Законосъобразност на присъда за укриване на ДДС чрез фиктивни сделки

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * данъчна декларация * данъчно нарушение и данъчно престъпление * доказателства и доказателствени средства

7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 6
гр. София, 05.01.2024 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Максим Колев като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 835/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по жалба на адв. И. – защитник на подс. Н. Н., срещу решение № 137 от 18.07.2023 г. на апелативен съд – Пловдив, постановено по ВНОХД № 163/2022 г.

В сезиращия съда документ са въведени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Претендира се отмяна на решението на апелативен съд – Пловдив и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на съда или отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия. По отношение довода за нарушение на материалния закон се твърди неправилно осъждане на подсъдимия поради липса на субективна страна на деянието. Твърдението за нарушение на процесуалния закон се обосновава с непълно изясняване на фактите по делото и неправилна оценка на доказателствата; в неизследване всестранно и пълно на доказателствата и в нарушение на формалната логика; неразглеждане и невземане на отношение по всички възражения на защитата – напр., че вещото лице от Съдебно счетоводната експертиза е работило върху ревизионния доклад на данъчните органи; подценяване на показанията на свидетелите М., М., С. и П.. Отправен е упрек към въззивната инстанция, че не е възприела доказателствения анализ на страната; неясно било защо са кредитирани показанията на свидетелите Ж. и П.; защо е допусната експертиза във втората инстанция, която после е изключена от доказателствения материал по делото като неотносима към предмета на спора. В жалбата цифрово се съдържа оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, но няма изложени аргументи в негова подкрепа нито има формулирано искане за намаляването му.

В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира обжалвания съдебен акт за правилен и законосъобразен и пледира да бъде оставен в сила. По отношение касационната жалба на защитника на подсъдимия смята, че следва да бъде оставена без уважение.

Подс. Н. и защитникът му – адв. И., редовно призовани, не се явяват.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 26000 от 26.01.2022 г. на окръжен съд – Пловдив по НОХД № 51/2021 г. подс. Н. Н. Н. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6, пр. 1 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК и е осъден на три години лишаване от свобода отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с пет години изпитателен срок.

На подсъдимия са възложени деловодните разноски.

Пловдивският апелативен съд с решение № 137 от 18.07.2023 г. потвърдил атакуваната пред него по жалба на подс. Н. присъда на Пловдивския окръжен съд.

Касационната жалба на упълномощения защитник на подс. Н. срещу акта на апелативния съд съдържа оплаквания за необоснованост, на които, поради факта, че необосноваността не е касационно основание, този състав при първо редовно гледане на делото, каквото е настоящето, не дължи отговор. В останалата част, жалбата е допустима, но неоснователна.

Първо следва да бъде даден отговор на доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, защото от тяхното констатиране зависи дали ще се подлагат на коментар и другите заявени в жалбата касационни основания.

Прочитът на делото не води до извод, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, което да налага отмяна на постановеното съдебно решение и връщане на делото на въззивната инстанция. Вярно е, че в решението на апелативния съд изцяло са инкорпорирани приетите от първостепенния такъв разрешения по фактите, анализа на доказателствените средства и правото, но това не е недопустим подход. Решението като цяло отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК. Даден е макар и кратък отговор на основните защитни възражения. Не се установява претендираната липса на мотиви.

Основателно е недоволството на защитата срещу подхода на Пловдивския апелативен съд, констатиран по делото, по назначаване и изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, която е била преценена впоследствие като неотносима към предмета на доказване. Подобна практика – по допускане и събиране на неотносими материали, следва да бъде избягвана, но в случая това действие на съдебния състав не се отразява на качеството на постановения краен акт и не може да доведе до търсения от страната ефект, а именно - отмяната му.

Действително, в решението не е отговорено изрично на довода на защитата, че вещото лице е работило по ревизионния доклад на данъчните органи, но в хода на въззивното производство е назначена съдебно-счетоводна експертиза, при изпълнението, на която експертът се е запознал с представените оригинални фактури, решенията на административните съдилища по отношение „М. с.“ АД и е потърсила контакт с дружеството „М. с.“ АД, но въпреки това заключението й относно „Д. е. к.“ ЕООД не е претърпяло промяна.

Следва да се подчертае, че сделките на „Д. е. к.“ ЕООД с „М. с.“ АД никога не са били инкриминирани от прокуратурата. Решение № 3873/26.03.2018 г. на Върховния административен съд по отношение „М. с.“ АД не е пряко свързано с повдигнатото на подсъдимия обвинение и касае Ревизионен акт на данъчната администрация, различен от този, по който е работило вещото лице. Оспореният от „М. с.“ АД пред административния съд в Пловдив Ревизионен акт от ТД на НАП – Пловдив, обект на изследване и в решението на ВАС, се отнася до правото на приспадане на данъчен кредит от „М. с.“ АД, а не от „Д. е. к.“ ЕООД, чиито управител е подсъдимият Н..

Макар да е работила основно по фактурите и ревизионния доклад, който е писмено доказателствено средство на основание чл. 127, ал. 1 от НПК, изводите на експерта не са се променили след запознаване с другите материали по делото. Наред с това, присъдата и решението не почиват единствено на ревизионния доклад или изготвената съдебно – счетоводна експертиза, а на всестранен и обективен анализ на цялата относима към предмета на делото доказателствена маса, т. к. в хода на първоинстанционното производство са разпитани възможните свидетели, които са били идентифицирани и намерени в хода на процеса и чиито показания са били от значение за правилното решаване на спора.

Освен управителя на „С. И.“ ЕООД към инкриминирания период – Ж. Ж., както и работилите в същия времеви отрязък работници в цитираното търговско дружество – С. П. и Р. В. и тези, свързани с „Д. е. п.“ ЕООД – Е. Д., В. П., Д. Г., Д. Б., Ц. М., В. Д., Ц. Б., за които дружества подс. Н. е декларирал, че е бил в търговски отношения и е осъществил облагаеми доставки – всички те установяват, че фирмите са с различен предмет на дейност и не са се занимавали с търговия с авточасти и консумативи за автомобили. На никого от тях преди призоваването им в качеството на свидетели по делото не е била известна фирмата на подс. Н., нито той. Свид. Ж. и никой от другите свидетели не са запознати с инкриминираните от обвинението фактури, нито те са ги съставяли или подписвали. На практика посочените свидетели установяват фиктивност на сделките, по които „Д. е. п.“ ЕООД и „С. И.“ ЕООД се явяват продавачи на „Д. е. к.“ ЕООД. Несъгласието на страната с анализа на съда не означава обаче, че е допусната логическа грешка от решаващата инстанция при оценяването на доказателствените източници или че показанията на свид. Ж. са надценени за сметка на показанията на свидетелите М., М., С. и В. П..

Съдът е приел, че показанията на свид. М. и М. установяват търговски отношения между „М. с.“ АД и „Д. е. к.“ ЕООД в инкриминирания период, които поради непризнато от данъчните органи право на данъчен кредит на фирма „М. с.“ АД, се влошили и престанали да работят заедно, както и че се стигнало до водене на дела, които „М. с.“ АД спечелило. Решаващите инстанции са се доверили на показанията им и в частта относно това, че свид. М. е ходел за стоката, необходима за машините на „М. с.“ АД от магазина на подсъдимия. Несъгласието на защитата с тезата на съда, че отношенията между „М. с.“ АД и „Д. е. к.“ ЕООД не са обект на изследване, поради не включването им в предмета на доказване от прокуратурата с внесения обвинителен акт, е последователна, доколкото тъкмо по нейна инициатива са приети като писмени доказателства решенията на административните съдилища във връзка с оспорения от „М. с.“ АД ревизионен акт на данъчната администрация и е назначена счетоводна експертиза от втората инстанция, оценена впоследствие като неотносима.

Показанията на свид. П. са обсъдени и кредитирани от съда, доколкото не е констатирана процесуална негодност, противоречивост или тенденциозност на същите. Те съответстват на заявеното от свид. Г., също оценено като истинно. Право на съда по фактите е да кредитира с доверие едни или други доказателствени източници, щом е подкрепил изводите си със съответни доводи, както в случая.

Не е оставено без коментар казаното от свид. С., че видял подсъдимия и свид. М. да „размятат фактури“, да свалят масла и гуми, както и че Н. давал заявки на П. /отнесено за свид. М./, само че то е оценено като противоречиво, общо и заявено в услуга на тезата, развивана от защитата за реалност на извършваните сделки с фирмите „Д. е. п.“ и „С. И.“. В настоящата ситуация не е била оставена без внимание съдържащата се в показанията на този свидетел информация от значение за процеса, просто тя не е била кредитирана с доверие от инстанцията по фактите, което е нейно право.

Неоснователен е доводът, че значима доказателствена информация, изводима от показанията на свидетелите М., М., П. и С. е била подценена за сметка на показанията на свид. Ж. и П..

Тук е необходимо да се посочи, че В. П. е разпитан в качеството на свидетел в хода на досъдебното производство, но поради настъпилата му смърт преди да депозира показания пред окръжния съд, единствените му показания не са инкорпорирани в доказателствената маса от първата инстанция.

Аналогично стои въпросът и с показанията на П. Я.. Той също е бил разпитан само в досъдебната фаза на процеса, но в съдебната е бил заличен, защото окръжният съд не е могъл да го намери и осигури за разпит. Затова, в случая за надценяване на показанията на цитираните свидетели няма как да се говори, т. к. те не са били обект на коментар нито от окръжния, нито от апелативния съдилища и това е правилно, доколкото показанията им от досъдебното производство не са били приобщени към материалите по делото.

Показанията на свид. П. М. също не са пренебрегнати. Изрично е констатирано, че свидетелят е бил разпитван два пъти от окръжния съд, като втория път това е сторено по искане на защитата. Обсъдени са и противоречията в заявеното от свидетеля, който в първия разпит е посочил, че не е оказвал помощ в дейността на Н. Н. с доставки на авточасти, както и че фирмата „Д. е. к.“ не е имала работници, когато свидетелят я закупил от подсъдимия; че може да му е помагал при сваляне на стока на чисто приятелска основа, но не и да съдейства за поръчка на някаква стока, което негово изявление е прието за достоверно от съдилищата по фактите, за разлика от посоченото при втория разпит, където е казал, че е бил посредник и намирал материали за подсъдимия чрез „Д. е. п.“ и фирмата на свид. Ж.. Споделеното в първия разпит пред съда от свид. М. не влиза в противоречие с казаното от свид. М., че е виждал свид. М. да товари части, които свид. М. взимал от подсъдимия.

Преценката за достоверност на доказателствените източници, а също и тяхната достатъчност за обосноваване на виновност или невинност, е суверенно правомощие на инстанциите по фактите и касационният състав няма право да подменя вътрешното убеждение на решаващия съд, когато то е правилно формирано, както е в настоящия случай. Липсват твърдяните логически грешки в анализа на доказателствата. В случая недоволството на страната се корени в признаването на подс. Н. за виновен, а не в необективен, некоректен или тенденциозен доказателствен анализ. Отново следва да се акцентира на обстоятелството, че никой източник на информация от значение за процеса не е оставен без внимание, а оценката им е суверенна дейност на инстанциите по фактите.

Макар защитата да не споделя изводите на апелативния съд, това не прави решението му порочно. Затова може да се приеме, че атакуваният съдебен акт е постановен при спазване на разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК.

Върховният касационен съд не констатира и материалният закон да е бил приложен неправилно.

Установени чрез съответните доказателствени способи са всички елементи от обективната и субективната страна на деянието на подс. Н. и правилно са били квалифицирани като престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Затова, при така установените факти, които несъмнено са съставомерни, чрез осъждането на подс. Н. по повдигнатото му обвинение, материалният закон е бил приложен правилно и наказателната му отговорност е била правомерно ангажирана.

За да приеме съставомерност на деянията, част от единното продължавано престъпление, апелативният съд е изследвал поведението на подсъдимия, както и връзката между него и настъпилия вредоносен резултат за държавния бюджет, установен по делото. На това основание е счел, че в инкриминирания период – м. януари 2015 г. – 14.10.2015 г. подс. Н. е избегнал установяването и плащането на данъчно задължение в особено големи размери – данък върху добавената стойност в размер на 115 409,82 лв. за „Д. е. к.“ ЕООД, като той е отговорен за съставянето на документи с невярно съдържание – отчетни регистри – дневници за покупки към справки декларации по ЗДДС, в които са отразени данъчни фактури по неполучени доставки с право на данъчен кредит, като на практика потвърдил неистина в подадени по електронен път декларации и приспаднал неследващ се данъчен кредит.

Изводите на въззивната инстанция относно виновното поведение на подсъдимия кореспондират с доказателствения материал по делото. Той е взел предвид изготвената съдебно счетоводна експертиза в хода на досъдебното производство и показанията на разпитаните свидетели. Правилен е изводът на проверявания съд за наличен пряк умисъл у подсъдимия за извършване на престъплението, който е изведен въз основа на обективните му действия. В случая, подсъдимият се е възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението, което е негово право, но релевантните факти очертават знанието на Н. за елементите от състава на престъплението, поради което отговорността му няма как да отпадне. Правният извод за виновност на подс. Н., направен от двете долустепенни инстанции, не сочи на неправилно приложение на материалния закон след като доказателствените средства, приети за достоверни от тях, установяват участието му в деянието. То е престъпно, поради което подс. Н. не може да бъде оправдан.

Не се констатира и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. При решаване на въпроса за наказанието съдът е отчел всички обстоятелства със значение за неговата индивидуализация. Твърдение за игнорирани обстоятелства, смекчаващи отговорността на подс. Н., в касационната жалба няма. Наложената на привлеченото към наказателна отговорност лице санкция не разкрива белези на явна несправедливост, поради което не е необходима намеса на Върховния касационен съд.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

OСТАВЯ В СИЛА решение № 137 от 18.07.2023 г. на апелативен съд – Пловдив, постановено по ВНОХД № 163/2022 г.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.