Недопустимост на отрицателен установителен иск при спор за граници в кадастъра

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 472

гр. София, 23.07.2025 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на десети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр. дело № 2126/2023 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от Община Сливен, чрез пълномощник адв. Д. Д. - САК, срещу въззивното решение № 63 от 22.03.2023 г. по в. гр. д. № 66/2023 г. на ОС – Сливен, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1033/21.12.2022г. по гр.д. № 5269/2021г. на РС – Сливен.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, също неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени и искът да се отхвърли, евентуално решението да се обезсили. Претендира разноски за всички инстанции.

Ответната страна по касационната жалба - ищец в производството Д. И. У., чрез пълномощник адв. Р. К. от АК – Сливен, с писмен отговор оспорва жалбата и моли да се потвърди въззивното решение. Претендира разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С определението по чл. 288 ГПК № 5100 от 07.11.2024 г. по настоящото дело, касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради вероятността въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба.

Върховният касационен съд, след като извърши служебна проверка на допустимостта на обжалваното въззивно решение по реда на чл.293, ал.4 във връзка чл.269 и чл.270, ал.3 ГПК, приема следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 1033/21.12.2022 г. по гр.д. № 5269/2021 г. на РС - Сливен, с което е прието за установено, по предявения от Д. И. У. срещу община Сливен отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1, т. 1 ГПК, че поземлен имот с идентификатор № *** находящ се в м.Д. , [населено място], с площ 90 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана и начин на трайно ползване - „за съоръжение на електропровод", съгл. КККР, одобрена със заповед № РД-18-31/19.04.2006 година на Изпълнителния директор на АК, при граници - ***, *** и ***, както и че частта от имот с идентификатор № ***, заключена между имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № *** и РГО 458 по КККР на [населено място], с приблизителна площ от 65кв.м., съгласно изчисления от информационна система KAIS, не са общинска собственост , и е осъден ответникът да заплати на ищеца сумата 1240 лв. направени по делото разноски.

Въззивният съд е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, и по същество правилно, а наведените от въззивника-ответник с въззивната жалба оплаквания от процесуалноправен и материалноправен характер, са неоснователни, като е разгледал и изложил мотиви по всички оплаквания на въззивника. Приел е, че няма процесуални нарушения по доклада на съда, нито такива по допускане, събиране и преценка на доказателствата, че не е налице нередовност на исковата молба поради противоречие на обстоятелствена част и петитум, че за ищеца в случая е налице интерес от предявения отрицателен установителен иск с оглед твърденията му, че е собственик на имота, предмет на спора, върху който ответникът и извънсъдебно, и в рамките на производството, счита, че има изключителни права. Предметът на спора, съгласно петитума на исковата молба, е определен като поземлен имот с идентификатор № *** , находящ се в м. Д. , [населено място], с площ 90 кв.м. по КККР, одобрени със заповед № РД-18-31/19.04.2006г. и частта от имот с идентификатор № ***, с площ 60 кв.м., заключена между имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № *** и РГО 458 по КККР на [населено място], за които ищецът твърди, че са част от неговия имот с идентификатор №***, като за допълнително обособеният през 2021г. като отделен недвижим имот с идентификатор № ***, с площ 90 кв.м., предназначен за трафопост, общината е съставила АЧОС № 4409 от 29.11.2021 г., и този акт е оспорен от ищеца по силата на самата искова молба.

Въззивният съд е подложил на своя преценка събраните по делото писмени и гласни доказателства и СТЕ, и при проследяване на установените от тях налични за територията кадастрални планове и сделки във времето от 1969 г. нататък, както от праводателя на ищеца Е. К., така и от собственици на съседни имоти, е формирал следните изводи: че обемът на правото на ищеца към момента на придобиването му през 1994г. въз основа на н.а. за покупко-продажба 190, том X, дело №3322/1994 г., с продавач Е. К. и съпругът й, е било върху 1960 кв.м., индивидуализиран по КП от 1989 г. с планоснимачен № 2010 и граници: път, П. Ш., К. Д. и Н. С., който имот физически се простира до северната граница на ПИ с идент. *** (по комбинираната скица съм заключението на в.л. В.), като при придобиването на имота от ищеца през 1994 г. южната му граница не е била път, изводимо последното и от свидетелските показания, че между двете части на бившия имот на Е. К., продаден с две отделни сделки /едната от които в полза на ищеца/, не е имало път, такъв не е имало и между двете части на съседния на нейния имот от запад, също разделен на две /посока север - юг/, че за осигуряване на достъп на новите обособени имоти за Е. К. е останал и „ангажиментът“ да осигури право на преминаване към вътрешния западен имот. Това положение се запазило и до 1994 г., когато ищецът придобил останалата част и той оставил възможността на съседите си, като, с оглед нарасналите във времето нужди и възможности, площта била по-голяма, за да може да се преминава и с камион, т.е. за да се осигури достъп за вътрешните /западните имоти/, откъм пътя, намиращ се на изток от имота на ищеца, последният доброволно предоставил такъв от южната страна на своя – около границата с имот план. № * /сега с идент. № ***/, което първоначално било пътечка за преминаване на собствениците на съседния вътрешен имот с план. № *, по-късно ищецът е предоставил по-широко пространство – около 4-5 метра, за да може да се преминава с автомобил и камион, без обаче това пространство да е представлявало „път“ по смисъла на закона.

Установено е, че КП от 1989 г. – преди придобиването на имота от ищеца, както и по КП от 1999 г., мястото между имот план. № 2010 /на ищеца/ и южния – план. № *, е изчертано като път и това положение е пренесено в КККР от 2006г. и в ПУП-ПР е отреден ПИ с идент. *** за улица – тоест – пътят от източната част на имотите е вклинен като такъв и между ПИ с идент. *** /на ищеца/ и южния ПИ с идент. ***. Впоследствие обособеният като част от този имот ***, /в частта му, намираща се между ПИ *** и ПИ ***/ ПИ с идент. * по КККР от 2006 г. е получил предназначение – за съоръжение за елктропровод/трафопост, и който ответната община през 2021 г. е издала АЧОС № 4409/29.11.2021 г., с който го е актувала като отделен недвижим имот - частна общинска собственост с площ 90 кв.м., предназначен за трафопост, описан като обособена част от имот ПИ ***, заключена между имот с №*** и имоти с № *** и № ***, като правно основание е посочено чл. 56 ал. 1 и чл. 2 ал. 1 т. 7 от ЗОКС и решение на общинския съвет от 30.03.06 г.

При така установените факти е направен решаващ извод, че площта на ПИ *** и участъкът от ПИ ***, между ПИ №№ ***, ***, *** и *** по КККР от 2006г., е част от терена на имота, придобит въз основа на годно придобивно основание от ищеца през 1994г. Въпреки че още в КП от 1989 г. тази част е изчертана като път, по същия начин е отразена в следващите планове и по ПУП-ПР от 2006г. е включена в обособения ПИ с идентификатор *** – път, решаващият съд е приел, че собствеността върху нея не е излизала от патримониума на праводателката на ищеца - Е. Н. К. и към момента на прехвърлянето й през 1994 г. тя е преминала успешно върху ищеца. Доколкото в община Сливен няма преписки за осъществяване на отчуждителна процедура нито спрямо Е. К. - с оглед отразяването в КП от 1989г., без да има изготвен РП, нито спрямо ищеца Д. У. – с оглед отразяването по КП от 1999 г., когато също не е имало РП, по ПУП – ПР от 2006 г. също няма проведена такава процедура /няма преписка за предаване по регулация на тази площ към имота на ответника – ПИ ***/, нито за обособяването на ПИ *** чрез отделянето му от имота на ищеца, не е правена оценка, нито са уреждани регулационните отношения между страните по този повод, то към момента ПР /плана за регулация/ от 2006г. не е приложен /предходни РП не е имало, а КП не регулират имотите, а само ги отразяват/, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни, при което предвижданията на плана, щом не са проведени по предвидения начин, не са резултирали в промяна на собствеността. Посочено е, че АЧОС не поражда право на собственост, а има констативен характер, същият като официален свидетелстващ документ обвързва съда, ако страната на която се противопоставя документа не възрази срещу съдържанието му, какъвто не е настоящият случай, тъй като в настоящото производство е оборен легитимиращия му ефект по изложените съображения преди това. За ответника следователно не е установен по делото годен придобивен способ – не е надлежно осъществено регулационното предвиждане и то не е резултирало в преминаване на собствеността.

Направеното от ответната община възражение за придобиване по давност на спорните части, предмет на иска, също е прието за неоснователно. Първо, защото не е доказано до влизане в сила на ЗОС през 1999 г. фактическо действие на общината по упражняване на владение върху спорния участък; второ, защото предоставянето от ищеца на други лица правото на преминаване не означава, че той е изгубил владението си върху него, нито че другите лица са го завладели, а и последното не ползва ответника, нито че поставяне на оградата от източната и южната част на имота на ищеца са относими или могат се тълкува като отказ от право на собственост; и трето, защото не е доказано ответната община да е стартирала в своя полза течение на придобивен давностен срок по предвидения в закона и подзаконовия акт ред срещу ответника - този по Наредбата за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, издадена в изпълнение на чл. 8 ал. 2 ЗОС. Предвижданията по ПУП от 2006 г. и обособяването на ПИ с идент. *** не обективират надлежни владелчески действия.

Въззивният съд е приел за допустимо ищецът да защити правото си на собственост чрез избрания от него способ - с отрицателен установителен иск, а не по реда на ЗКИР, защото и така би могло да доведе до поправяне на грешното отразяване още по КП от 1989 г., пренесено и в следващите кадастрални планове и карти. Изложеното е обусловило и крайния решаващ извод, че ответникът не е доказал своето конкуриращо това на ищеца право върху спорния обект, докато ищецът е доказал наличието на своето защитимо право, поради което предявеният иск е основателен и доказан и следва да се уважи.

Върховният касационен съд намира, че решението на въззивната инстанция се явява недопустимо.

Съгласно трайно установената практика на ВКС по решение № 48 от 16.03.2015 г. по гр. дело № 6047/2014 г. на І г.о. и цитираните в него решение № 126 от 14.06.2013г. по гр. дело № 53/2013г. на ІІ г.о., решение № 49/01.02.2011г. по гр.д.№ 1389/2009 г., І г.о., решение № 495/30.07.2013 г. по гр.д.№ 494/2010 г., І г.о., е прието, че искът по чл. 53, ал.2 ЗКИР /в предходната редакция/, е иск за собственост на част от имот, която е заснета в очертанията на имота на ответника, или за цял имот, който не е заснет като самостоятелен в действащата кадастрална карта. За тази част, респективно за този имот, съществува спор за правото на собственост, който е намерил отражение и в графичното изображение на имотите. Основното изискване към кадастралната карта е да отразява имотите съобразно правото на собственост, т.е. да отразява пространствените предели на правото на собственост и тези данни да са актуални във всеки момент, тъй като всяко новонастъпило обстоятелство, касаещо собствеността следва да се отрази и при графичното изобразяване на имота в плана – чл. 2, ал. 1 ЗКИР. Установена е законова презумпция в ал.5 на същия текст – обстоятелствата, отразени в кадастралната карта и регистър, са доказателство за обстоятелствата, за които се отнасят до доказване на противното. Затова ищецът по този иск следва да докаже правото си на собственост върху спорната площ или незаснетия като самостоятелен имот, тъй като това е основанието той да бъде заснет в плана с верните си имотни граници. Това може да стане само с положителен установителен иск. Ищецът няма интерес от отрицателен установителен иск, с който да отрече правата на ответниците върху спорната площ, тъй като с този иск няма да се установи, че ищецът е неин собственик. Основанието за заснемането на спорната площ към определен имот е правото на собственост, това е и смисълът на поправката на грешката в кадастралната карта. Тя е резултат от неправилно отразяване на пространствените предели на правото на собственост. Затова основният спор по такъв иск е правото на собственост на ищеца, а последица от разрешаването на този спор е поправка на грешката в плана. В диспозитива на решението по такъв иск, съдът отразява както правото на собственост върху спорната площ, така и как следва да се поправи кадастралната карта. Решението е задължително за страните и за органа, който поддържа кадастралната карта. Въз основа на съдебното решение и скицата - неразделна част към него, се извършва поправката в картата. За установени грешки в предходните действали планове, съдът не се произнася по същество в диспозитива на решението, тъй като по тях не се извършва попълване на кадастралната основа и не е необходимо формиране на сила на пресъдено нещо. С диспозитива на решението при основателност на иска съдът установява правото на собственост върху спорната площ и съществуващата грешка при заснемането /подробно описана и изобразена в скица към решението по действащата кадастрална карта/.

При така дадените разяснения в практика на Върховния касационен съд, които изцяло се възприемат от настоящия състав, въззивното решение се явява недопустимо. От съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, допълнението-уточнение към нея от 06.12.2021 г., и становището на ищеца от 14.03.2022 г. по отговора на исковата молба, е видно, че предприетата от него защита е обусловена от твърдения за наличие на грешка в кадастралната карта, състояща се в заснемане по кадастралната карта на части от неговия имот като отделен имот на община Сливен и като част от друг имот - пак на община Сливен, без да са взети предвид имотните граници, отговарящи на правото на собственост, каквото ищецът твърди да е придобил по силата на правна сделка от 1994 г., т.е. изложените обстоятелства сочат на предявен иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР / чл. 53, ал.2 в предходната редакция/. Формулираният петитум обаче на исковата молба и допълнението към нея, е за отрицателен установителен иск. Ищецът няма правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост в случая, защото с него не се установява кой е собственик на спорната площ, респективно към кой имот тя следва да се заснеме. Дори да се отрече правото на собственост на ответника върху спорната площ, това няма да е основание тази площ да се заснеме към имота, на който ищецът твърди, че е собственик. Като постановено по нередовна искова молба въззивното решение се явява недопустимо и следва да се обезсили, като делото се върне на въззивния съд за ново разглеждане от фазата по чл.267 ГПК, като даде указания по чл.129, ал.2 ГПК, вр. чл.127, ал.1, т.5 за отстраняване на нередовността на исковата молба / т.5 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/.

По разноските за настоящето производство ще се произнесе въззивния съд при новото разглеждане съгласно чл.294, ал.2 ГПК.

Ето защо, настоящият състав на Второ отделение на Гражданската колегия на ВКС Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 63 от 22.03.2023 г. по в. гр. д. № 66/2023 г. на Окръжен съд – Сливен.

ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Сливен за ново разглеждане от друг въззивен състав съобразно изложеното в мотивите на настоящото решение.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: