Задължение на въззивния съд за собствени мотиви при режим на лични отношения

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 359
гр. София 11.06.2026 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 19.11.2025 (двадесет и първи ноември две хиляди двадесет и пета) година в състав:

Председател : Владимир Йорданов
Членове : Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4410 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 26 747/07.08.2024 година, подадена от Ю. Д. П., срещу решение № 951/08.07.2024 година на Окръжен съд Пловдив, VІІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 649/2024 година.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 266/15.01.2024 година на Районен съд Пловдив, І-ви брачен състав, постановено по гр. д. № 8903/2023 година в частта му, с която е определен режим на лични отношения между бащата Ю. Д. П. и детето Ю. Ю. П., както и в частта относно присъдената издръжка в размер на 500.00 лева, която бащата Ю. Д. П. следвало да заплаща ежемесечно на детето Ю. Ю. П., чрез неговата майка и законна представителка Л. Г. А..

В касационната си жалба Ю. Д. П. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна и постановяването на ново, с което да бъде определен режим на лични подадената от касатора искова молба или такъв, който ще защити най-добре интересите на детето, като присъдената издръжка бъде намалена от 500.00 лева месечно на 300.00 лева месечно.

Ответницата по подадената касационна жалба Л. Г. А. е подала отговор с вх. № 32 630/07.10.2024 година, с който жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на решението.

Ю. Д. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 02.08.2024 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 26 747/07.08.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 3831/28.07.2025 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за задължението на съда да обсъди доводите и възраженията на страните и за задължението на въззивния съд да изложи самостоятелни мотиви във връзка с формирането на решаващата си воля за изхода на делото.

По отношение на поставените въпроси съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че по силата на чл. 6, ал. 2 от ГПК предметът на делото и обемът на дължимата се защита и съдействие се определя от страните, което става, чрез изложените от тях твърдения относно фактите и обстоятелствата, на които основават правата си, направените във връзка с тях доводи и възражения, а също така и искания. Съдът е задължен да се произнесе по спора, с който е сезиран, в рамките на очертания от страните предмет на делото, като по силата на чл. 12 от ГПК е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Вследствие на това обсъждане съдебният състав приеме кои от твърдените от страните факти и обстоятелства да доказани и кои не. Изводите на съда в тази насока и начинът, по който е достигнато до тях се отразяват в мотивите, които по силата на чл. 236, ал. 2 от ГПК се прилагат към решението и които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. От това следва, че мотивите към съдебното решение не следва да съдържат декларативно изявление на съда, какво приема за установено по отношение на определено твърдение, даден довод или съответно възражение на страната, но и да посочва начина, по който е достигнато до този извод. При въззивното обжалване предметът на спора се определя по правилото на чл. 269 от ГПК, като въззивният съдът следи служебно за валидността на първоинстанционното решение в неговата цялост, а за допустимостта му в обжалваната му част. По отношение на правилността на решението той е ограничен от оплакванията във въззивната жалба (с изключение на случаите по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС) и трябва да се произнесе с оглед на тях. Затова съдът е длъжен да обсъди всички направени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, без да игнорира някой от тях, като в мотивите към решението си посочи не само извода си дали съответния довод е основателен или не, а и начина, по който е достигнал до този извод. Неизпълнението на това задължение представлява процесуално нарушение, тъй като страните не могат да узнаят защо съдът е приел дадено становище, а освен това се създават пречки за осъществяване на инстанционния контрол на постановеното решение.

В т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г., постановено по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Съдът е длъжен да разгледа спора между страните в рамките на неговия предмет. Последният се определя от страните, чрез наведените от тях по надлежния ред твърдения, доводи и възражения. Затова при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди тези твърдения, доводи и възражения, като разпоредбата на чл. 12 от ГПК изрично предвижда задължение на съда да извърши преценка на всички доказателства по делото и доводи на страните по вътрешно убеждение. При разрешаването на спора съдът трябва да установи действителните отношения между страните по повод на спорното право, като с оглед преклудиращата сила на пресъдено нещо вземе предвид всички надлежно въведени в процеса от страните факти, включително и тези настъпили след предявяването на иска до момента на приключване на съдебното дирене, а също така и служебно известните му такива. Преценката на тези факти се извършва въз основа на събраните по делото доказателства, които съдът е длъжен да прецени както поотделно така и в тяхната съвкупност, а не избирателно, както и без да дава предимство на едни от тях пред останалите. Тази дейност на съда трябва да намери отражение в мотивите му към решението, като при наличието на противоречиви доказателства в тях следва да бъде отразено и това на кои от тях се дава вяра и защо, а също така и защо другите доказателства не се кредитират. Дейността на съда по преценката на доказателствата е свързана с изводите, които съдът трябва да направи относно това дали и кои от наведените от страните релевантни за спора факти са доказани и кои не, поради което в мотивите към решението си съдът следва да посочи кои от тези факти приема за доказани и кои не, както и поради какви причини и въз основа на кои доказателства. Фактите са от значение както за съществуването или не на спорното право, така и за направените от страните доводи и възражения, които намират отражение върху това право. За да установи действителните отношения между страните съдът е длъжен не само да подложи на преценка за доказване наведените в производството правно релевантни факти, но и да свърже същите и с направените от страните твърдения, доводи и възражения, като с оглед на това приеме едни за доказани, а други отхвърли. Тъй като мотивите към решението отразяват дейността на съда по разрешаването на спора, то те трябва да съдържат и изложение на това кои от доводите и възраженията се приемат за доказани и кои не, както и причините, поради което съдът прави този извод. Това се отнася до всички наведените от страните доводи и възражения, а не само за част от тях като не игнорират останалите.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Пловдив е неправилно по следните съображения:

Съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че с подадената от Ю. Д. П. въззивна жалба се оспорвало решение № 266/15.01.2024 година на Районен съд Пловдив, І-ви брачен състав, постановено по гр. д. № 8903/2023 година в частта му, с която бил определен режим на лични отношения между бащата Ю. Д. П. и детето Ю. Ю. П., както и в частта относно присъдената издръжка в размер на 500.00 лева, която бащата следвало да заплаща ежемесечно на детето, чрез неговата майка и законна представителка Л. Г. А.. Били изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение, като било направено искане за неговата отмяна и постановяване на ново, с което да бъдели променени режима на личните отношения между бащата и детето, както и размера на присъдената издръжка, като същата бъдела намалена от 500.00 лева на 300.00 лева. Насрещната страна Л. Г. А. считала първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно като искала същото да бъде потвърдено. Въззивният съд намирал за установено, че страните по делото Ю. Димитров П. и Л. Г. А. били съпрузи от 11.06.2021 година, когато с акт № / година на [община] били сключили граждански брак. От този брак те имали едно дете-Ю. Ю. П., [дата на раждане] . По отношение въпроса за личните отношения между бащата и детето бащата Ю. Ю. П. считал, че неправилността на решението на първоинстанционния съд се състояла в това, че било определено до навършване на четиригодишна възраст детето Ю. Ю. П. да се взимало и виждало от бащата от 10. 00 часа до 13. 00 часа и от 17. 00 часа до 19. 00 часа всяка първа и трета събота и неделя от месеца без присъствието на майката Л. Г. А., както и след навършване на четиригодишна възраст всяка първа и трета събота и неделя от месеца с преспиване от 10. 00 часа в събота до 18. 00 часа в неделя.Въззивната инстанция споделяла така определения режим на лични контакти на бащата Ю. Д. П. с детето Ю. Ю. П. с оглед възрастта му. В момента детето нямало навършени три години и същото било свикнало да живее със своята майка и едно отчуждение за по-дълъг период от няколко часа щял да го травмирала. Правилно първоинстанционният съд бил съобразил, че с оглед малката му възраст детето не можело да преспива при бащата. Промяната на режима на лични отношения можела да бъде във времето, когато детето пораснело, за да можело да осъзнава случващото се около него. Въззивната инстанция намирала първоинстанционното решение в тази му част за правилно и законосъобразно и като такова следвало да го потвърди. Първоинстанционният съд бил определил издръжка за детето Ю. Ю. П. ежемесечно по 500.00 лева, като бил изхождал от факта, че бащата Ю. Д. П. работел като международен шофьор и видно от представените доказателства получавал доста добра заплата за стандартите в страната, поради което и за него нямало да бъде пречка да заплаща посочената издръжка. С оглед икономическата обстановка в страната и възрастта на детето Ю. Ю. П. въззивната инстанция намирала, че този размер на издръжка бил правилно определен и първоинстанционното решение и в тази му част се явявало правилно и законосъобразно, поради което следвало да се потвърди

Така както са изложени мотивите на въззивната инстанция съдържат на първо място посочване на това какво е решението на първата инстанция по отношение на спора за режима на личните отношения между бащата Ю. Д. П. и детето Ю. Ю. П., както и на размера на дължимата се на детето месечна издръжка. На второ място тези мотиви съдържат твърдения на въззивния съд относно това дали правните изводите на първата инстанция са правилни и от кои от установените от нея факти произтича това. С оглед така посочените мотиви следва, че въззивната инстанция е действала по-скоро като контролно отменителна такава, а не като втора инстанция по съществото на спора. От решението й не може да се извлече информация нито за това какви са фактическите констатации на съда по релевантните за спора факти, нито какви са следващите се от тях правни изводи. Предвид на това не става ясно как точно е преценено, че именно така определения режим на лични отношения между бащата Ю. Д. П. и детето Ю. Ю. П. е най-подходящия с оглед интересите на детето, но и без съществено ограничаване на интересите на бащата. Поради това не може да се направи извод, какви точно са собствените фактически и правни изводи на въззивния съд, въз основа на които той е постановил решението си, с оглед на което е преценил и законосъобразността на първоинстанционното решение.

Във въззивното решение липсва позоваване на чл. 272 от ГПК, поради което не може да се приеме, че е направено препращане към мотивите на първоинстанционния съд, но дори и да беше така от тези мотиви също не може да бъде направен извод какви точно са причините съда да достигне до оспорвания резултат относно личните отношения между бащата и детето. В първоинстанционното решение е посочено, че съдът намирал, че Ю. Д. П. и Л. Г. А. били напълно и трайно отчуждени един от друг и възстановяване на съпружеските отношения не можело да се очаква. Бракът между тях бил дълбоко и непоправимо разстроен и на това основание следвало да се прекрати. Извод за влошените отношения съдът правел въз основа на показанията на свидетелите. По делото било установено било, че фактическата раздяла била окончателна и към момента не съществувала възможност бракът да бъдел съхранен. След раздялата детето се отглеждало от майката. Като съобразявал най-добрите интереси на детето и законовите критерии, посочени в чл. 59 ал.4 от СК, съдът намирал, че родителските права следвало да се упражняват от майката. Тя била полагала грижи за детето до момента. Бащата не претендирал упражняване на родителските права. Съдът намирал, че в най-добрия интерес на момчето било да продължи да расте под грижите на ищцата. За осигуряване на здравословна емоционална среда, нормалното личностно развитие на детето, следвало да се осигури възможност да контактува със своя баща. Веднага след тези мотиви първоинстанционният съд е посочил описания по-горе режим на лични отношения.

От горното следва, че първоинстанционното решение страда от същия порок, както и въззивното такова, а именно липса на мотиви какво точно е приел съда за установено по отношение на релевантните за спора факти и какви точно правни изводи следват от тях. Тъй като въззивната инстанция е такава по съществото на спора тя е следвало да извърши контрол за законосъобразност на първоинстанционното решение като при това отстрани липсата на съществена част от мотивите на същото, излагайки собствени мотиви по съществото на спора. Още повече, че в случая е налице производство, при което съдът следи служебно за интересите на ненавършилото пълнолетие дете-т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и въззивният съд не е обвързан от изложените във въззивната жалба твърденията за неправилност на първоинстанционното решение и противопоставените им с отговора на жалбата възражения на насрещната страна.

Липсата на мотиви относно фактическите и правни констатации по спора на въззивната инстанция е пречка обжалваното въззивно решение да бъде проверено по реда на касационното обжалване. Не са посочени конкретно установени от въззивния съд факти от значение за спорното право, въз основа на които да бъдат проверени правните му изводи. Липсата на такива представлява съществено процесуално нарушение, което не може да бъде отстранено от касационния съд. Последният не може за първи път на установява фактическата обстановка по спора и да я обосновава с решението си. Липсата на мотиви по релевантните за спора факти в мотивите на въззивното решение представлява съществото процесуално нарушение, което е такова по смисъла на чл. 293, ал. 3 от ГПК. Това налага отмяна на обжалваното въззивно решение и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да установи релевантните за спора факти и направи собствени правни изводи въз основа на същите.

С оглед на изложеното обжалваното решение на Окръжен съд Пловдив следа да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да съобрази указанията в мотивите на настоящето решение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 951/08.07.2024 година на Окръжен съд Пловдив, VІІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 649/2024 година като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.