Потвърждаване на доживотен затвор за убийство при опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство - опасен рецидив или от лице, извършило друго умишлено убийство, за което не е постановена присъда * доживотен затвор * право на справедлив процес * изключителна тежест на престъплението

Р Е Ш Е Н И Е
№ 243
София, 22 април 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети февруари, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА
НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Илияна Петкова и с участието на прокурора от ВП Сийка Милева изслуша докладваното от съдия Янкова н.д. № 68 / 2024 г.
Касационното производство е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по касационна жалба, подадена от адвокат В. Ф. от ВТАК, служебен защитник на подсъдимия И. О. Ц. срещу въззивна присъда № 6 от 23.10.2023 г. на Апелативен съд гр.Велико Търново , постановена по ВНОХД № 318 / 2022 г.
В жалбата се твърди, че в частта, с която е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд Ловеч, относно определеното на подсъдимия наказание за извършено престъпление по чл.116 от НК, въззивният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, а наложеното наказание е явно несправедливо. Релевирани са следователно касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т. 3 от НПК, като отправеното искане е за отмяна на присъдата в обжалваната част и изменение на наказанието от доживотен затвор в лишаване от свобода .
В конкретен план, нарушението на закона е заявено с оплакване за неправилно избрания вид наказание, като се настоява за изменение на въззивния акт: „С оглед наличните по делото доказателства, данните за личността на дееца и установените причини за извършване на деянието“ (стр.2, кас. жалба). Изразеното в жалбата мнение на касатора, че най - подходящо, вместо наложения му доживотен затвор, е наказанието лишаване от свобода е обосновано със собствената му преценка, че целите на наказанието спрямо него са постижими и с по - лекото наказание. В подкрепа на заявената явна несправедливост на наказанието е посочено наличието на: „…доказателства за психично заболяване, което безспорно влияе върху преценката, поведението и бариерите на задръжки у подсъдимия“ (стр.2, кас. жалба).
В съдебното заседание, подсъдимият редовно призован се явява. Явява се и защитникът му адв. Ф.. Подадената касационна жалба се поддържа изцяло, като в защитната пледоария подкрепящите повода по чл.348, ал.1, т.3 от НПК данни са доразвити с твърдения за изминалия времеви период и здравословното състояние на подсъдимия.
В лична защита подсъдимият изразява съгласие със заявеното от неговия защитник, а в упражнено право на последна дума моли наложеното му наказание да бъде изменено в по-леко.
Прокурорът от Върховна прокуратура намира касационната жалба за неоснователна и предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК , установи следното:
С присъда № 260003/23.10.2020 г. , постановена по НОХД № 542/2019 г., Ловешкият окръжен съд признал подсъдимия И. О. Ц. за виновен в това, че: 1/ за времето от 11, 30 ч. до 18, 00 часа на 10.01.2016 г. в [населено място], в гориста местност в махала „име“, при условията на опасен рецидив, се съвкупил с лице от женски пол – П. Т. Г., от [населено място], с ЕГН [ЕГН], като я лишил от възможност за самоотбрана и то без нейно съгласие, връзвайки ръцете и с въже, и като я принудил със сила, притискайки я по гръб към земята, поради което и на основание чл. 152, ал.3, т.5 във вр. с чл.152, ал.1, т.1 и т.2 пр. първо, във вр. с чл.29, ал.1 б.“б“ и чл.54 от НК го осъдил на петнадесет години лишаване от свобода, при строг режим; 2/ за времето от 11, 30 ч. до 18, 00 часа на 10.01.2016 г. в [населено място], в гориста местност в махала „име“, при условията на опасен рецидив, с цел да бъде прикрито друго престъпление - изнасилването на П. Т. Г., от [населено място], с ЕГН [ЕГН], извършено непосредствено преди това, умишлено умъртвил същата чрез удар върху дясната слепоочна кост с дръжка на газов пистолет, марка /марка/ с фаб.№ /номер/, кал. /калибър/ мм, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.8 предл. 2-ро и т.12, предл. 1-во, във връзка с чл.115, във връзка с чл.29, ал.1, б.“б“ от НК и чл.54, при отегчаващи вината обстоятелства и чл.38а от НК го осъдил на доживотен затвор, при специален режим на изтърпяване. На основание чл.23, ал.1 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание измежду наложените му, а именно доживотен затвор, което постановил да бъде изтърпяно при специален режим. На основание чл.59, ал.1 от НК било зачетено предварителното задържане на подсъдимия, считано от 17.04.2019 г. Съдът уважил частично предявения от гр. ищец Н. Н. граждански иск до размер от 150 000 лв., като осъдил подсъдимия да ги заплати, а до пълния предявен размер от 200 000 лв. го отхвърлил като неоснователен. С присъдата, съдът се произнесъл по въпроса с веществените доказателства по делото, а направените по делото разноски възложил в тежест на подсъдимия.
По подадена от подсъдимия въззивна жалба в Апелативен съд Велико Търново било образувано ВНОХД № 39 по описа за 2021 г., като с решение № 74 от 12.07.2021 въззивният съд потвърдил първоинстанционната присъда.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, с решение № 60194 / 08.02.2022 г., по н. д. № 795/2021 г ., отменил въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд
След повторното разглеждане на делото, с решение № 95/14.07.2022 г. постановено по ВНОХД № 60/ 2022 г., Апелативният съд Велико Търново изменил първоинстанционната присъда, като: 1/ я отменил в частта, в която подсъдимият Ц. бил признат за виновен да е извършил деяние по чл. 152, ал.1, т.1 от НК и го оправдал по това обвинение; 2/ намалил наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия за извършеното престъпление по чл. 152, ал.3, т.5 във вр. с чл.152, ал.1, т. 2, пр. първо във вр. с чл.29, ал. 1, б.“б“ от НК от 15 години на 8 години.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, с решение № 148/23.11.2022 г. по н. д. № 845/22 г. за втори път отменил въззивното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение от решаващия съд и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, от стадия на съдебното заседание.
С атакуваната сега въззивна присъда № 6 от 23.10. 2023 г., постановена по образуваното ВНОХД №318/ 2022 г ., по описа на ВТАС, първоинстанционната присъда била отменена в частта, с която подсъдимият Ц. бил признат за виновен по обвинението му за извършено престъпление по чл.152, ал.3, т.2 във връзка с чл. 152, ал.1, т.1 и т. 2 във връзка с чл.29, ал. 1, б. “б“ от НК, както и в частта, с която на основание чл.23, ал.1 от НК е определено едно общо най-тежко наказание, като подсъдимият бил признат за невинен в това, че за времето от 11, 30 ч. до 18,00 часа на 10.01.2016 г. в [населено място], обл. Ловеч, в гориста местност в махала „име“, при условията на опасен рецидив, се съвкупил с лице от женски пол – П. Т. Г., от [населено място], с ЕГН [ЕГН], като я лишил от възможност за самоотбрана и то без нейно съгласие, връзвайки ръцете и с въже, и като я принудил със сила, притискайки я по гръб към земята и съответно бил оправдан по това обвинение. Първоинстанционната присъда била изменена и в частта, относно престъплението по чл.116 от НК, като подсъдимият бил признат за невинен, в това да е извършил убийството на П. Г. с цел да бъде прикрито друго престъпление - изнасилването й, извършено непосредствено преди това, поради което бил оправдан и в тази част на предявеното му обвинение, а именно по чл.116, ал.1, т. 8, пр. ІІ - ро от НК. В останалата си част първоинстанционната присъда била потвърдена, като апелативният съд се произнесъл по въпроса с направените пред него разноски, като осъдил подсъдимият да ги заплати.
ВКС намира касационната жалба за неоснователна.
Процесуалното развитие на делото и очертаните в чл. 347, ал.1 от НПК предели на касационната проверка, обвързваща същите с волята на атакуващите страни, налагат по необходимост да се изяснят предварително правомощията на настоящия касационен състав и пределите на дължимия касационен контрол. Когато, както е в конкретния случай, пред върховната съдебна инстанция производството се разглежда за трети път, процесуалните възможности предвидени в НПК ( чл. 354, ал. 5, изр. второ ) предпоставят същата да осъществи касационна проверка на атакувания съдебен акт или да встъпи в правомощията на въззивната инстанция, ако констатира пороци в дейността на въззивния съд, които съгласно чл. 354, ал. 3 от НПК по принцип биха довели до връщане на делото за ново разглеждане на този съд и сама да ги отстрани. Конкретните оплаквания, посочени в иницииращата касационното производство жалба - нарушение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание, съвсем очевидно сочат, че доказателствената и аналитична дейност на контролирания съд не е подложена на критика. Нещо повече. Изрично е отразено в жалбата становището на касатора, че фактическата обстановка е „категорично изяснена“
Ето защо и в случая настоящата касационната проверка следва реда на редовния инстанционен контрол, а пределите му са формирани от заявените две касационни основания и наведените в тяхната подкрепа данни.
По възражението за нарушение на материалния закон.
Възприетият в жалбата аргументационен подход налага две предварителни уточнения: първо, съдържателно преценени, доводите в подкрепа на посочения касационен повод не разкриват оплакване за неправилно правно квалифициране на престъплението като „изключително тежко“ по смисъла на чл.38а, ал. 2 от НК. Изводът следва от прочита на изложението, в което всички претендирани обстоятелства, са ангажирани в аспекта на основното искане за определяне на по-леко наказание. ВКС вече е имал повод да изрази становището си ( вж. Р № 234 от 16.01.2017 г. по н. д. № 808/2016 г., II н. о, Р № 67/ 14.02.2023 г. по н. д. № 787/2022 г., II н. о.), че изборът на доживотен затвор като най-подходящо наказание е въпрос както на правна оценка на престъплението като изключително тежко, така и на индивидуализация на наказанието и в този смисъл предполага и съответната самостоятелност на оспорващите доводи. В случая обаче, доколкото основното оплакване е насочено срещу вида на определеното на подсъдимия наказание доживотен затвор, счетено за явно несправедливо, то и предмет на обсъждане, в рамките на касационната проверка по необходимост е и преценката относно изискуемата изключителност на тежестта на престъплението.
На второ място, всички посочени в жалбата доводи разкриват съществена декларативност, което от своя страна препятства възможността ВКС да извърши пълноценна проверка. Подкрепящите данни са само маркирани, без действителното им съдържание и преди всичко отношение към дейността на въззивният съд по определяне на наказанието да са получили конкретен израз. Така например, неправилността на извършената от въззивната инстанция преценка е аргументирана с „данните за личността на дееца и причините за извършване на деянието“, без обаче да са отразени каквито и да е конкретни съображения, свързани с претендираното нарушение на съда при тяхното оценяване. По - конкретно, не е посочено кои данни за личността са неправилно оценени и дали се касае за подценени положителни такива или обратно надценени в значението си данни за личността му, които го характеризират в негативен аспект. Лишена от съдържание и в този смисъл неясна е и посоката, в която като неправилно оценена в дейността по определяне на наказанието е изтъкната „причината“ за извършване на деянието.
В тази връзка е необходимо отново да се напомни, че пълноценното изпълнение на възложената касационна проверка предпоставя преди това надлежно изпълнение на реципрочните задължения на обжалващата страна - не само да посочи касационните основания, но и в какво се състои оплакването и кои са данните, които го подкрепят. Избраният от касатора подход - с изброяване на обстоятелствата, за които се твърди, че обосновават наличието на заявеното нарушение на закона, ограничава възможността, с която разполага касационният състав за обсъждане и проверка, и която, с оглед гореизложеното е със силно стеснени предели. В контекста на посоченото, по маркираните от жалбоподателя доводи ВКС намира следното:
І. Относно данните за личността на дееца.
Следва предварително да се посочи, че личностните данни на подсъдимия са били адекватно обсъдени от контролираната инстанция и съответен на действителното им съдържание е направения в мотивите извод (стр.17 - стр. 18), че всички те еднопосочно го характеризират в негативен план: като лице без изградени трудови навици, със скитнически начин на живот, с агресивни прояви към близките. В този смисъл не се констатира да са били пренебрегнати или подценени данни, очертаващи подсъдимия в положителен аспект, понеже по делото такива не са установени. Още първостепенният съд е отчел, че се касае за деец, трайно ориентиран в поведението си към несъобразяване с въведените в обществото ред и правила, което заключение, след самостоятелна оценка и анализ, основателно е споделила и въззивната инстанция. Изводимата от делото информация за отношението на подсъдимия към неговите близки, правилно е оценена като позволяваща същият да бъде характеризиран като безскрупулен и брутален. В този смисъл съдилищата по същество вярно са оценили факта, че извън престъплението, в обичайните му житейски проявления подсъдимият е утвърдил поведенчески модел на използване на агресия, на цялостно пренебрегване и незачитане физическата цялост и психическото спокойствие на другите, изключващ нормалното му функциониране в обществото. В аспекта на посоченото и при липсваща конкретика в насоката на изразеното недоволство от оценката на „личността на дееца“ ВКС може само да констатира, че личностните данни за подсъдимия, които са изцяло с негативен характер, са получили адекватна съдебна оценка.
ІІ. Относно причините за извършване на деянието.
Освен, че в жалбата е спестено и тяхното конкретно изражение, доколкото не се сочи как точно „установените причини“ благоприятстват наказателно правното положение на подсъдимия, но и по същество изобщо не позволяват оценка, в наведената в касационната жалба посока. Причините за извършване на деянието не биха могли да рефлектират положително върху параметрите на санкционните последици, тъй като установената по делото фактология, която е извън настоящия касационен контрол, категорично е изяснила, че подсъдимият, при условията на опасен рецидив, брутално е нападнал непознатата до този момент, случайно срещната Г. и я умъртвил чрез целенасочен удар от близко разстояние в областта на главата, причинил счупване на дясната слепоочна кост, като убийството е осъществено през деня и на място, на което е било възможно да преминат хора и съответно да бъде възприето от тях, а след деянието тялото е било бездушно захвърлено встрани от пътеката, като постмортем са отнети накитите и - синджир с кръстче и пръстен, които подсъдимият свалил от трупа. Така изложеното в достатъчна степен разкрива пълната несъстоятелност на релевираното в жалбата възражение за положително оценяване на изтъкнатата „причина“ за извършване на убийството.
В правен аспект, изключването от въззивният съд на квалифициращото обстоятелство по чл.116, ал. 1, т. 8 от НК ( първоначално инкриминираната причина за убийството - да бъде прикрито извършеното преди това изнасилване на пострадалата от правните параметри на деянието) само по себе си съставлява подвеждане на установените факти към съответната правна квалификация, но не прави убийството безпричинно, нито му придава характеристика, която би могла да има какъвто и да е положителен резонанс. Касационният състав категорично не споделя предложеното в жалбата значение на отпадналата квалифицираща деянието причина за извършеното убийство, като смекчаващо за дееца обстоятелство. От друга страна, съдебната практика трайно е утвърдила разбирането ( Р № 39 / 12.03.2019 г. на ВКС по н. д. № 1143/2018 г., I н. о., Р 417 /1.12.2014 г. по н.д.№ 1279 / 2014 г.,І н.о.), че отпадането на утежняващо обстоятелство, респективно на квалифициращ деянието признак, не води по подразбиране до задължително редуциране на наказанието. И това е така, понеже индивидуализацията на наказателната санкция не е процес на математическо съпоставяне на зададени в чл.54 от НК параметри, а сложна и логически обвързана, от цялостния облик и характер на извършеното деяние и самия извършител, всеобхватна дейност. В конкретния случай, с оглед двойната квалифицираност на престъплението по първоначалното обвинение, отпадане на утежняващата квалификация по чл.116, ал.1, т. 8 от НК не е рефлектирало върху санкционните предели, които са останали непроменени. Необходимо е в тази връзка само да се отбележи, че въззивният съд не е пропуснал да обсъди допуснатата правна корекция на инкриминираната по първоначалното обвинение причина, като изложените съображения, с които апелативният съд е приел, че не са налице основания за изменение на наказанието, са верни и споделими, защото изцяло кореспондират с данните от делото и целите на наказанието.
ІІІ. Лишено от основание е и оплакването за неправилно определеното на подсъдимия наказание, основано върху заявената собствена преценка на касатора – подсъдим, за постижимост на целите на наказанието спрямо него с наказание лишаване от свобода. Твърдението му, че спрямо него целите на наказанието „могат да се постигнат и с наказание лишаване от свобода“ е разбираемо, но е изцяло декларативно. То не намира никаква опора в обективно установените по делото данни - реализираните спрямо него наказателни санкции от този вид - лишаване от свобода не са постигнали какъвто и да е ефект, а обратно очевидно са затвърдили у него убеждението за възможност да продължава с избраното противообществено и престъпно поведение. Може да се добави и това, че не субективното мнение на подсъдимия, а задълбочената и всеобхватна оценка на всички обективно установени по делото обстоятелства са значимите за определяне на наказанието. Същото е винаги справедливо по вид и размер, когато е съответно на престъплението, така както предвижда принципното положение заложено в чл.35, ал.2 от НК и настоящият случай не разкрива отклонение от него. Напротив. Посоченият принцип в конкретния казус е спазен в пълнота.
С оглед гореизложеното, ВКС не намира основания да не сподели преценката на предходните съдебни инстанции, че извършеното от подсъдимия Ц. престъпление е „изключително тежко“ по смисъла на чл.38а, ал.2 от НК, поради което и законосъобразно му е определено наказание доживотен затвор.
По възражението за явна несправедливост на наказанието
Внимателният преглед на писмено заявените в жалбата съображения, доразвити и в съдебно заседание пред касационната инстанция позволяват да се направи извод, че с изключение на заявеното в пледоариите обстоятелство за „изминал период от време“, данни, които да не са били обсъдени или да не са били взети предвид от апелативния съд при изясняване наказателно - правното положение на подсъдимия и при индивидуализиране на наложеното му наказание, не се съобщават. Респективно може да се приеме, че изразеното недоволство е само на плоскостта на дадената им от инстанциите оценка.
І. Относно заявеното психично заболяване на подсъдимия, изтъкнато в жалбата като страничен от волята на дееца фактор, с акцент върху претендираното му влияние спрямо „преценката, поведението и бариерите на задръжка у подсъдимия“.
Както се отбеляза, посоченото възражение е било поставено на вниманието на предходните инстанции и е получило, макар и лаконичен, но верен отговор във въззивните мотиви (стр.18, абз. втори). Следва да се отбележи обаче, че буквалното възпроизвеждане на фрагменти от експертното изследване не запълва в цялост изискуемото оценъчно обследване и то дължимо в аспекта на конкретните възражения – за значението на установеното психично заболяване, а не само посочване на неговите проявления в характеровите особености на подсъдимия, както е подходил апелативният съд. Независимо от известната повърхностност, мотивите на въззивната инстанция позволяват да се разбере изразеното в тях становище за негативния принос на установеното психическо състояние, оценено в контекста на факторите относими за индивидуализиране на наказателната санкция. Принципно, направената преценка е съответна на данните по делото и в този смисъл възражението за друг - положителен резонанс върху наказателно правното положение на подсъдимия е неоснователно. От значение в случая, в аспекта и на наведеното оплакване, е категоричното становище на вещите лица за отсъствието на болестни мотиви за извършване на деянието. В изготвената комплексна съдебно - психиатрична и психологична експертиза и в изслушването им пред съда ( л. 285 - л.286, НОХД), вещите лица ясно са посочили, че диагностицираното при подсъдимия смесено личностово разстройство, съставлява психично заболяване в широкия смисъл на думата, което най - общо се характеризира с поведенчески отклонения, свързани с дисхармонично развитие на характера. Професионално, аргументирано и много обстойно експертите са изяснили констатирания психически проблем при подсъдимия, генезиса на възникването му и главно неговото отражение върху мотивацията, импулсите и поведението му.
В аспекта на поставения пред касационната инстанция чрез заявеното в жалбата оплакване за несправедливостта на наложеното наказание доживотен затвор и исканото му изменение в по-леко, експертното изследване е с несъмнен принос, понеже в пълнота е изпълнило предназначението си по см. на чл.144 от НПК, като е изяснило както възможността за ангажиране на наказателна отговорност на подсъдимия за извършеното от него убийство, понеже същият е вменяем, така и съществено е подпомогнало преценката за наказанието, което в най - пълна степен ще отговори на заложените в чл.36 от НК цели. В обобщен план, изследвания и изяснен психически статус на подсъдимия и установеното психическо разстройство в широкия ( общ ) смисъл на това понятие проявяващо се в поведенчески отклонения, в чиято основа е дисхармонично развитие на характера правилно е съобразено от съдилищата като несъдържащо, претендираната положителна значимост, за каквато се настоява в жалбата.
Без съмнение физически или психически отклонения, когато са с обективен произход, като например умствената изостаналост или физиологични особености съставляват облекчаващи наказателно правното положение на дееца обстоятелства, понеже върху тяхното отражение спрямо мотивацията и волевата и подчиненост, упражняваното от дееца влияние е обективно ограничено. ВКС е имал повод да изрази разбирането си, че наказателната съдба на подсъдимия не може да бъде утежнена по причина на неговото здраве ( Р № 500/ 5.02.2009 г. на по н. д. № 480/2008 г., II н.о) Настоящият случай обаче не е такъв и застъпената теза за провокирана от стоящи вън от преценката на дееца фактори, мотивация, обусловена от психичното му заболяване е разбираема, но неоснователна, понеже не е обективно подкрепена от данните по делото.
ІІ. Относно наведеното в заседанието пред касационната инстанция обстоятелство, свързано с продължителността на наказателното производство.
ВКС не споделя защитната теза, като намира, че продължителността на наказателното производство срещу подсъдимия няма последицата, търсена от касатора. Разследването по делото е започнало през 2017 г. по повод намерените човешки останки и след задълбочено изследване на фактите по случая, държавното обвинение е привлякло подсъдимия към наказателна отговорност с постановление от 17.04.2019 г., когато е и задържан, на основание чл.64,ал.2 от НПК, а от 19.04.2019 г. спрямо него е взета мярка за неотклонение задържане под стража. Към момента са изтекли приблизително пет години, поради което, независимо, че този срок е формиран и вследствие двукратната отмяна на въззивните актове и връщане на делото за ново разглеждане от апелативната инстанция, продължителността му не съставлява облекчаващо за дееца обстоятелство. И това е така, понеже, изтеклия към момента времеви период не разкрива характеристика на неразумен срок по см. на чл. 6 от ЕКПЧ. Конкретните обстоятелства по делото, които несъмнено подлежат на отчитане и съобразяване в контекста на дължимата преценка доколко продължителността е имала своето основание, не сочат на неоправдано и неразумно забавяне, което да предполага активиране на компенсаторния механизъм чрез намаляване на наказанието. Случаят разкрива съществена фактическа и правна сложност, обусловена, включително и от отдалечеността на деянието от предприетото за същото разследване, поради което и продължителността на наказателното производство водено спрямо подсъдимия, не обуславя извод за допуснато нарушение на принципа по чл.6 от ЕКПЧ. Ето защо и продължителността на наказателното производство няма как да бъде отчетена в исканата от касатора насока.
ІІІ. Наведеното в заседанието пред касационната инстанция обстоятелство, свързано със „здравословното състояние“ на подсъдимия е формално и не предполага обсъждане. То не е подкрепено с каквито и да е съображения или данни, въз основа на които касационната инстанция да е ангажирана със задължението да ги подложи на оценка. По въпроса за психиатричния статус на подсъдимия и неговото значение при отмерване на наказанието, вече се взе отношение по-горе, поради което и в този аспект, общо посоченото от защитата „здравословно състояние“ не предпоставя необходимост от допълнително обсъждане.
В заключение следва да се обобщи, че всички относими към преценката на случая обстоятелства са адекватно оценени и законосъобразно са обусловили заключението, че престъплението, извършено от подсъдимия Ц. разкрива признаците по чл.38а, ал.2 от НК. Високата степен на обществена опасност на дееца, намерила проява и в описаните по-горе характеристики на деянието, укоримите престъпни поведения, последващи деянието, негативният обществен резонанс от бруталното и дръзко извършено, в близост до града, в светлата част и на място за разходки убийство, правилно са оценени от предходните инстанции. Верен е изводът им, че особеностите на извършеното и на самия деец, преценени съвкупно, очертават престъплението като „изключително тежко“ по смисъла на чл.38а, ал.2 от НК, поради което и като са определили на подсъдимия наказание доживотен затвор не са допуснали нарушения по смисъла на чл.348, ал.1, т. 1 и т.3 от НПК.
Ето защо претендираното наличие на заявените две касационни основания е лишено от основание, а касационната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК , Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 6 от 23.10.2023 г. на Апелативен съд гр.Велико Търново, постановена по ВНОХД № 318/2022 г.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.