Намаляване на наказание за убийство с особена жестокост поради смекчаващи вината факти

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост * особена жестокост * безпристрастен съд * граждански иск в наказателното производство * липса на афект * неизменност на съдебния състав * явна несправедливост на наказанието

Р Е Ш Е Н И Е

№ 621

гр. София, 04 декември 2024 г

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Кирил Иванов

изслуша докладваното от

съдия ИВАНОВА касационно дело № 732 по описа за 2024 г

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Б. И. М. срещу решение на Варненски апелативен съд № 76 от 24.06.24 г, по ВНОХД № 82/24, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Добрич, № 260001 от 3.11.2023, по НОХД № 306/20, като са намалени размерите на присъдените в полза на гражданските ищци обезщетения за неимуществени вреди, както следва: до размер на 70 000 лв, в полза на С. А., и до размер на 50 000 лв, в полза на С. М., като исковете са отхвърлени до пълните им предявени размери от по 100 000 лв, редуцирани са и размерите на дължимата държавна такса върху уважените гражданските искове, а присъдата е потвърдена в останалата й част.

С постановената присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 3.11.2012 г в [населено място], умишлено е умъртвил Е. А. Б., като деянието е извършено с особена жестокост, оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 вр. чл. 115 и чл. 54 НК, е осъден на двадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 20.03.2019 г. На основание чл. 45 ЗЗД, жалбоподателят е осъден да заплати на гражданските ищци В. А. Б., С. Е. А. и С. Е. М., обезщетение за неимуществени вреди, в размери от по 100 000 лв, на всеки един от тях, заедно със законните последици.

С жалбата се релевират всички касационни основания. Сочат се следните доводи: Обжалваното решение е постановено от незаконен състав поради нарушаване на принципа за неизменност на състава на съда, а именно: съдебният състав, допуснал до разпит пред въззивната инстанция свидетелите граждански ищци, е различен от този, провел разпита в съдебно заседание. Апелативният съд не е дал правилен отговор на възражението относно незаконност на състава в първата инстанция, доколкото съдиите Д. П. и А. К. са се произнесли, по реда на чл. 244, ал. 5 НПК. Не е констатирано нарушението на първата инстанция по чл. 310 НПК относно произнасяне на присъдата, а именно: присъдата е изготвена на хартиен носител, а в системата ЕИСС е вписана на следващия ден. Съдът е анализирал доказателствата в разрез с процесуалните правила. Не е съобразено, че в дома на пострадалия е имало пепелник, в който е открита угарка от цигара, която не принадлежи на подсъдимия или на пострадалия. Не е доказателствено обезпечен изводът, че към момента на нанасяне на ударите, пострадалият е бил в легнало положение. Не е следвало да бъдат кредитирани показанията на св. К. И., фактическа съпруга на подсъдимия, доколкото, от една страна, тя не е очевидец на инкриминираните събития, и, от друга страна, е имала формирано отрицателно отношение към подсъдимия, с когото са водили спор за упражняване на родителски права по отношение на роденото от тяхното съжителство дете. Кредитираните показания на посочената свидетелка, че по ръката на подсъдимия и по дрехите му е имало следи от кръв, оценени наред с обясненията на подсъдимия, обуславят извода, че пострадалият е нападнал подсъдимия и му е нанесъл обида. Обясненията на подсъдимия относно причината за конфликта е подкрепена от заключението на КСППЕ относно емоционалното състояние на дееца към момента на деянието. Съдът не е съобразил психологическия профил на подсъдимия, очертан от вещите лица, че той е личност със занижен контрол, трудно приемащ обиди, което води до импулсивност на реакциите му и проява на агресия в отговор на отправена към него обида. Емоционалното състояние на дееца попада в категорията „афект“ по смисъла на чл. 118 НК, откъдето следва, че правната квалификация на деянието следва да бъде по посочения текст. Материалният закон е приложен неправилно, тъй като деянието е извършено в „афектно“ състояние по смисъла на чл. 118 НК. Наложеното наказание е явно несправедливо. Не са отчетени като смекчаващи обстоятелства конфликтната обстановка, в която е осъществено деянието, както и продължителността на наказателното производство. При определяне на наказанието не са оценени вярно и целите по чл. 36 НК.

С жалбата се прави искане за връщане на делото за ново разглеждане или за смекчаване на наложеното наказание.

В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата.

Подсъдимият жалбоподател се присъединява към становището на защитника си.

Частните обвинители и граждански ищци и техният повереник не участват в касационното производство.

Представителят на ВП счита, че въззивният акт е правилен и законосъобразен и следва да бъде оставен в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

ВКС не споделя довода, че въззивният съд неправилно е отговорил на възражението за незаконен състав на съда от първата инстанция. Съображенията за това са следните:

Съдът, който разглежда делото, следва да бъде „независим“ и „безпристрастен“ по силата на чл. 10 НПК и чл. 6 от Конвенцията за правата на човека. Разпоредбата на чл. 29, ал. 2 НПК гарантира на подсъдимите правото на „непредубеден“ съд по силата на чл. 6 от Конвенцията, като идеята на законодателя е, че в състава на съда не следва да участват лица, които предварително са си изградили убеждение по делото. Законът изисква дейността по събиране и проверката на доказателствата и постановяването на крайния съдебен акт / присъда или споразумение / да бъдат осъществени от лица, напълно освободени от всякакви възможни външни въздействия, поставящи под съмнение непредубедеността на съда / Решение на ВКС, 3 НО, № 481 от 17.11.2008, по н. д. № 487/08 /. В правната теория и в съдебната практика на Съда по правата на човека е изяснено, че „безпристрастността“ на съда, означава обективна и субективна липса на предубеждение или пристрастие при разглеждане или решаване на делото. За да бъдат изпълнени тези изисквания, съдът трябва да отговаря на обективния и субективен критерии за „безпристрастност“, въведени в практиката на Съда. Първият критерий е свързан с реда и начина на правораздаване, който трябва да изключва положение, при което съдията да е изпълнявал различни решаващи функции в рамките на един и същи наказателен процес в друго процесуално качество или като редови участник в процеса, както и да е еднакво отдалечен от страните с оглед каквито и да било обвързаности от родство, приятелски отношения, семейно положение, с някоя от страните. Вторият критерий е свързан с личното поведение на съдията, което да поражда съмнение за неговата „безпристрастност“ от изхода на делото. За да се приеме наличие на „предубеденост“ на съдебния състав, следва да са събрани доказателства, въз основа на които да се направи положителен извод, че у съдиите е била формирана предварителна позиция по изхода на делото, която е препятствала възможността им да се произнесат по вътрешно убеждение, основано на събраните доказателства и закона.

Оплакването за „предубеденост“ на състава в първата инстанция е базирано на обстоятелството, че съдиите Д. П. и А. К. са се произнесли по реда на чл. 244, ал. 5 НПК: по законосъобразността на постановления за спиране на наказателното производство. Основанията за спиране на наказателното производство са посочени в разпоредбата на чл. 25 НПК. В процедурата по чл. 244, ал. 5 НПК съдията се произнася по законосъобразността на постановление за спиране на наказателното производството, като обсъжда налице ли са основанията на чл. 25 НПК, тоест, се произнася по процесуални въпроси, които нямат отношение към изхода на делото. В посочената хипотеза съдът не обсъжда авторството на деянието и събраните доказателства, респективно, не се произнася по вината и отговорността на лицето, привлечено към наказателна отговорност. С оглед на изложеното, произнасянето на съдиите П. и К., по реда на чл. 244, ал. 5 НПК, не би могло да породи съмнение в тяхната обективност и непредубеденост от изхода на делото, поради което не е имало основание посочените съдии да се отведат, на основание чл. 29, ал. 2 НПК.

Не може да бъде споделено оплакването и за допуснато нарушение по чл. 258 НПК в производството пред въззивната инстанция. Принципът за неизменност на състава на съда, закрепен в чл. 258 НПК, предвижда, че един и същи съдебен състав участва при разглеждане на делото от започване на съдебното заседание до неговото приключване. Когато въззивното съдебно следствие е проведено от определен състав, същият състав следва да се произнесе с крайния си съдебен акт. В процедурата по чл. 327, ал. 1 НПК въззивният съд се произнася по събиране на доказателства, поискани от страните, или по такива, които служебно намира за необходимо да допусне. Когато съдебният състав, допуснал доказателства във въззивното производство, е различен от този, провел съдебното следствие, не е налице нарушение по чл. 258 НПК, и това е така, защото, с факта на пристъпване към събирането и проверка на съответните доказателства, това процесуално действие имплицитно включва и решението за тяхното допускане. В случая, съставът, провел въззивното съдебно следствие, е същият, който е разгледал и решил делото по същество, поради което не е допуснато нарушение на чл. 258 НПК, а възражението в тази насока не може да бъде споделено.

На следващо място, неоснователно се сочи, че е допуснато съществено процесуално нарушение при обявяване на присъдата, което не е оценено като такова от въззивната инстанция. Апелативният съд е дал правилен отговор на това възражение, като е отбелязал, че делата, чието разглеждане е започнало преди въвеждане на системата ЕИСС, се разглеждат по реда, действал към момента на тяхното образуване. Съдебната практика е изяснила, че процесуалните документи в съдебната фаза на процеса следва да бъдат в една и съща форма и в случая, това изискване е спазено.

ВКС намира, че при анализа на доказателствата и средствата за тяхното установяване са спазени процесуалните изисквания. Съдът е оценил показанията, депозирани от св. К. И., в контекста на останалите доказателствени източници, при което е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Свидетелката не е очевидец, но тя е първият човек, с когото подсъдимият е комуникирал след деянието, още преди да предприеме действия по заличаване на следите от престъплението. Тя е възприела нараняване по ръката му, каквото не имал преди да излезе вечерта от дома си, видяла е състоянието на носената от него бухалка / със зацапвания от кръв / и наличието на кървави следи по дрехите му. Неоснователно се изтъква, че свидетелката е била във влошени отношения с подсъдимия и под влияние на негативните си чувства към него е дала показанията си. Установено е, че след отпътуването на жалбоподателя извън страната, свидетелката е продължила да живее в неговия дом, където с помощта на родителите му е отглеждала общото им дете. По инициатива на жалбоподателя свидетелката е заминала за /държава/, където тяхното съжителство на семейни начала е продължило. В показанията на свидетелката не се съдържа твърдение, че деецът е споделил с нея каква е била причината за конфликта му с пострадалия, нито разказ как е действал след връщане в дома на починалия, а единствено е споделил, „че е убил човек“. Вярно са оценени обясненията на подсъдимия относно развоя на конфликта в дома на починалия, като са съобразени и изводите на вещите лица, автори на СМЕ и КСППЕ, дали заключение за уврежданията по тялото на пострадалия и емоционалното състояние на дееца към момента на деянието. Съдът е кредитирал обясненията на подсъдимия, че между него и жертвата е възникнал словесен конфликт, при който пострадалият е направил опит да го удари с ръка и го е заплашил с насилие, и тези факти са приети за установени от инстанциите по същество. Ответните действия на подсъдимия обаче са извършени не незабавно, а след определен период от време, в рамките на който подсъдимият се е върнал до своя дом, откъдето е взел дървена бухалка и отново се е върнал в къщата на пострадалия. Верен е извода на съда, че ударите по главата и тялото са нанесени в легнало положение на пострадалия, което кореспондира на спецификата на получените травми, изводимо от заключението на СМЕ. Изяснено е, че на пострадалия са нанесени осем силни удара в областта на главата и четири удара по тялото, главно в областта на гръдния кош, като при огледа е установено, че дрехите на пострадалия, леглото и стената до леглото, са били обилно напоени с кръв. Ирелевантно за изхода на делото е обстоятелството, че в пепелника, открит в дома на пострадалия, е имало угарка от цигара, която не е оставена от подсъдимия или от пострадалия, тъй като не е породено съмнение в авторството на деянието в лицето на подсъдимия, което би могло да насочва към друг възможен извършител.

На следващо място, верни са доказателствените изводи на съда относно емоционалното състояние на дееца към момента на деянието. Вещите лица, автори на КСППЕ, са посочили, че липсва физиологичен афект, тоест, липсва характерното за това състояние стеснение на съзнанието, а е налице проява на негативни емоции, които са обусловили по-нататъшното поведение на извършителя, проявил интензивна агресия спрямо пострадалия, довела до съставомерния резултат. Установено е, че подсъдимият е психично здрав, но при него са налице прагматично-потребителски нагласи, свързани със задоволяване на основни потребности и материално благополучие в личен план, готовност за нарушаване на общоприетите норми, а при фрустрация, водещите емоции са раздразнителност, импулсивност и агресия, съчетани с нисък самоконтрол. С оглед на изложеното, настоящата инстанция споделя извода на съда, че липсва „физиологичен афект“, който да обуслови приложение на чл. 118 НК, а емоционалното състояние на дееца, доколкото е провокирано от пострадалия, има характер на смекчаващо обстоятелство и именно в такъв аспект е оценено от съда.

По изложените съображения, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.

Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

Инкриминираното деяние е съставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 вр. чл. 115 НК, каквато е възприетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно.

Основателно е оплакването за допуснат нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Въззивният съд правилно е оценил завишената степен на обществена опасност на деянието, която произтича от спецификата на умъртвяване на жертвата, извън квалификацията „особена жестокост", а именно: множеството и силни удари върху жизнено важни органи са причинили тежки предсмъртни мъки, изживени от починалия преди настъпване на смъртта. Съдът е съобразил младата възраст на дееца към момента на деянието / той е бил на 23 години /, както и провокативното поведение на пострадалия, но не им е отдал дължимото значение при преценката за справедливостта на наказанието. По отношение на аргумента за „разумния срок“ съдът е дал правилен отговор, че продължителният период на наказателното производство се дължи на обстоятелството, че подсъдимият се е укривал за срок от седем години, в която хипотеза общият срок на воденото наказателно преследване не би могло да се цени в негова полза. При отдаване на дължимото значение на съдебното минало на подсъдимия / неосъждан /, на младата му възраст, към момента на деянието, и на провакативното поведение на пострадалия, настоящата инстанция намира, че са налице условия за смекчаване на наложеното наказание до размер на осемнадесет години „лишаване от свобода“. Така редуцирано, наказанието съответства на съвкупността от релевантни за отговорността обстоятелства и на целите по чл. 36 НК. Относително продължителният срок на изолиране на дееца от обществото би довел до формиране на ценностна система, ориентирана към спазване на законите и добрите нрави, и в същото време, този срок би подействал предупредително и възпиращо спрямо останалите членове на обществото, тоест, наказанието осемнадесет години „лишаване от свобода“ би могло да изпълни целите по чл. 36 НК.

По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е частично основателна и следва да бъде частично уважена.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК, ВКС, ІII НО,

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ решение № 76 от 24.06.2024 г на Варненски апелативен съд, по ВНОХД № 82/24, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Б. И. М. наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“ на ОСЕМНАДЕСЕТ ГОДИНИ.

ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част.

Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: