Спиране на дело за трудова злополука при наказателно производство

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е

№ 454

гр. София, 15.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвъртата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Чолакова, като разгледа гр.д. № 3387 по описа за 2023 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на „Ен Ер Груп“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез адв. Г. В., против въззивно решение № 240 от 27 февруари 2023 г., постановено по в.гр.д. № 2502/2022 г. по описа на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 2335 от 13 юли 2022 г., постановено по гр.д. № 5910/2021 г. по описа на Районен съд Варна, за осъждане на основание чл. 200, ал. 1 КТ на дружеството да заплати на К. Т. С. и С. Н. С. сумата от по 70000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени съответно от К. С. и от С. С., поради смъртта на техния син Т. К. Т., настъпила на 26.04.2018 г. в резултат от трудова злополука, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на задължението, ведно със сумата от по 21252,78 лева, представляваща лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, и на Д. К. Т. сумата от 35000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея, поради смъртта на нейния брат Т. К. Т., настъпила на 26.04.2018 г. в резултат от трудова злополука, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, ведно със сумата от 10626,39 лева, представляваща лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, дължима за периода 26.04.2018 г.-22.04.2021 г., на основание чл. 86 ЗЗД. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която са отхвърлени предявените от дружеството срещу „ДЗИ - Общо Застраховане“ ЕАД обратни искове за осъждане на застрахователя да заплати на касатора сумата, за която е уважен първоначалният иск, но не повече от договорения лимит на отговорност от 100000 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството“, сключен между касатора и застрахователя и действал към момента на настъпването на трудовата злополука.

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с определение № 3290 от 27 юни 2024 г. по настоящото дело, както следва:

- в частта му, с която „Ен Ер Груп“ ООД е осъдено да заплати по предявените от К. Т. С. и С. Н. С. искове по чл. 200, ал. 1 КТ и по чл. 86 ЗЗД за всеки от тях сумата от по 91252,78 лева, на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, поради съмнение за вероятна недопустимост;

- в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „Ен Ер Груп“ ООД обратен иск по чл. 435 КЗ против „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД за заплащане на сумата, за която са уважени първоначалните искове, но не повече от договорения лимит на отговорност, ведно със законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по обусловилия изхода на спора въпрос спрямо кои лица се носи отговорност по реда на чл. 171, ал. 1 ЗУТ.

В хода на въззивното производството „Ен Ер Груп“ ООД - ответник по исковете за обезщетение на причинените неимуществени вреди вследствие настъпилата трудова злополука, а и третото лице помагач - застрахователя „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, са поддържали искане за спиране на производството по делото до окончателното приключване на образуваното по повод на злополуката наказателно производство. След извършена служебна справка е установено, че е налице висящо н.о.х.д. № 669/2022 г. по описа на Окръжен съд Варна, в разпоредителното заседание по което са приети за съвместно разглеждане граждански искове на К. С. и С. С. за осъждане на подсъдимите Н. Д. В. и Т. Х. Й. да им заплатят сумата от 100000 лева обезщетение за причинените вреди от деянието, довело до смъртта на техния син Т. К. Т.. Независимо от това въззивният съд е намерил, че не са налице предпоставки за спиране на производството. Посочил е, че действително евентуалното уважаване на исковете в наказателното производство би следвало да бъде съобразено при евентуалното определяне размера на дължимото на ищците обезщетение по настоящото дело, но същото няма преюдициален характер за изхода на спора. Съответно е разгледал спора по същество и се е произнесъл с осъдително решение, като е присъдил сумите в размер, който е намерил за справедливи по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

За да отхвърли претенцията по чл. 435 КЗ, въззивният съд се е обосновал с изричната разпоредба в раздел 3, т. 7.5 от Общите условия към договора за застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството“, по която „Ен Ер Груп“ ООД е застраховано лице. По смисъла на разпоредбата от застрахователното покритие е изключен рискът от причиняване на телесни повреди, включително смърт на работници и служители на застрахования. При преценка на довода за невалидност на клаузата поради противоречие с императивната разпоредба на чл. 171, ал. 1 ЗУТ , въззивният съд е взел предвид текста на ал. 2 от същата разпоредба, който предвижда, че условията и редът за задължително застраховане на лицата по ал. 1, включително застрахователното покритие, изключените рискове, минималните застрахователни суми и премии, се определят с наредба на Министерския съвет. На свой ред разпоредбата на чл. 4, т. 5 от Наредбата за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството предвижда, че застраховката не покрива изплащането на обезщетения за вреди, произтичащи от вреди, нанесени на собствени служители и/или работници. Съответно от съда е обоснован изводът, че ищецът не е доказал съществуването на първата материалноправна предпоставка за ангажиране на договорната отговорността на застрахователя, а именно валиден договор за застраховка, покриващ посочения риск.

По основанията на които е допуснато касационното обжалване, настоящият съдебен състав приема следното:

Съгласно трайно установената практика на касационната инстанция, производството по гражданското дело се спира, когато твърдените престъпни обстоятелства имат значение за решаването му и те са предмет на установяване в наказателно производство в съдебна фаза - в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. При идентичност на деянието, за което е повдигнато обвинение с обвинителния акт в образуваното наказателно производство , и противоправното деяние, от което се твърди, че са настъпили вредите, обуславящи гражданската отговорност на дееца, гражданският съд е длъжен да спре производството. Това е така, тъй като изходът на гражданския иск зависи от решението на наказателния съд относно фактическите обстоятелства, свързани с деянието и вината на дееца. Ако наказателното производство бъде прекратено, без да се стигне до осъдителна присъда, гражданското дело следва да се възобнови, а ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или налагане на административно наказание, актовете на наказателния съд са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от непозволено увреждане (в този смисъл определение № 325 по ч.гр.д. № 3117/2017 г. на ВКС, III г.о., определение № 281 по ч.т.д. № 870/2022 г. на ВКС, II т.о., определение № 120 по ч.т.д. № 1075/2023 г. на ВКС, II т.о., определение № 4209 по гр.д. № 3242/2023 г. на ВКС, IV г.о., определение № 728 по ч.т.д. № 2522/2019 г. на ВКС, II т.о.). В тези случаи образуваното наказателно производство представлява абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и по смисъла на дадените задължителни разяснения в т. 1 от ТР № 1 /2017 г., ОСГТК, постановяването на решение, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, е порок, който води до недопустимост на съдебния акт (чл. 281, т. 2 ГПК). Връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Процесната хипотеза е именно такава, доколкото е налице предявен иск по чл. 200 КТ за обезщетяване на вредите от деликт, който е идентичен с деянието, за което е повдигнато обвинение по реда на НПК, още повече, че в наказателното производство е приет за разглеждане и граждански иск за обезщетяване на причинените вреди от същото непозволено увреждане, решението по който е пряко свързано с преценката за основателността на претенцията и размера на дължимото обезщетение по чл. 200 КТ.

Неправилно е и възприетото в обжалваното решение становище относно лицата, спрямо които се носи отговорност по реда на чл. 171, ал. 1 ЗУТ. Разпоредбата на закона е ясна и императивно очертава застрахователните рискове, които следва да покрива задължителната застраховка „Професионална отговорност“ и това са включително причинени на други участници в строителството (извън проектанта, лицето, упражняващо технически контрол по част „Конструктивна“, консултанта, строителя и лицето, упражняващо строителен надзор) и/или на трети лица, вследствие на неправомерни действия или бездействия при или по повод изпълнение на задълженията им. Извършващите СМР работници представляват именно „други участници в строителството“, поради което причинените им вреди няма как да бъдат изключени от обхвата на сключената на основание чл. 171, ал. 1 ЗУТ задължителна застраховка. В този смисъл разпоредбата на чл. 4, т. 5 от Наредбата за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството, а както и клаузата от раздел 3, т. 7.5 от Общите условия към полицата, противоречат на законовата разпоредба и не следва да бъдат съобразявани от съда, който е длъжен да постанови решението си в съответствие с по-високия по степен нормативен акт.

С оглед изложеното въззивното решение следва да се обезсили в частта му, с която „Ен Ер Груп“ ООД е осъдено да заплати по предявените от К. Т. С. и С. Н. С. искове по чл. 200, ал. 1 КТ и по чл. 86 ЗЗД за всеки от тях сумата от по 91252,78 лева, на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да спре производството до приключване на н.о.х.д. № 669/2022 г. по описа на Окръжен съд Варна. Въззивното решение следва да се отмени в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „Ен Ер Груп“ ООД обратен иск по чл. 435 КЗ против „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД за заплащане на сумата, за която са уважени първоначалните искове, но не повече от договорения лимит на отговорност, ведно със законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя, поради обусловеността на този иск от иска по чл. 200 КТ, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

По разноските ще се произнесе въззивния съд с оглед разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 240 от 27 февруари 2023 г., постановено по в.гр.д. № 2502/2022 г. по описа на Окръжен съд Варна в частта му , с която „Ен Ер Груп“ ООД е осъдено да заплати по предявените от К. Т. С. и С. Н. С. искове по чл. 200, ал. 1 КТ и по чл. 86 ЗЗД за всеки от тях сумата от по 91 252,78 лева .

ОТМЕНЯ решение № 240 от 27 февруари 2023 г., постановено по в.гр.д. № 2502/2022 г. по описа на Окръжен съд Варна в частта му , с която е отхвърлен предявеният от „Ен Ер Груп“ ООД обратен иск по чл. 435 КЗ против „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД за заплащане на сумата, за която са уважени първоначалните искове, но не повече от договорения лимит на отговорност, ведно със законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане в посочените части от друг състав на Окръжен съд Варна.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: