Оставяне в сила на условна присъда за смърт при пътно произшествие

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 319

София, 07 юли 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети юни две хиляди и двадесет и шеста година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Камелия Николова

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 356/2026 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от повереника на частните обвинители И. С. Г., А. С. Г., Роза С. Г., И. С. Г. и Н. С. М., срещу въззивно решение №38/27.02.2026 г., постановено по ВНОХД № 561/2025 г. от Апелативен съд – Пловдив.

В касационната жалба се твърди, че при постановяване на решението са допуснати процесуални нарушения, изразили се в неконституирането като частни обвинители на всички лица, посочени от процесуалния представител на наследниците на пострадалия С. Г., починал в резултат на инкриминираното деяние. Оспорва се справедливостта на наложеното на подсъдимата К. Н. наказание лишаване от свобода за извършеното от нея престъпление по чл. 343, ал. 1 б. „в“ от НК, като се твърди, че то е снизходително по размер и начин на изтърпяване, тъй като не кореспондира с изискванията на целите по чл. 36 от НК и най-вече на генералната превенция. Излагат се аргументи, че подсъдимата е имала възможност да възприеме препятствието на пътното платно и да намали скоростта си на движение, но не е предприела такива действия, погубвайки един човешки живот, с което неблагоприятно е засегнат кръгът на неговите роднини. Оспорена е и извършената с въззивното решение корекция на постановеното от окръжния съд определение, с което подсъдимата е осъдена да заплати на касаторите сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение. Като процесуален порок в дейността на апелативния съд е отбелязан и пропускът да се присъди на повереника възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) за осъществено от него представителство пред въззивната инстанция. С тези аргументи се отправят искания касационната инстанция да измени въззивното решение : като увеличи размера на наложеното наказание лишаване от свобода, което да се изтърпи ефективно; да измени обжалваното решение в частта по разноските за първоинстанционното производство, както и да се присъди в полза на повереника адвокатско възнаграждение, дължимо се по ВНОХД № 561/2025 г.

Частни обвинители – касационни жалбоподатели И. Г., А. Г., Р. Г., И. Г. и Н. М., редовно призовани, не се явяват. Жалбата се поддържа от техния повереник по изложените в нея доводи и искания.

Частните обвинители Н. Б., С. Д., И. М., А. Б. и техните повереници, редовно призовани, не участват в касационното производство.

Подсъдимата К. Н. Н. и нейният защитник оспорват касационната жалба. В представеното писмено възражение се изтъкват аргументи за отсъствие на претендираните процесуални пороци. Настоява се, че апелативният съд правилно е преценил всички обстоятелства, относими към справедливостта на наказанието лишаване от свобода и начина на неговото изтърпяване, и законосъобразно е решил въпроса за присъдените в полза на частните обвинители разноски за адвокатско възнаграждение.

Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на подадената жалба и пледира за оставяне в сила на атакуваното решение.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Стара Загора с присъда № 22/29.05.2025 г., постановена по НОХД № 184/2025 г., признал подсъдимата К. Н. Н. за виновна в извършено от нея на 24.05.2024 г. престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в“ във вр. с 342, ал. 1 от НК, за което при условията на чл. 58а, ал.1 във вр. с чл. 54 от НК й наложил наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г съдът постановил лишаване на подсъдимата от правото да управлява моторно превозно средство за срок от три години. Подсъдимата Н. е осъдена да заплати сумата от 4 848,04 лв., представляваща направените в хода на досъдебното производство разноски по делото.

Първоинстанционната присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по общата въззивна жалба на касационните жалбоподатели и Д. Г. (починала в хода на производството). С атакуваното сега решение апелативният съд е изменил присъдата с превалутиране от левове в евро на разноските, направени в хода на досъдебното производство. Отменил е определение № 877/11.11.2025 г., постановено от окръжния съд в производство по чл. 306, ал.1, т. 4 от НПК, с което подсъдимата е била осъдена да заплати И. Г., А. Г., Р. Г., И. Г., Н. М. и Д. Г. сумите от по 2 000 лева за всеки от тях, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, и вместо това постановил Н. да заплати на всеки един от тях сумата от по 184,07 евро лично и като законни наследници на Д. Г..

Касационната жалба срещу така постановения съдебен акт е неоснователна.

Първо следва да се вземе отношение по въведените доводи, причислени към основанието по чл. 348, ал. 1, т.2 от НПК. Възражението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразили се в отказа да бъдат конституират в процеса като частни обвинители освен касационните жалбоподатели още седемнадесет лица, не намира опора в материалите по делото. Идентичен довод е бил поставен на вниманието на въззивния съд, който е проследил извършените процесуални действия в разпоредителното заседание, проведено пред първата инстанция, и направените изявления от процесуалния представител на част от лицата, за които е установена родствена връзка с жертвата, относно тяхното конституиране като частни обвинители. Констатирал е, че след изслушване на становищата, изразени от страните по този въпрос, процесуалният представител изрично е заявил оттегляне на искането си за конституиране като страни в процеса на останалите посочени от него лица, извън И. Г., А. Г., Р. Г., И. Г., Н. М. и Д. Г.. С оглед на така установеното решаващият въззивен съдебен състав правилно не е открил основания за отмяна на първоинстанционната присъда, приемайки, че окръжният съд законосъобразно е конституирал в качеството на частни обвинители само тези лица, за които е имало конкретно направено волеизявление съгласно чл. 77, ал. 1 и ал. 2 от НПК.

Схематично маркираното възражение, че апелативният съд е допуснал нарушение, тъй като не е конституирал отново като частни обвинители касационните жалбоподатели след смъртта на Д. Г., също е неоснователно. По делото е установено, че частната обвинителка е починала на 06.10.2025 г. след постановяване на първоинстанционната присъда. От служебно изисканото от апелативния съд удостоверение за наследници на Д. Г. е видно, че тя е майка на участващите в същото въззивно производство частни обвинители И. Г., А. Г., Р. Г., И. Г., Н. М., които се явяват нейни низходящи по права линия. Затова и в разглеждания случай съдът, отчитайки посочените обстоятелства, не е бил длъжен да предприема особени процесуални действия за констатиране на настъпилото правоприемство, вкл. и като тези, посочени в касационната жалба. Уместно е да се посочи още, че в проведеното на 26.01.2025 г. въззивно съдебно заседание частните обвинители и техният повереник не са изразили подобно искане, очевидно приемайки за достатъчно оповестеното от съда, че наследниците на Д. Г. са конституирани като частни обвинители в съдебното производство. Извън казаното, в касационната жалба не е предложено аргументиране (подкрепящи данни по см. на чл. 351, ал.1 от НПК) в какво се състои съществеността на претендираното процедурно нарушение и как това е довело до засягане на процесуалните права на касаторите. Отсъствието на съображения в тази насока е обяснимо, защото частните обвинители са упражнили в пълен обем предоставените им от закона процесуални права. Участвали са пълноценно във въззивното производство, представлявани от общия им с починалата Д. Г. повереник, който във въззивната жалба е изложил и общите им възражения срещу правилността на първоинстанционната присъда. Поддържаните доводи са били разгледани от апелативния съд и са получили отговор в атакувания сега съдебен акт.

Обобщено, процесуалната дейност на апелативния съд не страда от претендираните с жалбата процесуални недостатъци, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК за ревизия на въззивното решение и неговата отмяна.

В обхвата на касационния повод по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК касаторите възразяват срещу размера на наказанието от две години лишаване от свобода, считайки го за занижен, както и срещу приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Оплакването е подкрепено с общи и пестеливи доводи, от които макар и трудно, могат да се изведат аргументи за подценяване на обществената опасност на деянието предвид механизма на пътния инцидент и тежките последици за частните обвинители от настъпилия вредоносен резултат.

Настоящият касационен състав не намира основания за тяхното уважаване. Неоснователно е искането за отчитане в негативен за Н. план механизма на процесното пътнотранспортно произшествие. В случая фактическите данни по обвинителния акт, признати от подсъдимата, не разкриват особена тежест на деянието, надхвърляща значително обичайната обществена опасност на престъпленията от този вид. Фактите, установяващи механизма на причинителската дейност, очертават, че съставомерният резултат е обусловен от едно нарушение, това по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, поради което отсъстват и основания за самостоятелната му оценка, извън значението му на елемент от състава на престъплението. Настъпилият вредоносен резултат в правен аспект е обхванат от престъпния състав по чл. 343, ал.1, б. „в“ от НК, поради което също не може да обуслови претендираната необходимост от увеличаване обема на наказателната принуда, дължима се на подсъдимата за извършеното от нея престъпление. Неблагоприятните последици за частните обвинители от смъртта на техния баща, причинена от престъпното деяние, несъмнено са тежки. Преценката обаче за личната обществена опасност на дееца не може да се основава единствено върху тежестта на съставомерните последици. Правилно предходните инстанции са отчели като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало на Н., младата й възраст, положителните характеристични данни за личността й, информацията, че преди деянието тя не е санкционирана за нарушения на правилата за движение, приносът и съдействието й за разкриване на обективната истина чрез даване на подробни обяснения относно механизма на пътния инцидент, както и изразеното съжаление за стореното. Броят, както и тежестта на откроените обстоятелства, преценени през призмата на чл. 54, ал. 2 от НК, са обусловили съдебния извод, че наказанието следва да се определи при значителния им превес в установения минимум на санкцията, предвидена в закона към момента на деянието, а именно три години лишаване от свобода преди редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК. В отговор на довода за несъответствие между целите на чл. 36 от НК и окончателния размер на наказанието, фиксирано на две години лишаване от свобода, настоящият състав отбелязва, че преценката за наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се извършва по отношение на определеното по реда на чл. 54 от НК наказание, а не спрямо размера, който е намален с една трета съобразно следваната процедура за разглеждане на делото по глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК.

Заявената несправедливост на санкционирането на Н. се поддържа и с довод за неправилно приложение на чл. 66, ал.1 от НК. Доколкото в жалбата могат да се съзрат конкретни съображения в тази насока, очевидно се настоява за конфликт между условното осъждане на подсъдимата и очакваното въздействие върху останалите членове на обществото. Макар и пестеливо аргументирана от предходните инстанции, вярна и обективна е преценката им на установените по делото факти, свързани със съществения за приложението на чл. 66, ал.1 от НК критерий- постижимостта на поправянето на подсъдимата Н., извън условията на затворническата среда. Приложимостта на условното осъждане не противоречи и на генералната превенция. Целите на наказанието по чл. 36, ал.1, т. 3 от НК в конкретния случай могат да се реализират и чрез института по чл. 66 от НК, който също оказва възпитателно и предупредително, възпиращо въздействие както върху подсъдимата, така и върху останалите членове на обществото, защото през целия изпитателен срок се запазва респектиращата угроза от изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Значение за постигането на целите по чл. 36 от НК има и лишаването на подсъдимата от правото да управлява МПС.

В заключение, определената по вид, размер и начин на изтърпяване комплексна санкция ще осигури необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимата Н. и общопревантивната функция, поради което не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5 от НПК . За пълнота на изложението следва да се уточни, че конкретните искания, залегнали в касационната жалба на частните обвинители – да се измени въззивното решение, като се увеличи по размер наложеното на Н. наказание лишаване от свобода и се постанови неговото ефективно изтърпяване, поначало са неудовлетворими, защото касационният съд не разполага с такива правомощия, извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, каквато в случая не е налице.

С жалбата се възразява срещу частта от въззивното решение, касаеща извършената от апелативния съд корекция на присъдените в полза на частните обвинители разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за участие на упълномощения от тях повереник. Прегледът на материалите по делото показва, че по молба на последния окръжният съд в производство по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК, е осъдил Н. да заплати на частните обвинители сумата от 12 000 лева – разноски, сторени от тях за процесуалното им представителство пред първата инстанция. Срещу така постановеното определение защитата на подсъдимата е депозирала частна жалба, разгледана от апелативния съд в образуваното пред него производство по глава двадесет и първа от НПК.

Поначало определенията, постановени по чл. 306, ал.1, т. 4 от НПК, подлежат на обжалване пред въззивния съд по реда на глава двадесет и втора от НПК, изрично предвидено в чл. 306, ал.3, пр. последно от НПК, и не попадат в обхвата на касационния контрол. В този смисъл са и разясненията, дадени с тълкувателно решение №2/30.08.2025 г., по н.д.№ 1/2005 г., ОСНК, което макар да е постановено по отменения процесуален закон, не е загубило своята актуалност, тъй като тълкуваните норми имат идентично съдържание (срав. чл. 304, ал. 1, т. 4 от НПК-отм. / чл. 306, ал.1, т. 4 от НПК). Въпреки твърде спорното смесване на предвидените в процесуалния закон процедури за обжалване на първоинстанционните съдебни актове, касационният състав отбелязва, че по отношение на повдигнатия с частната жалба въпрос за прекомерност на присъдените разноски, апелативният съд е изложил разумни мотиви, свързани с невисоката сложност на производството и обема на извършената от повереника правна дейност.

Основателно обаче с касационната жалба се претендира, че апелативният съд е пропуснал да се произнесе по направеното искане от повереника на частните обвинители за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. В хода на образуваното въззивно производство е представен договор за правна защита и съдействие (стр.67 от ВНОХД), в който е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т.2 от закона. В съдържанието на въззивното решение (стр. 4 от решението) е отбелязано отправеното искане, но не личи то да е разгледано, тъй като не се откриват съображения за неговата основателност, съответно неоснователност. Така констатираният пропуск обаче не предполага преодоляването му да се осъществи по предложения в жалбата начин. За разрешаването на въпроса за разноските пред предходните инстанции, приложимият процесуален ред е този по чл. 306 от НПК. В противен случай произнасянето на ВКС би лишило от възможност коментирания въпрос да бъде разгледан на две съдебни инстанции. Затова претенцията на повереника да бъдат възложени в тежест на подсъдимата Н. разноски за осъществено от него процесуално представителство на частните обвинители във въззивната процедура следва да бъде разгледана по реда на чл. 306 от НПК от първоинстанционния съд.

Предвид на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 38/27.02.2026 г., постановено по ВНОХД № 561/2025 г. от Апелативен съд – Пловдив.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.