Отговорност на Държавата за вреди от противоконституционен закон

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50007/2024 г.

гр. София, 24.04.2025 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр.дело № 4010/2021 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД, подадена чрез пълномощник адв. Д. П. - Т. от АК-В., против решение № 264037/17.06.2021 г. по в.гр. д.№ 16420/2019 г. на СГС.
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, основание за отмяна по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК.
Ответната страна в производството Държавата, чрез пълномощник юрк. В. И., оспорва същата с писмен отговор като нередовна. Възразява, че касационната жалба е недопустима относно предявения иск за присъждане на лихва, в останалата част, ако се приеме, че е редовна, я счита за неоснователна.

Предмет на настоящето производство е само произнасянето на въззивния съд по предявения от „Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД против Държавата иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 10 229.37 лв. главница-обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи. В частта по другия иск на „Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД срещу Държавата – този за заплащане на сумата от 3137.87 лв. мораторна лихва за периода от 22.12.2015 г. до 29.12.2018 г., касационната жалба на „Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД е оставена без разглеждане с определението по чл.288 ГПК с № 50003/13.06.2024 г., влязло в сила в тази част като необжалвано.

В откритото съдебно заседание по чл. 290, ал. 1 ГПК страните не изпращат представител,

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С определението по чл. 288 ГПК № 50003 от 13.06.2024 г. по настоящото дело, частичното касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе служебно по приложението на императивна правна норма, когато във въззивната жалба не са посочени конкретни оплаквания за неправилност на обжалвания първоинстанционен акт, като направи преценка за характера на приложима към спора материално правна норма?.

По правния въпрос: Съгласно ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, като съгласно чл.8, ал.2 ГПК те посочват фактите, на които основават исканията си и представят доказателства за тях. При решаването на правния спор по същество, съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната част, а по останалите въпроси (тези, които имат значение за правилността на решението) е ограничен от посоченото в жалбата. От ограниченията в обсега на проверката за правилността на решението (чл. 269, изр. 2 ГПК) се допускат изключения тогава, когато въззивният съд трябва да приложи императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, или когато се охраняват интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения. В тези случаи въззивната инстанция действа служебно, независимо дали във въззивната жалба се съдържат такива оплаквания, респ. и при бланкетна въззивна жалба. Изразеното становище е аргументирано с разрешението, възприето в ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС , основаващо се на чл.4 ГПК (отм.) , която разпоредба, изцяло възпроизведена с чл.5 от действащия ГПК , вменява на съда, и при ограничен въззив, задължението да осигури точно прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не такава на диспозитивно право.

По касационната жалба : С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, въззивното решение в частта, в която е допуснато до касационно обжалване, е неправилно. Подадената от въззивника-ищец бланкетна въззивна жалба, без конкретно изложени в нея оплаквания по правилността на първоинстанционното решение, не ограничават правомощието на въззивния съд да приложи в случая правилно относимите към спора императивни материално правни норми, макар и да не може да променя приетите за установените по делото факти от първоинстанционния съд при липсата на оплаквания за тях.
Съществените по делото въпроси, според обстоятелствената част и петитума на исковата молба, са тези, относими към основанието, на което ответникът Държавата отговаря за причинени на ищеца вреди от приемането на законова норма, обявена в последствие за противоконституционна, и за действието на решението на Конституционния съд съгласно чл.151, ал.2, изр.трето от Конституцията на РБългария, по които въпроси първоинстанционния съд се е произнесъл с решението. Прието е, че е предявен иск за ангажиране деликтната отговорност на Държавата за вреди от противоправно поведение - незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, която отговорност произтича пряко от чл.7 от Конституцията на РБългария, и доколкото отговорността на законодателния орган не е уредена в ЗОДОВ, то се прилага общия граждански закон - ЗЗД. По аргумент, обаче, от чл.151, ал.2, изр.трето от Конституцията на РБ и уреденото с него действие ex nunc на решението на Конституционния съд, с който закон е обявен за противоконституционен, е прието, че действието на този закон за предходен период не е противоправно, събраните от ищеца суми за такси по чл.35а ЗЕВИ не могат да се определят като вреди, защото са събрани по валидно действащ закон, противоправност не следва и от разпоредбата на чл.22, ал.4 ЗКС, която не задължава Народното събрание как точно да уреди последиците от обявения за противоконституционен закон, в частност да приеме закон за възстановяване на паричните суми, поради което липсва елемент от състава на обективната деликтна отговорност и искът подлежи на отхвърляне.
По основанието на иска следва да се съобрази следното: Гаранционно-обезпечителната отговорност на Държавата по чл.7 от Конституцията на РБ, аналогично на тази по чл.49 ЗЗД , възниква по силата на Конституцията, респ. на закона, а нейните основание и граници са уредени в императивни материални разпоредби – горепосочените, също и тези по чл.45, чл.51, чл.52 ЗЗД. Облигационното отношение за обезщетение на причинени вреди възниква не по волята на страните, а от закона, и предвиденият законов източник на вземането обслужва публичния интерес. При преценката за правомерност или неправомерност на поведението на делинквента от значение е съответствието му с императивните правила и норми на закона към момента на деянието. А те, по отношение на Народното събрание като законодателен орган, са уредени в Конституцията на РБ /КРБ/ - чл.5, ал. 1, чл. 62, ал. 1, чл.76, ал.2 от КРБ, според които Народното събрание е длъжно да приема закони, които не противоречат на Конституцията. Посочените норми на КРБ и ЗЗД обслужват не само частния интерес на страните по делото, но и законността, разбирана като задължение на всички правни субекти да спазват онези изисквания на закона, които са в интерес на цялото общество. Поради това по предявения иск с правна квалификация чл.49 ЗЗД , вр. чл.7 от КРБ, въззивният съд има правомощието да приложи правилно нормите, които регулират спорното материално правоотношение, защото те са установени в публичен интерес, провеждат принципа на законност, на института на непозволеното увреждане и произтичащата от него отговорност за делинквента да поправи вредата и обезщети увредения, съответно и границите на отговорност на задължения субект.
В случая въззивният съд, е приел, че въззивната жалба е бланкетна и не може да обсъжда като просрочени направените след срока по чл.259, ал.1 ГПК оплаквания на въззивника, и извън направеното препращане по чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е посочил общо, че не е установил неправилно приложена императивна материално правна норма, без прецезиране коя/кои са тези норми, с което е допуснал нарушение на процесуалния и материалния закон. Не е направил в цялост дължимата преценка, че относими за спора императивни материално правни норми, регулиращи правоотношенията по заплащане на таксата по обявена за противоконституционна норма, са приложени неправилно.
Основателно е оплакването на касатора за неправилност извода на решаващия съд, че не е налице противоправност в поведението на Народното събрание като държавен орган, защото чл.35а ЗЕВИ е била валидно действаща и приложима правна норма в отношенията между страните. Спорът по настоящето дело е за вземане за вреди, произтичащи от заплащане/удържане/ от ищеца на такса по чл.35а и сл. ЗЕВИ в периода 01.01.2014 г.-09.08.2014 г. в размер на общо 10 229,37 лв., за ищеца представлява пропусната полза да получи пълната цена на количеството произведена ел.енергия за посочения период, поради удържането и внасянето на сумата в държавния бюджет в резултат на обявени за противоноституционни норми с решение на Конституционния съд № 13/31.07.2014 г. Спорът попада в обхвата на Тълкувателно решение № 1 от 20.04.2023 по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС (касационното производство беше спряно до приемането на това тълкувателно решение), с което е изяснено, че правното основание на предявен срещу Държавата иск за заплащане на сума – платена/удържана и внесена в държавния бюджет/такса по силата на чл.35а ЗЕВИ, предвид обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици, e непозволено увреждане. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и народните представители по чл. 5, ал. 1, чл. 62, ал. 1 и чл. 76, ал. 2 КРБ и представлява деликт, тъй като е противоправно действие, деликт е и противоправното бездействие на Народното събрание да уреди в срок до два месеца от влизане в сила на решението на Конституционния съд, на имуществените последици след обявяването на закона за противоконституционен, тъй като бездействието е в противоречие на императивна правна норма /чл. 22, ал. 4 ЗКС/. Според същото ТР № 1/20.04.2023 г., неблагоприятните последици за частноправните субекти - производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия съгласно чл. 35а, ал. 3 във връзка с чл. 35б, ал. 1 ЗЕВИ, са вследствие надлежно и законосъобразно изпълнение на задължение за заплащане на държавна такса въз основа на закон, който впоследствие е обявен за противоконституционен, и последвалото неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС, и са вреда за тези частно правни субекти поради неполучена преференциална цена в пълен размер, предвид удържането и внасянето на таксата в държавния бюджет съобразно предвидения в чл. 35а и чл. 35б ЗЕВИ механизъм от обществения доставчик или крайния снабдител. Предвид посоченото тълкувателно решение въззивното решение в частта му, с която този иск е отхвърлен, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, следва да се отмени на основание чл.281, ал. 1, т. 3 ГПК.
Тъй като след отмяната на въззивното решение не се налага извършването на нови или повтарянето на вече извършени от съда процесуални действия, по аргумент за противното от чл. 293, ал. 3 ГПК настоящият състав на ВКС следва да се произнесе по съществото на спора.
По делото е установено, че ищецът е собственик на фотоволтаична централа 99kW, находяща се в УПИ ХІІ-194, кв.19 по плана на с.Могилино, общ.Две могили, обл.Русе; че тази ел.централа е присъединена към електроразпределителната мрежа на „Е.ОН България мрежи“ АД (с наименование „Енерго-про мрежи“ АД в периода 10.09.2012 г.- 29.01.2018 г., понастоящем с наименование „Електроразпределение Север“ АД) по договор от 2010 г. и 2012 г., и са уредени отношенията между тях по продажбата на произведената от тази ел.централа ел.енергия; че за първо, второ и трето тримесечие на 2014 г. от ищеца е била удържана такса по чл.35а ЗЕВИ в размер на 10 229,37 лв. За дружеството-ищец е налице вреда в посочения размер, подлежаща на обезщетяване, защото с удържането на тази сума, имуществото на дружеството е намалено/пропусната е полза/ в причинна връзка с противоправно поведение на лица, за поведението на които Държавата отговаря, като вината на конкретните длъжностни лица е без значение. Отговорността за вреди е на Държавата, защото неин орган е постановил противоконституционния акт, и след това същият този орган противоправно бездейства. Налице са всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, а направените от ответника възражения за обратното, се явяват неоснователни.
Неоснователно е и релевираното в отговора на исковата молба възражение на ответника, че вземането на ищеца е погасено по давност. Настоящото производство е образувано по искова молба, която е заведена в съда на 02.01.2019 г. Най-ранната дата, от която вземането на ищеца става изискуемо по смисъла на чл. 84, ал.3 ЗЗД, е 10.08.2014 г. - когато влиза в сила решение № 13/31.07.2014 г. на КС, и от тази дата най–рано е започнала да тече погасителната давност (в този смисъл е и казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 244 от 26.01.2021 г. по гр. д. № 1732/2019 г., IV г. о. и решение № 50110 от 22.01.2024 г. по гр. д. № 2346/2021 г., III г. о.). Така към 02.01.2019 г. не е изтекъл 5-годишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД и вземането предмет на настоящия спор, не е погасено по давност.
С оглед изложеното въззивното решение в частта, в която искът за главницата е отхвърлен, като неправилно следва да се отмени, и предявеният иск по чл.49 ЗЗД да се уважи са претендираната сума 10 229.37 лв., ведно със законната лихва върху нея от предявяването на иска до окончателното изплащане.
Съобразно този изход на спора, следва да се определи отново и отговорността за разноски по чл.78, ал.1 , ал.3 и ал.6 ГПК , по съразмерност. Според направените от ищеца искания за разноски и доказателства, за първата инстанция на ищеца се дължат от ответника 409,20 лв. за държавна такса, за въззивната инстанция 204,70 лв. за държавна такса и 918,36 лв. за адвокатско възнаграждение, и за касационната инстанция 234,70 лв. за държавна такса. На ответника се дължат от ищеца разноски само за юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция по отхвърления иск за лихва за забава, размерът на това възнаграждение е в дискреция на съда в границите по чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл.37 от Закона за правната помощ, и в случая то се определя от съда съответно на 150 лв. за първата инстанция, и по 100 лв. за въззивната и за касационната инстанции, съобразно цената на иска за мораторна лихва 3137,87 лв. и липсата на фактическа или правна сложност на спора.За горницата над тези размери, присъдените в полза на ответника суми за разноски за първата и за въззивната инстанции, са недължими.
Ето защо, настоящият състав на Второ отделение на Гражданската колегия на ВКС

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 264037 от 17.06.2021 г. по в.гр. д. № 16420/2019 г. на Софийски градски съд, В ЧАСТТА, в която, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 165885 от 15.07.2019 г. по гр.дело № 54/2019 г. на СРС, 128 състав, е отхвърлен предявения от „Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД против Държавата иск за заплащане на сумата 10 229.37 лв. главница-обезщетение за имуществени вреди в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 02.01.2019г., до окончателното плащане, и е осъдено Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД да заплати на Държавата разноски за първата инстанция над 150 лв. и за въззивната инстанция над 100 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на финансите, да заплати на „Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД, с ЕИК 200854248, с.Могилино, обл. Русе, на основание чл.49 ЗЗД, сумата 10 229.37 лв. (десет хиляди двеста двадесет и девет лева и тридесет и седем ст.) главница, представляваща обезщетение за имуществени вреди от пропуснат реализиран приход от цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., в резултат на приемане от 42-то Народно събрание на 04.12.2013г. на новите разпоредби на чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 в Закон за енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение № 13 от 31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014г. на Конституционния съд на РБългария, ведно със законната лихва върху горепосочената главница от 02.01.2019 г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Държавата да заплати „Еко Енерджи – Суворово“ ЕООД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1766,96 лв. разноски по делото за всички съдебни инстанции

ОСЪЖДА „Еко Енерджи – Суворово“ ЕООД да заплати на Държавата основание чл.78, ал.6 ГПК сумата 100 лв. разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: