Дарението след изтекла придобивна давност представлява отказ от давността

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50160/2022 г.

София, 20.01.2023 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 504 по описа за 2022 г. на І ГО, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. П. П., чрез пълномощника му адвокат М. Т., срещу решение № 266393 от 03.11.2021 г. по в. гр. д. № 4181 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 17.12.2018 г. по гр. д. № 74221/2017 г. на Софийски районен съд, 32-ри състав за отхвърляне на предявения от И. П. П. против Т. Ц. И. и И. П. И. ревандикационен иск по отношение на 3/4 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, заедно с построеното в имота жилище с идентификатор *****, с адрес на поземления имот: [населено място], район „П.“, [улица], ет.1, с площ от 355 кв.м. и площ на жилището 89 кв. м. с прилежащи части, две мазета и 44,12% ид. ч. от общите части на сградата..

Доводите в касационната жалба са свързани със заявените от ответниците възражения за придобивна давност и са за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане доказателствата по делото в тяхната взаимна връзка и неправилно приложение на материалния закон, свързано с неправилно приложение на елементите на фактическия състав на придобивната давност, на презумпцията на чл. 69 ЗС и непровеждане на разграничение между търпими действия и владение.

Т. Ц. И., чрез пълномощника си адвокат И. Г. и И. П. И., чрез пълномощника си адвокат С. А. оспорват касационната жалба. Поддържат, че въззивното решение е правилно като резултат, макар да оспорват изводите на съда по направените възражения за измама и крайна нужда при сключване на договора за продажба на наследство, на който ищецът основава правата си, като излагат доводи по тях. Считат, че по делото е установена възникналата у Т. И. представа, че подписва договор за заем, а не договор за продажба на наследство. Огромната разлика между стойността на престациите по договора за продажба на наследство според тях, наред с тежкото здравословно състояние на продавачката, е аргумент в подкрепа на тезата за наличието на крайна нужда.

С определение № 192 от 03.05.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния въпрос: придобиването на имот на деривативно основание – дарение, опровергава ли наличие на предходно намерение за своене на същия този имот, довело до неговото придобиване поради изтекла преди дарението придобивна давност .

Въпросът е относим по настоящия правен спор, по който въззивният съд е установил, че собствеността на спорния имот произхожда от И. К. И., която го е придобила чрез делба по гр. д. № 1631/1989 г. на СРС, 74-ти състав, като е следвало да заплати парична сума за уравнение на дяловете. На 23.08.2011 г. починал Ц. Й. И. (неин съпруг) и оставил за свой наследник по закон дъщеря си Т. Ц. И.. На 09.03.2016 г. Т. Ц. И. продала на ищеца И. П. П. наследството на своя баща за сумата от 10 000 лв. Договорът е сключен с нотариална заверка на подписите и вписан в службата по вписванията. Съгласно приетата по делото почеркова експертиза подписът за продавач принадлежи на Т. И.. С нотариален акт № 140 от 24.08.2016 г. Т. Ц. И. дарила на сина си И. П. И. имоти, придобити по наследство от баща ѝ Ц. Й. И., включително и процесния недвижим имот, който е индивидуализиран по начина, посочен в исковата молба.

Приел е, че на 20.09.2002 г. И. И., посочен като собственик на процесния имот, е възложил на трето лице извършването на ремонт на същия. На 15.09.2009 г., както и на 05.08.2016 г., И. И. също е възложил извършване на ремонтни дейности в процесния недвижим имот. В тези договори отново е посочен като собственик на имота. Представени са стокови разписки относно закупени материали за извършените ремонтни дейности. На 27.10.2005 г. между И. П. И. и трето лице е сключен договор да наем на недвижим имот – първи етаж от къща и двор, находящи се в [населено място], [улица], ет.1, при месечен наем от 250 лв., за срок от 5 години. На 26.10.2010 г. между И. И. сключил като наемодател нов договор за наем на имота, безсрочен, при месечен наем от 250 лв.

Съдът е обсъдил и свидетелските показания във връзка с направеното от ответника И. И. възражение за изтекла в негова полза придобивна давност.

Според свидетелката М. К. Г. ответниците живеели в[жк]. Имали имоти в [населено място], в[жк], в[жк]. Преди няколко години ответниците поставили изолация на къщата в „П.“. Първият етаж от къщата бил собственост на ответницата, придобит по наследство. Тя го прехвърлила на сина си. На този етаж имало два апартамента, всеки от които имал малък хол, кухня, баня и тоалетна, спалня. От майката и бащата на ответницата знаела, че преди да направят къщата в[жк], са живели в тази къща в[жк], след което апартаментът бил отдаден под наем. Ответникът направил ремонт през 2004 г. – 2005 г. и отдал имота под наем. Ремонтирал първия етаж на къщата, тъй като другият етаж не е негова собственост, а на братовчед на майка му. Имотът на първия етаж е придобит от родителите на И.. Те му го прехвърлили преди навършване на пълнолетие, за да не заплащат данъци. Свидетелката знаела, че И. имал нотариален акт за имота, тъй като искал да тегли заем и му поискали да представи нотариален акт. Като посещавали свои приятели, които живеели на [улица], се обаждали на ответника, който живеел на [улица]. През цялото време в имота имало наематели. Договорът бил сключен с И.. Свидетелката е виждала ищеца в ателието на Т. в[жк]. Ответницата имала здравословни проблеми. Свидетелката ѝ давала пари на заем. Свидетелката отишла при ответницата, за да я помоли да върне заема малко по-рано и заварила ищеца при нея. Той казал на ответницата, че може да ѝ даде пари на заем, но трябва да се подпише пред нотариус. Имал познат нотариус Т.. Видяла се с ответницата по случай 8 март и тогава ѝ казала, че на следващия ден ще ходи да попишат пред нотариус, за да вземе парите. Знае, че ответницата е взела заема, защото след това ѝ върнала парите, които ѝ дължала. Заемът ѝ бил предоставен от свидетелката през 2015 г., а ответницата го върнала 2016 г. Свидетелката не е била при изповядване на сделката пред нотариус. И. е правил ремонт на апартамента, като поставил гипскартон, изолация, подменил тръбите на водопровода, положил ламинат на пода, сменил дограмата. Докато правил ремонта, неговият наемател се местел от единия в другия апартамент на етажа.

Според свидетеля Н. С. И. първият етаж от къщата в „П.“ била собственост на Т. И. преди 15 години. Впоследствие, когато правел ремонт на къщата, ответникът И. И. се похвалил на свидетеля, че е собственик. Ремонтът бил извършен през 2003 г. – 2004 г. Тъй като свидетелят бил електротехник, ответникът се консултирал с него. Ответникът го водил веднъж на място, за да види ремонта и да го обсъдят. Тогава била направена топлоизолация с гипскартон и вата, имало направена замазка. Отвън къщата била на сиво-бяла пръскана мазилка. Впоследствие свидетелят разбрал, че ответникът е направил топлоизолация и отвън. Свидетелят разбрал, че има наематели в имота. Преди ремонта също е имало наематели. От ответницата знаел, че получавали доходи от наем на имота. От ответника знаел, че имал сериозен наемател в имота, който и понастоящем го обитавал. Първият етаж на къщата представлявал два отделни апартамента. Целият етаж се отдавал под наем. Свидетелят знае, че родителите на ответника са му прехвърлили първия етаж на къщата. Свидетелят не знае дали ответницата и съпругът й са ползвали процесния имот. Знае, че имотът е наследство от майката на ответницата.

Свидетелят А. И. К., първи братовчед на ответницата, знае, че през 2016 г. тя е била диагностицирана с онкологично заболяване. Изпаднала в депресия, имала нужда от пари. Искала пари и от свидетеля, който ѝ помагал. През м. 04. - м. 05. 2016 г. оперирали ответницата. Тя работела, но свидетелят не знае с какви средства е разполагала, както и дали е сключвала договори за заем. Тя имала имот в [населено място], находящ се на [улица]. Свидетелят не знае дали къщата е на Т. или на И.. Във връзка с ремонта на къщата свидетелят общувал с И.. Свидетелят не си спомня от кого се ползва имота, той бил отдаден под наем.

Свидетелят Х. Д. Д. се занимавал с недвижими имоти. Ищецът имал много сделки с недвижими имоти и свидетелят го познава по този повод. Свидетелят познавал и ответницата по повод нейните имоти и имотите на нейния баща приживе. От бащата на ответницата знаел, че парите от продажбите на имоти били за единствената му дъщеря и сина ѝ. Знаел от ищеца за няколко сключени договора за продажба на наследство. В продължение на 2-3 години имало 6 сделки. Имало продажба на наследство, после продажба на идеални части от имота. През 2017 г. имало продажба на имоти от ответника в полза на ищеца. Свидетелят е виждал бащата на ответницата преди доста години във връзка с имотите, които продава. Виждали се с него в къща в[жк]. Т. и баща ѝ имали земеделски земи в землището на[жк]. Тези земи били разпръснати на различни места. Свидетелят се виждал с Т., за да му дава преписи от документи на земите, за да ги продаде. Впоследствие разбрал, че някои от земите вече са били продадени.

При така възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е разгледал фактическия състав на чл. 79 ЗС, признаците на владението по чл. 68, ал. 1 ЗС и презумпцията на чл. 69 ЗС. Позовал се е на договора от 20.09.2002 г., с който ответникът И. И. е възложил ремонт на процесния имот, както и отбелязването в договора, че И. е собственик. Обсъдил е и договорите от 10.06.2011 г. и от 05.08.2016 г., както и отдаването на имота под наем с два последователни договора, считано от 27.10.2005 г. Обсъдил е и свидетелските показания за ремонтите и наемите. При тези данни съдът е направил извод, че най-късно от м. 09. 2002 г. ответникът И. И. е упражнявал фактическата власт върху процесния имот. Няма данни тази фактическа власт да произтича от постигната уговорка със собствениците на имота – първоначално с бабата и дядото на ответника - И. К. И. и Ц. Й. И., а след неговата смърт и с майка му Т. И.. Прието е, че ремонтирането на имота и отдаването му под наем от ответника И. И. не съставляват търпими действия по смисъла на решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г., І г. о. на ВКС (в каквато насока са доводите на ищеца). Посочил е, че търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за придобиване на владение. В разглеждания случай ответникът И. И. не е извършвал действия, съставляващи незначително безпокойство за собственика, доколкото същият е извършил ремонтни дейности, след което е отдал имота под наем и е събирал гражданските плодове от същия. Упражняваната от него фактическа власт върху имота не може да се определи и като държане, тъй като той ясно и недвусмислено е демонстрирал, че счита имота за свой. Тези негови претенции към имота не са оспорвани в нито един момент от собствениците на същия. Прието е, че ищецът не е оборил презумпцията на чл.69 ЗС и че в случая е налице ефектът на придобивната давност. През м. 09.2012 г. е изтекъл 10-годишният давностен срок. Към този момент първоначалните собственици са починали, съответно на 19.08.2009 г. и на 23.08.2011 г. Договорът за продажба на наследство е сключен на 09.03.2016 г., но към този момент наследствената идеална част на Т. И. от нейния баща Ц. И. е придобита по давност от ответника И. И.. Това обстоятелство не рефлектира върху валидността на договора за продажба на наследство, но е пречка за настъпване на вещноправното му действие. Договорът за дарение на недвижим имот от 24.08.2016 г. е сключен след придобиване на имота от И. И. по давност. Ето защо тези действия от страна на ответницата Т. И. нямат отношение към разглеждания способ за придобиване на правото на собственост. Доколкото към момента на сключване на договора Т. И. не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот, то договорът за дарение не е произвел вещноправен ефект. Към този момент И. И. се е легитимирал като собственик на имота на друго придобивно основание – изтекла в негова полза придобивна давност. Съдът е заключил, че по изложените съображения ищецът не се легитимира като собственик на ид. ч. от процесния недвижим имот, поради което предявеният ревандикационен иск се явява неоснователен.

По основанието за допускане на касационно обжалване:

Не съществува колебание в правната теория и в практиката на ВКС, че е недопустимо собственикът на имота да го придобие повторно на друго основание. В този смисъл са например решение № 1220 от 2.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4730/2007 г., I г. о. и решение № 159 от 1.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1435/2014 г., I г. о., които дават тълкуване, че за придобиване по давност на правото на собственост върху дадена вещ може да се говори, когато това право не е придобито вече по друг начин.

Тълкуването е в хипотеза, обратна на настоящата, при която първо се твърди придобиване на собствеността по давност, а след това – чрез дарение.

Дарението е безвъзмезден едностранен договор, по силата на който дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо, а надареният го приема. Договорът се сключва въз основа съвпадащите волеизявления на дарителя и надарения в нотариална форма когато предмет на договаряне е недвижим имот частна собственост.

Владението като елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС е фактическо състояние, фактическо упражняване съдържанието на субективно вещно право без владелецът да е негов носител, с което фактическо състояние, продължило през определен период от време, нормата на чл. 79 ЗС свързва възможността да се придобие и самото субективно право. За целта е необходимо владелецът да се позове на този придобивен способ. В мотивите на т.1 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС е разяснено следното: „Изискуемото от чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС. Това обаче не означава, че правната последица – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право – настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. Да се приеме, че придобивната давност има действие ex lege означава, че с оглед разглежданата от общата теория на правото класификация на юридическите факти, като юридически факт придобивната давност е юридическо събитие, в чийто фактически състав по определение нормативно се включват събития от физическия свят или психични състояния без участие на активни съзнателни преживявания на човека. Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал.1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. След като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридическите действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения (представляващи субективния елемент от предметното им съдържание), както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи (представляващо обективния елемент от предметното им съдържание). Принцип в гражданското ни законодателство е, че вещните права се придобиват въз основа на обективирано волеизявление за това. Целта на този принцип е както зачитане волята на правните субекти, така и защита на обществения интерес чрез създаване яснота по отношение субектите и обектите на вещните права с оглед правната сигурност. Обективният елемент на владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Законът (чл. 69 ЗС) предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т.н. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС.“

От тези разяснения следва, че колкото и време да е продължило владението, то не води до придобиване на правото на собственост до момента, в който владелецът не се позове на придобивната давност. За да има действие позоваването обаче, владението не следва да е прекъснато, нито владелецът да се е отказал от изтеклата придобивна давност. Доколкото до момента на позоваването вещното право не се счита придобито (макар че при позоваване се зачита от момента на изтичане на давностния срок), то и отказът от придобивна давност не съставлява отказ от вещно право и за него е неприложим реда по чл. 100 ЗС. Отказът от изтекла придобивна давност се извършва с конклудентни действия, като владелецът не се позове на придобивната давност при предявен срещу него иск за собственост до момента на влизане в сила на решението за уважаване на този иск или като след изтичане на давностния срок сключи с лицето, което се легитимира като собственик на имота договор за придобиване на правата му. Посоченото не важи, ако владелецът сключи договор с лицето, легитимиращо се като собственик преди изтичане на давностния срок, тъй като в този случай още липсва основание за позоваване на давността и изявената воля да се придобие на деривативно основание не може да се разглежда като отказ от изтекла давност.

Затова на поставения въпрос следва да се отговори, че придобиването на имот на деривативно основание – дарение след изтичане на давностния срок, съставлява конклудентно действие чрез което владелецът се отказва от изтеклата придобивна давност, но придобиването на имот на деривативно основание – дарение преди изтичането на давността не опровергава наличие на предходно намерение за своене на същия този имот и ако дарението не е произвело вещно прехвърлителен ефект може владелецът при изтичане на давностния срок да се позове на последиците от придобивната давност.

По основателността на касационната жалба:

С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване основателни са доводите на ищеца, че въззивният съд е допуснал неправилно приложение на материалния закон при преценка елементите на фактическия състав на чл. 79 ЗС като е взел предвид единствено продължителността на упражняваното от И. И. владение, но не и правното значение на обстоятелството, че сключвайки договора за дарение с Т. И. на 24.08.2016 г., която се е легитимирала като собственик на процесните 3/4 ид.ч. от имота, И. И. се е отказал от вече изтеклата в негова полза придобивна давност.

Сключването на договора за дарение след периода, за който се поддържа, че е текла придобивна давност (м. 09.2002 г. – м. 09.2012 г.) е установено по делото и съдът е бил длъжен да прецени значението на този факт независимо, че никоя от страните не се е позовала на извършения отказ от изтеклата придобивна давност.

Имотът е придобит от бабата на ответника И. И. - И. К. И., чрез съдебна делба-спогодба по гр. д. № 1631/1989 г. на СРС, 74-ти състав. При тази делба имотът, който е бил на стойност 4 660 000 неденоминирани лева, е поставен в дял на И. И., срещу което тя се е задължила да заплати на единия от съделителите 1 553 333 лв. за уравнение на дела му и на други двама от съделителите общо 1 553 333 лв. за уравнение на дяловете им. При това положение върху 3 106 666/4 666 000 ид. части от имота е възникнала съпружеска имуществена общност между И. И. и нейния съпруг Ц. Й. И., а останалите 1 559 334/4 666 000 ид. части са станали лична собственост на И. И. – т. III.3 на ППВС № 5/1972 г., решение № 184 от 31.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 219/2018 г., I г. о., решение № 184 от 30.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5052/2007 г., IV г. о. и др. Ц. И. е починал като вдовец на 23.08.2011 г. и е оставил за свой наследник по закон дъщеря си Т. И.. В неговото наследство влизат 3 109 666.5/4 666 000 ид. части от процесния имот, получени както следва: 1 553 33 666 000 ид. части, съставляващи дела му от прекратената съпружеска имуществена общност и 1 556 333.5/4 666 000 ид. части, наследени от съпругата му. Следователно с договора за продажба на наследство Т. И. е продала на ищеца И. П. 3 109 666.5/4 666 000 ид. части от имота, а не 3/4 или 3 499 500/4 666 000 ид. части, колкото се твърди в исковата молба.

Неоснователни са доводите в отговора на касационната жалба относно изводите на въззивния съд за неоснователност на правоунищожаващите възражения на ответницата Т. И.: че договорът за продажба на наследство е унищожаем като сключен поради крайна нужда и поради това, че продавачката е била въведена в заблуждение, че с него получава заем (не са оспорени изводите на съда по наведените възражения за нищожност на договора).

Договорът за продажба на наследство е алеаторен договор, тъй като наследството е съвкупност от права и задължения. Затова цената, по която се закупува наследството, зависи от волята на страните и при съобразяване на посочения алеаторен елемент, при което не може да се очаква съответствие между цената на договора и включените в наследството активи. Установено е, че Т. И. е изпитвала недостиг на парични средства предвид тежкото ѝ здравословно състояние, довело до необходимост от ползването на заеми, но това не е достатъчно да се приеме, че договорът е сключен при условията на крайна нужда. При наследство, състоящо се от множество активи, за които Т. И. е знаела, тя е могла да набави необходимите парични средства, разпореждайки се с част от тези активи, а не с наследството като съвкупност. Обоснован е извода на съда, че по делото не е установено, че именно недостига на парични средства е обусловило решението да се сключи договора за продажба на наследството при конкретните условия и клаузи.

Не може да се приеме и това, че продавачката е била въведена в заблуждение за вида на договора, който сключва. Липсват доказателства, че договорът е подписан от нея без да бъде прочетен. Липсват и доказателства, че е формирала волята си да сключи договора, поради неверни представи, внушени й от ищеца. Показанията на свидетелката Г., че когато помолила Т. И. да й върне заем, който й била дала предходната година, заварила при нея ищеца и той предложил да даде пари на заем, но искал да се подпише пред нотариус, а впоследствие Т. И. й казала, че на другия ден ще ходят да подписват при нотариус, за да вземе парите, след което върнала заема на свидетелката, не могат да обусловят еднозначен извод, че прехвърлителката е била въведена в заблуждение относно вида на договора, който подписва, доколкото тези показания не изключват възможността след първоначалното предложение за отпускане на заем, Т. И. и И. П. да се договори да сключат именно процесния договор вместо да се обвържат със заемно правоотношение. Следва да се отчетат и показанията на свидетеля Д., че Т. И. му е давала препис от документи, за да продава имоти, както и че между нея и ищеца е имало и други сделки.

Към 09.03.2016 г. ответницата Т. Ц. И. е била собственик на 3 109 666.5/4 666 000 ид. части от процесния имот, придобити по наследство от нейния баща Ц. И., както и на 1 556 333.5/4 666 000 ид. части, придобити по наследство от майка ѝ И. И.. С договора за продажба на наследство от 09.03.2016 г. тя е прехвърлила наследствените права, придобити от баща си, на ищеца И. П. П.. В продажбата на наследство се включват 3 109 666.5/4 666 000 ид. части от процесния имот. Затова ищецът И. П. П. се легитимира понастоящем като собственик на 3 109 666.5/4 666 000 ид. части от имота и в тази част предявеният иск по чл.108 ЗС следва да бъде уважен след частична отмяна на въззивното решение. В останалата част за 389 833.5/4 666 000 ид. части от имота въззивното решение, с което искът по чл.108 ЗС е отхвърлен, следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора и заявеното само от ищеца искане ответниците му дължат възстановяване на направени в съдебното производство разноски.

Основателно е възражението на Т. И. за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 3500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 10.12.2021 г. С оглед цената на иска (29 835.30 лв.) и действалата към 10.12.2021 г. редакция на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималния размер на адвокатското възнаграждение е 1425.06 лв. Отчитайки фактическата и правна сложност на делото, съдът приема, че заплатеното адвокатско възнаграждение следва да се намали с 1000 лв. С оглед основателната част на иска ответниците следва да възстановят на ищеца разноски за съдебното производство в размер на 4 156.89 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 266393 от 03.11.2021 г. по в. гр. д. № 4181 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от И. П. П. против Т. Ц. И. и И. П. И. ревандикационен иск по отношение на 3 109 666.5/4 666 000 ид. части от поземлен имот с идентификатор *** с площ от 355 кв.м., заедно с построеното в имота жилище с идентификатор *****, площ 89 кв. м. с прилежащи части, две мазета и 44,12% ид. ч. от общите части на сградата, с адрес: [населено място], район „П.“, [улица], ет.1 и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 108 ЗС по отношение на Т. Ц. И., ЕГН [ЕГН] и И. П. И., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място],[жк], [улица], че И. П. П., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място],[жк]31в, вх. Б, ет. 1, ап. 19 е собственик на основание договор за продажба на наследство от 9.03.2016 г., сключен с Т. Ц. И., вписан на 9.03.2016 г. с № 145, том III, вх. рег. № 11820, на 3 109 666.5/4 666 000 ид. части от поземлен имот с идентификатор ***, с адрес на поземления имот: [населено място], район "П.", ул, "М. к." 10, с площ от 355 кв.м„ с трайно предназначение на територията-Урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра), стар идентификатор няма, с номер по предходен план 92, кв. 80, парцел *, при съседи: поземлени имоти с идентификатор № ***, № ***, № ***, № *** описан в кадастрална скица 15-404260/17.08.2016 г. на АГКК, СГКК, заедно с самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, с адрес: [населено място], район „П.“, [улица], ет. 1, с предназначение на самостоятелния обект Жилище-Апартамент, с брой нива на обекта 1, с посочена е документа площ от 89 кв. м с прилежащи части, две мазета и 44,12 % ид.ч. от общите части на сградата, ниво едно, при съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж: няма, под обекта; няма, над обекта: самостоятелен обект с идентификатор № *****, стар идентификатор няма, описан в кадастрална схема с номер 15-404270/ 17.08.2016г. на АГКК. СГКК и ОСЪЖДА на Т. Ц. И., ЕГН [ЕГН] и И. П. И., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място],[жк], [улица] да предадат на И. П. П., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място],[жк]31в, вх. Б, ет. 1, ап. 19 владението на 3 109 666.5/4 666 000 ид. части от описания поземлен имот и самостоятелен обект в сграда.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 266393 от 03.11.2021 г. по в. гр. д. № 4181 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от И. П. П. против Т. Ц. И. и И. П. И. ревандикационен иск по отношение на 389 833.5/4 666 000 ид. части от описаните поземлен имот с идентификатор *** с площ от 355 кв.м., заедно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, площ 89 кв. м. с прилежащи части, две мазета и 44,12% ид. ч. от общите части на сградата, с адрес: [населено място], район „П.“, [улица], ет.1.

ОСЪЖДА на Т. Ц. И., ЕГН [ЕГН] и И. П. И., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място],[жк], [улица] да заплатят на И. П. П., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място],[жк]31в, вх. Б, ет. 1, ап. 19 разноски за съдебното производство в размер на 4 156.89 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: