Уважаване на ревандикационен иск между сънаследници за реално притежавана част

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 533

гр. София, 21.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на единадесети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 467 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С Определение № 4251 от 21.12.2023 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 1295 от 26.10.2022 г. по в.гр.д.№ 1442/2022 г. на Окръжен съд – Варна, първи състав.

С обжалваното решение е отменено Решение № 260173 от 18.03.2022 г. по гр.д.№ 15193/2020 г. на Районен съд - Варна, г.о., 51 състав и окръжният съд е постановил ново, с което е признато за установено в отношенията между страните, че ищецът Н. П. М. е собственик на 1/4 идеална част от недвижим имот с идентификатор № *.*.* по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение, засягащо имота от 15.12.2015 г., находящ се в [населено място], [улица], с площ от 170 кв.м., при съседни имоти с идентификатори №№ *.*.*, *.*.*, *.*.* и *.*.*, която идеална част е придобита въз основа на наследствено правоприемство и договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 30/1941 г., том VІ, рег.№ 4160, д.№ 1123/1941 г.; ответникът В. Т. С. е осъден да предаде на ищеца Н. П. М. владението върху идеалната част, както и на основание чл. 537 ГПК е отменен издаденият в полза на В. Т. С. констативен нотариален акт № 15 от 02.12.2015 г., том ІV, рег.№ 7448, д.№ 550/2015 г. по описа на нотариус А. Г. (рег.№ * на НК) до размера на 75/300 идеални части от процесния имот.

Касаторът В. Т. С., чрез адвокат Ю. Г. от АК - Варна, поддържа, че въззивното решение е неправилно. Основното оплакване е, че ищецът не е придобил каквато и да е идеална част от имота по наследство от баба си, защото още приживе на последната в полза на касатора е осъществено придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Като евентуално се поддържа становището, че в наследство от М. К. Д. би могло да е останала само 1/8 ид.част от имота, но не и претендираната 1/4 ид.част. Съответно – главното искане е въззивното решение да бъде отменено изцяло и искът по чл. 108 ЗС да бъде отхвърлен, а евентуалното - да се постанови частично отменяване с отхвърляне на иска за разликата над 1/8 ид.част до 1/4 ид.част. Претендира разноски за трите инстанции.

Ответникът по касация Н. П. М. е подал отговор на жалбата чрез адвокат Р. И. от АК - Варна. Поддържа, че въззивното решение е правилно поради отсъствие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че въззивният съд не е бил длъжен да се произнесе дали и какви части (квоти) е притежавала наследодателката на ищеца, тъй като спорът не е за делба. Моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, въззивният съд се е произнесъл по предявен от Н. П. М. срещу В. Т. С. ревандикационен иск относно 1/4 ид.част от собствеността на ПИ № *.*.*.

Прието е за установено, че с нотариален акт за покупко-продажба № 30 от 20.10.1941 г. К. Д. К. (К. С. К., К. С. П.), действаща лично и като пълномощник на съпруга си Д. К. М., е закупила от Р. К. С. правото на собственост върху 175,30 кв.м. идеални части от празно дворно място цялото с площ 350,60 кв.м., находящо се в [населено място], кв. 362, парцел *, при посочени граници. Съгласно препис от акт № 1002/1973 г. купувачката е починала в [населено място], У.. За времето на своето пребиваване в Република България е живяла със своите родители (без данни за имената им) и четирима братя, както следва: Д. С. Я., починал през 1958 г., без да остави низходящи и съпруга; Д. С. Я., починал през 1971 г., без да остави низходящи и съпруга; К. С. Я., починал през 1977 г.; Я. С. Я., починал през 1940 г. Последните двама са оставили преживели съпруги и низходящи, като към 26.05.1992 г. наследници на К. С. Я. се явяват: 1) М. К. Д. – дъщеря, баба на ищеца и негова наследодателка при условията на чл. 10, ал. 1 ЗН (предвид смъртта й, настъпила на 03.05.2011 г. – след смъртта на майката на ищеца К. Н. Д., починала на 03.02.2010 г.), както и 2) Т. К. С. – син, баща на ответника и негов наследодател (предвид смъртта му, настъпила на 16.02.2006 г. и последвана от смъртта на преживялата съпруга и майка на ответника П. М. С., починала на 24.10.2014 г.). От коляното на починалия през 1940 г. Я. С. Я. към 1992 г. наследници на К. С. се явяват неучастващи в настоящия процес лица.

Със Заповед № 413 от 09.03.1981 г. на председателя на ИК при Варненски ОНС на основание чл. 95 ЗТСУ в полза на Държавата е отчужден, за предвиденото по ЗРП мероприятие „Административна сграда на ДСК”, недвижим имот, находящ се в кв. 517, на [улица], подрайон **, пл.№ *, собственост на посочените в заповедта лица, сред които и наследниците на К. С. К.: Е. Я., И. Я. С., Г. Я. С. и Т. К. С., като въпросните наследници са обезщетени парично със сумата 17 570,74 лв.

За цялото дворно място, отредено за ДСК и трафопост, с площ от 1 444 кв.м., съставляващо парцел *, кв. 517 на * м.р. в [населено място], е съставен Акт № 117 от 10.10.1988 г. за държавна собственост с посочено основание чл. 63 ЗТСУ и изброени 25-ма бивши собственици, вкл. наследници на К. С. К.: Е. Я., И. Я. С., Г. Я. С., Т. К. С. и М. К. Д..

Със заявление от 07.08.1992 г. наследниците на К. К. - Т. К. С., М. К. Д., М. С. Н., Т. И. Ф., М. И. П., В. И. Я., Е. Я. Б., Г. Я. С. и Д. М. Я., са поискали по реда на ЗВСВНОИ възстановяване собствеността на притежаваната от тях съгласно нотариален акт № 30 от 1941 г. 1/2 идеална част – 175 кв.м. от отчужденото дворно място с пл.№ *, цялото с площ 350 кв.м., находящо се на [улица]. По заявлението е постановен отказ с Решение № 923 от 26.11.1992 г. на кмета на Община Варна. Отказът е обжалван и е отменен с влязло в сила Решение от 09.02.1995 г. по гр.д.№ 950/1993 г. на Окръжен съд – Варна, с което е постановено отменяването и на Заповед № 413 от 09.03.1981 г. на ИК при ОНС гр. Варна в частта за отчуждаването на 1/2 идеална част от имота от наследниците на К. С., и е възстановено правото им на собственост върху тази част, след възстановяване на получената като обезщетение сума. Видно от Заповед № Р-1014 от 09.06.1995 г. на кмета на Община Варна, наследниците на К. С. са внесли получената като обезщетение сума в размер на 17 576 лв. и е наредено отписването от актовите книги на притежавания от тях недвижим имот. Част от подлежащото на връщане обезщетение в размер на 4 393 лв. е заплатено по сметка на Община Варна от М. Д. с мемориален ордер № 1171 от 30.05.1995 г.

Съгласно уведомление от Областен управител на област Варна, на 12.11.2014 г. ответникът В. С. е инициирал производство по обстоятелствена проверка за снабдяване с констативен нотариален акт за недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ ПИ с идентификатор № *.*.* с площ 170 кв.м. Производството е завършило с издаден нотариален акт за собственост върху идеални части от недвижим имот, придобити по давностно владение № 15 от 02.12.2015 г., том IV, рег.№ 7448, дело № 550 от 2015 г. на нотариус с рег.№ * на НК, с който ответникът В. Т. С. е признат за собственик на 85 кв.м. идеални части от имота, придобити по давностно владение и наследство.

От приложените декларации по чл. 14 ЗМДТ и справка, издадена от Община Варна, Дирекция „Местни данъци и такси” e установено, че по отношение на процесния имот с идентификатор № *.*.* са подавани следните декларации по чл. 14 ЗМДТ: декларация от 29.03.1998 г., подадена от бащата на ответника Т. К. С., като единствен собственик по наследство върху 87,50 кв.м., с декларирана дата на придобиване 03.02.1995 г.; декларация от 10.08.2006 г., подадена от ответника В. Т. С., като собственик по наследство и съдебно решение от 09.02.1995 г. на 1/4 идеална част от земя с площ 175,30 кв.м., притежавана в съсобственост с неговата майка П. М. С., последната титуляр на останалите 1/3 идеални части, с декларирана дата на придобиване 02.03.2006 г.; декларация от 20.04.2015 г., подадена от ответника В. Т. С., като единствен собственик по наследство (с посочен документ за собственост – нотариален акт № 20/1941 г.) на земя с площ 175,30 кв.м., с декларирана дата на придобиване 24.10.2014 г.; декларация от 16.12.2015 г., подадена от М. С. Н., като собственик по наследство на земя с площ 87,50 кв. м., притежавана в съсобственост с Д. П. П., П. Д. П., П. Д. П., Г. Н. Я., П. В. И., И. В. И., Р. И. И., Е. И. М., И. И. Б., В. Г. К., Д. Г. Я., К. Г. Я., В. Т. С. и Н. П. М., с декларирана дата на придобиване 31.12.2009 г. и отразено придобивно основание – наследство от К. С. К. и реституция, съдебно решение; декларация от 08.02.2016 г., подадена от ответника В. Т. С., като единствен собственик по наследство (с посочен документ за собственост – нотариален акт № 7448 от 02.12.2015 г.) на земя с площ 85 кв.м., с декларирана дата на придобиване 02.12.2015 г.

Пред РС е прието неоспорено заключение на съдебно-техническа експертиза, от което е установено, че: 1) с КП на гр. Варна от 1900 г. с нанесен регулационен план, одобрен с Указ № 37 от 02.04.1903 г. на цар Фердинанд, процесният имот попада в кв. 362 и е с пл.№ *, като в разписния лист към плана за собственик на имота е записана К. Д. К. с документ за собственост - Нотариален акт № 30 от 1941 г.; за поземления имот е отреден парцел *-* в кв. 362 с вписана в разписния лист площ от 350 кв.м. и граници: от север парцел *-* със собственик П. Т., от изток и юг - улици и от запад - парцел *-* със собственик Н. П. П.; процесният поземлен имот попада в западната половина на парцел *-* и съответните му граници съвпадат със северната, южната и западна граници на парцела; 2) по КП на гр.Сталин от 1950 г. с нанесена улична и дворищна регулация процесният ПИ попада в западната половина на ПИ с пл.№ * в кв. 362, с вписани в разписния лист собственици К. Д. К. и Х. Н. Й. (без данни за документите им за собственост); за поземления имот са отредени два парцела: *-*,* (източен) и *-*,* (западен), последният с площ 177 кв.м., получена от оцифрения графичен план, и следните граници, съвпадащи с тези на процесния имот: от север - ПИ № * с отреден парцел *-* и вписан собственик наследници на П. Т., от изток - парцел *-*,*, от юг - [улица]и от запад - ПИ *-*, за който е отреден парцел *-* и с вписани собственици Д. Б. и Ж. Л.; 3) според приет с техническа комисия КП на 13-ти м.р. на гр.Варна от 1965 г. процесният ПИ попада в територията на кв. 517 и съвпада с ПИ № * с вписан собственик К. Д. К., площ 180 кв.м., получена от оцифрения графичен план, и граници: от север - ПИ № * със вписан собственик н-ци на П. Т.; от изток - ПИ № * с вписан собственик Х. Н. Й.; от юг - [улица]и от запад - ПИ № * със собственик Д. Н. Б.; 4) според КП на 13-ти м.р., одобрен със Заповед № РД-02-14-396 от 29.02.2000 г. на МРРБ процесният ПИ съответства на ПИ № * без данни за собственик в кадастралния регистър, с площ 170 кв.м. и при граници: от север - ПИ * без данни за собственик; от изток - ПИ * без данни за собственик, от юг - [улица]и от запад - ПИ № * без данни за собственик.

Според експертното заключение ПИ с пл.№ * в кв. 517 по плана от 1965 г. е отчужден от собствениците В. А. Ж., Ж. П. Ж. и наследници на К. С. в полза на Държавата със Заповед № 413 от 09.03.1981 г. на Председателя на ИК на ОбНС-Варна; съставен е Акт за държавна собственост № 117 от 10.10.1988 г. и със Заповед № Р-1014 от 09.06.1995 г. на Кмета на Община Варна, на основание чл. 88, ал. 4 НДИ и Решение по гр.д.№ 950/1995 г. на ОС - Варна, е деактуван недвижим имот, представляващ дворно място с площ 1/2 от 175 кв.м. от ПИ № *, кв. 517 по плана 13-ти м.р. гр. Варна с адм.адрес: [населено място], [улица], собственост на наследниците на К. С. К.. Съгласно заключението, описаният ПИ в нотариален акт № 30 от 1941 г. съвпада с ПИ с пл.№ * по действащия към този момент КП от 1900 г. и е идентичен с част от ПИ № * в кв. 362 по КП от 1950 г., ПИ № * в кв. 517 по КП на 13-ти м.р. от 1965 г. и ПИ № * по КП на 13-ти м.р. от 2000 г., като възстановеният ПИ с Решение от 09.02.1995 г. по гр.д.№ 950/1993 г. на ОС – Варна е ПИ с пл.№ * в кв. 517 по КП от 1965 г. Eкспертизата установява идентичност на процесния ПИ *.*.* с ПИ № * по КП на 13-ти м.р. от 2000 г., ПИ № * в кв. 517 по плана на 13-ти м.р. от 1965 г., западната половина от ПИ № * в кв. 362 по КП от 1950 г. и западната половина от ПИ № * в кв. 362 по КП от 1900 г.

Въззивният съд е подложил на анализ и събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Б. В. К. и В. А. З. (посочени от касатора, като противопоставящ възражението за придобиване на основание чл. 79, ал. 1 ЗС), както и Д. Я. Г. и Д. Ю. М. (посочени от ищеца).

Прието е, че от писмените и гласните доказателства не е доказан вторият елемент от фактическия състав на придобивната давност - намерението за своене на имота от страна на ответника. Реституционната процедура от 1995 г. е била по инициатива на всички наследници, а не единствено на ответника или неговия баща. От разпита на свидетелите Б. К. и В. З. е прието за установено, че действително имотът бил стопанисван от ответника В. С. и неговия баща; че често са били виждани в имота; че са продавали мед и пчелни продукти в барака там. На тези показания обаче противостоят показанията на разпитаните в полза на ищеца свидетели – Д. Г. и Д. М., които сочат, че ищецът често е посещавал имота; че е разполагал с ключ от входната му врата; че е било търсено неговото разрешение за продажбата на мед и пчелни продукти. Прието е, че давност не би могла да протича до 1995 г., когато имотът е бил реституиран и е бил върнат в патримониума на наследниците на К. К., по причина, че е бил собственост на Държавата. След 1995 г. и до момента не са налице безспорни доказателства за предприемани действия по демонстрация на намерение за своене. Като се е позовал и на разясненията в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.дело № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, окръжният съд е обобщил, че ищецът е доказал правото си на собственост по наследство върху 1/4 идеална част от процесния имот, а възражението за придобиването на тази идеална част по давност от ответника е неоснователно.

Касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения (съобразно правомощията на ВКС, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г.) въпрос за предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС , произнасянето по който е прието, че е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. служебно известната такава, обективирана в ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 152 от 13.09.2011 г. по т.д.№ 950/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., в която връзка следва да се има предвид следното:

Съобразно мотивите по т. 2.А. от ТР по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, искът по чл. 108 ЗС е иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик, като предмет на делото по този иск е правото на собственост на ищеца . Съобразно константната практика на ВКС, споделяна и от настоящия състав, за да се уважи ревандикационния иск, необходимо е да се установи по безспорен начин, че (1) ищецът е собственик на спорната вещ на заявеното придобивно основание, както и, че (2) ответникът упражнява фактическата власт (3) при отсъствие на противопоставимо на ищеца основание за това. Доказателствената тежест за тези предпоставки се разпределя между насрещните страни в процеса като ищецът следва да докаже правото си на собственост и факта на владение от страна на ответника, а последният следва да докаже основанието си да упражнява фактическа власт върху вещта.

Изложените от въззивния съд съображения за уважаване на иска в заявения с исковата молба обем права обективират отклонение от практиката на ВКС, доколкото основен предмет на изследване не е бил въпросът дали и в какъв обем ищецът притежава право на собственост, а като главен е изведен проблемът за основателността на противопоставеното от ответника защитно възражение за изтекла в негова полза придобивна давност. С оглед предприетата от ответника по иска защита, този проблем подлежи на обсъждане, но само след положителен извод за осъществено придобивното основание на ищеца. Липсата на изложени мотиви в тази насока съставлява съществено нарушение на процесуалните правила (чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК), което се е отразило на правилността на акта. Доколкото отстраняването на нарушението не налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество с настоящото решение.

Правилен е изводът на съда, че с договора за продажба по н.а.№ 30/1941 г. общата за страните наследодателка К. С. К. е придобила 1/2 ид.част от недвижим имот, представлявал ПИ с пл.№ *, кв. 362 по КП и РП на гр. Варна, одобрен с Указ № 37 от 02.04.1903 г. на цар Фердинанд. С оглед констатациите на СТЕ за настъпилите промени в градоустройствения статут на имота и при отсъствие на данни за извършена делба , към момента на смъртта й през 1973 г. общата наследодателка е притежавала 1/2 ид.част от ПИ с пл.№ *, кв. 517 по КП на гр. Варна, 13-ти м.р. от 1965 г. Макар в разписния лист към този план К. К. да е записана като едноличен собственик на ПИ с пл.№ *, кв. 517, това обстоятелство е ирелевантно при преценката за обема притежавани права, защото отразеното в КП и разписния лист към него няма правопроменящо действие. Доколкото предмет на делото е територията, идентична на ПИ с пл.№ *, кв. 517 по КП от 1965 г., като същевременно нито се твърди, нито се установява за този имот притежаваната от К. К. 1/2 ид.част от стария ПИ с пл.№ *, кв. 362 по КП и РП на гр. Варна от 1900 - 1903 г. да е трансформирана в индивидуална собственост върху заснетия с КП от 1965 г. ПИ с пл.№ *, кв. 517, то от правна страна се налага изводът, че към момента на смъртта й общата наследодателка е притежавала само 1/2 ид.част от ПИ с пл.№ *, кв. 517 по КП на гр. Варна, 13-ти м.р. от 1965 г. Извън предмета на делото е и не подлежи на обсъждане притежавала ли е и в какъв обем права в съседния ПИ с пл.№ * по КП от 1965 г.

След извършените отчуждаване през 1981 г. и отмяна на отчуждаването през 1995 г. наследниците на К. С. К. са се легитимирали като собственици общо на 1/2 ид.част от ПИ с пл.№ *, кв. 517 по КП на гр. Варна, 13-ти м.р. от 1965 г., респ. - общо на 1/2 ид.част от идентичния му процесен ПИ № *.*.* по КККР (ПИ № * по КП на 13-ти м.р. от 2000 г.). С оглед степента на родство и императивните правила на чл. 5 – 11 ЗН, към момента на реституирането (осъществено с Решение от 09.02.1995 г. по гр.д.№ 950/1993 г. на ОС – Варна) наследодателката на ищеца е притежавала 1/4 от 1/2 ид.част от имота (т.е. 1/8 ид.част от целия ПИ), наследодателят на ответника също е притежавал 1/4 от 1/2 ид.част от имота, а останалите 2/4 от 1/2 ид.част от имота са преминали в собственост на наследниците на К. С. К. от коляното на брат й Я. С. Я.. Така, при условията на чл. 10, ал. 1 ЗН, считано от 03.05.2011 г. ищецът се явява легитимиран като собственик на 1/8 ид.част от целия ПИ № *.*.*, поради което претенцията му се явява основателна до този размер и неоснователна за разликата над така установената 1/8 ид.част до пълния претендиран размер от 1/4 ид.част от целия ПИ № *.*.*.

Безспорно е, че ответникът упражнява фактическата власт върху имота. Така, установени се явяват първата и втората предпоставки за уважаване на ревандикационния иск при съобразяване също и на разясненията, направени с ТР № 3 от 05.01.2022 г. по тълк.д.№ 3/2020 г. на ВКС, ОСГК.

С оглед установените правопораждащи факти за правото на ищеца, следва да бъде обсъдено възражението за изтекла в полза на касатора придобивна давност, основателността на което би изключила уважаването на иска по чл. 108 ЗС, доколкото би имала за последица извод, че към момента на предявяване на исковата молба ищецът е загубил правото на собственост.

От показанията на свид. Б. К. се установява, че фактическата власт върху имота е упражнявана от бащата на касатора в периода от време, който предхожда момента на отчуждаването - между 1961 и 1966 г. той е живеел там със семейството си (включително родения през 1957 г. касатор) и е продавал мед в барака на самия тротоар. Оценените при отчуждаването през 1981 г. сгради в имота са съборени (видно от мотивите както в решението на Кмета на [община] по чл. 4 ЗВСВНОИ, така и от мотивите на реституционното решение по гр.д.№ 950/1993 г. на ОС – Варна) и имотът е бил предоставен за оперативно управление на държавна организация (ДСК – Варна). Съобразно практиката на ВКС (Решение № 67 от 10.09.2021 г. по гр.д.№ 2280/2020 г., ІІ г.о.), когато е извършено отчуждаване на имот, принадлежащ на частни лица, кооперации и други обществени организации, и одържавеният имот е завзет от Държавата, завземането има за последица преустановяването на фактическата власт както за досегашния собственик, така и за лицата, на които той я е предал преди одържавяването. Със завземането на одържавения имот се прекъсва владението като фактическо състояние. Евентуалното последващо отменяване на отчуждаването има за последица възстановяването на правото на собственост, но не и на владението. Ето защо при твърдение за осъществено придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС в тежест на позоваващия се на придобивна давност е да докаже момента и начина, по който е установил ново владение върху имота след неговото реституиране.

В настоящия случай собствеността е реституирана в полза на сънаследници, поради което и установяването на фактическа власт върху терена от някой от сънаследниците придава на това лице качеството владелец на собствените му и държател на идеалните части на останалите сънаследници. В такава хипотеза, предвид постановките на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, презумпцията по чл. 69 ЗС се явява оборена в отношенията между сънаследниците. С оглед това принципно положение, правилен е изводът на въззивния съд, че бащата на касатора не може да бъде третиран като владелец по отношение идеалната част, придобита по реституция от бабата на ищеца. Друго не следва от факта на данъчното деклариране по чл. 14 ЗМДТ с декларацията от 29.03.1998 г., подадена от Т. К. С. като единствен собственик по наследство върху 87,50 кв.м., защото това действие има правен, а не фактически характер и е насочено към орган от приходната администрация, а не срещу сънаследниците му, поради което не обективира преобръщане на владението (interversio possessionis).

С отговора на исковата молба касаторът е възразил, че владение е установил през 1981 г. Това твърдение е невярно, тъй като влиза в пряко противоречие с обстоятелството, установено със съставения Акт за държавна собственост в частта му, с която е удостоверено предаването на имота на ДСК – Варна. Наред с това, дори да се бе намирал в имота за времето до 09.02.1995 г., упражняваната от касатора фактическа власт би се явявала ирелевантна поради забраната за придобиване на имот, държавна или общинска собственост (чл. 86 ЗС в редакцията след ДВ, бр. 31 от 1990 г. и до ДВ, бр. 33 от 1996 г.).

На следващо място, събраните по делото доказателства не дават основание да се приеме, че след реституирането на имота касаторът е установил самостоятелно владение с признаците, на които следва да отговаря, за да има за последица придобиване на имота. От показанията на посочените от самия касатор свидетели става ясно, че след реституцията продажбата на мед в бараката в имота е извършвана приживе от баща му Т. с помощта на съпругата (майка на касатора) П., самия касатор и низходящите на последния. Така цялото им семейство поддържало и ползвало имота. В такава обстановка не може да се приеме, че касаторът е установил самостоятелна фактическа власт в който и да е момент от 09.02.1995 г. до предявяването на исковата молба. Той не е доказал да е отстранил от имота нито баща си, нито майка си (с която са наследили притежаваната до 16.02.2006 г. 1/8 ид.част на баща му), поради което извършваното от него до смъртта на баща му изцяло има характера на търпими действия, а след това, включително след смъртта на майка му на 24.10.2014 г. касаторът се явява сънаследник както с ищеца, така и с останалите наследници на К. С. К. с произтичащото от това качество владелец на собствените му и държател на идеалните части на останалите сънаследници. Ако изобщо може да бъде третирано като проява на преобръщане на владението, снабдяването с констативен нотариален акт е осъществено на 02.12.2015 г., считано от който момент до предявяването на исковата молба на 26.11.2020 г. не е изтекъл изискуемият съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС срок за придобиване от касатора на идеалната част, следваща се на ищеца по наследство от баба му М. Д. в качеството на последната на наследница на К. К..

В обобщение – искът е основателен и следва да бъде уважен до размер на притежаваната от ищеца 1/8 ид.част от процесния имот, поради което в частта му, постановяващо този резултат, въззивното решение следва да бъде потвърдено, включително по отношение на последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК. В останалата част въззивното решение следва да бъде отменено, като се постанови частичното отхвърляне на иска, включително по отношение на последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК.

С оглед изхода на спора, всяка от страните има право на 1/2 от разноските по делото, които е направила за защита пред всяка от трите инстанции.

Ищецът има право да получи 1 225 лв. за защитата пред РС и ОС, както и 700 лв. за защитата пред ВКС, поради което въззивното решение следва да бъде отменено в частта за разноските в частта, с която е присъдено заплащането на разликата над сумата 1 225 лв. до сумата 2 450 лв. и с настоящото решение да се присъди сумата 700 лв. за защитата пред ВКС.

Касаторът има право да получи 437,50 лв. за защитата пред РС, 300 лв. за защитата пред ОС и 27,50 лв. за производството пред ВКС, или общо 765 лв., която сума следва да се присъди с настоящото решение.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 1295 от 26.10.2022 г. по в.гр.д.№ 1442/2022 г. на Окръжен съд – Варна, първи състав в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че Н. П. М. е собственик на разликата над 1/8 до 1/4 идеална част от недвижим имот с идентификатор № *.*.* по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение, засягащо имота от 15.12.2015 г., находящ се в [населено място], [улица], с площ от 170 кв.м., при съседни имоти с идентификатори №№ *.*.*, *.*.*, *.*.* и *.*.*, както и в частта, с която В. Т. С. е осъден да предаде на Н. П. М. владението върху разликата над 1/8 до 1/4 идеална част от недвижим имот с идентификатор № *.*.*, както и на основание чл. 537 ГПК е отменен издаденият в полза на В. Т. С. констативен нотариален акт № 15 от 02.12.2015 г., том ІV, рег.№ 7448, д.№ 550/2015 г. по описа на нотариус А. Г. (рег.№ * на НК) за разликата над 1/8 идеална част до 75/300 идеални части от недвижим имот с идентификатор № *.*.*, както и в частта, с която В. Т. С. е осъден да заплати на Н. П. М. разликата над сумата 1 225 лв. до сумата 2 450 лв. за защитата пред РС и ОС, като вместо това

ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от Н. П. М. срещу В. Т. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС за собствеността и предаване на владението на разликата над 1/8 до пълния предявен размер от 1/4 идеална част от недвижим имот с идентификатор № *.*.* по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение, засягащо имота от 15.12.2015 г., находящ се в [населено място], [улица], с площ от 170 кв.м., при съседни имоти с идентификатори №№ *.*.*, *.*.*, *.*.* и *.*.*, както и

ОТХВЪРЛЯ искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отменяването на издадения в полза на В. Т. С. констативен нотариален акт № 15 от 02.12.2015 г., том ІV, рег.№ 7448, д.№ 550/2015 г. по описа на нотариус А. Г. (рег.№ * на НК) за разликата над 1/8 идеална част до пълния предявен размер от 75/300 идеални части от процесния имот.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 1295 от 26.10.2022 г. по в.гр.д.№ 1442/2022 г. на Окръжен съд – Варна, първи състав в останалата част, с която е признато за установено в отношенията между страните, че Н. П. М. е собственик на 1/8 идеална част от недвижим имот с идентификатор № *.*.* по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение, засягащо имота от 15.12.2015 г., находящ се в [населено място], [улица], с площ от 170 кв.м., при съседни имоти с идентификатори №№ *.*.*, *.*.*, *.*.* и *.*.*, както и в частта, с която В. Т. С. е осъден да предаде на Н. П. М. владението върху 1/8 идеална част от недвижим имот с идентификатор № *.*.*, както и на основание чл. 537 ГПК е отменен издаденият в полза на В. Т. С. констативен нотариален акт № 15 от 02.12.2015 г., том ІV, рег.№ 7448, д.№ 550/2015 г. по описа на нотариус А. Г. (рег.№ * на НК) за 1/8 идеална част от недвижим имот с идентификатор № *.*.*, и в частта, с която В. Т. С. е осъден да заплати на Н. П. М. сумата 1 225 лв. – разноски за защитата пред ВРС и ВОС.

ОСЪЖДА В. Т. С. ДА ЗАПЛАТИ на Н. П. М. сумата 700 (седемстотин) лева – разноски за защитата пред ВКС.

ОСЪЖДА Н. П. М. ДА ЗАПЛАТИ на В. Т. С. сумата 765 (седемстотин шестдесет и пет) лева – разноски за защитата пред трите инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: