца. Движенията в лявата лакетна става са били запазени, но при рязка промяна на времето ищецът чувствал болка и ръката му се подувала. Останал постоперативен белег и в дълбочина се опипвал остеосинтезният материал.

При посочените телесни увреждания при И. М. И., резултат на пътния инцидент, претърпяната операция, възстановителния период и понесените физически болки и неудобства, включително необходимостта от помощ в ежедневието в периода на обездвижване на крайника, и остатъчните последици, справедливо обезщетение за поправянето на претърпените вреди се явява сумата от 25 000 лева. То съобразява и оценява всички обстоятелства на случая. Обезщетение в този размер отчита още конкретните обществено-икономически условия към датата на увреждането, както и като ориентир – нарастващите нива (лимити) на застрахователно покритие по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите (решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 4 от 08.03.2021г. по т.д. № 2940/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.).

С оглед отговора на втория поставен въпрос по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, неправил е изводът на въззивния съд, че произшествието е било предотвратимо от страна на увредения, ако е уговорил с непознатия мъж начин на сигнализиране при възникнал проблем при движението. Основателно е оплакването на касатора, че не е доказан принос на И. М. И. за настъпилите при пътния инцидент вреди.

По-конкретно по делото е останало недоказано, че несъгласуването предварително с водача на теглещия автомобил на сигнали за взаимно разбиране по време на движение или спиране е довело до пътния инцидент. Опъването на буксирното въже и издърпването на тялото на И. М. И., при което той е паднал, е поради внезапното привеждане в движение напред на неидентифицирания автомобил от неговия водач. Няма посочени и събрани от ответника Гаранционен фонд доказателства, че привеждането в движение е резултат на нарушение на чл. 83, ал. 3 от ЗДвП от страна на И. М. И.. Установяването на принос на увредения за настъпването на вредите е било в доказателствена тежест на ответника. Такъв принос е останал недоказан, при което възражението по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е неоснователно.

Поради неоснователността на възражението по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД на Гаранционен фонд искът на И. М. И. срещу фонда по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ се явява основателен в размера от 25 000 лева.

Въззивното решение следва да бъде частично отменено и се присъдят допълнително още 20 000 лева като обезщетение към вече определените за плащане 5 000 лева. След смъртта на И. М. И. обезщетението е дължимо на М. И. М., негова дъщеря и наследник по закон (чл. 5, ал. 1 от ЗН).

Дължима е и законната лихва за забава от 12.11.2021г. до окончателното плащане. Това е приетият от първоинстанционния и от въззивния съд начален момент на забавата на Гаранционен фонд, относно който няма оплаквания в касационната жалба (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

В този смисъл, доколкото не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът, по аргумент от чл. 293, ал. 3 от ГПК, се разрешава по същество от касационната инстанция.

За размер над 25 000 лева до пълните претендирани 35 000 лева обезщетение искът по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ е неоснователен и въззивното решение в тази част следва да бъде потвърдено като правилно.

По разноските

На касатора М. И. М. следва да бъдат присъдени допълнително 365. 71 лева разноски за вещи лица и свидетел в първоинстанционното производство (направени разноски от 640 лева, от които са дължими 457. 14 лева при приспадане на присъдените с решението на Окръжен съд – Враца 91.43 лева). Дължими са и 430 лева от разноските за платени държавни такси в касационното производство, съответно на уважената част от предявения иск. Направени разноски във въззивното производство не се установяват.

На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА на адвокат Й. Г. Д. следва да бъде присъдено допълнително възнаграждение от 700 лева за осъщественото процесуално представителство на И. М. И. в първоинстанционното производство, при общо дължими 1 280 лева и присъдени от първоинстанционния съд с решението му 580 лева. Според решението на адвоката е било дължимо възнаграждение в размерите съгласно действалата към датата на приключване на устните състезания редакция на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (преди изм. и доп. ДВ, бр. 88 от 04.11.2022г.). От никоя от страните е била подавана молба по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта на разноските, при което на такава база се определя възнаграждението на адвоката и от касационния съд.

За въззивното производство от адвокат М. С. Д. е било претендирано възнаграждение за оказана безплатна помощ на М. И. М. след смъртта на нейния баща. Адвокатът също се е позовал на размерите на възнагражденията съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г. Въззивният съд не е присъждал възнаграждение, тъй като подадената въззивна жалба е била отхвърлена.

Според настоящия съдебен състав, и с оглед на частичната отмяна на въззивното решение, на адвоката е дължимо възнаграждение от 1 200 лева. Възнаграждение в такъв размер съответства на материалния интерес на защитаваната страна по уважената част от иска (20 000 лева), на фактическата и правна сложност на делото, както и на извършените от адвоката във въззивното производство действия - подаване на въззивна жалба, явяване в едно открито съдебно заседание и искане за издаване на изпълнителен лист. Съобразявайки решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и 428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71), настоящият състав не се намира обвързан с фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Искането на адвоката присъжданото възнаграждение да е съответно на минималните размери на възнагражденията по наредбата е неоснователно.

По идентични съображения същото възнаграждение следва да бъде присъдено и на адвокат Й. Г. Д. за осъщественото процесуално представителство на М. И. М. в касационното производство. При идентичен материален интерес в това производство от адвоката е подадена единствено подробна касационна жалба с изложение.

Върху допълнително присъдената сума на обезщетението от 20 000 лева следва да бъде определена за плащане от Гаранционен фонд държавна такса за първоинстанционното производство от още 800 лева, както и 400 лева за въззивното производство на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, съгласно чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), или 1 200 лева. И. М. И. е бил освободен от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК.

В първоинстанционното производство на Гаранционен фонд са били присъдени разноски по чл. 78, ал. 3 от ГПК в размер на 342. 86 лева от общо направените разноски от 400 лева (за възнаграждения за вещи лица). Тези разноски следва да бъдат намалени на 114. 29 лева, като за горницата въззивното решение се отмени. Разноските съответстват на общата отхвърлена част от исковете.

Във въззивното производство на страната не са били присъждани разноски.

От претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение в касационното производство (540 лева) на Гаранционен фонд следва да бъдат присъдени 180 лева от разноските, съответно на отхвърлената част от исковете (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 81 от ГПК).

Воден от горното съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 942 от 10.07.2023г. по в.гр.д. № 61/2023г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 74 от 21.09.2022г. по т.д. № 33/2022г. на Окръжен съд – Враца за отхвърляне на предявения от И. М. И. срещу Гаранционен фонд осъдителен иск по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ за сумата от 5 000 лева до 25 000 лева, със законната лихва от 12.11.2021г. до окончателното плащане, както и за заплащане на Гаранционен фонд на разноски по чл. 78, ал. 3 от ГПК в първоинстанционното производство над размера от 114. 29 лева , като вместо това постановява :

ОСЪЖДА Гаранционен фонд, с БУЛСТАТ[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 4, да заплати на М. И. М., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, наследник по закон на И. М. И., на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ, допълнително сумата от 20 000 лева (двадесет хиляди лева) обезщетение за претърпените от И. М. И. неимуществени вреди при пътнотранспортно произшествие от 17.12.2020г., със законната лихва от 12.11.2021г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Гаранционен фонд, с БУЛСТАТ[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 4, да заплати на М. И. М., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, сумата от още 365. 71 лева (триста шестдесет и пет лева и седемдесет и една стотинки) разноски в първоинстанционното производство, както и 430 лева (четиристотин и тридесет лева) разноски в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 942 от 10.07.2023г. по в.гр.д. № 61/2023г. на Апелативен съд – София в останалата обжалвана част – за потвърждаване на решение № 74 от 21.09.2022г. по т.д. № 33/2022г. на Окръжен съд – Враца в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ на И. М. И. срещу Гаранционен фонд за сума над размера от 25 000 лева до претендираните 35 000 лева, със законната лихва от 12.11.2021г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Гаранционен фонд, с БУЛСТАТ[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 4, да заплати на адвокат Й. Г. Д. и с адрес [населено място], бул.“Княз А. Дондуков-Корсаков“ № 5, вх.“В“, ап. 25, допълнително сумата от 700 лева (седемстотин лева) възнаграждение за адвокат по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за осъщественото процесуално представителство на И. М. И. в първоинстанционното производство, както и 1 200 лева (хиляда и двеста лева) за осъщественото процесуално представителство на М. И. М. в касационното производство.

ОСЪЖДА Гаранционен фонд, с БУЛСТАТ[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 4, да заплати на адвокат М. С. Д. с адрес [населено място], бул.“Княз А. Дондуков-Корсаков“ № 5, вх.“В“, ап. 25, сумата от 1 200 лева (хиляда и двеста лева) възнаграждение за адвокат по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за осъщественото процесуално представителство на М. И. М. във въззивното производство.

ОСЪЖДА , на основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 2 от ГПК, Гаранционен фонд, с БУЛСТАТ[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 4, да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата от 1 200 лева (хиляда и двеста лева) държавна такса за първоинстанционното и въззивното производство.

ОСЪЖДА М. И. М., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, да заплати на Гаранционен фонд, с БУЛСТАТ[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 4, сумата от 180 лева (сто и осемдесет лева) разноски в касационното производство за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.