Давност при встъпване в дълг, произтичащ от запис на заповед

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 281

гр.София, 27.05.2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр.дело №3537 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците „Хотел-Максим“ ООД, М. С. Д. и Д. Д. срещу въззивно решение № 466 от 13.04.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2028/2022 год. по описа на САС, ГО, 14 с-в, с което, след отмяна на решение №261355 от 20.04.2022 год., постановено по гр. дело № 2065/2021 год. по описа на СГС, ГО, І-28 с-в, „Хотел- Максим“ ООД, М. С. Д. и Д. Д. са осъдени да заплатят солидарно на Х. И. Х. по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 101 ЗЗД сумата от 113 000 евро, представляваща частично неизпълнено задължение, произтичащо от сключен договор за встъпване в дълг от 16.05.2012 год. и подписани към него споразумение от 03.02.2015 год. и погасителен план от 23.06.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.02.2021 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство в размер на 14 751 лв. и направените разноски във въззивното производство в размер на 10 372 лв.

С определение № 4420 от 04.10.2024 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1/ За правилата, по които се тълкува волята на страните по договора?

2/ При спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в дълг за определено вземане, длъжен ли е съдът да изследва уговорката с оглед характера на задължението?

3/ Възможно ли е давностният срок на задължението на първоначалния длъжник да е различен от давностния срок на задължението на встъпилия в дълга нов длъжник?

В касационната жалба на ответниците се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че във въззивното производство са били събрани доказателства в нарушение на забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК, а именно договор за съвместна дейност от 03.05.2005 год. и анекс към него от 24.02.2006 год., както и гласни доказателства. Не била извършена и надлежна проверка на достоверността на събраните гласни доказателства. Неправилен бил изводът, че встъпването в дълг и обективната и субективната новация могат да бъдат осъществени само по каузални правоотношения. Въззивният съд не бил изпълнил задължението си по чл. 20 ЗЗД да тълкува договора за встъпване в дълг, а от последния и споразумението от 03.02.2015 год. било видно, че те били сключени за да бъдат предотвратени започнали изпълнителни действия, като липсвала воля за поемане на ново задължение. Неправилни били и изводите на въззивната инстанция относно приложимите давностни срокове. Ако кредиторът се бил снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 242 вр. с чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./, вземането срещу издателя на запис на заповед се погасявало с изтичането на тригодишна давност. Встъпилият в чужд дълг бил винаги отговорен на същото правно основание, на което дължал първоначалният длъжник и солидарно с него. Според погасителния план задължението трябвало да бъде изпълнено към 20.02.2017 год., от който момент започвала да тече погасителната давност и към датата на подаване на исковата молба – 16.02.2021 год. процесното вземане било погасено по давност. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответната страна Х. И. Х. счита, че въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

За да отмени първоинстанционното решение и уважи предявените искове по чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 101 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че на 03.05.2005 год. между ищеца и „Б.“ ООД бил сключен договор за съвместна дейност по експлоатация на сграда /хотел/, находящ се в [населено място], [улица], като с анекс от 24.02.2006 год. страните прекратили действието на договора, а „Б.“ ООД /представлявано от Д. Д./ се задължило да плати на ищеца сумата от 200 000 евро в срок до 31.03.2006 год. За целта на 05.04.2007 год. бил издаден запис на заповед с падеж 30.06.2007 год., предявен за плащане на 04.02.2008 год., а М. С. авалирала задължението, при условията, при които то било поето. С определение от 29.02.2008 год., постановено по гр.дело № 5119/2008 год. по описа на СРС, ГО, 70 с-в, в полза на ищеца бил издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./ изпълнителен лист от 27.03.2008 год. срещу „Б.“ ООД за сумата от 200 000 евро, дължима по запис на заповед, издаден на 05.04.3007 год. Ищецът образувал изпълнително дело № 20087870400066 по описа на частен съдебен изпълнител М. Д., с рег.№ на КЧСИ, което било препратено на частен съдебен изпълнител С. Б., с рег.№ , с район на действие ОС-Перник, което все още било висящо.

На 16.05.2012 год. между страните по делото бил сключен договор за встъпване в дълг на основание чл. 101 ЗЗД, по силата на ответниците се задължили пред ищеца да отговарят солидарно като съдлъжници за задължението на „Б.“ ЕООД по вече издадения изпълнителен лист в размер на 200 000 евро. Ответниците Д. Д. и М. Д. били съдружници в „Б.“ ЕООД /първоначалния длъжник/, като впоследствие прехвърлили дружествените си дялове на трето лице, считано от 05.01.2010 год., като понастоящем посочените ответници били съдружници в „Хотел-Максим“ ООД /солидарен длъжник/, т.е. всички солидарно отговорни длъжници били свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ. На 03.02.2015 год. било сключено споразумение, с което страните признали размера на дълга и разсрочили задължението, поето по договора за встъпване в дълг, остатъкът по който възлизал на 180 000 евро, като същият следвало да бъде заплатен в срок до 30.03.2016 год. Въз основа на частични плащания от 11.04.2016 год. и 09.06.2016 год. от по 10 000 евро страните по делото подписали погасителен план на 23.06.2016 год., по силата на който се споразумели остатъчният дълг в размер на 150 000 евро да бъде изплатен на части с дата на последната вноска 20.02.2017 год. Впоследствие били направени две частични плащания от ответниците, както следва: на 18.08.2016 год. – в размер на 10 000 евро и на 13.11.2016 год. – в размер на 7 000 евро, след което нямало други плащания.

Въззивният съд е счел, че понастоящем е настъпила изискуемостта на цялото задължение, което според последното признание на длъжниците, обективирано в погасителния план от 23.06.2016 год., възлизало на 113 000 евро, като падежът, договорен по последния план-анекс, бил 20.02.2017 год. Констатирайки, че спорният между страните въпрос е свързан със срока на погасителната давност за това вземане – три или пет години, респ. изтекла ли е тя към момента на подаване на исковата молба – 16.02.2021 год., въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, в т.ч. събраните във въззивното производство гласни доказателства чрез разпита на свидетелите А. К. и М. С.-Д. и като е кредитирал изцяло показанията на първия свидетел, а на втория свидетел – само отчасти /чл. 172 ГПК/ е формирал извода, че страните са възнамерявали да имат съвместна дейност по повод менажирането на хотел Максим, поради което и с оглед необходимостта от реновиране на същия ищецът предал на ответниците Д. Д. и М. Д. сумата от 200 000 евро, за което бил издаден запис на заповед от 05.04.2007 год. /имащ значението на разписка и извънсъдебно признание на получаване на парите/ и били сключени договор за встъпване в дълг от 16.05.2012 год., споразумение от 03.02.2015 год. и погасителен план от 23.06.2016 год., както и че посочените двама ответници са встъпили в дълг за задължение, поето от самите тях преди прекратяване на членственото им правоотношение с „Б.“ ЕООД по смисъла на чл. 125 ТЗ, а доколкото те понастоящем били съдружници в „Хотел-Максим“ ООД то встъпилите в дълг съдлъжници били свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ и не отговаряли за чужд дълг.

Въззивният съд е изложил съображения, че посочването на записа на заповед е само способ за индивидуализиране на размера на вземането, още повече, че в споразумението от 03.02.2015 год. ответниците направили изрично признание, че имат непогасени задължения към ищеца в размер на 180 000 евро, като целта на страните била да се предотврати предприемането на действия по принудително събиране на посочената сума /факт, потвърден и от двамата свидетели/ – чл. 3 от споразумението, като тази цел се постигала чрез разсрочване на задължението – ред 7 от споразумението. На основание чл. 117 ЗЗД с признанието на дълга започвала да тече нова давност и тази нова давност била общата 5-годишна такава по чл. 110 ЗЗД, тъй като чрез споразумението от 03.02.2015 год. ответниците заявявали, че на собстевно основание дължат на ищеца поосчената сума пари, без да обвързват тази сума с издадения запис на заповед.

Приел е също така, че вземането не се претендира на основание абстрактна сделка, а по силата на спогодба – с каузален характер; че договорът за встъпване в дълг не може да се третира като менителнично поръчителство, доколкото последното може да се осъществи единствено чрез авал – арг. чл. 484 ТЗ, върху менителницата или върху алонжа, чрез думите „като поръчител“ или с друг равнозначен израз; че евентуалната давност по чл. 531 ТЗ в частност касае издателя на записа на заповед – „Б.“ ЕООД, който не е ответник в процеса; че спрямо длъжниците, които отговарят солидарно с издателя, но не на основание менителнично поръчителство, се прилагат общите правила по отношение на солидарните задължения, съобразно които погасяването по давност на вземането спрямо един от тях, не влияе върху задълженията на останалите солидарни длъжници; встъпването в дълг, заместването в дълг, обективната и субективната новация могат да бъдат осъществени само по каузални правоотношения.

Въззивният съд е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че вземането е погасено с изтичането на тригодишния срок по чл. 536 ТЗ, доколкото правните последици на акта по чл. 242 ГПК /отм./ не се приравняват на съдебно решение, постановено в исков процес, като срокът на новата давност по чл. 117 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. В тази връзка е счел за необходимо да бъде извършена преценка дали встъпването в дълг от 16.05.2012 год., анекса от 03.02.2015 год. и сключената спогодба от 23.06.2016 год., с което е направено признание на дълга /възникнал от договор за съвместна дейност, запис на заповед и договор за встъпване в дълг/, прекъсват давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ГПК. Позовавайки се на Тълкувателно решение на ВКС по тълк. дело № 4/2019 год., ОСГТК, въззивният съд е формирал извода, че било налице изрично обективирано от ответниците, насочено към кредитора и получено от последния, волеизявление от 16.05.2012 год., 03.02.2015 год. и 23.06.2016 год., с което категорично и недвусмислено било заявено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към кредитора, т.е. признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и доколкото при встъпването в дълг не се променяло първоначалното правоотношение в неговите обективни признаци, а те се запазвали в обема и вида, в който са съществували към момента на поемането на дълга, като встъпващият в дълга поемал задължението такова, каквото то било и за стария длъжник /в случая с прекъсната погасителна давност/, то към момента на предявяване на иска – 16.02.2021 год., започналата да тече /след прекъсването/ нова петгодишна погасителна давност не била изтекла.

По първите два въпроса – които са свързани и се отнасят до тълкуването на договорите, по които е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на тези въпроси е даден в последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 504 от 26.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 420/2009 год., ІV г. о, ГК, решение № 546 от 23.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 856/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 333 от 19.10.2012 год. на ВКС по гр. дело № 955/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 5 от 30.04.2019 год. на ВКС по т. дело № 2747/2017 год., І т. о., ТК, решение № 213 от 06.01.2017 год. на ВКС по гр. дело № 5864/2015 год., ІV г. о., ГК, решение № 16 от 28.02.2013 год. на ВКС по т. дело № 218/2012 год., ІІ т. о., ТК, решение № 60169 от 28.01.2022 год. на ВКС по т. дело № 2012/2020 год., I т.о., ТК, решение № 162 от 29.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 10/2018 год., I г.о., ГК, решение № 50116 от 18.10.2022 год. на ВКС по т. дело № 1247/2021 год., I т.о., ТК, решение № 102 от 01.08.2017 год. на ВКС по гр. дело № 50254/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 231 от 17.01.2020 год. на ВКС по гр. дело № 4249/2017 год., IV г. о., ГК и др. Според тази практика, която се възприема от настоящия съдебен състав, от изрично посочените в чл. 20 ЗЗД критерии, по които се осъществява тълкуването на договорите, се извежда принципът, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на дейност по тълкуване се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на договора, с обичаите, практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени съдържанието на изявената, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите, регламентирани в чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна.

При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договора; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му.

При спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в дълг за определено вземане, действителната воля на страните следва да се преценява в контекста на целия договор. Уговорката следва да бъде преценявана с оглед характера на задължението; целта, мотивирала страните да постигнат споразумението за встъпване в дълг и всички обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му характеристика.

По отношение на третия въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

В решение № 213 от 06.01.2017 год. на ВКС по гр. дело № 5864/2015 год., ІV г. о., ГК, на което касаторите се позовават, както и в решение № 48 от 17.06.2022 год. на ВКС по т. дело № 415/2021 г., II т. о., ТК, е разгледан въпросът за действието и последиците на встъпването в дълг, като е прието, че встъпилият в дълг е винаги отговорен на същото правно основание, на което дължи първоначалният длъжник и солидарно с него; при встъпването в дълг не се променя първоначалното правоотношение в неговите обективни признаци, а те се запазват в този обем и вид, в които са съществували към момента на поемането на дълга, като встъпващият в дълга поема задължението такова, каквото е било и за стария длъжник.

В решение № 241 от 20.02.2018 год. на ВКС по т. дело № 985/2017 год., ІІ т. о., ТК, е прието, че по своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение, характеризиращо се с множество на задълженията и единство на предмета на престацията, т.е. един и същ предмет на задълженията на солидарните длъжници – чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Това разрешение е прието и в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК.

Макар тази практика на ВКС да не дава пряко отговор на формулирания от касаторите въпрос дали е възможно давностният срок на задължението на първоначалния длъжник да е различен от давностния срок на задължението на встъпилия в дълга нов длъжник, то именно от приетото в нея ясно следва и неговия отрицателен отговор: След като, съгласно чл. 101, изр. 3 ЗЗД, задълженията на първоначалния длъжник и на встъпилото лице са идентични по своето естество, съдържание и обем, доколкото не е уговорено друго /няма пречка да се встъпи в част от дълга или при по-леки условия от стария длъжник; задължението, което е поето не може да бъде по-обременително за встъпващия длъжник/, то идентичен е и давностният срок за погасяването им.

По същество на касационната жалба:

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо, но се явява неправилно, с оглед така дадените отговори на правните въпроси, по който е допуснато касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/. Въззивният съд е подменил изявената действителна воля на страните, постигната в сключения между тях договор от 16.05.2012 год., относно произхода на задължението, което ответниците поемат солидарно с първоначалния длъжник, в резултат на което е формирал и неправилни изводи за продължителността на давностния срок за погасяването му, поради което обжалваното решение се явява постановено в нарушение на материалния закон – чл. 20 ЗЗД и чл. 101, изр. 3 ЗЗД /чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК/. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.

В чл. 1, ал. 1 от сключения между страните договор от 16.05.2012 год. е постигнато съгласие между страните, че ответниците „Хотел-Максим“ ООД, М. С. Д. и Д. Д., наречени „съдлъжници“, встъпват в дълга на „Б.“ ЕООД към кредитора Х. И. Х. в размер на 200 000 евро, произтичащ от запис на заповед, издаден на 05.04.2007 год. с падеж 20.06.2007 год., за която сума е издаден изпълнителен лист от 27.03.2008 год. на Софийски районен съд по гр. дело № 5119/2008 год., по който е образувано изпълнително дело № 20087870400066 при частен съдебен изпълнител М. Д..

В разглеждания случай е очевидна необходимостта от тълкуване на горепосочената клауза, тъй като между страните е налице спор относно действителното й съдържание. Ищецът е навел доводи, че с договора за встъпване в дълг новите длъжници са поели задължението по сключения между него и „Б.“ ЕООД договор за съвместна дейност, а не задължението по менителничния ефект, доколкото встъпване в дълг може да бъде осъществено само по каузални правоотношения, като посочването на записа на заповед в договора е само способ за индивидуализиране на размера на вземането, които са възприети в мотивите на обжалвания акт. Ответниците са изложили твърдения, че са поели задължението по записа на заповед. Въззивният съд е подложил на тълкуване клаузите в процесния договор в разрез с посочените в закона и възприетите в практиката на ВКС критерии. Не е търсена и изведена действителната, изразената обща воля с оглед отделните уговорки във връзка една с друга и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, а е изследвано дали е допустимо встъпване в дълг, който е породен от запис на заповед, като по този начин уговорката относно източника на първоначалния дълг е тълкувана при приложение на невъведен в чл. 20 ЗЗД критерий.

Настоящият съдебен състав намира, че съобразеното с критериите по чл. 20 ЗЗД тълкуване на клаузата на чл. 1, ал. 1 от процесния договор налага несъмнения извод, че ответниците са поели задължението, произтичащо от записа на заповед, издаден на 05.04.2007 год. и с падеж 20.06.2007 год. Тази действителна обща воля на страните следва както от буквалния смисъл на ясните изрази, употребени в посочената клауза, така и от съдържанието на клаузата на чл. 1, ал. 2 /съдлъжниците ще извършат и писмено изявление върху записа на заповед, че авалират същия, при условията при които е поето задължението по него/. От значение за тълкуването на волята на страните са и обстоятелствата, при които е сключен договора за встъпване в дълг /на които ищецът се е и позовал в исковата молба, като твърденията му не се оспорват от ответниците и се подкрепят от събраните във въззивното производство гласни доказателства/ – ответниците са се задължили да отговарят за дълга на „Б.“ по издадения изпълнителен лист с оглед риска от предявяване на отменителни искове по чл. 135 ЗЗД с оглед осъществените от „Б.“ ЕООД в хода на изпълнителното производство разпоредителни сделки с имуществени активи, както и как са били изпълнявани задълженията по него впоследствие – на 03.02.2015 год. между страните е сключено споразумение във връзка с образуваното изпълнително дело № 20131710400032 по описа на РС – Брезник – за което няма спор, че е образувано въз основа на процесния изпълнителен лист, по силата на което са установили, че непогасеният дълг възлиза на 180 000 евро, като ответниците са се задължили да го заплатят на частични вноски в срок до 30.03.2016 год., а ищецът – да не предприема действия по принудително изпълнение на тази сума, като в тази връзка ответниците са заплатили на ищеца, както следва: на 11.04.2016 год. – сумата от 10 000 евро и на 09.06.2016 год. – сумата от 10 000 евро; на 23.06.2016 год. между ищеца и ответника Д. Д. е бил сключен погасителен план към споразумението от 03.02.2015 год., според който остатъкът от дълга от 150 000 евро следва да се погаси на вноски, последната от които с падеж 20.02.2017 год.

За решаването на въпроса за погасителната давност е от значение източникът на задължението, което ответниците са поели като солидарни длъжници – в частност то произтича от запис на заповед. Според приетото в решение № 94 от 27.07.2010 год. на ВКС по т. дело № 943/2009 год., I т. о., ТК и решение № 139 от 28.08.2013 год. на ВКС по т. дело № 98/2012 год., ІІ т. о., ТК /на които се позовават касаторите/, което се споделя от настоящия съдебен състав, в чл. 531, ал. 1 вр. с чл. 537 ТЗ е регламентирана тригодишна давност от падежа за погасяване на исковете по записа на заповед срещу издателя. Разпоредбата на чл. 116 ЗЗД урежда основанията за прекъсване на давността, а съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД от прекъсване на давността започва да тече нова давност, като в случаите, когато вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност винаги е петгодишен. Изпълнителният лист по чл. 242 вр. с чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./ се издава без провеждане на исково производство, в което със сила на пресъдено нещо да е установено съществуването на вземането на кредитора, поради което определението на съда по чл. 242 ГПК /отм./ се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо, и неговите правни последици не се приравняват на тези на съдебното решение. Поради това с молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на запис на заповед не настъпва прекъсване на давността по чл. 116, б. „б“ ЗЗД. В практиката на ВКС се приема, че молбата по чл. 242 ГПК /отм./ се квалифицира като предприемане на действия за принудително изпълнение, поради което същата прекъсва давностния срок съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД и ППВС № 3/1980 год., от уважаване на молбата за издаване на изпълнителен лист започва да тече нова давност. Определението на съда по чл. 242 ГПК /отм./ и издаденият на заявеното изпълнително основание, например запис на заповед, изпълнителен лист нямат характер и последици на съдебно решение за осъждане на ответника да заплати определена сума на ищеца, с което се установява съществуването на вземането на кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД със сила на пресъдено нещо. По тези съображения се приема, че разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение, а срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство. Следователно в хипотезата на издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание запис на заповед по реда на чл. 242 вр. с чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./ новата давност, която започва да тече от издаване на изпълнителния лист, е тригодишна.

В настоящия случай в полза на ищеца е бил издаден на 27.03.2008 год. изпълнителен лист срещу първоначалния длъжник „Б.“ въз основа на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. 242 вр. с чл. 237, б. „е“ ГПК – процесния запис на заповед, по който изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело № 20087870400066 по описа на частен съдебен изпълнител М. Д., впоследствие преобразувано под № 20131710400032 по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд – Брезник, което е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление от 11.10.2018 год.

Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2020 год., ОСГТК, погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 год. на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК. За тези вземания давността е започнала да тече от 26.06.2015 год., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 год. В мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 год. на ВКС по тъл. дело № 2/2023 год., ОСГТК, е посочено, че при действието на постановлението на Пленума на ВС искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано, както и че давността за вземанията, предмет на образувани изпълнителни дела преди 26.06.2015 год., е започнала да тече от 26.06.2015 год., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в ППВС № 3/1980 год. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което волеизявление е с не по-малко значение от предявяването на иск или на възражение в исковия процес“, и изпълнителното производство да е висящо. Когато преди датата 26.06.2015 год. е отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, което при действието на ППВС № 3/1980 год. указва началото на новия давностен срок. В тези случаи новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от деня на прекратяване на изпълнителното дело, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие според нововъзприетото тълкуване, тъй като хипотезата за фактите, означени в тълкуванията, се съобразява според значението им в съответния тълкувателен акт.

Следователно, ответниците са поели задължението по процесния запис на заповед, което към момента на встъпването в дълг не е било погасено по давност – такава не е текла до 26.06.2015 год. по отношение на първоначалния длъжник /встъпващите в дълга са поели задължението такова, каквото е било и за стария длъжник – в случая със спряла да тече погасителна давност/.

При съобразяване на разпоредбата на чл. 125, ал. 1 ЗЗД, настоящият съдебен състав приема, че задължението на ответниците „Хотел-Максим“ ООД и М. С. Д. е станало изискуемо на 30.03.2016 год. /според уговореното в споразумението от 03.02.2015 год./, а задължението на ответника Д. Д. – на 20.02.2017 год. /според уговореното в погасителния план от 23.06.2016 год./. От посочените дати е започнала да тече приложимата тригодишна погасителна давност – чл. 114, ал. 1 ЗЗД, която е изтекла преди подаването на исковата молба – 16.02.2021 год., предвид липсата на твърдения и събрани доказателства за нейното прекъсване или спиране.

Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно, а предявените искове – отхвърлени.

Предвид промяната на крайния резултат по спора, въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му относно присъдените на ищеца разноски за първоинстанционното и за въззивното производство.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на касаторите /ответниците/ направените разноски по делото във всички инстанции, както следва: за първата инстанция – за възнаграждение за един адвокат в размер на 3 520 лв., за въззивната инстанция – за възнаграждение за един адвокат в размер на 4 000 лв. и за касационната инстанция – за държавна такса в размер на 4 523.80 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 6 000 лв.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 466 от 13.04.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2028/2022 год. по описа на САС, ГО, 14 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Х. И. Х. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], срещу „Хотел-Максим“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], М. С. Д. с ЕГН [ЕГН] и Д. Д. с ЕГН [ЕГН], и двамата с адрес: [населено място], [улица], вх. , ет. , ап. , искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 101 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплатят при условията на солидарност на ищеца сумата от 113 000 евро, представляваща неизпълнено задължение, произтичащо от сключен договор за встъпване в дълг от 16.05.2012 год. и подписани към него споразумение от 03.02.2015 год. и погасителен план от 23.06.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.02.2021 год. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Х. И. Х. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], да заплати на „Хотел-Максим“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], М. С. Д. с ЕГН [ЕГН] и Д. Д. с ЕГН [ЕГН], и двамата с адрес: [населено място], [улица], вх. , ет. , ап. , на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото във всички инстанции, както следва: за първата инстанция – за възнаграждение за един адвокат в размер на 3 520 лв., за въззивната инстанция – за възнаграждение за един адвокат в размер на 4 000 лв. и за касационната инстанция – за държавна такса в размер на 4 523.80 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 6 000 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/

2/