Отказ на общинска собственост върху застроен имот извън регулация

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 84

гр. София, 11.02.2025 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2502 по описа за 2023 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Н. А. Т. от [населено място], чрез пълномощника му адв. В. И., срещу въззивното решение от 16.03.2023 год. по гр. д. № 713/2022 год. на Плевенския окръжен съд. С него е отменено първоинстанционното решение от 4.05.2022 год. по гр. д. № 6797/2020 год. на Плевенския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от Н. А. Т. против Община Плевен, представлявана от кмета на общината, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване, че общината не е собственик на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], целият с площ от 2 960 кв. м., находящ се в землището на [населено място], м. „К. с.“, при посочените граници.

Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – неприложимост на чл. 19 ЗСПЗЗ по съображения за неправилен извод относно статута на имота като земеделска земя по смисъла на чл. 2, т. 3 ЗСПЗЗ, както и по въпроса за придобивната давност в контекста на последиците от постановеното решение на Конституционния съд № 3 от 24.02.2022 год. по конст. д. № 16/2021 год. Касаторът иска отмяна на въззивното решение и вместо това предявеният от него отрицателен установителен иск за собственост бъде уважен. Претендира и присъждане на разноските по делото.

Ответникът – община Плевен, чрез пълномощника й В. Н., оспорва жалбата по съображенията в постъпилия писмен отговор и в съдебно заседание. Иска въззивното решение да се остави в сила и се присъди юрисконсултско възнаграждение.

Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна - ищецът в производството по делото, отговаря на изискванията за редовност и е насочена срещу въззивно решение, допуснато до касационно обжалване с определение № 2677 от 30.05.2024 год. В него е прието, че произнасянето по въпроса за приложението на чл. 19 ЗСПЗЗ с оглед статута на имота като земеделска земя към момента на коопериране в ТКЗС, наред с останалите предпоставки – да подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и да не е заявена в срок, както и относно доказателствената тежест за това, обосновават необходимостта да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед проверка дали произнасянето по тях не противоречи на представената с изложението съдебна практика.

За да отмени първоинстанционното решение и вместо това да отхвърли предявения от касатора срещу общината отрицателен установителен иск, въззивният съд приел, че макар и допустим поради наличието на правен интерес за ищеца, същият е неоснователен, тъй като имотът има статут на земеделска земя, подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, но не е заявен в срок, поради което и е включен в остатъчния поземлен фонд на общината, съгласно чл. 19, ал. 1, вр. с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Затова и съществуват пречки за придобиването му по давност, като са изложени съображения за липсата на необходимия за това срок към момента на предявяването на иска.

Въззивният съд се е позовал на съставения от общината акт за частна общинска собственост № 43406 от 3.08.2020 год., въз основа на решение на Комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ от 4.12.2009 год., одобрено със заповед на директора на ОД „Земеделие“ по чл. 45в, ал. 7 ППЗСПЗЗ, за определяне имотите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, между които е и процесният. Посочено е още, че същият е включен в одобрения план за земеразделяне, същият не е обжалван, както и че относно този имот няма предявени реституционни претенции по ЗСПЗЗ.

Въззивният съд, макар да се е позовал на приетите заключения на техническата експертиза и на показанията на разпитаните свидетели К., Й. и Т., съдържащи данни за съществуващи в имота сгради преди 1991 год., свързани с дейността на „Обединено помощно стопанство“, гр. Плевен, ликвидирано към 1996 год., не е обосновал въз основа на тях направения извод относно статута на имота. Правилно по принцип е съображението му, че установяването на обстоятелството дали имотът е бил включен в ТКЗС, ДЗС или образувани въз основа на тях организации или на друго предвидено в закона основание имотът е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ е от съществено значение с оглед спора за статута на имота, съответно приложението на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, тъй като в т. н. остатъчен фонд по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не са заявени в предвидените в закона срокове. С оглед на това е обоснован и изводът относно декларативния характер на решението на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ.

Макар и съдът да е посочил съобразяване с практиката на ВКС относно критериите, по които се прави преценката дали един имот подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ с оглед момента на неговото фактическо отнемане и обобществяване, съобразяване и с извършените в него промени и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, като се прецени дали не са налице пречки за възстановяване на собствеността, в случая въззивният съд приел, че липсват доказателства относно застрояването, за да се изключи предназначението на имота като земеделски по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ , т. е. приел, че същият подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.

По въпроса за статута на имот, намиращ се извън регулационния план на населеното място, съдебната практика /Р № 100 от 23.07.10 год. по гр. д. № 3426/08 год. ІV г. о., Р № 249 от 4.07.11 год. по гр. д. № 621/10 год. І г. о. и останалата цитирана такава, вкл. и във въззивното решение/ приема, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Такива земи могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, нито причислявани към ДПФ, както и да не бъдат отнемани юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места, със запазване на собствеността върху тях в реални граници, в зависимост дали са били членове на ТКЗС или не. Такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, а оттук следва, че относно тях не се прилага чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито чл. 19 ЗСПЗЗ. Прието е още, че за тях не съществува забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност, вкл. и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 год., доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени.

Тази съдебна практика се споделя изцяло и от настоящият съдебен състав, включително и относно приетото в нея, че този, който оспорва възможността за придобиване на такъв имот по давност, поради приложението на чл. 19 ЗСПЗЗ, следва да установи правоизключващото си възражение / Р 21 от 4.02.2011 год. по гр. д. № 1327/2009 год. ІІ г. о./. Въззивният съд не се е съобразил с нея и по въпроса за доказателствената тежест на общината, като е приел, че ищецът е следвало да докаже, че процесният имот е бил включен в ТКЗС /стр.17 най-долу от решението/.

Горната съдебна практика, макар и цитирана от въззивния съд, не е съобразена при решаване на спора. Приетите разрешения в нея според настоящият състав на ВКС налагат други изводи по спора, а именно:

Правният интерес от отрицателния установителния иск срещу общината е обоснован от актуването на имота като частна общинска собственост с АЧОбС от 2020 год., като идентичността с имота по плана за земеразделяне в м. „К. село“ с площ 2 960 кв. м. е установена със заключението на техническата експертиза. Данните в нея са за налично застрояване с три сгради: гараж- работилница с три помещения, едноетажна постройка за битови нужди и склад. В този смисъл са и устните обяснения на вещото лице в с. з. на 13.09.2021 год. – съществуват сгради, за които не се намират документи за строеж. Въз основа на събраните доказателства, вкл. и от материалите по т. д. № 428/1994 год. на ПлОС, се установява, че този имот е ползван за дейността на регистрираното през 1983 год. „Обединено помощно стопанство“ /„ОПС“/, обявено в ликвидация през 1996 год., сградите съществуват и към сключване на договорите от 1997 год., но не са нанесени в плана за земеразделяне от 1995 год.

При тези данни за налично застрояване на процесния имот към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ изводът на въззивния съд за статута на имота като земеделска земя е необоснован. Без значение е обстоятелството, че същият е извън регулационния, респ. кадастралния план на селото, без значение е и липсата на документи за построяване на сградите в него. Тъй като имотът е ползван от „ОПС“, учредено 80 - те години, то и построените него сгради са собственост на това стопанско предприятие, впоследствие обявено в ликвидация.

В ЗСПЗЗ са предвидени случаи, в които е изключено провеждане на процедурата по възстановяването на собствеността – напр. чл. 10, ал. 7, чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ, като в тези изключения за възстановяване на собствеността попадат и случаите, в които земите са застроени или върху които са проведени мероприятия, които са пречка за това, като е без значение дали сградите са законно построени /чл. 10б ЗСПЗЗ/.

Ответната община носи доказателствената тежест да докаже наличието на предпоставките за приложението на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, което в случая не е осъществено, въпреки дадените указания на съда в направения доклад по делото /протоколно определение от 23.04.2021 год., с което е обявен за окончателен проекта/. От събраните доказателства се установява, че като застроен със сгради на стопанско предприятие, имотът не е бил земеделски по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, поради което и не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ. Това е релевантното за настоящия спор обстоятелство, обосноваващо извода за липса на предпоставки за приложението на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, на което основание се позовава ответната община при оспорване на предявения срещу нея отрицателен установителен иск. Обратен извод не следва от представените административни актове – решение на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, заповед на директора на ОблД

„Земеделие“, които, както и въззивният съд е посочил, имат само декларативен характер.

Изводът на въззивния съд относно статута на имота към влизане в сила на ЗСПЗЗ противоречи на събраните по делото доказателства, които въззивният съд е бил длъжен да обсъди във връзка с твърдените факти, като реши делото при съвкупната им преценка. Това не е направено, поради което и въззивното решение като неправилно следва да се отмени и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия спорът следва да се реши по същество от касационния съд, като искът бъде уважен.

С оглед този изход на делото ответната община следва да заплати направените от касатора разноски за цялото производство в размер общо сумата 3 622.61 лв. /за първоинстанционното производство се присъжда сума в размер 1221.41 лв. с оглед релевирано възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, за останалите инстанции съгласно представения списък на разноските/.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивното решение № 114 от 16.03.2023 год. по гр. д. № 713/2022 год. на Плевенския окръжен съд и вместо това постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н. А. Т. от [населено място], че Община Плевен, представлявана от кмета й, не е собственик на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], община П., целият с площ 2 960 кв. м., находящ се в землището на [населено място], община П., м. „К. с.“, с посочени вид на територията „земеделска“ и начин на трайно ползване „нива“, при граници: имоти № № ***, ***, ***, ***, *** и ***.

Осъжда Община Плевен, ЕИК 000413974 да заплати на Н. А. Т. от [населено място], ЕГН [ЕГН] направените по делото във всички инстанции разноски в общ размер на 3 622.61 лв. /три хиляди шестотин двадесет и два лева и 61 ст./.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.