Потвърждаване на присъда за смърт при катастрофа след съкратено съдебно следствие

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * съществени процесуални нарушения * лишаване от право на управление на МПС * справедливост на наказание * съкратено съдебно следствие * произнасяне по разноски

Р Е Ш Е Н И Е

№ 145

Гр. София, 28 февруари 2024 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

МАЯ ЦОНЕВА

С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Д. Машева разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 1000/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. К. Г. и адв. Е. Е. – защитници на подс. А. Е. В. против решение № 102/07. 08. 2023 год., постановено по в. н. о. х. д. № 96/2023 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като това по т. 2 е обосновано с доводи за нарушено право на защита поради това, че подсъдимият е бил привличан двукратно в качеството на обвиняем на досъдебното производство, а направеното признание на фактите е неподкрепено от доказателствата, събрани в подготвителната фаза, част от които са противоречиви. В подкрепа на това по т. 1 се изтъква, че съдът е допуснал нарушение на чл. 55 от НК, тъй като освен многобройни, всички смекчаващи обстоятелства са изключителни по своя характер, а наред с това извън вниманието на инстанциите по фактите е останал друг факт със значителна тежест според защитата – съпричиняване от страна на другия участник в пътнотранспортното произшествие поради това, че е бил без валидно свидетелство за правоуправление. Поддържа се, че вследствие на всички тези пропуски при оценката на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализация на наказанието, е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия или за изменението в санкционната му част с прилагане на чл. 55 от НК.

В писмена молба, имаща значението на допълнително писмено изложение по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК, оплакването за наличие на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е доразвито с аргументи за немотивираност на определението, с което е прието разглеждането на делото по реда на чл. 371, т. 2 от НПК; за противоречиви доказателства относно съществуването на пътни знаци, ограничаващи скоростта в района на местопроизшествието; за неяснота касателно механизма и мястото на пътнотранспортното произшествие; за липса на мотиви на въззивното решение. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за разглеждането му по общия ред, а ако доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила не бъдат споделени – за прилагане на чл. 55 от НК, тъй като според защитата продължителността на наказателното производство винаги е основание за индивидуализиране на наказанието по този ред.

В съдебно заседание подс. В. се защитава сам, като поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Частните обвинители Е. Б. и И. П. не участват лично в касационното производство.

Повереникът им адв. Е. Б. намира, че касационната жалба е неоснователна и пледира решението на апелативния съд да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безвъзмездна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА).

Частните обвинители С. К. и Ч. К. не изразяват лично или чрез повереник становище по основателността на касационната жалба.

Частният обвинител Т. Х. не се явява и не изразява лично становище по законосъобразността на проверявания съдебен акт.

Повереникът му адв. Р. Г. настоява касационната жалба да бъде оставена без уважение, а решението да бъде оставено в сила, тъй като не са налице заявените от защитата касационни основания.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и пледира решението да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 2/12. 01. 2023 год., постановена по н. о. х. д. № 419/2022 год., Окръжен съд – Ловеч е признал подс. А. Е. В. за виновен в това, че на 08. 07. 2017 год. около 16,57 часа на път ЛОВ 1064 при км. 1+200, в близост до [населено място] при управление на МПС – л. а. „марка“ с peг. [рег.номер на МПС] нарушил чл. 20, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. С. Б. и средна телесна повреда на Т. Х. Х., изразяваща се в травматично счупване на лявата бедрена кост на множество фрагменти с разместване на същите и разкъсване на сухожилието на лявата капачка, поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от три години от влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от две години от влизане на присъдата в сила.

Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия разноските по делото, включително и тези, направени от частните обвинители.

Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия и с решение № 102/07. 08. 2023 год., постановено по в. н. о. х. д. № 96/2023 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, е потвърдена.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в законно установения срок от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледана по същество, е неоснователна.

Доколкото още в касационната жалба се съдържат оплаквания, които могат да бъдат отнесени към касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, няма процесуална пречка наред с тях да бъдат обсъдени и тези, направени с молбата от 19. 02. 2024 год., тъй като те намират основанието си в същата разпоредба. Разглеждането на тези доводи по необходимост трябва да предшества произнасянето по останалите възражения на касатора, защото евентуалната им основателност би обезсмислила отговора на аргументите, отнасящи се до вида и размера на наказанието.

Твърденията в сезиращия документ за нарушено право на защита поради това, че В. е бил привлечен двукратно като обвиняем на досъдебното производство, влизат в пряко противоречие с процесуалния закон. Касаторът първоначално е бил привлечен за това, че при управление на МПС е нарушил чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗДвП, вследствие на което е причинил съставомерния резултат – смъртта на едно лице и средна телесна повреда на друго. Впоследствие след попълване на делото с доказателства е установено, че нарушението на правилата за движение се е изразило не в превишаване на максимално допустимата скорост, а в несъобразяването ѝ с особеностите на пътната обстановка и по-специално с наличието на остър десен завой. Налице е ново привличане на обвиняемия за същото деяние, но при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението – чл. 225, пр. 2 от НПК. По своята същност новото привличане в посочената хипотеза не се различава от изменението на обвинението по чл. 287 от НПК. С новото привличане разследващият орган е привел обвинителната теза в съответствие със събраните доказателства, а първоначалното обвинение, което е било работно, е престанало да съществува. Налице е само едно обвинение – това от 19. 07. 2022 год., за което е внесен обвинителен акт в съда. Именно относимите към него факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, е признал подсъдимият по реда на чл. 371, т. 2 от НПК и пак по него се е защитавал пред три съдебни инстанции. Тъй като сред тези факти не фигурира ограничение на скоростта в пътния участък, където е станал сблъсъкът между двете превозни средства, несъстоятелен е и друг довод на защитата – за неизясняване на обстоятелството имало ли е поставен знак В27, къде точно се е намирал той и каква е била указаната от него максимално допустима скорост.

Не се основават върху материалите по делото и възраженията, че не е бил изяснен механизмът на произшествието, което е довело до незаконосъобразност на извода, че доказателствата по делото подкрепят направеното от подсъдимия признание. Както окръжният съд, така и въззивната инстанция са извършили задълбочена проверка за наличието на предпоставките на чл. 371, т. 2 от НПК и са достигнали до вярно заключение, че съществуват достатъчно доказателства, които да удовлетворяват изискванията на закона. Като отправна точка в тази насока са послужили указанията в ТР № 1/2009 год. на ОСНК, съгласно които не се изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието, а е необходимо единствено те да са достатъчни за установяване по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт, които е признало подсъдимото лице.

Апелативният съд е подложил доказателствената съвкупност на задълбочена проверка, като е отделил специално внимание на заключенията на автотехническите експертизи, отчитайки определящото им значение за установяване механизма на пътния инцидент. Независимо от обстоятелството, че поначало в становищата на автоекспертите от състава на тройната и на повторната петорна експертиза не е съществувало различие по част от основните факти, касаещи възникването и развитието на пътнотранспортното произшествие (навлизане на подсъдимия в десния завой със скорост над критичната за преодоляването му, задействане на спирачната уредба, загуба на контрол върху превозното средство и преминаване в лентата за насрещно движение), за да прецени коя от експертизите следва да бъде кредитирана, долустоящата инстанция е концентрирала процесуалното си изследване върху онова, което ги отличава една от друга – скоростта на движение на двамата участници в произшествието и това дали автомобилът на свид. Х., макар и частично, се е намирал в насрещната лента. Тези разминавания в позицията на експертите са били обсъдени старателно и грижливо, като са били изложени убедителни съображения защо първоначалното и допълнителните заключения, изготвени от вещите лица И., П. и Д., са необосновани и кои от аргументите им пораждат съмнение за правилността им, респ., защо именно заключението на повторната автотехническа експертиза удовлетворява законовите изисквания за пълнота на изследването, професионалната и научната обоснованост и изчерпателност на отговорите, поради което и заслужава доверие.

Що се отнася до довода, че определението на първата инстанция по чл. 372, ал. 4 от НПК било немотивирано, законодателят не е поставил изискване в него да се посочва изрично кои са доказателствата, които подкрепят признанието на фактите, както и да се обсъжда дали те са еднопосочни или съществуват и такива, които са с различна насоченост и съдържание. Съгласно чл. 373, ал. 3 от НПК доказателствата, намиращи се в унисон с направеното признание, се отразяват в мотивите към присъдата и това разрешение не е случайно. То държи сметка за това, че цялостният анализ на доказателствената съвкупност се осъществява не предварително, а едва при постановяване на присъдата. За процесуалната изрядност на определението по чл. 372, ал. 4 от НПК е достатъчна констатацията, че доказателствата по делото подкрепят признанието и именно такова е и съдържанието на обсъждания съдебен акт.

На последно място, прочитът на проверяваното решение не показва отклонения от процесуалния стандарт, заложен в чл. 339 от НПК. Въззивният съд е извършил цялостна проверка на първоинстанционната присъда, подложил е на собствен анализ доказателствата, събрани на досъдебното производство, убедил се е, че съществуват достатъчно такива, които да подкрепят признанието на подсъдимия, поради което също е възприел фактологията, описана в обстоятелствената част на обвинителния акт. Въз основа на тези фактически констатации са направени изводите по правото и по вида и размера на наказанието, които също са надлежно мотивирани. Даден е аргументиран отговор на всички възражения на защитата, свързани с доказателствената съвкупност, с механизма на произшествието, със съставомерността и правната квалификация на извършеното от подсъдимия и с индивидуализация на наложеното му наказание.

С оглед тези съображения касационният състав не намери основания да удовлетвори претенцията на подсъдимия за отмяна на съдебния акт и връщане на делото на първата инстанция за ново разглеждане по общия ред.

Настоятелното искане на подсъдимия за оправдаването му също не може да бъде уважено. Касационната инстанция упражнява правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само ако деянието не съставлява престъпление, а възприетата от апелативния съд фактология, която е обвързваща за настоящия съдебен състав, указва на съставомерно деяние. В тази връзка е необходимо да бъде изтъкнат още един аргумент, отнасящ се до съдържанието на касационната жалба. В нея оплакването за неправилно приложение на материалния закон е свързано единствено с отказа на контролираната инстанция да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК. Доводи във връзка наличието или отсъствието на обективните и субективни признаци на състава на престъпление по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК не са изложени, което с оглед пределите на касационния контрол, заложени в чл. 347 от НПК, препятства проверката на въззивния съдебен акт в тази му част.

Колкото до вида и размера на наказанието, инстанциите по фактите правилно и законосъобразно са отказали да го индивидуализират при условията на чл. 55 от НК.

Вярно е, че подсъдимият е неосъждан, с добри характеристични данни, трудово и семейно ангажиран и не е наказван за сериозни нарушения на правилата за движение. Нито едно от тези обстоятелства обаче не притежава претендираната от защитата и изискуемата от закона изключителност и необичайност. Напротив, всяко едно от тях и всички заедно в своята съвкупност са желани и очаквани от обществото, поради което представляват правило, норма, а не отклонение от общоприетото.

Продължителността на наказателния процес също е безспорен факт, но и тя не дава основание за приложението на чл. 55 от НК. Доводът на защитата, че винаги и във всички случаи тя представлява изключително смекчаващо отговорността обстоятелство почива на неверен прочит на закона и относимата към тази проблематика практика на Европейския съд по правата на човека. Преценката дали времето, в което се е развивало наказателното производство, ще рефлектира върху вида и размера на наказанието и в каква насока ще се отрази върху него зависи от степента на засягане на правото на подсъдимия делото му да бъде разгледано в разумен срок. При това от значение е не дълготрайността на процеса изобщо, а само тази, свързана с времето, през което деецът е търпял ограниченията, произтичащи от процесуалното му качество на обвиняем и подсъдим. В настоящия случай въпреки че деянието е извършено през 2017 год., В. е привлечен като подсъдим едва през 2020 год. Същевременно, макар вещите лица от състава на петорната експертиза да са посочили, че са били улеснени, защото механизмът на произшествието не е усложнен, делото, разгледано в неговата цялост, разкрива значителна фактическа сложност. Тя произтича от това, че е следвало да бъдат установени редица правно значими обстоятелства, отнасящи се до пътните условия, поведението на двамата водачи преди и след пътния инцидент и последиците от катастрофата. Това е налагало да бъдат разпитани множество свидетели, при това не само тези, пътували в двата ударили се автомобила. Необходимо е било и изслушването на голям брой експертизи – като илюстрация на този извод следва да се изтъкне, че само съдебномедицинските заключения са десет. Като към това се добавят и четирите автотехнически експертизи е видно, че забавянето на наказателното производство се дължи не само на неритмичната работа на органите на досъдебното производство, но и на необходимостта от попълването му с множество различни по същността и значението си доказателства. Ето защо в конкретния случай продължителността на наказателния процес има своето значение на смекчаващо обстоятелство, но не е изключително такова.

Несъстоятелен е и доводът за съпричиняване от страна на свид. Т. Х.. Сред признатите от подсъдимия факти не е посочен такъв, свързан с незаконосъобразно поведение на другия участник в произшествието, което да е довело до настъпване на общественоопасните последици. Напротив, Х. е управлявал автомобила си правомерно в своята половина на пътя, не е извършвал каквито и да било маневри, застрашаващи останалите участници в движението, а скоростта му е била съобразена с пътните условия. Обстоятелството, че свидетелството му за правоуправление е било с изтекъл срок, няма никакво отношение към механизма на пътнотранспортното произшествие. То не е сред факторите, довели до сблъсъка между двете превозни средства, поради което долустоящите инстанции законосъобразно са отказали да го третират като смекчаващо отговорността обстоятелство, а след като това е така, твърдяната от защитата изключителност на този факт изобщо не би могла да бъде обсъждана.

Настоящият състав не приема и аргументите на касатора за многобройност на смекчаващите отговорността обстоятелства. Макар същите да имат значителен превес в количествено отношение над отегчаващите такива, те не обосновават несъразмерна тежест и на най-лекото наказание, предвидено за извършеното от подсъдимия престъпление. До този извод настоящият съдебен състав достигна след като отчете не само причинените несъставомерни леки телесни повреди на множество лица, но и факта, че подсъдимият е бил наясно, че в автомобила му пътуват още петима души, включително малолетно дете, което е изисквало да бъде особено бдителен и грижлив като избере такава скорост, с която не застрашава тяхната безопасност.

С оглед тези съображения касационната инстанция намира, че с отказа да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК въззивната инстанция не е допуснала нарушение на закона, а при индивидуализация на наказанието апелативният съд е отчел всички обстоятелства от значение за вида и размера му без да надценява едни от тях за сметка на останалите. Не се констатира наличие на очевидна диспропорция между степента на обществена опасност на деянието и дееца, от една страна и отмерения обем държавна принуда, от друга, поради което не се налага изменение на проверявания съдебен акт в санкционната му част.

Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Този изход на делото предопределя основателността на искането на повереника адв. Б. за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА . Пред касационната инстанция са представени договори за правна помощ от 28. 07. 2017 год. и от 31. 01. 2024 год., с които всеки един частните обвинители Е. Б. и И. П. двукратно е упълномощил адв. Е. Б. С.-К. да го представлява. Във всички договори е посочено, че адвокатската помощ и съдействие са безплатни поради материално затруднение на двамата частни обвинители, в какъвто смисъл е и чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА . Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1 , ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. С оглед разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09. 07. 2014 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения настоящият съдебен състав намира, че на адв. Б. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 2 250 лева за всеки един от частните обвинители, но единствено за представителството в касационното производство. Следователно подс. В. следва да бъде осъден да заплати общо 4 500 лева. За другите две инстанции присъждането на адвокатско възнаграждение следва да се осъществи по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК .

Тъй като повереникът е лице, регистрирано по ЗДДС, на основание §. 2а от Наредбата , дължимият данък следва да бъде начислен върху адвокатското възнаграждение. Цялостният размер на дължимата сума от подсъдимия възлиза на 5 400 лева.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 102/07. 08. 2023 год., постановено по в. н. о. х. д. № 96/2023 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

НА ОСНОВАНИЕ чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА ОСЪЖДА подс. А. Е. В. , ЕГН [ЕГН] да заплати на адв. Е. Б. С.-К. сумата от 5 400 (пет хиляди и четиристотин) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.