Права при дарение на имот от лице, придобило го с отменено съдебно решение

Текстът на акта

Ключови фрази

9
Р Е Ш Е Н И Е

№ 760

гр. София, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

При участието на секретаря Анжела Богданова…………………………………..

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2634 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. И. В., представляван от адв. И. П., срещу въззивно решение № 120/ 23.02.2023 г. по възз. гр. д. № 407/2022 г. на Софийския окръжен съд, в частта му, с която е отменено решение № 260023/08.12.2021 г. по гр.д. № 457/2019 г. на Етрополския районен съд в частта, с която на основание чл. 108 ЗС е осъдена Е. И. В. да предаде на Т. И. В. владението на 1/2 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ парцел.... в кв. ...по регулационния план на [населено място], с площ от 487 кв.м, урегулиран, заедно с построените в него къща, лятна кухня и гараж, при граници - улица, Н. Г., наследници Т. В., наследници П. К. и Ц. М.. Вместо това, с постановеното въззивно решение в обжалваната му част е отхвърлен предявеният от касатора срещу Е. В. иск по чл. 108 ЗС за посочения имот.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответните страни по жалбата – Е. В., чрез адв. Я. Д., и И. В., чрез адв. Ю. С., в писмените си отговори и становища поддържат, че жалбата е неоснователна, а решението в обжалваната му част е правилно и законосъобразно.

С определение № 1909/18.04.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за възможността въззивният съд при проверката за законосъобразност на обжалваното решение да се произнася по невъведени от страната в производството пред първата инстанция и с въззивната й жалба доводи и възражения и служебно да приложи по аналогия императивна материалноправна норма.

По тези въпроси следва да се съобразят задължителните указания по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, като съгласно чл. 8, ал. 2 ГПК те посочват фактите, на които основават исканията си и представят доказателства за тях. При решаването на правния спор по същество, съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната част, а по останалите въпроси (тези, които имат значение за правилността на решението) е ограничен от посоченото в жалбата. От ограниченията в обсега на проверката за правилността на решението (чл.269, изр. 2 ГПК) се допускат изключения тогава, когато въззивният съд трябва да приложи императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, или когато се охраняват интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения. В тези случаи въззивната инстанция действа служебно, независимо дали във въззивната жалба се съдържат такива оплаквания. Разрешението произтича от целта на въззивното производство – повторно разрешаване на материалноправния спор, което е свързано с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Основната функция на съда – да осигури прилагането на закона, не може да зависи от волята на страните, когато трябва да се приложи императивен материален закон, установен в обществен интерес.

От изложеното следва, че когато въззивният съд служебно прилага императивна норма, той е длъжен да изложи мотиви - тези негови действия от какво са обусловени, коя е прилаганата императивна материалноправна норма и какъв е защитаваният обществен интерес, който изисква такава намеса. Същевременно, задължителните постановки по т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК не предвиждат възможност въззивният съд служебно да субсумира фактите и обстоятелствата по делото под императивна правна норма, чийто фактически състав е неприложим за спора нито пряко, нито по аналогия и никоя от страните не е въвела като предмет на делото такива факти и твърдения, респ. – съответни оплаквания във въззивната жалба. Принципът на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) се съблюдава във всички инстанции, както спрямо ищеца, така и по отношение защитата на ответника. Съдът не правораздава по своя инициатива и не може да основе решението си на невъведени от страните факти и възражения.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери въззивното решение в обжалваната му част съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

По предявен от И. И. В. иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с решение от 22.12.2011 г. по гр. д. № 367/2011 г. на Районен съд – Етрополе е бил обявен за окончателен предварителен договор от 05.05.2011 г. за продажба на процесния недвижим имот, сключен между ответниците – продавачи И. Т. В. и К. И. В., и ищеца – купувач И. В. (син на продавачите).

Това решение е отменено по реда на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК с решение № 197/11.11.2019 г. по гр. д. № 4661/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о. В отменителното производство е установено, че ответницата К. В. е починала на 28.12.2011 г. - в хода на висящия исков процес (в срока за обжалване на решението на РС), но наследникът й по закон – Т. В. (син) не е конституиран като ответник по делото. На 11.02.2018 г. е починал и ответникът И. В.. Правоприемник на ответниците е синът им Т. В., а ищецът И. В. е негов брат. С назначената от ВКС съдебно-почеркова експертиза е установено, че подписите на ответниците в изпратените им съобщения за представяне на отговор по чл.131 ГПК, както и тези в договора за правна защита за представляващия ги адвокат, не са изпълнени от тях. Предвид това е прието, че ответниците въобще не са били уведомени и не са узнали за процеса. Поради констатираните процесуални нарушения на правото на участие и защита на ответниците по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, както и лично на молителя като техен процесуален правоприемник, ВКС е отменил решението на районния съд и е върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен състав от фазата на връчване на препис от исковата молба и доказателствата към нея и за осъществяване на процедурата по чл. 131 ГПК.

При новото разглеждане на спора по чл. 19, ал. 3 ЗЗД първата инстанция е приела за основателно възражението на ответника, че предварителният договор е нищожен, тъй като липсва съгласие от страна на обещателите И. и К. В. за сключването на такъв договор. С приетото експертно заключение е установено, че подписите и ръкописно изписаните имена в предварителния договор, в разписката за получена от В. продажна цена на имота и във всички представени декларации по чл. 264, ал. 1 ДОПК и чл. 25 ЗННД не са изпълнени от тях. Липсата на волеизявление на продавачите за възникване на облигационна връзка с ищеца - купувач, обуславя нищожност на договора в хипотезата на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, поради което на това основание искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен. В тази част постановеното първоинстанционно решение не е обжалвано и е влязло в сила.

По предявения от Т. В. насрещен иск по чл. 108 ЗС, по делото е прието за установено, че с нотариален акт № .../21.03.2013 г., т. I, рег. № 978, нот.дело № ../2013 г. ответникът И. В. е дарил процесния недвижим имот на дъщеря си – ответницата Е. В.. За да отмени решението на първата инстанция по иска по чл. 108 ЗС спрямо ответницата Ел.В. и да отхвърли претенцията, въззивният съд е посочил, че доколкото съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД подлежи на вписване, то приложима по аналогия е разпоредбата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД - развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба. В периода от датата на влизане в сила на първото решение по гр.д. № 367/2011 г. на РС – Етрополе и до вписването на 03.12.2018 г. на молбата за неговата отмяна, респ. до постановяването на решение № 197/11.11.2019 г. по гр. д. № 4661/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., обявеният за купувач И. В. е бил действителен собственик на процесния имот и през 2013 г. валидно го е дарил на дъщеря си, като сделката е породила целения транслативен ефект. Придобитите от надарената права не отпадат с последващото постановено и влязло в сила решение на районния съд, с което искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен, поради установена на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД нищожност на предварителния договор. Ел.В. запазва правата си на собственик по силата на закона, независимо от отпадането на правните последици на отмененото решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, което е легитимирало праводателя й като собственик към момента на дарението. Следователно, тя е собственик на процесния имот и сега, което изключва правото на собственост върху наследствената 1/2 ид.част на ищеца по ревандикацията Т. В.. В мотивите на въззивното решение е посочено, че макар такива факти и възражения да не са наведени нито пред районния съд, нито във въззивната жалба на Ел. В., обсъждането им е задължително, тъй като съдът е длъжен да съобрази и приложи по аналогия установената в публичен интерес материалноправна норма по чл. 88, ал. 2 ЗЗД. В заключение е направен извод, че претенцията с правно основание чл. 108 ЗС срещу Ел.В. е неоснователна и следва да се отхвърли.

Предвид отговора на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, касационната жалба е основателна, а въззивното решение в обжалваната му част е неправилно - постановено е в нарушение на процесуалния и материалния закон.

Нормата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, която въззивният съд е счел, че е приложима в случая по аналогия и това може да бъде направено служебно (без съответно твърдение на страната и оплакване във въззивната жалба), е неотносима за спора по иска по чл. 108 ЗС предявен срещу ответницата Ел.В., в която част въззивното решение е предмет на касационен контрол.

С разпоредбата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД се защитават правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба за разваляне на договори, подлежащи на вписване. Това са тези трети лица, които са придобили права по действителна сделка с лице, което към момента на сключването й се е легитимирало като собственик. По силата на посочената норма третите лица се защитават от обратното действие, което има развалянето на валидно възникнало договорно правоотношение, но поначало вписването не дава защита на третото лице, когато актът на неговия праводател е нищожен, или унищожен.

В случая, фактическият състав на чл. 88, ал. 2 ЗЗД е неприложим, тъй като нито решението на ВКС за отмяна на първоначалното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (с което за окончателен е обявен предварителен договор, който страните не са сключвали – т.е. несъществуващ договор), нито второто решение, с което искът по чл. 19 ал. 3 ЗЗД е отхвърлен (поради установена нищожност на предварителния договор), не се приравняват и не осъществяват хипотезата на искова молба за „разваляне на договор” за прехвърляне на вещни права. Отделно от това, въззивният съд не е съобразил, че за настоящия спор правилото по чл. 88, ал. 2 ЗЗД не би било приложимо и по аналогия, защото на разваляне подлежат действителните договори – тези, за които страните са постигнали съгласие по предмета на сделката (съдържанието на насрещните права и задължения). Когато договор по чл. 19, ал. 1 ЗЗД не съществува, защото такъв въобще не е сключван, отсъствието на облигационна връзка и нейните правни последици в този случай не могат да се заместят от решението на съда, доколкото това би означавало собственикът да бъде лишен от правото си на собственост без правно основание - без да е поемал задължение да се разпореди с вещта.

В тази връзка, изцяло в нарушение на материалния и процесуалния закон въззивният съд е пренебрегнал релевантни за спора факти и обстоятелства, установени в отменителното производство пред ВКС и при повторното разглеждане на спора пред РС, а именно: че наследодателите – ответници по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не са могли да узнаят за делото (призовките им за подаване на отговор на исковата молба не са получени от тях и други съобщения не са им връчвани); същите не са били надлежно представлявани от адвокат (договорът за адвокатска защита не е подписан от тях); първото постановено решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е обявено на страните в единственото проведено на 22.12.2011 г. съдебно заседание (в присъствието лично на ищеца и на мнимия пълномощник на ответниците), от когато е започнал да тече срокът за въззивно обжалване; ответницата К.В. е починала в хода на висящия процес при първото разглеждане на делото, но наследникът й Т.В. не е конституиран за участие с оглед правата му върху имота (за 1/6 ид.ч. към 28.12.2011 г.), които е придобил по наследствено правоприемство и в същото процесуално качество. Въззивната инстанция е игнорирала правното значение на тези факти, включително на безспорно установеното, че нито един от документите, представени от ищеца като доказателства за основателността на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, не съдържа изявление на ответниците и не е подписван от тях, т.е. - наследодателите приживе не са поемали задължение за продажба на имота си на техния син - купувача И. В.. В тази насока не е зачетено и установителното действие на отхвърлителното решение по спора по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, че процесният предварителен договор е нищожен, поради отсъствие на изразено съгласие от страна на обещателите за сключване на такава сделка. Тези обстоятелства имат значение за производството по иска по чл. 108 ЗС, тъй като при разрешаване на спор за собственост, когато страните се позовават на вещни права, придобити по деривативен способ, съдът има задължение да прецени не само валидността на последната сделка, но и валидността на предходните, за които са представени доказателства. Ако някоя от тях е нищожна, то последващите я сделки, макар да са валидни, не могат да породят вещноправен ефект, защото вещни права могат да бъдат прехвърлени само от собственик. Предвид това, необосновани и в явно противоречие с фактите и обстоятелствата по делото са изводите на въззивния съд, че купувачът Ив.В. е бил „действителен собственик” на имота в определен период от време и е могъл да транслира права, каквито в действителност не е притежавал, т.е. – да се разпореди и с чужди права; както и за приложимостта на защитата по чл. 88, ал. 2 ЗЗД спрямо приобретателката на имота по договора за дарение, сключен с праводателя й Ив.В..

Съгласно чл. 227 ГПК, при законно правоприемство в процеса правоприемникът замества праводателя си и основава правното си положение на правното положение на своя праводател. В случая, по иска по чл. 108 ЗС ищецът Т.В. е претендирал правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от имота, придобита по наследствено правоприемство в хода на процеса от праводателите му – К. и И. В., за които е установено, че са притежавали процесния имот и не са се разпореждали с правото си на собственост. Ответницата по иска по чл. 108 ЗС е основала легитимацията си на собственик на договора за дарение, сключен с нейния праводател – ответникът И. В., за който към датата на сделката (2013 г.) се установява, че е могъл да се разпореди само със съсобствената си наследствена (към същия момент) 1/6 ид.ч. от имота. Собственици на останалите идеални части са били И. В. (на 4/6 ид.ч. – лично и като наследник на съпругата си К.В.) и Т. В. (на 1/6 ид.ч.).

В практиката на ВКС е изяснен въпросът, че в случаите, при които спорещите страни претендират да са придобили вещни права върху един и същ имот, но от различни праводатели, за решаването на спора за собствеността от значение е чий праводател е бил действителен собственик на имота, а не кой от тях е вписал по-рано акта за придобиване на собствеността, с който се легитимира. Вписването на актове за придобиване на собственост не дава защита на несобствениците или на лицата, които са придобили имот от праводатели, които не са собственици, спрямо действителните собственици на спорния имот. Основен принцип в правото е, че никой не може да прехвърли права, каквито не притежава („Nemo dat quod non habet“), като при исковете за собственост от този принцип произтича непротивопоставимостта на извършеното прехвърляне на чужда вещ. Прехвърлянето на чужда вещ, както и последващите разпоредителни действия с нея са непротивопоставими на действителния собственик, независимо от вписването на съответните сделки и без оглед на това дали и кога е вписана исковата молба, с която действителният собственик претендира правото си на собственост.

Предвид изложеното, праводателят на ответницата Е. В. е могъл да прехвърли към 2013 г. само собствената си наследена част от имота (1/6 ид.ч.). Като се е разпоредил и с частите на другите съсобственици, той е дарил отчасти чужд имот, което разпореждане по отношение на действителните съсобственици е непротивопоставимо и ответницата Ел.В. не е придобила правото на собственост върху тях. След смъртта и на наследодателя И. В., дарението в полза на Ел.В. поражда действие до размера на наследената от праводателя й (неин баща) 1/2 ид.ч. от имота, а за останалата 1/2 ид.ч. сделката е непротивопоставима на другия съсобственик по наследяване – Т. В..

Не на последно място, при постановяване на въззивното решение в обжалваната му част по ревандикационния иск срещу Ел.В., съдът не е зачел и формираната сила на пресъдено нещо по същия иск, предявен срещу другия ответник И. В.. За спора за собственост между ищеца Т.В. и ответницата Ел.В., влязлото в сила първоинстанционно решение по иска по чл. 108 ЗС срещу нейния праводател (по договора за дарение) И. В. има обвързващо действие досежно признатото за установено, че ищецът е придобил по наследство и е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот. Първоинстанционното решение в тази му необжалвана от страните част, със сила на пресъдено нещо установява, че правото на собственост на ищеца Т. В. върху 1/2 ид.ч. от имота, възникнало от наследствено правоприемство, съществува не само към деня на приключване на устните състезания в процеса, но че то е съществувало и в миналото, когато е придобито и не е отчуждено от патримониума на наследодателите И. и К. В..

Предвид изложеното, ищецът е доказал претендираното право на собственост върху 1/2 ид.ч. от имота на твърдяното основание – наследствено правоприемство от родителите му, които са били собственици на недвижимия имот и не са се разпореждали с него приживе в полза на ответника Ив. В.. С договора за дарение последният не е могъл да транслира на дъщеря си Ел.В. права в по-голям обем, отколкото е притежавал. При съобразяване с настъпилите факти до датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция (чл. 235, ал. 3 ГПК), сделката е породила вещно-правен ефект за 1/2 ид.част от имота и до този размер правото на собственост на Е. В. е неоспоримо (и не се претендира от ищеца). За останалата 1/2 ид.ч. ответницата не е придобила вещни права, които да се защитават от по-късния момент на вписване на молбата за отмяна и исковата молба по чл. 108 ЗС.

Неоснователно е възражението на ответницата, че като добросъвестен владелец е станала собственик на целия имот на основание изтекла петгодишна придобивна давност от сключването на договора за дарение. Добросъвестно е владението по смисъла на чл. 70 ЗС, когато владелецът е придобил вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, или че или предписаната от закона форма на сделката е била опорочена. В случая, презумпцията за добросъвестност следва да се счита опровергана с оглед конкретно установените данни за семейните отношения с наследодателите и изключително близката родствена връзка между надарената и нейния праводател (дъщеря и баща). Освен това, ответницата не е демонстрирала по никакъв начин, че свои имота и е отблъснала владението на другите по това време съсобственици - нейният дядо И. В. (който е починал едва през 2018 г.), или на чичо си Т. В.. За осъществяването на състава на чл. 79 ЗС, владението като фактическо състояние трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно и несъмнено. За да настъпят последиците на изтеклата придобивна давност, наред с останалите предпоставки, е необходимо още владението върху вещта да бъде явно, т.е. то да не е установено по скрит начин и фактическата власт да се упражнява така, че всеки заитересуван да може да научи за нея. Владение върху чужда вещ, упражнявано по начин, който не дава възможност на собственика й да научи за него и да защити правата си, не води до такава последица. Скритото владение е опорочено и не е годно да породи правните последици на придобивна давност спрямо лицата, които в случая не са знаели за завладяване на правата им и по тази причина не са могли да се защитят. Освен това, дори и хипотетично не може да се приеме, че от 2013 г. касаторката е владяла процесния имот (лично или чрез своя баща) за себе си, тъй като с договора за дарение е учредено вещно право на ползване върху имота в полза на дарителя Ив.В.. Предвид изложеното, върху спорната 1/2 ид.ч. от имота за заявения с исковата молба период на осъществявано владение не е изтекла нито дългата, нито кратката придобивна давност.

Предвид всичко изложено, въззивното решение като незаконосъобразно и необосновано следва да се отмени в обжалваната му част. Вместо това следва да се постанови ново решение по съществото на спора, с което предявеният от касатора Т. В. срещу ответницата Е. В. иск по чл. 108 ЗС за собствеността върху 1/2 ид.част от процесния недвижим имот да бъде уважен като основателен и доказан.

При този изход на делото, на касатора се дължат разноските за производството, които съгласно представените списък по чл. 80 ГПК и доказателства за сторени разходи възлизат общо на сумата 3 184 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 120/23.02.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 407/2022 г. по описа на Софийския окръжен съд, в обжалваната му част по предявения от Т. И. В., с ЕГН – [ЕГН], срещу Е. И. В., с ЕГН – [ЕГН], иск по чл. 108 ЗС.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

По предявения иск по чл. 108 ЗС ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответницата Е. И. В., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], ет..., ап..., че ищецът Т. И. В., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] е собственик на основание наследствено правоприемство на 1/2 идеална част от недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ УПИ ....., в кв.... по регулационния план на [населено място], с площ от 487 кв. м., заедно с построените в имота къща, лятна кухня и гараж, при граници: улица, Н. Г., наследници на Т. В., наследници на П. К. и Ц. М., и ОСЪЖДА Е. И. В. да предаде на Т. И. В. владението върху собствената му 1/2 ид.част от този имот.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Е. И. В., с ЕГН – [ЕГН], да заплати на Т. И. В., с ЕГН – [ЕГН], направените за производството разноски в размер на сумата 3 184 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.