Обезщетение при пенсиониране на съдия по вписванията с под 10 години стаж

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50262

София, 20.12.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

с участието на секретаря Даниела Цветкова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3923 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 501 от 17.06.2022 г. е допуснато по касационни жалби на Министерство на правосъдието, чрез гл.юрисконсулт Р. касационно обжалване на решение № 389/12.12.2019 г. и на решение №260030/18.09.2020 г., постановени по в. гр.д. № 470/2019 г. на Окръжен съд Враца. С първото решение, въззивният съд е потвърдил решение № 130/14.06.2019 г. по гр.д. № 799/2018 г. по описа на Районен съд Мездра, с което е уважен предявения от Р. Д. Р. против Министерство на правосъдието иск с правно основание чл.222, ал.3 КТ за заплащане на сумата от 5 126,02 лв., ведно със законната лихва от 21.05.2018 г. до окончателното изплащане, а с второто решение е отхвърлена молбата на Министерство на правосъдието за допълване на решение № 389/12.12.2019 г. по в.гр.д. № 470/2019 г. по описа на Окръжен съд Враца в частта за разноските.

Касаторът обжалва основното решение на въззивния съд като поддържа, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуални норми. Твърди се, че въззивният съд е достигнал до неправилни изводи, че Министерство на правосъдието е материалноправно легитимирано до отговаря по предявения иск, както и че нормата на чл.222, ал.3 КТ е приложима в конкретния случай по силата на препращащата разпоредбата на чл.293 ЗСВ. Според касатора, надлежен ответник е Районен съд Оряхово, в който ищцата е изпълнявала трудовите си задължения, въпреки че съгласно разпоредбата на чл.281 ЗСВ съдиите по вписвания се назначават от министъра на правосъдието след провеждането на конкурс. По отношение на решението, постановено по реда на чл.250 ГПК, касаторът поддържа неправилност поради нарушения на нормите на чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК, тъй като съдът не се е произнесъл по доводите във въззивната му жалба, че присъдените от първата инстанция разноски в полза на ищцата, са недължими. В открито съдебно заседание процесуалният представител на касатора поддържа касационните жалби и моли обжалваните решения да бъдат отменени. Претендира разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Ответникът по жалбата – Р. Д. Р-, чрез процесуалния си представител адв. Й., поддържа становище за неоснователност на доводите, изложени в касационните жалби за неправилност на обжалваните решения.

Обжалването на основното въззивно решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали обезщетението по чл.225 ЗСВ изключва приложението на чл.222, ал.3 КТ. По отношение на постановеното по реда на чл.250 ГПК решение касационното обжалване е допуснато служебно на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК поради наличие на вероятност решението да е недопустимо.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен иска с правно основание чл.222, ал.3 КТ, въззивният съд е приел, че задължението за изплащане на претендираното обезщетение е в тежест на Министерство на правосъдието, тъй като съгласно чл.281 ЗСВ съдиите по вписванията се назначават от министъра на правосъдието и се освобождават от него. Изхождайки от разпоредбата на чл.293 ЗСВ, според която за неуредените от закона въпроси се прилага КТ, въззивният съд е приел, че нормата на чл.222, ал.3 КТ е приложима в случая, доколкото в ЗСВ не съдържа уредба за заплащане на гратификационно обезщетение за случаи, при които трудовият стаж е под 10 години. Приел е също така, че са налице всички предпоставки на чл.222, ал.3 КТ – прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата след като е придобила право на пенсия; полагане на труд при същия работодател общо 9 години, 6 месеца и 21 дни и не е налице плащане на обезщетение на същото основание. С оглед изложеното е приел, че на ищцата се дължи обезщетение за два месеца, чиито размер възлиза на 5126.02 лв.

С допълнителното решение съдът е отхвърлил молбата на ответника, с която е поискано произнасяне по обективираното във въззивната жалба оплакване срещу първоинстанционното решение в частта за разноските.

По повдигнатия материалноправен въпрос, настоящият състав на ВКС приема следното:

Съгласно чл.292, ал.3 ЗСВ, при прекратяване на трудовото правоотношение на съдиите по вписванията се изплаща обезщетение при условията на чл.225 ЗСВ, според който при прекратяване на служебното правоотношение съдиите, прокурорите и следователите с повече от 10 години стаж на такава длъжност имат право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат в органите на съдебната власт, но не повече от 20. Законодателят е предвидил в чл. 229 ЗСВ, че за неуредените в съответния раздел въпроси се прилага КТ. Подобен вид обезщетение на работещите в съдебната власт е било предвидено, както в Закона за устройството на съдилищата от 1926 г. – чл.127, така и в Закона за устройство на съдилищата от 1934 г. В чл.136 от последния е посочено, че длъжностните лица, които са навършили 60 годишна възраст и имат най-малко 30 годишна служба, при уволнение, освен по дисциплинарен ред – получават плащане в размер на половин годишна заплата, с всички бюджетни прибавки. Длъжностните лица, прослужили по-малко време получават при уволнение възнаграждение, съгласно Закона за държавните служители и Закона за бюджета на държавата. В закона за устройство на съдилищата от 1976 г. отсъства конкретна правна уредба, но се препраща към Кодекса на труда – чл.220-222 при прекратяване на правоотношението или при отзоваване на съдия. В закона за съдебната власт от 1994 г. правната уредба се съдържа в чл.139г, като разпоредбата на чл.139г, ал.1 е идентична с действащия чл.225, ал.1 ЗСВ. Както е посочено в мотивите на решение № 17 от 8.11.2018 г. по к.д. № 9/2018 г. на КС, в рамките на българското законодателство изплащане на обезщетение при прекратяване на правоотношението с работник или служител /държавен служител/ е предвидено в Кодекса на труда, Закона за държавния служител, Закона за Министерство на вътрешните работи, Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, Закона за Националната служба за охрана и Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“. Задължителен елемент от фактическия състав на обезщетението по КТ и ЗДСл е придобиването на право на пенсия от съответните лица. При останалите законодателни разрешения работникът или служителят има възможност да получи обезщетение при прекратяване на правоотношението, без да се изисква придобиване право на пенсия. Хипотезите, при които не се прилага основният текст за плащане на обезщетение в изброените закони са различни, като най-често свързани с дисциплинарно уволнение. Специфичното е, че в посоченото законодателство /без КТ и ЗДСл/ е налице възможност на тези лица за многократно включване в системата на правоохранителните органи и отбрана, като съществува законова основа за преизчисляване на обезщетението.

Правото на парично обезщетение или разликата между новополагащо се и вече получено такова, е имуществено право, което възниква съгласно разпоредбата на чл.225 ЗСВ при наличието на следните предпоставки: 1/ освобождаване от длъжност като съдия, прокурор, следовател, а по силата на препращащата норма на чл.292, ал.3 ЗСВ и като съдия по вписванията; 2/ повече от 10 години стаж на съответната длъжност и 3/ липса на отрицателните предпоставки по чл.225, ал.2 ЗСВ. Обезщетението по чл.225 ЗСВ е свързано с напускането на системата на съдебната власт и не е свързано с придобиването на право на определен вид пенсия. От друга страна, обезщетението по чл.222, ал.3 КТ възниква при наличие на следните предпоставки: 1/ прекратяване на трудовото правоотношение /без значение на какво основание/; 2/ прекратяването се е осъществило, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и 3/ обезщетение по чл.222, ал.3 КТ не е било изплащано досега. Видно от изложеното, благодарственото обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, изисква наличието на придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което го отличава от обезщетението по чл.225 ЗСВ. Ето защо, следва да се приеме, че двете обезщетения се дължат при наличието на различни фактически състави, и липсата на предпоставките за заплащане на обезщетение по чл.225 ЗСВ, не изключва правото на обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ, стига да са налице предпоставките за неговото възникване, посочени по-горе.

С оглед отговора на повдигнатия въпрос, изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение, се явяват неоснователни.

Правилно въззивният съд е приел, че в конкретния случай са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки за възникване на правото за получаване на гратификационно обезщетение, предвидени в чл.222, ал.3 КТ. С оглед прослуженото време на ищцата при работодателя - 9 години, 6 месеца и 21 дни, правилно е определен и неговия размер – брутното трудово възнаграждение към момента на освобождаването й от длъжност и прекратяване на трудовото й правоотношение поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за срок от два месеца.

При тези съображения настоящата инстанция приема, че решението на въззивния съда, с което е уважен предявения от ищцата срещу касатора иск е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Постановеното от въззивния съд по реда на чл.250 ГПК допълнително решение, с което е отхвърлена молбата на ответника, съдържаща искане за произнасяне по обективираното във въззивната жалба оплакване срещу първоинстанционното решение в частта за разноските, се явява недопустимо. Съгласно чл.248, ал.1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяване, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното от него решение в частта му за разноските само ако е представила предвидения в чл.80 ГПК списък, като по изменението съдът се произнася в закрито съдебно заседание с определение, което може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Съдържащото се във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение оплакване срещу решението в частта за разноските, представлява искане по чл. 248 ГПК за изменението в частта за разноските и компетентен да се произнесе по него е първоинстанционният съд, поради което въззивният съд е следвало да му изпрати делото за произнасяне по искането с правно основание чл.248 ГПК или преди разглеждане на въззивната жалба, или след постановяване на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, а не да се произнася с допълнително решение по чл.250 ГПК. Горното налага обезсилване на допълнителното решение. След връщане на делото на първоинстанционния съд, последният следва да се произнесе по реда на чл.248 ГПК по обективираното във въззивната жалба оплакване срещу решението му в частта за разноските, което определение ще подлежи на обжалване пред въззивния съд съгласно чл.248, ал.3 ГПК.

При този изход на спора, на касатора не се дължат разноски за производството пред касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 389/12.12.2019 г., постановено по в. гр.д. № 470/2019 г. по описа на Окръжен съд Враца.

ОБЕЗСИЛВА решение №260030/18.09.2020 г., постановено по реда на чл.250 ГПК по в.гр.д. № 470/2019 г. по описа на Окръжен съд Враца.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: