Придобиване по давност на придаваеми части от съседен имот при неприложена регулация

Текстът на акта

Ключови фрази

9

Р Е Ш Е Н И Е
№ 27
София, 15.01.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова Гълъбина Генчева

При секретаря Нели Първанова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4043/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С решение № 153/01.08.2022 г. по в. гр. д. № 91/2022 г. Кърджалийският окръжен съд е отменил решение № 119/15.03.2022 г. по гр. д. № 106/2021 г. на Районния съд - М. и е отхвърлил предявения от Н. М. Я. срещу С. Х. Х., С. Р. Х. и С. Р. Х., последният - непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своята майка С. Х. Х., тримата - наследници на Р. С. Х., положителен установителен иск за собственост на дворно място с площ от 400 кв. м., съставляващо УПИ ...... от кв. 20 по плана на [населено място], [община], и е присъдил в полза на ответниците разноски за двете инстанции в размер на 1 425 лева.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата, която иска същото да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответниците по касация - ответници по иска, считат касационната жалба за неоснователна.

Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и намира следното:

Ищцата твърди, че по наследство и давностно владение, продължило явно, непрекъснато и спокойно повече от 10 години, е собственица на дворно място, съставляващо УПИ.... от кв. 20 по плана на [населено място]. Представила е частен писмен договор от 30.03.1945 г. с нотариална заверка на подписите от 24.02.1947 г., от който се установява, че Каяла Я. Каяла е закупил една къща в [населено място] от 40 кв. м. и незастроено място около 200 кв. м., заедно с дама в двора, като владението му е било предадено още през 1940 г., когато била заплатена цената.

Един от наследниците по закон на купувача е М. Каяла Я., съпруг на ищцата, с която е сключил граждански брак на 20.06.1977 г. След смъртта си на 26.11.2014 г. М. Я. е оставил за наследници по закон ищцата и три деца. Ищцата твърди, че след смъртта на съпруга й ответникът завладял нейното място, направил стопанска сграда и тоалетна и стоварил две коли камъни, а нея пъдел от имота, за което няколко пъти сигнализирала полицията, а до общината, РДНСК - К. и прокуратурата подавала жалби за изваждането му от имота.

Ответникът, който в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подал писмен отговор, е заявил, че са съседи през пътека с имота на ищцата, в който никога не е влизал и няма работа с нейния имот. Представил е н. а. № 171/22.12.2020 г., с който той и съпругата му С. Х. Х. са признати за собственици на основание давностно владение на двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 90 кв. м. и масивна стопанска сграда със застроена площ 51 кв. м., построени в поземлен имот с площ 458 кв. м. по геодезическо измерване, представено по делото; като граница на изток в нотариалния акт е записано „пътека“. Според удостоверение изх. № 94-00-2835/07.08.2020 г. на Община - К. обект „стопанска постройка“ със застроена площ 51 кв. м. в У. VI от кв. 20, построен през 1974 г. съгласно нотариално заверена декларация рег. № 360/30.07.2020 г., е търпим строеж, не подлежи на премахване и забрана за ползване. На поставен на основание чл. 176 ГПК въпрос: „кой е неговият имот в кв. 20, пл. сн. №, квадратура и съседи“, ответникът е отговорил: „Имам имот в тази местност, той си ми е останал от баща ми. Изкарах си нотариален акт и всичко си имам“.

Кадастралният, застроителен и регулационен план на [населено място] са одобрени със заповед № 645/06.07.1977 г. В него имот пл. № 69 от кв. 20 е записан на името на Я. К. К. и М. К. К. /М. Каяла Я./, а за имота е отреден УПИ... от кв. 20, който е с неуредени при действието на ЗТСУ /отм./ регулационни сметки; не са постъпили и искания в срока по § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ.

От заключението на техническата експертиза и обясненията в съдебно заседание на вещото лице инж. Г. К. е установено, че за имота, описан в договора от 30.03.1945 г. с площ около 200 кв. м., следва да се има предвид имот пл. № 69, който е с графично определена площ 155 кв. м. Спорният УПИ..... от кв. 20 е с графично определена площ 403 кв. м. Имотът по договора от 1945 г. и спорният парцел се припокриват частично, като само 105 кв. м. от имот пл. № 69 попадат в УПИ.....от кв. 20. В частта на припокриване има паянтова сграда от дървена конструкция - гараж, и развалина - съборена стара сграда/и/; в плана не е отразено в имота да е бил изграден дам. В парцела има построени една стопанска сграда с площ 51 кв. м. и една тоалетна като сключено застрояване, които са извън границите на имот пл. № 69; в северозападния край на парцела е изградена масивна в едната си част ограда, имаща ролята и на подпорна стена, която не възпрепятства достъпа до имот пл. № 69. Източната част на парцела е обрасла, като дървесната растителност се състои от десетина акации и две плодни дръвчета - джанки, чиято приблизителна възраст е 20 години, има и два стари пъна. Не е установено наличието на купчина камъни с обем около два самосвала, но е констатирано наличието на яма с гасена вар.

По делото е прието и заключение на вещото лице инж. Е. Я., според което стопанската сграда с площ 46 кв. м. е построена преди 2014 г. Към нея е пристроена тоалетна с площ 3 кв. м. и навес от запад с площ 5.4 кв. м., като измазването на тоалетната и изграждането на пристройката от запад са извършени в период преди около 8-10 години.

По делото са събрани и гласни доказателства.

Въззивният съд е приел, че ищцата е собственица по наследство и давностно владение на поземлен имот пл. № 69 с площ 200 кв. м., ведно с построеното в него паянтово жилище. Приел е обаче, че от събраните по делото доказателства не е установено по безспорен начин ищцата и нейният наследодател да са установили трайна фактическа власт с намерение за своене на процесния имот с площ 400 кв. м., от кой момент са започнали да владеят целия урегулиран поземлен имот, както и как и с какви действия е установена фактическата власт върху него. В исковата молба не са въведени твърдения относно тези обстоятелства. Свидетелите Сами М. Т., Д. Сами М. и П. Г. Т. също не доказват твърденията на ищцата за установено владение върху целия парцел. Напротив - тези твърдения се опровергават от показанията на свидетелите С. М. А., И. Р. Х. и О. Ю. Ю., които сочат, че между имотите на страните има пътека, по която хората от селото минавали, за да отидат до чешмата, а св. С. М. А. сочи, че през 1974 г. е построил обор на С. Х. - баща на първоначалния ответник; опровергават се и от заключението на вещото лице инж. Я., че стопанската сграда е построена преди 2014 г., а измазването на тоалетната и изграждането на пристройката от запад са извършени преди около 8-10 години. В заключение въззивният съд е приел, че от анализа на всички събрани доказателства не се установяват твърденията за владение върху целия дворищнорегулационен парцел с площ от 400 кв. м., продължило повече от 10 години, поради което е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения иск.

С определение № 1225/23.05.2023 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите в хипотезата на предявен иск за собственост на дворищнорегулационен парцел /урегулиран поземлен имот/, придобит по наследство и давностно владение, основано на частен писмен договор, при наличие на веществени свидетелства за осъществявана фактическа власт върху частите извън площта по договора, както и в рамките на този имот.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че съдът е длъжен да прецени всички допустими и относими доказателства, и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/, като в мотивите на решението трябва да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои - за недоказани, също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на спора по същество /решение № 50036/27.03.2023 г. по гр. д. № 2590/2022 г. на I-во г. о., решение № 200/02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на I-во г. о., обобщаващо практиката на ВКС в решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на III-то г. о., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на IV-то г. о., решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на IV-то г. о., както и решение № 65/30.07.2014 г. по гр. д. № 1656/2013 г. на II-ро т. о., решение № 52/07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г. на I-во г. о./. В решение № 50036/27.03.2023 г. по гр. д. № 2590/2022 г. на I-во г. о., се приема също така, че основно доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота явно и необезпокоявано и демонстрирано ли е намерение за своене /решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на I-во г. о./, като при това научните, логическите и опитните правила следва да бъдат съобразявани от съда и при обсъждане и преценка на показанията на свидетелите /решение № 52/07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г. на I-во г. о./.

Така изведените от тричленни състави на ВКС правила за начина, по който съдът следва да извърши преценката на свидетелските показания, следва да намерят приложение и в настоящия случай, при който владението е основано на частен писмен договор, като освен гласни доказателства са налице и веществени свидетелства за осъществявана фактическа власт върху частите извън площта по договора, както и в рамките на закупения с договора имот.

В тази насока от заключението на вещото лице инж. Г. К. е установено, че в частта, придадена по силата на дворищнорегулационния план от съседния имот към спорния парцел /урегулиран поземлен имот/, е разположена паянтова сграда - гараж, означена с цифрата III на скицата към заключението /л. 75 от първоинстанционното дело/. Свидетелите Сами Т. и Д. М. са установили, че тази постройка е изградена приживе на съпруга на ищцата и е от дървена конструкция. Същите свидетели, както и св. П. Т. са установили, че в придаваемото място се намира и яма с гасена вар, означена на скицата с цифрата V, като свидетелите изгасили около 4 тона вар. В източната част на парцела, също придаваема, има дървесна растителност - около десетина акации и две плодни дръвчета - джанки, чиято приблизителна възраст според вещото лице е 20 години; има и два стари пъна; за акациеви насаждения свидетелстват и Сами Т., който в това място е гасил варта, както и св. И. Р. Х.. Св. Сами Т. и св. Д. М. са установили и това, че дворното място, което е било оградено, е около половин декар /400-500 кв. м./.

При тези данни и при наличието на частен писмен договор от 1945 г., с който наследодателят на съпруга на ищцата е закупил застроено дворно място от около 200 кв. м., идентично с имот пл. № 69 с графично определена площ 155 кв. м., за който е отреден спорният УПИ..... от кв. 20 с графично определена площ 403 кв. м., като владението е предадено на купувача още през 1940 г., когато е заплатена цената на имота, неправилно въззивният съд е приел, че не е установено по безспорен начин ищцата и нейният наследодател да са установили трайна фактическа власт с намерение за своене на целия урегулиран поземлен имот, както и кога и с какви действия е установена фактическата власт. Изводът е необоснован - формиран е в противоречие с практиката на ВКС за начина, по който съдът следва да извърши преценката на събраните по делото относими за спора доказателства.

Макар понастоящем жилищната сграда да е съборена - според вещото лице инж. Г. К. същата представлява развалина, и ищцата да не живее и да не стопаниска спорния имот, не се касае за хипотеза по чл. 81 ЗС, при която с изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва. Имотът не е изоставен, тъй като от показанията на свидетелите Сами Т., Д. М. и П. Т. става ясно, че след смъртта на съпруга си през 2014 г. ищцата не може да влиза спокойно в имота и да работи, защото не е допускана - гонена е и е заплашвана от Р.. Св. О. Ю. Ю., който работи в РУ на МВР - К., е установил, че и през 2018 г. е ходил в имота по жалби на ищцата срещу Р. във връзка с имота. За наличието на спорове между страните свидетелстват и данните в жалбите от 2018 и 2020 г., подадени от ищцата до различни институции - кмета на Община - К., РДНСК - К., РУ на МВР - К..

При тези данни следва да се приеме за доказано по категоричен начин, че ищцата, а преди това - нейните наследодатели, са упражнявали фактическа власт върху процесния имот в границите му, определени с дворищнорегулационния план, явно, необезпокоявано и непрекъснато за период повече от 10 години с начало на владението от 1940 г. Не могат да наложат друг извод фактите, че в границите на урегулирания поземлен имот в придадената по регулация част е изградена масивна стопанска сграда със застроена площ 51 кв. м. според н. а. № 171/2020 г., съответно - 46 кв. м. според заключението на вещото лице инж. Ем. Я., както и тоалетна и навес, още повече при наличието на противоречиви доказателства за строителя и за времето на построяване на сградата - 1974 г. според св. С. М. А., когато построил обор за бащата на първоначалния ответник по иска Р. С. Х., съответно - след смъртта на съпруга на ищцата, когато според св. Сами Т. Р. построил сградата, при което положение съдът съобразява и обстоятелството, че в приложените по делото скици на л.л. 9 и 135 от първоинстанционното дело, отразяващи застрояването в имота към 1977 г., сграда като сега съществуващата не е заснета. Наличието на пътека в спорния парцел с ширина два метра според свидетелите С. А. и И. Р. Х., по която хората от селото минавали, за да отидат до чешмата, и на запад от която се намират посочените постройки, е ирелевантно за спора обстоятелство, предвид обяснението на вещото лице инж. К. в съдебното заседание от 26.10.2021 г. /л. 111 от първоинстанционното дело/, че по пътеката няма регулационна граница, което е видно и от графичното изображение на парцела в представените по делото скици.

В практиката на ВКС се приема, че при действието на ЗТСУ /отм./, когато в разглеждания по настоящото дело случай е поставено началото на владението на наследодателите на ищцата върху придадените с дворищнорегулационния план от 1977 г. площи, дворищнорегулационният план, с който части от един имот се придават към съседен парцел, има непосредствено отчуждително действие. Затова собствеността върху придадените части се придобива въз основа на дворищната регулация, ако тя бъде приложена, а не по силата на осъществявано давностно владение. В случай, че планът не бъде приложен в сроковете по § 6 и § 8 от ПР на ЗУТ и отпадне отчуждителното му действие, владението на придадената с него реална част може да доведе до придобиването й по давност след 10-годишно владение на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, ако тя отговаря на изискванията на чл. 200 ЗУТ. Тези разяснения са дадени в решение № 225/10.12.2013 г. по гр. д. № 2253/2013 г. на ВКС, I-во г. о. В решение № 50045/04.05.2023 г. по гр. д. № 2690/2022 г. на ВКС, I-во г. о., е обобщена практиката на ВКС по прилагането на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Прието е, че на давността по чл. 200, ал. 2 ЗУТ, ако има осъществявано владение в срок от 10 години, може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават части от съседен имот при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ, но не и собственик, който при действието на ЗУТ е завладял реална част от съседен У. и е осъществявал владение върху нея повече от 10 години. В същия смисъл е и решение № 188/28.04.2021 г. по гр. д. № 981/2021 г. на ВКС, I-во г. о.

С ТР № 3/28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС е прието, че с изтичането на сроковете, посочени в § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях се прекратява автоматично, без да е необходимо провеждането на административна процедура по § 8, ал. 1, изр. 2 /сега § 8, ал. 2/ от ПР на ЗУТ за изменение на неприложения дворищнорегулационен план. С изтичането на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ правото на собственост върху парцела се трансформира в право на собственост върху имота, за който е бил отреден дворищнорегулационният парцел, а придаваемите части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че давността е допустим придобивен способ не само в посочените по-горе хипотези по чл. 200 ЗУТ, но и в случай като разглеждания, при който от отпадане на отчуждителното действие на неприложения дворищнорегулационен план за заемане на придадени части от съседни поземлени имоти са изминали повече от 10 години при бездействие на правоимащия /собственика на имота, от който се придават части към съседен парцел и правоимащ да получи стойността на придаваемите места/ за провеждане на административна процедура за изменение на неприложения дворищнорегулационен план с отразяване, че придаваемите площи са се върнали в неговия патримониум. Това бездействие поставя действителното състояние на правото на собственост в несъответствие с фактическото положение, а такова несъответствие не може да продължи неопределено време, предвид създадената от законодателя оборима презумпция за вярност на отразените данни за имотите в кадастралната карта и кадастралните регистри - чл. 2, ал. 5 ЗКИР. И тъй като по настоящото дело не е установено правоимащ бивш собственик на придаваемите площи да е направил искане за провеждане на административната процедура, а и ответникът не е доказал, че именно той е бил собственик на имота, части от който се придават към парцела на ответницата, то не е налице пречка ищцата да придобие по давност правото на собственост върху частта, която по силата на регулацията е придадена към нейния парцел. При формирането на този извод съдът взе предвид и обстоятелството, че след изтичането на сроковете по § 6, ал. 2 и § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ владението, осъществявано от ищцата и наследодателя й - неин съпруг, е продължило и то надхвърля рамките на изискуемия от закона 10-годишен срок.

Затова и изводът, че ищцата не е доказала да е собственица на целия урегулиран поземлен имот с площ от 403 кв. м., а не само на поземления имот с площ от 155 кв. м., за който парцелът е отреден, е неправилен. На основание чл. 293, ал. 2 вр. ал. 1, предл. последно ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество, като предявеният положителен установителен иск за собственост бъде уважен.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, ищцата има право на разноски по водене на делото във всички инстанции. Направените в първоинстанционното производство разноски следва да бъдат присъдени в пълния размер от 1 761 лева. За въззивното производство ищцата е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева. Възражението на насрещната страна за прекомерност е основателно, поради което тези разноски следва да бъдат намалени на 300 лева съобразно предвиденото в чл. 9, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 84/2016 г., съответно - в ДВ, бр. 68/2020 г., при чието действие са сключени договорите от 06.05.2022 г. и 31.05.2022 г. за правна защита и съдействие между ищцата и адв. Кр. Г./, предвид обстоятелството, че в това производство ищцата е имала качеството на ответница по въззивната жалба, при което положение защитата й не е разкривала особена правна и фактическа сложност. Ето защо за въззивното производство разноските следва да бъдат присъдени в размер от 300 лева. Заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС възлиза общо на 1 400 лева. Същото не следва да бъде намалявано поради прекомерност предвид особената правна и фактическа сложност на спора пред касационната инстанция и предвидения в разпоредбата на чл. 9, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от наредбата /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 88/04.11.2022 г., при чието действие са сключени договорите от 15.11.2022 г., 30.09.2023 г. и 16.10.2023 г. за правна защита и съдействие/ минимален размер от 1 200 лева. Ето защо дължимите разноски за касационното производство следва да бъдат присъдени в размер на 1 455 лева. Или общият размер на разноските възлиза на 3 516 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 153/01.08.2022 г. по в. гр. д. № 91/2022 г. на Кърджалийския окръжен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. Х. Х., С. Р. Х. и С. Р. Х. - тримата като наследници на Р. С. Х., починал на 29.03.2022 г., че Н. М. Я. е собственица по наследство и давностно владение на дворно място с графично определена площ от 403 кв. м., съставляващо УПИ..... от кв. 20 по застроителния и регулационен план от 1977 г. на [населено място], [община], област К., при съседи: от изток - улица, от юг - УПИ..... от кв. 20, от запад - УПИ..... от кв. 20, от север - улица.

ОСЪЖДА С. Х. Х., С. Р. Х. и С. Р. Х. да заплатят на Н. М. Я. разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на 3 516 /три хиляди петстотин и шестнадесет лв./ лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: