Отговорност на водач при причиняване на смърт след заслепяване от насрещен автомобил

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * предели на касационната проверка * предмет на касационно обжалване * приложение на чл. 55 НК * определяне на наказание при условията на чл. 55, ал. 1 НК

Р Е Ш Е Н И Е

№ 127

гр. София, 20 февруари 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : АНТОАНЕТА ДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ : НЕВЕНА ГРОЗЕВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при секретаря Ил. Петкова и

с участието на прокурора Кирил Иванов от ВКП,

като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 1150/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на подс. Н. В. А. чрез адв. Й. Д. срещу решение № 150 от 28.07.2023 г. по внохд № 87/23 г. на Апелативен съд – Пловдив.

В касационната жалба се поддържат трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и е направено искане за оправдаване на подсъдимия, алтернативно за отмяна на съдебния акт и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият не се явява.

Неговият защитник – адв. Д. поддържа касационната жалба, като акцентира на пропуски в дейността на първоинстанционния съд, който неправилно е осъдил подсъдимия за нарушение по чл. 77 от ЗДвП, като не е съобразил,че непосредствено преди разминаването с насрещно движещото се ППС, подсъдимият не е имал физическа възможност да намали скоростта или да спре. Съдът не е обсъдил всички варианти в КАТЕ и от мотивите му не ставало ясно в кой момент пострадалият е станал опасност за движението, като „най- вероятно“ се е намирал зад неустановения по делото автомобил и поради това е попадал в опасната зона за спиране. Настоява се, че подсъдимият не е могъл да очаква появата на пешеходец на пътното платно в този участък от пътя и късния час, поради което не следва да носи наказателна отговорност и следва да бъде оправдан. Направено е алтернативно искане, за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав при АС-Пловдив.

Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна, тъй като не са налице релевираните в нея оплаквания. Съдът не е допуснал нарушение на материалния и процесуален закон, а наложеното наказание е определено правилно на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, поради което въззивното решение следва да остане в сила.

ВКС след като изслуша доводите на страните, в съответствие с предоставените си правомощия и в рамките на поискания касационен контрол намира следното :

Жалбата на подс. А. е неоснователна.

С присъда № 29 от 29.09.2022 г. по нохд № 161/22 г. Окръжен съд- Пазарджик е признал подс. Н. В. А. за виновен в това , че на 1.12.2019 г. на главен път 1-8 км. с З. при управление на МПС /марка/ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата в чл. 77 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Й. П., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. чл. 342, ал.1 и вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НК го осъдил на десет месеца лишаване от свобода, като оправдал подсъдимия по обвинението за нарушение на чл. 20, ал. 1 ,чл. 20, ал. 2, изр. 1, пр. 6 пр. 2, вр. чл. 116 и чл. 21 от ЗДвП.

На основание чл. 66, ал.1 от НК отложил изтърпяването на наказанието за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК осъдил подс. А. да заплати направените по делото разноски.Произнесъл се по веществените доказателства.

Срещу присъдата е подадена въззивна жалба от подс. А., по която е образувано внохд № 87/23 г. С решение № 150 от 28.07.2023 г. АС-Пловдив потвърдил изцяло първоинстанционната присъда и осъдил подс. А. да заплати направените от частния обвинител разноски в размер на 950 лв.

Претенциите на подсъдимия А., обективирани в процесуалния документ, с който е инициирано настоящото производството, са идентични с тези, които е направил във въззивната жалба и на които апелативната съдебна инстанция е дала убедителни и изчерпателни отговори в атакувания пред ВКС акт. Прави впечатление, че касационната жалба е дословен препис на въззивната, като единственото различие в съдържанието им е, че в касационната жалба е добавен един абзац на стр. 4, с който се отправят критики за това, че въззивният съд не е отговорил на възражението на подсъдимия, че „съгласно чл. 74 от ЗДвП, не е имал задължение да предполага неправомерното поведение на пострадалия, който излязъл от банкета в ляво, като в този случай видимостта е била малка или никаква. Макар съдът да е приел за достоверни обясненията на подсъдимия, че е бил заслепен от насрещно движещ се автомобил, не е съобразил, че той не е имал достатъчно време и разстояние за да предотврати удара.“

Всички останали доводи в касационната жалба се отнасят до дейността на първоинстанционния съд и на тях при изпълнение на задължението си да провери изцяло законосъобразността на атакуваната присъда, апелативният съд е дал отговори. Казаното до тук, налага ВКС да припомни, че когато страна в съдебното производство е останала недоволна от постановения съдебен акт и упражнява правото си на жалба / респ. протест/ пред ВКС, тя дължи процесуални усилия за мотивирането й, тъй като чрез жалбата пренася делото в по- горна инстанция и чрез заявените в нея оплаквания, очертава пределите на поискания инстанционния контрол.

Депозираната до ВКС жалба от адв. Д. пренебрегва предписанията в закона по този въпрос, тъй като тя представлява копие на въззивната жалба и с нея е била оспорена обосноваността на присъдата. В този случай жалбоподателят следва да има предвид, че няма да получи отговори от ВКС по въпроса за обосноваността на съдебния акт, тъй като тя не е предвидена като касационно основание. Освен това касаторът следва да има предвид, че двете съдебни инстанции – въззивната и касационната осъществяват различни проверки по своя обхват и разполагат с различни правомощия. На следващо място касационната инстанция не проверява първоинстанционната присъда, а въззивният акт и то само в обжалваната част и само по отношение на обжалвалите лица, поради което всички наведени съображения срещу присъдата и дейността на Окръжния съд остават в страни от вниманието на настоящия контрол.

След изложено до тук, ВКС обсъди оплакванията, които могат да бъдат отнесени към предвидените в закона касационни основания и от тях първо място заема преценката - дали въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения по см. на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК с които да е опорочил процеса на формиране на вътрешното си убеждение. Проверката не сочи на наличие на заявеното касационно основание.

В сърцевината на касационната жалба е поставено искането, ВКС да оправдае подсъдимия, поради недоказаност на обвинението или поради несъставомерно деяние – възможност, която с оглед приетата от въззивния съд фактическа обстановка, следва да бъде отхвърлена. Това е така ,защото ВКС е инстанция по правото и не може да установява нови фактически положения, нито да изменя приетите такива. Тя не може да обсъжда доказателствата по делото по отношение на тяхната достоверност, тъй като това означава да подмени волята на въззвиния съд. В светлината на коментираните правомощия, ВКС не може да приеме, че пострадалият се е намирал в ляво от банкета и е изкочил внезапно зад неустановеното по дело ППС, с което подсъдимият се е разминал, както иска защитата, тъй като е обвързан от фактическите положения залегнали в атакувания съдебен акт.

В настоящия случай ВКС прецени, че установените факти са изведени при спазване на процесуалния закон и правилата на формалната логика и са резултат от обективен и пълноценен прочит на доказателствата по делото. Въззивният съд в своята аналитичната дейност не е допуснал нарушения, които да са го отклонили от изискванията на чл. 13 , чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, нито е пропуснал да отговори на възраженията на защитата относно това дали подсъдимият е имал задължение да предвиди опасността на пътя и дали е разполагал с достатъчно време за реакция са лишени от основание. Той се е справил със задачата си и е дал изчерпателни отговори на поставените въпроси от л. 10 - л. 14 в решението си и независимо от това, че те не удволетворяват страната по делото не изпълват със съдържание претендираното касационно основание. Обсъдена е тезата за случайно деяние и е отхвърлена от въззивния съд с убедителни аргументи. Пострадалият не е навлязъл внезапно от края на пътното платно, а се е намирал на пътя и с оглед конкретната осветеност на късите светлини на фаровете, осигуряваща видимост напред, при възникналото заслепяване, той не е намалил скоростта си на движение и не е преустановил движението на ППС. Съдът правилно е преценил, че опасната зона за спиране е била по -голяма от зоната му за видимост и следователно той е можел да предотврати удара, ако беше спазил предписанието на закона. С неправомерното си поведение по управление на ППС след заслепяването от насрещно движещ се автомобил, той сам се е поставил в невъзможност да стори това, поради което не може да се позовава на случайно деяние и да очаква да бъде оправдан.

В жалбата липсват наведени други относими към касационните основания доводи, поради което обобщаващото становище на ВКС е, че въззивният акт удволетворява критериите на закона, а съдържанието му позволява да се проследи правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите и правото.

С оглед възприетата във въззивния акт фактическа обстановка, контролираният съд е приложил правилно материалния закон, като е счел, че подс. А. следва да отговаря за извършеното от него деяние, което покрива обективните и субективни признаци от състава на вмененото му престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК. Налице е причинно следствена връзка между допуснатото от него нарушение на правилата за движение по пътищата в чл. 77 от ЗДП и настъпилия обществено опасен резултат- смъртта на Й. П..

Наложеното на подс. А. наказание в размер на десет месеца лишаване от свобода не е явно несправедливо, тъй като съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца и е в състояние да спомогне за постигане на целите на чл. 36 от НК. То е резултат от комплексно обсъждане на всички правнозначими обстоятелства, като не се констатират пропуски в логическата дейност на въззивния съд. Отчетени са многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства по см. на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, които са дали основание за определяне на наказание под най- ниския предел „лишаване от свобода“ в правната норма и измежду тях с основание е откроено неправомерното поведение на пострадалия на пътното платно, с което е допринесъл за настъпване на пътното произшествие.

Изложените до тук съображения не предполагат намеса на касационната инстанция , поради което атакувания съдебен акт следва да остане в сила.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 150/ 28.07.2023 г. постановено по внохд № 87/23 г. по описа на Апелативен съд- Пловдив.

Решението е окончателно.

Председател :

Членове : 1.

2.