Осъждане за държане на наркотици с цел разпространение при опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 171

Гр. София, 10 април 2025 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

с участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Петя Маринова, като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева наказателно дело № 134/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационни жалби на адвокати Д. М. и Е. Й. – упълномощени защитници на подсъдимия А. М. А., против решение № 349/29.10.2024 г. по в.н.о.х.д. № 852/2024 год. по описа на Апелативен съд – София.

В жалбата на адвокат Д. М. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Твърди се, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като във въззивното решение е възпроизведена дословно фактическата обстановка, приета от окръжния съд, не са обсъдени всички защитни доводи и липсват мотиви по отношение на наказанието. Като порок в процесуалната дейност на решаващия орган (нарушение на чл. 13 НПК) се сочи отказа на съда да изиска информация за водените срещу част от разпитаните свидетели досъдебни производства, недопускането до разпит в качеството на свидетел на лицето Б. П., както и неназначаването на СППЕ на непълнолетната Н. В.. В подкрепа на соченото нарушение на чл. 14 НПК се твърди, че осъждането на подсъдимия се основава единствено на СРС и на прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК свидетелски показания. Отделно се изтъква позоваването от съда на протокол за ВДС, който не е бил предявен на обвиняемия на досъдебното производство. Поддържа се, че с извънпроцесуален аргумент за родствената им връзка с подсъдимия, съдът е отказал да кредитира показания на свидетели, подкрепящи защитната теза, като едновременно с това се е позовал на разказаното от М. В., който е участвал в производството в друго процесуално качество и е бил недопустим свидетел. Твърди се, че подсъдимият е осъден от апелативния съд за държане с цел разпространение на наркотични вещества - обвинение, което не му е било предявено с постановлението за привличане по чл. 219 НК и с обвинителния акт. Според защитата неправилното приложение на материалния закон е резултат от порочната процесуална дейност на съда, коментирана по - горе. Явната несправедливост на наказанието касаторът обосновава с високия размер на отмереното ефективно наказание, с невисоката степен на обществена опасност на деянието и дееца и с липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства. Отправени са алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото на предходната инстанция, респективно за намаляване на определеното наказание.

Идентични искания се съдържат и в касационната жалба на защитника адвокат Й., който с аргументи частично препокриващи се с тези на другия защитник на собствено основание релевира касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. И в тази касационна жалба защитникът вижда процесуален порок поради липсата на мотиви, неназначаването на СППЕ на св. Н. В. и осъждането на подсъдимия в разрез с нормите на чл. 177, ал. 1 НПК и чл. 281, ал. 8 НПК. Извън тях съществен процесуален порок защитата открива в невзетото от окръжния съд становище на подсъдимия за прочитане на показания на свидетели от досъдебното производство. Касаторът претендира съществено процесуално нарушение и поради начина на провеждане на разпоредителното заседание, в което страните не са изразили становище по всички въпроси по чл. 248, ал. 1 НПК. Смята, че не е бил спазен чл. 310, ал. 1 НПК, тъй като окръжният съд е обявил присъдата си преди да е подписана в ЕИСС от всички членове на съдебния състав. Твърди, че въззивният съд също е действал в разрез с процесуалните правила, като въпреки частичното оправдаване на подсъдимия се е произнесъл отложено с решение вместо незабавно след приключване на пренията с присъда. Касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК защитникът обосновава с неоснователния отказ на съда да приложи чл. 55 НК по отношение на подсъдимия.

В съдебното заседание пред ВКС двамата защитници поддържат жалбите по изложените в тях съображения.

Адвокат М. доразвива въведеното от него касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, твърдейки че в обвинителния акт са изложени противоречиви твърдения относно предмета на престъплението. С позоваване на изявление на защитника В. И. в съдебното заседание от 29.09.2023 г. поддържа, че е налице противоречие в линията на защитата, което се е отразило на справедливостта на процеса. Нарушение на чл. 6 КПЧОС защитникът съзира заради постановяване на присъдата от пристрастен съд, определен като такъв заради мотивите, с които си е послужил при определяне на мярка по чл. 68 НПК. Защитникът оспорва и процесуалната дейност на инстанциите по същество, които вместо да назначат оценителна експертиза на иззетите наркотични вещества, са се позовали на протоколи за тяхната оценка от досъдебното производство.

Третият защитник на подсъдимия – неподалият касационна жалба адвокат В. И., в допълнително писмено изложение, приподписано от другите двама защитници, поддържа искането за отмяна на въззивното решение по изложените вече съображения.

Подсъдимият А. А. се съгласява с казаното от защитниците. В последната си дума моли въззивното решение да бъде отменено, а делото да се върне за ново разглеждане.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното :

С присъда № 8/28.02.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 239/2023 г., Окръжен съд – Монтана е признал подс. А. М. А. за виновен в това, че към 11.11.2021 г. в гр. Лом, област Монтана, при условията на опасен рецидив, придобил с цел разпространение високорискови наркотични вещества – подробно индивидуализирани по вид и стойност, поради което и на основание чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр. 4, т. 4, вр. с ал. 1, пр. 3 вр. с чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК го е осъдил на търпимо при строг режим наказание от пет години лишаване от свобода, както и на глоба в размер на 5 000 лева.

С присъдата е отнет в полза на държавата предметът на престъплението, като разноските са възложени на подсъдимия.

Присъдата е проверена по инстанционен ред по жалба на подсъдимия и на защитата. С решение № 349/29.10.2024 г. по в.н.о.х.д. № 852/2024 г. на САС извършеното от А. А. е преквалифицирано в държане с цел разпространение на високорискови наркотични вещества, подсъдимият е оправдан по първоначалното обвинение да е придобил такива, включая 5F-EMB-PICA и ADB-BUTINACA, като вместо Приложение на ЗКНВП е приложен Списък 1 на Наредбата за класифициране на растенията и веществата като наркотични.

В останалата част присъдата била потвърдена.

Това въззивно решение в потвърдителната му осъдителна част е предмет на касационна проверка – първа по своя ред.

Касационните жалби на двамата защитници са допустими като подадени в срок, от активно легитимирани лица (защитници) и срещу акт, подлежащ на проверка по реда на глава двадесет и трета от НПК.

Разгледани по същество тези жалби са неоснователни.

1. По твърденията на касаторите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила

1.1. Несъстоятелно е твърдението на адв. М., че първоинстанционната присъда е постановена от пристрастен съд.

Аргументи за този довод защитата черпи от мотивите към протоколно определение от 29.09.2023 г., с което окръжният съд е уважил искането на прокурора и е взел по отношение на подсъдимия А. мярка за процесуална принуда по чл. 68 НПК.

В националната и наднационална практика понятието „безпристрастност“ е разглеждано в контекста на гарантираното от чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС комплексно право на справедлив съдебен процес и в частност на правото на ефективен достъп до независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. За да бъде изпълнено това изискване, съдът трябва да отговаря на субективния и обективен критерий за безпристрастност, въведен в практиката на ЕСПЧ по делата Киприану срещу Кипър, Пиерсак срещу Белгия, Хаушилд срещу Дания, Пулар срещу Обединеното кралство, Подовани срещу Италия и др. Първият критерий е свързан с реда и начина на правораздаване, който трябва да изключва положение, при което съдията да е изпълнявал различни решаващи функции в рамките на един и същ наказателен процес в друго процесуално качество или като редови участник в процеса, както и да е еднакво отдалечен от страните с оглед каквито и да било обвързаности от родство, приятелски отношения или семейно положение с някоя от страните. Вторият критерий е свързан с личното поведение на съдебния състав, което не трябва да повдига съмнение за действително пристрастие, а да бъде напълно непредубедено.

Очевидно е, с оглед конкретно въведеното възражение, че защитникът оспорва субективната /лична/ пристрастност на първоинстанционния съд. Това оспорване обаче не е успешно, тъй като не намира подкрепа в мотивите към определението, на което защитата се позовава, нито пък в цялостната дейност на съда в хода на проведеното пред него съдебно следствие. Съдържанието на съдебния акт, с който е наложена забрана на подсъдимия да напуска пределите на страната, не създава легитимни съмнения в безпристрастността на решаващия орган. Решението на съда да определи мярката за процесуална принуда се е основавало на реалния риск от укриване на подсъдимия извън страната и на изявленията му, че си е намерил работа извън пределите на България (потвърдено от съдържанието на лично подадената от него частна жалба по ч.н.д. №1221/23 г. на САС), а не, както твърди защитата, на отказа на подсъдимия делото да приключи със споразумение. Последното обстоятелство действително е споменато в съдебния акт, сочен от защитата, но не като самостоятелна обосновка за налагане на поисканото от прокурора процесуално ограничение, а с оглед етапа, в който делото се намира, и предстоящото му разглеждане. Протоколното определение от 29.09.2023 г. не отразява предварителното становище на първоинстанционния съд за вината и доказателствата по делото, не обективира предварителна нагласа за изхода на делото и не компрометира извършените впоследствие от съда действия.

1.2. Неоснователно адв. Й. твърди, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като, въпреки частичното оправдаване на подсъдимия и извършената преквалификация на деянието, се е произнесъл с въззивно решение вместо с нова въззивна присъда.

Хипотезите, при които въззивният съд се произнася с обратна присъда, респ. с решение, са изброени в чл. 336, респ. в чл. 337 НПК. Нова присъда въззивната инстанция издава, когато оправдава неправилно осъден от първоинстанционния съд подсъдим, осъжда неправилно оправдан подсъдим или прилага закон за по-тежко наказуемо престъпление след неправилно извършена правна квалификация от долустоящата инстанция. В конкретния случай въззивният съд не се е намирал в нито една от посочените в чл. 336 НПК хипотези, тъй като не се е произнесъл по различен начин по въпросите за вината и отговорността на подсъдимия, а го е оправдал за част от предмета на престъплението и е преквалифицирал извършеното от него в „държал“ вместо „придобил“ високорискови наркотични вещества. При произнасянето си въззивният съд е приложил закон за същото наказуемо престъпление, като по аргумент за противното от чл. 336 НПК и на основание чл. 32, ал. 1, т. 2 НПК правилно се е произнесъл с решение.

1.3. Неоснователно е твърдението на защитниците, че въззивният акт представлява буквален и механичен препис на мотивите към първоинстанционната присъда, че в него липса отговор на решителни защитни възражения, като отсъстват и мотиви по отношение на наказанието.

Този довод не намира подкрепа в съдържанието на оспорения акт. Елементарният прочит на въззивното решение показва, че по обем то надхвърля значително обема на мотивите към присъдата на окръжния съд. Разбира се, не обемът на съдебния акт, а съдържателната му част, го определя като такъв издаден в съответствие с изискванията на чл. 339 НПК. Във въззивното решение са възпроизведени основното съдържание на първоинстанционната присъда, доводите на страните, изложено е становището на съда по фактите, доказателствата и правото, отделно, подробно и аргументирано е отговорено на всеки довод на страните, релевиран във въззивните жалби и в хода на пренията пред апелативния съд. На л. 39-40 от съдебния акт са коментирани обстойно смекчаващите и отегчаващи отговорността на подсъдимия А. С. обстоятелствата и причините, поради които текстът на чл. 55, ал. 1 НК е неприложим. В контролирания съдебен акт няма механично възпроизвеждане на изводите на първия съд, а самостоятелно установяване на релевантните факти, относими към престъплението по чл. 354а НК, собствен критичен анализ на доказателствената съвкупност, суверенна оценка на доказателствените материали и независима правна интерпретация на приетата фактология, намерила израз в частичното оправдаване на подсъдимия и в извършената от САС преквалификация на деянието, за което той е предаден на съд.

1.4. Неоснователно е твърдението на касаторите, че въззивният съд е осъдил подсъдимия А. С. по непредявено обвинение.

Този довод се основава на извършената за първи път от САС преквалификация на деянието, при която с прилагане на закон за същото наказуемо престъпление подсъдимият е осъден за това, че е „държал с цел разпространение“ вместо за това, че е „придобил с цел разпространение“ посочени от прокурора в обвинителния акт високорискови наркотични вещества.

С извършената преквалификация не е ограничено правото на подсъдимия да бъде информиран за причината и характера на обвинението и за фактическите обстоятелства, на които то се основава. По деянието, за което подсъдимият е осъден от въззивния съд, той е имал възможност да се защитава, защото още в обвинителния акт всички изложени от прокурора фактически твърдения са сочили на това, че лично или чрез трето лице той е упражнявал фактическа власт върху предмета на престъплението. Приетата форма на изпълнително деяние „държи“ не се явява качествено нова за защитата и не предполага изменение на обвинението по реда на чл. 287 НПК, още защото по правилата на формалната логика и в случай като процесния придобиването на една вещ непосредствено е следвано от нейното държане. Подобно произнасяне, макар и във връзка с обвинение по чл. 216 НК, Върховният съд е имал повод да даде, като е приел, че при наличие на съставомерни факти в обвинителния акт и при осъждане за различна форма на изпълнителното деяние подсъдимият не се поставя в условията на процесуална изненада – вж. Решение № 526 от 14.11.2003 г. по н.д. № 454/2003 г., I н.о. на ВКС.

Извършената с въззивното решение преквалификация не влиза в колизия и с постановеното по преюдициално запитване на СпНС /закрит/ Решение на СЕС от 09.11.2023 г. по дело С-175/22 г. Съгласно това решение член 6, параграф 4 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, съгласно която съдът, произнасящ се по съществото на наказателното обвинение, може да възприеме различна от първоначално възприетата от прокуратурата правна квалификация на инкриминираното деяние, без да информира своевременно обвиняемия за нея към момент и при условия, които биха му позволили да подготви ефективно защитата си, без значение дали новата квалификация би могла да доведе до определянето на по-тежко наказание от предвиденото за престъплението, в което първоначално е било обвинено лицето. В процесния случай с въззивното решение подсъдимият С. е осъден за деяние с правна квалификация съответна на онази, за която е бил предаден на съд с обвинителния акт– за престъпно деяние по чл. 354а, ал. 2, т. 4, вр. с ал. 1 НК. Различното във въззивното решение е единствено изменението на формата на изпълнителното деяние от „придобил“ на „държал“, което обаче нито включва нови съставомерни признаци, нито поставя защитата пред процесуална изненада, както заради наличните за държане факти в обвинителния акт, така и заради взаимната свързаност на двете форми на изпълнителното деяние. Основателно апелативният съд е обърнал внимание на съображения 41 – 45 от мотивите на решението на СЕС, според които изменението на правната квалификация на деянието от страна на съда би могло да има определящо отражение върху упражняването на правото на защита и върху справедливостта на производството по смисъла на Директива 2012/13, само когото новото престъпление има нови съставомерни признаци, по които обвиняемият не е имал възможност да представи доводите си – хипотеза, която настоящият случай не покрива.

1.5. Несъстоятелно е твърдението на адв. М., че обвинителният акт страда от съществен порок, заради неяснотата в него по отношение на предмета на престъплението. За този съществен елемент от обективната страна на деянието по чл. 354а НК в обстоятелствената и диспозитивна част на обвинителния акт прокурорът е изложил безпротиворечиви и конкретни твърдения. Тази констатация не се променя от факта, че на л. 4 от акта са посочени по-големи количества на веществата от инкриминираните. Отбелязаното на л. 4 се отнася до веществата, иззети по време на претърсването на адреса на [улица], а не до предмета на престъплението, от който част от иззетите при претърсването вещества са отпаднали, тъй като физико-химичните експертизи по делото са установили, че са с 0.00% съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол. Предметът на престъплението е ясно индивидуализиран на л. 7 и л. 13 от обвинителния акт и напълно съвпада с предмета, посочен във финалното постановление за привличане на обвиняем, приложено на л. 218 от д.п.

1.6. Несподеляемо е възражението на адв. М., че процесът е компрометиран поради противоречие в линията на защита на подсъдимия и упълномощения адвокат В. И., който в съдебното заседание на 29.09.2023 г., въпреки отказа на клиента му да сключи споразумение с прокурора, е заявил, че това е най-добрият вариант за приключване на производството.

Макар да няма съмнение, че процесуалната дейност на защитника е подчинена на интересите на обвиняемия, не може да се отрече правото на адвоката да изгради позицията си по фактите и правото, ръководейки се от вътрешното си убеждение, което в определени случаи може да бъде различно от това на клиента му. Ако защитникът се съобразява винаги с позицията на подсъдимия, това неминуемо би се отразило негативно върху качеството на правната помощ, би я превърнало във вариация на личната защита и би я лишило от смисъл. Ето защо, съобразно конкретиката по делото, е важно да се прецени дали утвърдените от подсъдимия и защитника линии на процесуално поведение влизат в колизия едни с други. Фактите по конкретното дело не показват подобна колизия. Изразеното от упълномощения защитник становище за начина, по който би могло да приключи производството, не е било в противовес с позицията на подсъдимия, който в съдебното заседание от 26.07.2023 г. не се е противопоставил делото да се отложи с оглед постигането на споразумение. В следващото съдебно заседание той също не е отрекъл тази процесуална възможност, но е приел, че тя не може да бъде използвана поради високия размер на наказанието, при което прокурорът е бил съгласен да подпише споразумението. Няма никакви данни по делото, че след изразената от подсъдимия позиция адвокат И. е настоявал производството да приключи по диференцираната процедура на глава двадесет и седма НПК и е действал в ущърб на клиента си в тази насока. Предлаганата от адвоката защита в процеса, който в крайна сметка се е развил по общия ред, изцяло е съвпадала с позицията на подсъдимия, като двете страни не са имали различни или несъгласувани становища по основните въпроси от главния факт. Защитата на подсъдимия, не само че не е била злепоставена, а напротив - била е ефективно упражнявана чрез ангажиране на защитни доказателства, чрез оборване на обвинението в пренията, чрез упражняване на правото на жалба и въобще чрез пълноценното използване на целия възможен инструментариум от правни средства.

1.7. Основателно адвокат Й. възразява срещу начина, по който е протекло разпоредителното заседание по делото пред ОС-Монтана. На 26.07.2023 г. е даден ход на това заседание, като предвид изразената от страните нагласа за приключване на делото със споразумение, те не са взели становище по въпросите извън т. 4 на чл. 248, ал. 1 НПК. Макар позиция по всички тези въпроси да е изразена от решаващия съдебен орган, процесуалният порок в дейността на първата инстанция е налице и това е така, тъй като нито в това заседание, нито в следващото, в което е станало ясно, че делото не може да приключи със споразумение, е изслушана позицията на страните по въпросите по чл. 248, ал. 1, т. 1 - 3 и т. 5 - 8 НПК. По този начин е допуснато нарушение на чл. 248, ал. 5 НПК, което обаче не би могло да бъде преценявано като съществено. Действително в разпоредителното заседание страните е следвало да изразят становище по всички въпроси, упоменати в чл. 248, ал. 1 от НПК, но и без такава позиция съдът е бил задължен да вземе отношение по тях при това, без да е обвързан с обявената пред него позиция. Освен това – най-същественият и свързан с преклузията по чл. 248, ал. 3 НПК въпрос, касаещ допуснатите на досъдебното производство процесуални нарушения, не е бил предмет на спор между страните и това е видно от последователно отстояваната от тях позиция пред различните съдебни инстанции, пред които не е релевирано подобно възражение. /Такова за първи път е въведено от адвокат М. пред ВКС в съдебното заседание на 17.03.2025 г., но е прието за неоснователно - вж. по-горе съображение 1.5./. Тази позиция е в съответствие с националната практика и с решение от 21.10.2021г. на СЕС по дело № С-282/20 г., съгласно което чл. 6, параграф 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, което не предвижда процесуален ред за отстраняване след разпоредителното заседание по наказателно дело на неяснота и непълнота, които опорочават съдържанието на обвинителния акт и нарушават правото на обвиняемия да му бъде предоставена подробна информация относно обвинението.

1.8. Не е налице и твърдяното от защитниците нарушение на чл. 13 НПК.

Причината, поради която касаторите релевират това процесуално нарушение, обвързвайки го с касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, е свързана с отказа на съда да допусне събирането на определени доказателства или да назначи конкретни експертизи. Действително и пред първата, и пред въззивна инстанция – за последно в съдебното заседание от 25.09.20204 г., възползвайки се от законоустановеното си право да сочи доказателства в подкрепа на своята теза, защитата е поискала разпит на лицето Б. П., назначаване на СППЕ на непълнолетната Н. В., графическа експертиза на подписа под протокол от досъдебното производство на св. Д. С., изискване на информация за водените срещу част от свидетелите досъдебни производства, провеждане на очна ставка между две от разпитаните свидетелки. Вярно е, че всички тези искания, както междувпрочем и отправеното в същото заседание доказателствено искане на прокурора за разпит като свидетел на конкретно лице, са били отклонени. По този начин обаче не е допуснато нарушение на чл. 13 НПК, респективно и на чл. 6 КПЧОС. Правото на справедлив процес не задължава националния съд да назначи непременно по искане на защитата конкретна експертиза или да уважи едно или друго нейно доказателствено искане. Отказът за събиране на нови доказателства или на способ за тяхната проверка не може да се смята несправедлив сам по себе си, щом като категоричността и обективността на останалите събрани доказателствени източници позволява да се направи еднозначен извод, че обективната истина е била разкрита. За да отклони доказателствените искания, въззивният съд е съобразил от една страна, че част от тях са изцяло неотносими към главния факт – като например искането за попълване на делото с информация за водени срещу свидетелите Г. А. и Е. Б. досъдебни производства, каквито впрочем и двамата свидетели добросъвестно не отричат да е имало. От друга страна, по делото са били събрани разнородни по своя вид доказателствени материали (обяснения на подсъдим, показания на сочени от обвинението и защитата свидетели, различни по вид експертизи и писмени и веществени доказателства и доказателствени средства, включително и такива със секретен характер), които са позволили еднозначното и недвусмислено заключение, че констатациите на съда отразяват правилно обективната действителност, до която се отнасят. Отказът на инстанциите по същество да съберат нови доказателства нито ги е поставил в невъзможност правилно да решат спора, нито е нарушил правата на подсъдимия и неговите защитници. Последните, на база на наличните по делото доказателствени материали, са могли да реализират в пълен обем правата си и адекватно да следват линията на защита, което е видно от последователното й отстояване пред съдилищата по фактите.

В допълнение към отговора по това защитно възражение следва да се добави, че назначаването на психолого-психиатрична експертиза на св. Н. В. не е било задължително с оглед изискванията на чл. 144, ал. 2, т. 5 НПК и с оглед цитираната коректно от въззивния съд съдебна практика на ВКС по този въпрос. Данните по делото установяват, че и в досъдебната, и в съдебната фаза поради това, че свидетелката В. не е била пълнолетна, при спазване изискванията на чл. 140 НПК при провеждане на разпитите й е присъствал неин родител, а в предсъдебната фаза и инспектор ДПС при РУ-Л.. Протоколираното съдържание на разпитите на свидетелката не внася никакво съмнение в способността й, с оглед психическото и физическото й състояние, да възприема правилно фактите, които имат значение за делото и да дава достоверни показания за тях. Обстоятелството, че по време на разпита пред окръжния съд тя е била разстроена /видно от отразеното в протокола се е разплакала/ не е събудило съмнение в цялостното й психично състояние, респективно в свидетелската й годност. Ето защо експертиза, която да потвърди наличието на такава годност, не е било необходимо да бъде изготвяна. Свидетелската годност на Н. В. ясно проличава и от прочита на секретните материали по делото. От тях е видно, че при множеството проведени и документирани чрез СРС „подслушване“ телефонни разговори между подсъдимия и В. Х. – майка на свидетелката /тук само примерно се маркират тези под №№ 6, 9, 38/ се коментира конкретното участие на момичето в извършване на престъплението по чл. 354а НК, еднопосочно съвпадащо с показанията му.

1.9. Не намира подкрепа в данните по делото твърдението на двамата касатори, че подсъдимият С. е осъден само въз основа на данни от ВДС по приложени СРС и на прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК свидетелски показания. Действително чл. 177, ал. 1 НПК и чл. 281, ал. 8 НПК забраняват осъдителната присъда да се основава единствено на данни от специални разузнавателни средства и/или на показания, дадени пред орган на досъдебното производство, които защитата и подсъдимият не са дали съгласие да бъдат прочетени. Законодателният аргумент за това е ясен – и в двата случая се касае за т.нар. „тайни доказателства“, в чието събиране поради характера на доказателствените източници подсъдимият и неговият защитник не са участвали. В случая обаче посочените забрани не са нарушени.

Вярно е, че съдилищата по фактите и правото са се позовали както на информацията, събрана чрез приложените СРС, така и на прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 НПК показания на свидетели. Тези доказателствени източници обаче далеч не са били единствените, обосноваващи обвинителната теза. Тя е имала своя категорична подкрепа в протоколите за претърсване и изземване на [улица] на [улица], приложени на л. 25 и л. 43-44 от д.п., чрез които е иззет процесния наркотик, в експертните становища, имащи за предмет иззетите по време на следствените действия вещества, а също така и в разпитите пред съдия, проведени на досъдебното производство по реда на чл. 223 НПК по отношение на свидетелите В. Х. и Е. Б. - също приобщени към доказателствения материал, но по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 НПК. Защитата очевидно пропуска и съществения факт, че преди да бъдат прочетени на основание чл. 281, ал. 4 НПК показанията на свидетелите Г. А., В. Л. и А. Н., казаното от тях пред окръжния съд също е подкрепяло обвинителната теза и е служило за проверка на вече събрани доказателства или като собствен първичен източник на сведения от значение за главния факт.

1.10. Без основание защитата претендира в касационните жалби, че съдът се е позовал на показанията на недопустимия свидетел М. В.. Последният действително е разпитан пред съда, но показанията му не са депозирани в нарушение на разпоредбата на чл. 118 от НПК. Самият свидетел не е разследващ орган по смисъла на НПК, не е имал право и не е извършвал такива действия. В качеството му на инспектор в РУ – Л. на свидетеля е възложено да участва в проведената специализирана полицейска операция и в претърсването на адреса на [улица]. На досъдебното производство и пред съда В. е свидетелствал именно за тази извършена от него дейност, впоследствие проверена и закрепена чрез съответните процесуално-следствени действия, регламентирани в НПК. Като служител, ангажиран с оперативна работа преди или по време на наказателния процес, М. В. не е участник в самата процесуална дейност и не попада под забраната на чл. 118, ал. 2 от НПК. Аргумент за това е изводим и от текста на чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК, според който е допустимо да бъдат свидетели в наказателното производство служители на МВР, които са присъствали при извършване на оглед, претърсване, изземване, следствен експеримент и разпознаване.

1.11. Несподеляемо е възражението на адв. М., а в съдебно заседание пред ВКС и на защитника В. И., че съдът се е позовал на протокол за ВДС от приложени СРС, който не е бил предявен на обвиняемия на досъдебното производство. Този довод е бил релевиран и пред въззивната инстанция, която на л. 25-26 от въззивното решение му е дала споделяем от касационната инстанция отговор. Касационният съд на свой ред акцентира върху това, че с протокол от 16.05.2023 г., приложен на л. 221 от д.п., е предявено разследването на обвиняемия и на упълномощения му защитник адв. В. И.. В документа изрично е вписано предявяване на спорния според защитата протокол. Предявяване на този протокол, а и на всички секретни материали по делото, е извършено и в последното съдебно заседание на ОС-Монтана, проведено на 28.02.2024 г., когато защитата изрично е посочила, че се е запознала с тях – л. 160 от с.д. Доколкото спорните доказателствени източници са били известни на подсъдимото лице и на защитника, правото им да се запознават с материалите по делото и да организират защитата не е било накърнено. Не може следователно да се аргументира нарушение, свързано с несправедливостта на процеса по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ, нито наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.

1.12. Вярно е, както твърди защитникът адв. Й., че при прочитане на показанията на свидетелите Х., М., Б., А., Л., Н., В. и А. от досъдебното производство окръжният съд не е потърсил становището на подсъдимия за прилагане на процесуалната техника по чл. 281 НПК. Подсъдимият е самостоятелна страна в производството и позицията му за или против прочитане показанията на свидетелите от досъдебното производство има значение за правното основание, на което тези показания ще бъдат приобщени. В случая неизисканото становище на подсъдимия не е накърнило правата му и това е така, защото всички прочетени от досъдебното производство показания на свидетелите, дадени пред разследващ орган /с изключение на показанията на св. К. О., които са без значение за обвинителната теза/ са били приобщени към доказателствения материал на основание чл. 281, ал. 4 НПК. Тази норма не предвижда като задължителна предпоставка съгласие на подсъдимия, а освен това съдържа и гаранцията по чл. 281, ал. 8 НПК, че осъдителната присъда няма да почива само и единствено на съдържанието на приобщените показания или части от тях.

1.13. Като са се позовали на протоколите за оценка на наркотичните вещества, приложени на л. 58, 71 и 210 от досъдебното производство, инстанциите по същество не са допуснали процесуално нарушение. Вярно е, че по отношение стойността на наркотичните вещества вещо лице експерт не се е произнесло. Това обаче не е довело до непълнота на доказателствата, защото видът, грамажът и процентът на активния компонент в тези вещества е бил прецизно определен от физико-химичните експертизи по делото, а самата оценъчна стойност на веществата е определена при тази изходна база и по метода на математическото изчисление, съгласно приложение № 2 от Постановление на Министерски съвет №23/29.01.1998 г. за определяне на цени на наркотичните вещества за нуждите на съдопроизводството, обн. Д.В., бр. 15 от 06 февруари 1998 г.

1.14. Основателно е претендираното от адвокат Й. нарушение на чл. 310, ал. 1 НПК. От отразяването в протокола от съдебното заседание на 25.09.2024 г. и от часовите отбелязвания в ЕИСС на електронното подписване на присъдата, е видно, че при публичното обявяване на последната тя не е носила квалифицирания електронен подпис на съдебните заседатели по делото. Последното е недвусмислено установено по делото, доколкото съдебното заседание, в което присъдата е обявена, е приключило на 25.09.2024 г. в 12:40 часа, а съдебните заседатели са подписали съдебния акт в ЕИСС в същия ден в 12:53:27 ч. и в 12:55:06 ч. Процесуалното нарушение е факт, но то с нищо, още по-малко съществено, не е нарушило процесуалните права на страните. Присъдата е била обявена в тяхно присъствие, пред тях са разяснени реда и срока за нейното обжалване, което обективно се е случило и е станало повод за образуване на въззивно производството. Немислимо е да се коментира подмяна на съдържанието на публично обявения и качен в системата акт - каквато възможност адв. Й. хипотетично допуска пред ВКС, тъй като присъдата е прочетена в присъствието на съдебните заседатели и те впоследствие са я подписали. Не се твърди и не се установява по делото във времето от оттегляне на съвещание до произнасяне на присъдата, респ. до нейното подписване в ЕИСС, съдебният състав да е нарушил принципа за непрекъснатост на съдебното заседание, установен в чл. 259 НПК. Ето защо по-късното подписване в ЕИСС на електронния документ не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, както претендира защитата.

1.15. Не може да бъде споделено възражението на касаторите, че съдът е игнорирал защитните доказателства и неоснователно е дал приоритет на обвинителните такива. Поради липса на конкретика в касационните жалби на този довод съдът основателно е затруднен да му отговори подробно. Едновременно с това отбелязва, че прецизният прочит на въззивното решение с нищо не показва обективната страна на вътрешното съдийско убеждение да е била нарушена. Всеки фактически извод, направен от апелативния съд, е почивал на обективно установените по делото обстоятелства и на събрани по надлежния ред доказателствени материали от различен вид.

2. По твърденията на касаторите за нарушение на материалния закон

В основата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК стои твърдението на защитата, че вследствие на допуснатите процесуални нарушения, съдът е достигнал до неправилни правни изводи, че от обективна и субективна страна подсъдимият А. С. е осъществил състава на престъплението по чл. 354а, ал. 2, т. 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б. „Б“ НК. Предвид начина, по който е въведен касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК и с оглед констатациите на съда за липса на допуснати съществени процесуални нарушения, възражението следва да бъде прието за неоснователно.

3. По твърденията на касаторите за явна несправедливост на наложеното наказание

Неоснователно се е явява и заявеното в касационните жалби основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание.

Въззивният съд правилно е дефинирал смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства по отношение на подсъдимия А. С.. Обстоятелствата от първата група се изчерпват със семейното положение на подсъдимия, който е баща на две деца и чиято съпруга е със здравословни проблеми, и с трудовата му ангажираност, макар и не на трудов договор. Значително по-многобройни обаче се явяват обстоятелствата от втората група – отегчаващите. Тук се включва обремененото съдебно минало на подсъдимия; осъжданията му след процесното деянието с две отделни присъди, които са индиция за лоша личностна характеристика; негативните характеристични данни, за които има сведения на л. 86 от д.п.; начина на извършване на деянието, което се отличава със своеобразна организираност и устойчивост и въвличане в него на трети лица, включително и такова на ниска възраст; обстоятелството, че предметът на престъплението е разнороден и включва коноп, но и синтетични канабиноиди, при които рискът от предозиране е висок; както и това, че предметът на престъплението е държан на две различни места.

Изброените обстоятелства показват, противно на твърденията на касаторите, че степента на обществена опасност и на конкретното деяние, и на дееца са високи. Не е налице превес на смекчаващите обстоятелства над отегчаващите такива, нито пък изключителен характер на някое от обстоятелствата от първата група. Ето защо правилен е бил отказът на въззивния съд да приложи чл. 55 НК и да определи на подсъдимия наказание лишаване от свобода под минимума на предвидените в чл. 354а, ал. 2 НК пет години или под минимума на глобата от 20 000 лева.

Съвкупната преценка на посочените по-горе смекчаващи и отегчаващи обстоятелства убеждава, че наложените наказания, които са в минимума на предвиденото в закона, са съответни на степента на обществена опасност на деянието и дееца. Уважаване на защитната претенция за намаляване на тези санкции би представлявало проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия и би създала чувство за безнаказаност у него и у останалите членове на обществото.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 349/29.10.2024 г. по в.н.о.х.д. № 852/2024 год. по описа на Апелативен съд – София.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.