Осъждане за умишлено удряне на полицай при бягство през КПП по време на COVID пандемията

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 578
гр. София, 22 декември 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети декември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЯНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Петя Маринова

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 901/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по касационна жалба на подсъдимия И. В. Б., подадена чрез защитника му адв. В. П., срещу въззивно решение № 121/01.08.2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 75/2025 г. по описа на съда.

С жалбата се релевират и трите касационни основания. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е обосновано с оплаквания, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си за мотивиране на постановения от него съдебен акт съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК и чл. 305, ал. 3 НПК; че не е ясно по какъв начин е изградил вътрешното си убеждение относно приетите за установени факти и правните изводи, които те налагат, тъй като въззивното решение възпроизвеждало дословно мотивите на първоинстанционната присъда; че не е основал вътрешното си убеждение на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като така нарушил принципа за невиновност, прогласен в чл. 6, § 2 ЕКЗПЧОС и чл. 16 НПК; че обжалваното решение почива изцяло на предположения - за скоростта на движението на мотоциклетиста (“висока скорост“), за начина на движението му върху пътното платно, за механизма на причиняване на телесното увреждане - начина на съприкосновение на крака на мотоциклетиста спрямо крака на пострадалия и спрямо самия мотоциклет, а оттам и предположение за умисъла на подсъдимия; че въззивният съд въобще не е обсъдил и не е подложил на критичен анализ показанията на четиримата свидетели очевидци; че не е положил всички усилия за изясняване на обективната истина чрез попълване на доказателствения материал, като е отказал допускането на комисийна съдебно-медицинска автотехническа и физико-механична експертиза, която да отговори на въпросите какво е било движението на мотоциклет и мотоциклетист в момента на удара - посока и скорост; каква е била посоката и силата на въздействие върху крака на мотоциклетиста, върху мотоциклета и върху крака на пострадалия; какво е било положението на крака на мотоциклетиста спрямо мотоциклета, спрямо собственото му тяло, спрямо пътя и спрямо крака на пострадалия; какъв е механизмът на получаване на травматичните увреждания при пострадалия и при подсъдимия, като бъдат разгледани всички възможни хипотези на начина движение, посока и положение на крака на подсъдимия, ъгъл на отклонение, начинът на предпазване на подсъдимия.

Касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 НПК е мотивирано с оплаквания в няколко насоки. Първата е, че при единствено безспорно установените факти на съприкосновение между крака на пострадалия и подсъдимия, настъпило докато подсъдимият е управлявал мотоциклет, а пострадалият е бил на пътното платно, е налице непредпазливо причиняване на телесна повреда, но че прилагайки правната квалификация за умишлено деяние съдът е допуснал грубо нарушение на материалния закон. Втората е по отношение на квалифициращото обстоятелство средната телесна повреда да е причинена на пострадалия Д. М. в качеството му на полицейски орган при изпълнението на службата му. Оплакването в тази насока е подкрепено с доводи, че пострадалият М., макар и притежаващ качеството полицейски служител, в момента на увреждането не е бил на посоченото място за осъществяване на службата, защото тя се осъществява по определен ред, а не някъде; че в случая задължението на пострадалия е било да осъществява контрол на определеното му със заповедта и плана-разстановка на директора на ОД на МВР място, поради което той е трябвало да бъде именно на така посоченото с плана-разстановка място, което се е намирало на кръстовището за населеното място [населено място], но че разстоянието между двете точки, на които е следвало да бъде и на които реално е изпълнявал задължението си М., не е „няколко метра“, както е посочил въззивният съд, а е повече от 1 км. Третата насока е, че не са се събрали никакви доказателства подсъдимият да е извършил престъплението по чл.355 ал.2 във вр.ал.1 НК и че признавайки го за виновен и осъждайки го за това престъпление, съдът е допуснал нарушение на материалния закон.

Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК е обосновано с оплакване срещу размера на наказанието, като се визират както размера на определеното по реда на чл. 23 ал.1 НК общо наказание лишаване от свобода, така и размера на присъединеното на основание чл. 23 ал.3 НК наказание глоба. Недоволството от размера на тези наказания е мотивирано с твърдения, че от момента на извършване на деянието до момента на наказването е изминал период от 5 години, като това забавяне не се дължи на някакво неправомерно поведение от страна на подсъдимия; че този срок задължително е свързан с приложението на чл.55 НК и че в случая, неприлагайки нормата на чл.55 НК, съдилищата са постановили наказание, което не съответства на целите на закона и в този смисъл присъдата се явява и несправедлива. Претендира се, че компенсацията на нарушеното право на справедлив процес в разумен срок би могла да бъде реализирана с определяне на наказание при условията на чл. 55 НК, тъй като за подсъдимия просрочието се явява изключително по характера си смекчаващо обстоятелство, при което и най-лекото, предвидено в закона наказание се оказва несъразмерно тежко. Изтъкват се и обстоятелствата, че подсъдимият не е бил болен, не бил в контакт с болни и че въобще действията му не са били насочени към осъществяване на някакъв контакт за разнасяне на болестта. Излагат се доводи, че съдът въобще не се е мотивирал каква цел ще постигне, засягайки сериозно финансовите възможности на подсъдимия, нито пък какъв пример ще бъде това тежко наказание за останалата част от обществото.

В жалбата е отправена молба към касационния съд да отмени изцяло решението на АС-Велико Търново и да оправдае подсъдимия И. Б., като е формулирано и алтернативно искане – да върне делото за ново разглеждане на въззивния съд.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия И. Б. адв. П. поддържа касационната жалба, както и изложените в нея съображения, които в синтезиран вид отново поставя на вниманието на ВКС. Счита, че единствената присъда по отношение и на двете престъпления е следвало да бъде оправдателна, поради което намира първоинстанционната присъда и потвърдителното решение на въззивната инстанция за незаконосъобразни.

В лична защита подсъдимият И. Б. заявява, че е съгласен с казаното от защитника си. Твърди, че не е ритнал този човек (пострадалия). В последната си дума изразява желание да бъда оправдан.

В съдебно заседание представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Счита, че атакуваното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба. Относно размера на наказанието сочи, че са отчетени смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, но че те не са многобройни, за да налагат приложението на чл.55 НК. Моли да бъде оставено в сила решението на въззивната инстанция.

ВКС, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 15/19.11.2024 г. на Окръжен съд-Габрово, постановена по НОХД № 189/2024 г. по описа на съда, подсъдимият И. В. Б. е признат за виновен в това, че на 12.04.2020 г., около 17,04 часа, на първокласен път /път/, КПП /пункт/ в [община], причинил средна телесна повреда на Д. И. М. в качеството му на полицейски орган в Областна дирекция на МВР - /населено място/ на длъжност „полицейски инспектор V степен“ в група „Охрана на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ към РУ-/населено място/ при ОД на МВР/населено място/, изразяваща се в закрито многофрагментно разместено вътреставно счупване на големия пищял на лявата подбедрица в областта на колянната става и счупване на главичката на малкия пищял на лявата подбедрица, довело до трайно затрудняване на движението на левия долен крайник за срок на обездвижване около два месеца и срок на нетрудоспособност около седем - осем месеца, при благоприятно протичане на оздравителния период, чрез нанасяне на силен директен удар с изпънато напред ляво ходило (подметка на обувката) при управлението с висока скорост на мотоциклет /марка/, модел /модел/ 900 куб.см., без поставена регистрационна табела с [рег.номер на МПС] , по стоящия ляв опорен (в момента на удара) крак на пострадалия, като деянието е извършено при изпълнение на службата на Д. И. М., който на КПП 2 [населено място] изпълнявал задълженията си за контрол на целта на пътуване на гражданите и пропускане преминаването им на входно-изходната артерия на [населено място], възложени му с план-разстановка на силите и средствата, утвърдена на 10.03.2020 г. от директор на ОД МВР -/населено място/ , поради което и на основание чл. 131, ал. 2, предл. 4, т. 2 във вр. с чл. 129, ал. 1 НК е осъден на три години лишаване от свобода.

Със същата присъда подсъдимият И. В. Б. е признат за виновен и в това, че на 12.04.2020 г., около 17,04 часа, на първокласен път /път/, КПП-2 /населено място/ в [община], нарушил мерки, издадени против разпространението и появяването на заразителна болест по хората, определени със Заповед № РД-01-143 от 20.03.2020 г., изм. и доп. със Заповед № РД-01-153 от 25.03.2020 г. на министър на здравеопазването, издадени на основание чл. 61, ал. 2 от Закона за здравето, като не е изпълнил задължението си да не напуска пределите на [населено място] без да има неотложна причина за това, която да удостовери по установения ред, като деянието е извършено по време на извънредна епидемична обстановка на територията на Република България, свързана с епидемичното разпространение на COVID-19 и съществуващата непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите, обявена с решение от 13.03.2020 г. на Народното събрание, обнародвано в ДВ бр. 22 от 13.03.2020 г., поради което и на основание чл. 355, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК е осъден на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лв. в полза на държавата.

С присъдата на основание чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия И. В. Б. е определено общо наказание измежду наложените му за горните престъпления наказания лишаване от свобода, а именно - три години лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата на основание чл. 23, ал. 3 НК към определеното на подсъдимия И. В. Б. общо наказание е присъединено наказанието глоба в размер на 10 000 лв. в полза на държавата.

С присъдата на основание чл. 45 и чл. 52 ЗЗД.подсъдимият И. В. Б. е осъден да заплати на Д. И. М. сумата в размер на 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от престъплението по чл. 131, ал. 2, предл. 4, т. 2 във вр. с чл. 129, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от датата на причиняване на вредата - 12.04.2020 г. до окончателното изплащане, като предявеният от Д. И. М. против И. В. Б. граждански иск с правно основание чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 30 000 лева до пълния предявен такъв от 50 000 лв. като недоказан и неоснователен.

С присъдата на основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият И. В. Б. е осъден да заплати и разноските по делото: - на частния обвинител и граждански ищец Д. И. М. сумата в размер на 4000 лв., представляваща направени разноски за възнаграждение на адвокат; - в полза на държавата по сметка на ОС-Габрово държавна такса върху уважената част от гражданския иск в размер на 1200 лв., както и държавна такса в размер на 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист; - направените в досъдебната фаза на процеса разноски, от които 4454,30 лв. по сметка на ОП - Габрово и 69,90 лв. по сметка на ОД на МВР [населено място]; - по сметка на ОС-Габрово сумата в размер на 1004 лв. разноски по делото, както и сумата в размер на 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.

С присъдата на основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК е отнето в полза на държавата вещественото доказателство мотоциклет /маркал/, модел /модел/ с идентификационен номер /номер/, без поставена регистрационна табела, ведно с един брой ключ с черна ръкохватка с надпис /надпис/, намиращ се на отговорно пазене при подсъдимия И. Б., като е постановено също след влизане на присъдата в сила вещественото доказателство един чифт обувки, кафяво-сини, с връзки, с надпис на езиците „W.", размер 44, да се върне на подсъдимия И. Б..

По жалба на защитника на подсъдимия срещу горната присъда пред Апелативен съд-Велико Търново е било образувано ВНОХД № 75/2025 г. Същото е приключило с постановяването на атакуваното пред касационната инстанция въззивно решение № 121/01.08.2025 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.

Касационната жалба е допустима от формална гледна точка - подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл.253 т.2 НПК; в законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок; срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 НПК.

Доколкото ВКС се произнася единствено по надлежно релевирани касационни основания, се налага да бъдат направени предварителни уточнения, определящи пределите на настоящата касационна проверка.

Под формата на претенция за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т.2 НПК в част от съдържанието на жалбата са залегнали оплаквания срещу обосноваността на въззивното решение и в частност срещу верността и правилността на възприети от въззивния съд фактически констатации. Такива са възраженията на стр.2 от жалбата, с които, от една страна, се поставя под съмнение преценката на въззивния съд, че някой от свидетелите–очевидци (Д. М., Н. Т., С. С. и Д. А.) е могъл да види, че управляваният от подсъдимия мотоциклет е бил без задна регистрационна табела, а, от друга, изрично се оспорва като необоснован извода на контролирания съд, че механизмът на причиняване на телесното увреждане е именно с изпънат напред крак на подсъдимия, а не с крак върху степенката на мотоциклета. В първата част от горните възражения се съдържа собствена на защитника интерпретация на показанията на свидетелите-очевидци, която е в насока, че тези доказателствени източници неправилно са кредитирани в частта относно липсата на задна регистрационна табела на мотоциклета, като в резултат на това се настоява да не бъде споделян фактическия извод на апелативния съд за отсъствието на такава регистрационна табела на мотоциклета, управляван от подсъдимия. С коментираните възражения на практика се настоява касационният съд да възприеме нова, различна фактическа обстановка относно това дали процесният мотоциклет е бил с поставена задна регистрационна табела и относно механизма на причиняването на увреждането на пострадалия. Изложените в тази насока доводи не са насочени срещу законосъобразността на доказателствената преценка, а срещу достоверността на изследваните доказателствени източници, посредством които са установени оспорваните факти, като се изразява несъгласие с дадената им оценка от въззивната инстанция, макар последната да е суверенна в упражняването на това си правомощие. Затова тези възражения ще бъдат оставени без обсъждане. Те целят преоценка на годно събрана доказателствена съвкупност и препроизнасяне по нея, което ВКС не може да стори. Фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. ВКС няма правомощие да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Не разполага и с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма правомощие автономно да преценява достоверността, респ. недостоверността както на свидетелските показания на очевидците (присъствалите на мястото на инцидента и имащи възприятия за случилото се) и на заключенията на СМЕ (установяващи механизма на причиняване на увреждането), така и на останалите доказателствени материали. Предвид изложеното и след като фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание ВКС не дължи отговор на възраженията на защитника, касаещи оспорването на възприетата фактическа обстановка относно коментираните обстоятелства. А с оглед забраната за установяване на нови факти (с изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, каквато не е налице в разглеждания казус) поначало не е възможно да бъде постигнат целеният от защитата процесуален резултат – да се приеме, че подсъдимият не е извършил престъпленията, за които е признат за виновен, и да бъде оправдан изцяло, тъй като постигането на този резултат в случая предполага възприемането на различни фактически положения относно извършването на деянията и/или тяхното авторство (чл.102 т.1 НПК). Поради това и доколкото установените по делото факти, на които почива обвинението, не обуславят несъставомерност на деянията, отправеното от защитника искане за цялостно оправдаване на подсъдимия е изначално неоснователно, тъй като то налага възприемане на нови фактически положения, изключващи съставомерността на деянията и/или съпричастността на подсъдимия към извършването им, каквито в настоящото производство касационната инстанция не може да извежда.

Несъстоятелно е твърдението, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 305, ал. 3 НПК. Правилата в посочената разпоредба са приложими единствено в случаите на нова въззивна присъда (чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305 НПК). Затова само когато постановява нова присъда, второинстанционният съд следва да се съобразява с разпоредбите на чл. 305 НПК, тъй като на практика при тази хипотеза встъпва в правомощията на първоинстанционния съд. В настоящия случай апелативният съд е постановил решение, поради което приложими за неговото съдържание се явяват правилата на чл. 339, ал. 1 и 2 НПК.

Твърдението за допуснато нарушение на чл. 339 ал.2 НПК поради причина, че не е ясно по какъв начин въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение относно приетите за установени факти и правните изводи, които те налагат, тъй като въззивното решение възпроизвеждало дословно мотивите на първоинстанционната присъда, по естеството си обосновава оплакване за „липса на мотиви“. То е неоснователно. Липса на мотиви в заявените от защитата аспекти ще е налице, когато в съдебния акт не се съдържат приетите за установени фактически обстоятелства, когато няма изложени никакви аргументи относно правните съображения за взетото решение и когато не са обсъдени релевантните доказателствени материали, вкл. и противоречивите такива. Но, видно от съдържанието му, въззивното решение категорично не страда от посочените дефицити, доколкото в него надлежно е описана възприетата релевантна фактология (стр. 4-8), изложени са много подробни и задълбочени правни съображения за взетото решение относно правната квалификация на установените факти и приложението на материалния закон спрямо двете деяния (стр.11-21), като в тях имплицитно се съдържа и анализ на доказателствената съвкупност, имаща значение за установяването на релевантните факти, както и отговор на всички доводи и възражения на защитника във връзка с оценката на доказателствата и поддържаните от подсъдимия версии за механизма на причиняване на увреждането.

Описвайки възприетата релевантна фактическа обстановка, апелативният съд изрично е посочил, че тя се основава на приетите за установени от първоинстанционния съд фактически положения, които напълно са били споделени. Този подход на контролирания съд не е недопустим и незаконосъобразен, тъй като е в пълно съгласие с правомощията на въззивната инстанция спрямо установените по делото фактически положения, доколкото по аргумент от чл.316 НПК тя е оправомощена да споделя и подкрепя изводите на първата инстанция за съществуването на определени факти и обстоятелства. В настоящия казус въззивният съд е сторил тъкмо това по отношение фактите по делото, поради което упражняването на това правомощие категорично не е довело до липса на мотиви на решението относно приетите за установени фактически положения.

В частта относно доказателствените материали, въз основа на които е изведена споделената от въззивната инстанция фактическа обстановка, на стр. 9 и стр.11 в решението е дадена цялостна изключително положителна оценка на извършената от първоинстанционния съд аналитична доказателствена дейност спрямо отделните групи доказателствени източници и способи на доказване, като въз основа на нея (оценката) е заявено и пълно съгласие с изводите от тази дейност. Затова, след като е изразил пълно съгласие с направения от първата инстанция анализ на доказателствата, обезпечили възприетите от него фактически положения, и е приел за качествено извършена аналитичната дейност по отношение на тези доказателства, въззивният съд не е бил длъжен отново да обсъжда задълбочено и в детайли доказателствата по делото, да излага подробен анализ на същите и изрично да обосновава всяка приета от него фактическа констатация (в този смисъл са решения 58-2014 на І н.о. ВКС, 445-2014 на ІІІ н.о. на ВКС, 336-2015 г. на ІІІ н.о. на ВКС, 25-2017 г. на І н.о. на ВКС, 183-2023 г. на І н.о. на ВКС). Достатъчно е било да анализира само тези доказателства и доказателствени източници, които се оспорват, което в случая е било сторено, доколкото въззивният съд е изложил конкретни свои аргументи по спорните доказателствени материали. В случая от съдържанието на въззивния съдебен акт е ясно проследим процеса, по който апелативният съд е формирал вътрешното си убеждение относно доказателствената обезпеченост на приетите за установени факти по обвинението, поради което и с оглед изложеното се налага извод, че контролираният съд е спазил изискуемия стандарт за съдържанието на въззивното решение в обсъждания аспект.

В този ред на мисли оценъчната дейност на въззивния съд не може да бъде упрекната и от гледна точка изискването на чл. 339, ал. 2 НПК, тъй като в решението се съдържат достатъчно мотивирани отговори на всички възражения на защитата, релевирани във въззивното производство – както по отношение на доказателствения анализ, така и по отношение на правната квалификация на деянията и тяхната съставомерност, респ. несъставомерност (страници 9-21 от решението). Изложени са подробни аргументи по всяко едно от възраженията на защитата – че и за двете деяния (по чл. 131 и чл. 355 НК) присъдата почивала на предположения; - относно поддържаната теза, че по делото е установен само „възможен“ и „вероятен“ механизъм на причиняване на телесната повреда на пострадалия, с произтичащата от това теза за неизясненост на фактическата обстановка, свързана с умисъла на дееца за извършване на деянието; - за липсата на осъществен състав по чл. 355 НК; - относно застъпваната от защитата версия за настъпил удар между части на мотоциклета и крака на пострадалия Д. М.; - относно застъпваната теза, че пострадалият Д. М., дори и полицейски служител, на инкриминираната дата 12.04.2020 г. не е изпълнявал служебната си функция. Проверката на въззивния съдебен акт в контекста на заявеното недоволство от неговото съдържание показва, че подходът на апелативния съд спрямо възраженията на защитата изобщо не е бил формален, а достатъчно прецизен и задълбочен, за да покрие изискването на процесуалния закон да се дадат изчерпателни отговори на всички наведени доводи. Затова, след като дадените от въззивния съд отговори на поставените пред него възражения са правилни и в съответствие със закона, то сама по себе си неудовлетвореността от тези отговори и несъгласието с тях не е основание за извод, че не е спазен очертания в нормата на чл. 339, ал. 2 НПК стандарт за съдържанието на въззивното решение в случаите, когато се потвърждава първоинстанционната присъда.

В заключение се налага изводът, че в атакуваното решение отсъстват пропуски и/или непълноти в мотивировката му. Съдържанието му напълно обезпечава възможността касационната инстанция безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд при решаването на относимите въпроси по чл. 301 ал.1 НПК. Същевременно то гарантира в достатъчна степен правото на страните да разберат ясно съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена присъдата, като им осигурява и възможност пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение пред касационната инстанция. С оглед на това ВКС счита, че процесуалните характеристики на атакувания съдебен акт изцяло отговарят на изискванията на чл. 339 ал.1 и ал.2 НПК, поради което обуславят неоснователност на отправените от касатора упреци спрямо съдържанието на този акт.

Нито в жалбата, нито в хода на съдебните прения са посочени конкретни доводи в подкрепа на оплакването, че въззивният съд не е основал вътрешното си убеждение на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Макар по тази причина да е поставен в затруднение да даде пълноценен отговор на това оплакване, касационният съд намира, че редовните съдебни инстанции са взели необходимите процесуални мерки за разкриване на обективната истина чрез пълното и всестранно изследване на всички значими обстоятелства, като по този начин са изпълнили задължението си по чл. 13, ал. 1 НПК. В съответствие с изискването на чл. 13, ал. 2, чл. 14, ал. 1 и чл. 106 НПК действията им за разкриване на обективната истина са предприети и осъществени със средствата, предвидени в процесуалния закон, като при вземането на решенията по въпросите по чл.301 ал.1 НПК не са се основали и позовали на негодни доказателствени средства, които да са опорочили вътрешното им убеждение. Освен това при изграждането на вътрешното убеждение на съдебните състави на първоинстанционния и въззивния съд, че подсъдимият е виновен по повдигнатите му обвинения, не е било дерогирано нито едно от правилата, обезпечаващи и гарантиращи презумпцията за невиновност (чл.103 ал.1-3, чл. 55, чл. 116 ал.1 и ал.2, чл. 303 ал.1 и ал.2 НПК). Затова напълно несъстоятелно е твърдението, че въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение в нарушение на презумпцията за невиновност.

При касационната проверка не са констатират и процесуални нарушения, които да опорочават установяването на приетите от апелативния съд факти, включени в предмета на доказване. При извеждането им въззивната инстанция е обсъдила доказателствените материали съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, което налага извод, че процесът по оценка на доказателствената съвкупност е осъществен законосъобразно. Доказателствените материали са изследвани в пълнота, без да са игнорирани някои от тях; съдържанието им не е изопачено; не е налице претендираната от защитата превратна (в противовес на действителното им съдържание) и едностранчива (в ущърб на подсъдимия) оценка на доказателствените източници и в частност на показанията на четиримата свидетели очевидци – Д. М., Н. Т., С. С. и Д. А.. В тази връзка несъстоятелно е твърдението в жалбата, че съдилищата не са обсъдили и не са подложили на критичен анализ показанията на тези свидетели. Напротив, в мотивите на първоинстанционната присъда (л.195-196 от НОХД № 189/2024 г.) са изложени подробни и задълбочени съображения, напълно споделени от въззивния съд, относно оценката на тези свидетелски показания и конкретните обстоятелства, които се установяват от тях. А след като е надлежно аргументирана, самата оценка на тези доказателствени материали от гледна точка на тяхното кредитиране за достоверност, както се посочи по-горе, не подлежи на касационен контрол.

Освен това няма подценяване или надценяване на определени доказателствени източници, няма и избирателно възприемане на доказателства, обслужващи единствено обвинителната теза, нито пък немотивиран (произволен) отказ да се кредитират доказателства в подкрепа на лансираните защитни тези. Вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав при оценката на доказателствения материал е убедително мотивирано с изчерпателни, ясни и логични аргументи, изложени на стр. 9 – 17 от решението. С оглед на това не са налице пороци в оценъчната доказателствена дейност на въззивния съд, които да създават основания за съмнителност на установената фактология, вкл. и относно увреждащото поведение на подсъдимия спрямо пострадалия, механизма на причиняване и получаване на телесната повреда, както и последващото поведение на подсъдимия при преминаването му през КПП. Така, в резултат на законосъобразно осъществена доказателствена дейност възприетите от апелативния съд фактически констатации се явяват вярно и точно отражение на интересуващите процеса факти.

Основавайки се на гореизложеното, ВКС намира за законосъобразни изводите на контролираната инстанция, че извършването на деянията и авторството им в лицето на подсъдимия са доказани по несъмнен и категоричен начин. Обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 т.1 НПК (извършването на престъпленията и участието на подсъдимия в тях) са установени в състезателно съдебно производство съобразно принципите на чл. 13 и чл. 14 НПК. Изводът на първата и въззивната инстанции за доказаност на деянията и на авторството им в лицето на подсъдимия е резултат от внимателно и задълбочено обсъждане и съпоставяне на цялата доказателствена съвкупност, при съблюдаване на процесуалните правила за събиране и оценка на доказателствените материали. Същевременно този извод съвсем не е разколебан, а е обезпечен доказателствено в необходимата степен на категоричност, тъй като по делото е налице съвкупност от убедителни и устойчиви преки и косвени доказателства в тази насока. Такива се съдържат в кредитираните обяснения на подсъдимия от ДП (л.11 в т.І); в показанията на пострадалия Д. М.; в показанията на останалите присъствали на местопроизшествието – свидетелите Н. Т. и С. С. (служители на ТОЛ) и св. Д. А. (полицейски служител), които са в пълна подкрепа на изявленията на пострадалия; - в протокола за освидетелстване на подсъдимия Б. от 13.04.2020 г. (л.32 в т.І от ДП), в който са описани множество механични увреждания на левия му крак - масивен травматичен оток и интензивно кръвонасядане по горната и долната повърхност на лявото му ходило (почти повсеместни), включително и по лявата глезенна става отпред, цепковидна разкъсно-контузна рана по долната повърхност на стъпалото (в областта на възглавничката на първата предноходилна кост); изводите в заключенията на двойната СМЕ (л.92-106 в т.ІІ от ДП), комплексната четворна СМЕ (л.118-139 в т.ІІ от ДП) и комплексната СМАТЕ (л.149-179 в т.ІІ от ДП), които изцяло подкрепят изложените от пострадалия твърдения за начина на причиняване на увреждането му и на свой ред очертават неговия механизъм - при преминаване на подсъдимия И. Б. с управлявания от него мотоциклет с висока скорост през КПП, при което същият е нанесъл (осъществил) директен много силен (с голям интензитет) удар с горната част на подметката на обувката на изпънатия си ляв крак (изнесен напред под ъгъл 10-15 градуса и по този начин попадащ извън габаритите на мотоциклета) по стоящия ляв, опорен в момента на удара, крак на пострадалия М. в областта горната част на лявата подбедрица - фронтално и леко медиално (предно–вътрешно) с последвало приплъзване на крака на мотоциклетиста в левия крак на пострадалия, вследствие на което изпънатият ляв крак на подсъдимия Б. се е прибирал към мотоциклета. Тези доказателствени материали са позволили на въззивния съд да направи единствения възможен и несъмнен извод, че спрямо пострадалия е осъществено инкриминираното престъпно посегателство и че негов автор е именно подсъдимият. Обсъдените преки и косвени доказателства формират надеждна и стабилна доказателствена основа за осъждане на подсъдимия Б. по предявените му обвинения, поради което преценката на въззивния съд, че касаторът е извършил инкриминираните деяния, е в пълно съответствие с изискването на чл. 303, ал. 2 НПК. С оглед на това неоснователно е изразеното в касационната жалба становище, че осъждането на подсъдимия Б. почива на предположения за „висока скорост“ на движението на мотоциклетиста, за начина му на движение върху пътното платно, за механизма на причиняване на телесното увреждане и в частност за начина на съприкосновение на крака на мотоциклетиста спрямо крака на пострадалия и спрямо самия мотоциклет, а оттам и за умисъла на подсъдимия.

Изводите относно извършването на деянието, причинило телесното увреждане на пострадалия, неговия механизъм и авторството му в лицето на подсъдимия категорично не са разколебани нито от факта, че присъствалите на местопроизшествието свидетели не са били в състояние да дадат точно и непротиворечиво описание на външния вид и марката на управлявания от подсъдимия мотоциклет, нито от факта с какви точно обувки е бил обут в този момент подсъдимия, нито пък от факта, че не е установена точната скорост на мотоциклета при осъществяването на удара. При наличните по делото категорични убедителни доказателства за механизма на получаване на травматичните увреждания на пострадалия М. (изключващ каквото и да е съприкосновение между мотоциклета и пострадалия) и за съпричастността на подсъдимия към тяхното причиняване, на които са се основали предходните инстанции при обосноваването на фактите на деянието, ирелевантни се явяват акцентираните в жалбата обстоятелства относно противоречивото описание на външния вид, цвета и марката на мотоциклета; относно вида и конкретните обувки, с които е бил подсъдимият; както и относно точната величина на скоростта на мотоциклета в момента на настъпването на удара.

Неоснователно е и оплакването срещу отказа на въззивния съд да допусне поисканата от защитата комисийна съдебно-медицинска автотехническа и физико-механична експертиза, която да отговори на подробно описаните в жалбата въпроси. Фактът на недопускането на визираната комплексна експертиза би могъл да обосновава извършено съществено процесуално нарушение, само ако това е довело до неизясняване на значими за правилното решаване на делото въпроси. В този смисъл константна е практиката на ВКС, че не всеки отказ на решаващия орган в съответната фаза на процеса да удовлетвори доказателствени искания на страните съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. Такова би било налице само ако в резултат на неуваженото доказателствено искане са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване и явяващи се от съществено значение за правилното решаване на делото. За да остави без уважение коментираното доказателствено искане, въззивният съд е приел, че за разкриването на обективната истина и за правилното решаване на делото не е необходимо назначаването на претендираната експертиза, тъй като по делото са налице доказателствени материали, вкл. и множество експертни заключения, които са достатъчни за изясняване на делото от фактическа страна. В случая внимателният прочит на приобщените по делото материали не дава основание да се приеме, че с отказа да допусне исканата от защитата комплексна съдебномедицинска, автотехническа и физико-механична експертиза въззивният съд е пропуснал да попълни делото с доказателствени материали, необходими за установяването на обективната истина относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване.

От друга страна, значимостта на експертизата като доказателствен способ не е абстрактна, а е от гледна точка на способността й да обоснове или да подпомогне процеса на формиране на изводи в една или в друга насока, да разкрие логически връзки между обстоятелствата, които без нея не биха били формирани, но произтичат от тази експертиза и са релевантни по делото. В случая възражението за отказа на въззивния съд да допусне посочената комплексна експертиза не е подкрепено с аргументи, способни да обосновават извод, че в случая допускането и приобщаването на тази експертиза би дало нова трактовка на механизма на причиняване на увреждането, респ. би довело до промяна на фактите относно настъпването на инцидента. С оглед на това липсва основателна причина да се счита, че с отказа да бъде допусната и съответно приета претендираната от защитата експертиза се е стигнало до нарушаване на принципите за разкриване на обективната истина и за изграждане на вътрешното убеждение по фактите на основата на всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.

От трета страна, в принципен план съдилищата разполагат със самостоятелност и процесуална автономия при извършването на преценка колко и какви доказателства и експертизи да допуснат и да приобщят по пътя към постигането на обективната истина по делото. С оглед на това и доколкото решението за допускането на исканата от защитата комплексна експертиза е въпрос на преценка за необходимостта от допълване на доказателствения материал в насока установяване и проверка на факти и обстоятелства, относими към разкриване на обективната истина, която (преценка) в случая е била за отсъствието на необходимост от такава експертиза, то тази дейност на въззивния съд, след като е подчинена на изискванията на процесуалния закон, не подлежи на касационен контрол.

Предвид неоснователността на всички оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила ВКС намира, че не е налице заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Оскъдните съображения за нарушение на материалния закон поради квалифицирането на причиняването на телесната повреда на пострадалия М. като умишлено деяние на практика се свеждат до довод, че при единствено безспорно установените факти, че е имало съприкосновение между крака на пострадалия и подсъдимия и че това е станало докато подсъдимият е управлявал мотоциклет, а пострадалият и бил на пътното платно, е налице непредпазливо причиняване на телесна повреда.

Предходните инстанции правилно са разрешили въпроса за субективното измерение на увреждащото поведение на подсъдимия спрямо пострадалия от гледна точка на вината. Изложили са убедително аргументирани съображения защо приемат, че инкриминираното поведение на подсъдимия Б., насочено към телесната неприкосновеност на пострадалия, е извършено с пряк умисъл. Тези съображения почиват на правилно интерпретиране на установените по делото факти и се споделят напълно от касационния съд. Практиката на върховната съдебна инстанция е създала и утвърдила достатъчно ясни обективни критерии, по които се определя формата на вината при престъпните деяния против здравето. Те сочат, че при решаването на въпроса за формата и съдържанието на вината при тях следва да се изхожда от комплексната оценка на всички обстоятелства на извършеното престъпление, като се отчетат предшестващото поведение на дееца и пострадалия, начина на осъществяване на престъплението, характера на действията на извършителя, механизма на причиняване на уврежданията - използваните способи и средства за причиняване на уврежданията, броя и силата на увреждащите удари, тяхната интензивност, насоченост и локализация; уязвимостта на жертвата съобразно локацията на ударите; медико-биологичните особености на нараняванията и тежестта на причинените увреждания. В настоящия казус всички тези фактори са били надлежно съобразени, като след обстоен техен анализ окръжният и апелативният съд правилно са приели, че е налице пряк умисъл за засягане на телесния интегритет на пострадалия, т.е. умишлено причинена телесна повреда. В тази насока като обективиращи пряк умисъл за причиняване на телесната повреда на пострадалия правилно са преценени в своята съвкупност обстоятелствата относно: - цялостното поведение на подсъдимия в конкретната обстановка при наближаването на изградения КПП за проверка на водачите на преминаващите ППС, при навлизането му в съответния изходящ коридор на КПП и при преминаването му през КПП, когато, виждайки, че се приближава към Д. М., въобще не е предприел никакви действия за спиране или намаляване на скоростта; - това, че подсъдимият Б. е знаел за КПП от предходните дни и че КПП е бил ясно обозначен със сигнални конуси, охранителни бариери тип хармоника, знак „police“, като в близост са се намирали два служебни автомобила, а служителите на РУ и ТОЛ са били униформени; - целенасоченото изнасяне и подлагане на изпънатия напред ляв крак към левия опорен крак на пострадалия, при което и предвид движението с висока скорост е бил нанесен много силен удар с подметката на обувката в областта на горната част на лявата подбедрица на пострадалия, в резултат на което е причинена високоенергийна травма; - че след настъпването на удара и въпреки, че самият подсъдим е изпитал силна болка (сочеща на възникнало съприкосновение), той не се е върнал на КПП, за да установи какви са последствията от действията му по изнасянето на левия му крак към служителя на МВР и нанасянето на удара в крака на последния. Напълно съзнателното изнасяне на левия крак в изпънато напред положение в посока към крака на св. Д. М., за да бъде отблъснат от пътя и за да си осигури коридор за преминаване, недвусмислено сочи, че подсъдимият е предвиждал и съзнавал удара в тялото на св. М. и е бил напълно наясно, че изпънатият му напред крак ще влезе в директно съприкосновение със стоящия на пътя М. и конкретно с неговия крак и че при движението му с висока скорост това несъмнено ще доведе до сериозни поражения на организма на пострадалия. Макар за умисъла при телесните повреди да е характерна една неопределеност на представите на дееца, който съзнава обществената опасност на извършеното и предвижда най-общо възможните вредоносни последици от действията си, в случая изброените обстоятелства правилно са оценени от съдилищата като годни да обосноват заключение, че в момента на деянието подсъдимият е действал не само с желание пострадалият да бъде отблъснат от пътя, за да си осигури коридор за преминаване и за да не бъде спрян за проверка, а и с достатъчно конкретизирани от насочеността на действията му желание и цел да нарани служителя на МВР в областта на левия крак, респ. да му причини телесно увреждане на този крак.

С оглед изложеното и при убедително защитените изводи за интелектуалните и волеви измерения на вината при осъществяването на престъпното посегателство спрямо св.Д. М. правилна е решаващата преценка на първия и на въззивния съд, че от субективна страна телесното увреждане на пострадалия е причинено от подсъдимия с пряк умисъл, а не по непредпазливост, в каквато насока е несъстоятелната претенция на защитата.

Настоящият касационен състав намира за неоснователно и оплакването в жалбата, че макар и притежаващ качеството полицейски служител, в момента на увреждането пострадалият М. не е бил на посоченото място за осъществяване на службата. Това възражение е насочено срещу материалната законосъобразност на приетото квалифициращо обстоятелство средната телесна повреда да е причинена на пострадалия Д. М. в качеството му на полицейски орган именно при изпълнението на службата му. В този си вид и с изложената в жалбата аргументация то е било поставяно на вниманието и на първоинстанционния, и на въззивния съд, които много подробно и задълбочено са се мотивирали защо не го приемат за основателно. Изложените съображения в тази насока напълно се споделят, поради което не е необходимо да бъдат повтаряни. В обобщение следва само да бъде посочено, че съобразно установените по делото факти по времето и на мястото на инцидента (когато е получил телесното увреждане) пострадалият безспорно е изпълнявал свои служебни задължения и правомощия, включени в службата му на полицейски орган, поради което напълно законосъобразна е преценката на съдилищата, че е налице квалифициращото обстоятелство по чл. 131 ал.2 НК - телесната повреда да е причинена на полицейски орган при изпълнението на службата му.

Лаконичното твърдение за допуснато нарушение на материалния закон с признаването на подсъдимия Б. за виновен и с осъждането му за престъпление по чл. 355 ал.2 вр. ал.1 НК е мотивирано единствено с довод, че не са се събрали никакви доказателства той да е извършил такова престъпление. Касационната инстанция няма обаче правомощие да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество, да формулира нови фактически изводи и да прави свои констатации за доказаност или недоказаност на обвинението, поради което оплаквания за недоказаност на обвинението остават извън пределите на редовния касационен контрол, тъй като по съществото си са такива за необоснованост (в този смисъл са редица решения на ВКС - № 348 от 16.10.2014 г. по н.д. № 965/2014 г., І н.о., № 149 от 12.07.2016 г. по н.д. № 437/2016 г., ІІІ н.о., № 77 от 27.07.2020 г. по н.д. № 194/2020 г., ІІ н.о., № 8 от 05.02.2021 г. по н.д. № 655/2020 г., ІІІ н.о., № 60123 от 22.06.2021 г. по н.д. № 423/20214 г., І н.о.). ВКС може да проверява единствено юридическата правилност на контролираните съдебни актове от гледна точка на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за доказаността или не на относимите към предмета на доказване по конкретното наказателно дело факти. В случая касационната инстанция намира, че в рамките на възприетите фактически положения относно инкриминираното престъпление по чл. 355 ал.2 вр. ал.1 НК материалният закон е приложен правилно. Законосъобразно е прието, че с поведението си при преминаването му през КПП подсъдимият от обективна и субективна страна е осъществил състава на посоченото престъпление, тъй като умишлено е нарушил мерки, издадени против разпространението и появяването на заразна болест по хората, определени със Заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., изм. и доп. със Заповед № РД-01-153/25.03.2020 г. на министъра на здравеопазването, издадени на основание чл. 61, ал. 2 от Закона за здравето, като не е изпълнил задължението си да не напуска пределите на [населено място], без да има неотложна причина за това, която да удостовери по установения ред, и тъй като деянието е извършено по време на извънредна епидемична обстановка на територията на Република България, свързана с епидемичното разпространение на COVID-19 и съществуващата непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите. Изложената в този смисъл мотивировка от окръжния съд, споделена от въззивния, почива на вярно разбиране на закона и се възприема изцяло от касационната инстанция.

Изтъкнатият в жалбата аргумент, че излизайки от [населено място] подсъдимият практически не е напускал населеното си място, а се е прибирал в [населено място], където живеел, е ирелевантен и не може да обоснове извод за несъставомерност на инкриминираното му поведение като престъпление по чл. 355 ал.2 вр. ал.1 НК. В случая съставомерното нарушаване на мерките, издадени против разпространяването и появяването на заразна болест по хората (COVID-19), е проявено и обективирано не чрез самото напускане на територията на населеното място - [населено място], което на практика не е било абсолютно забранено, а чрез преминаването през КПП, без да удостовери по съответния начин обективна уважителна причина от изброените в заповедта на министъра на здравеопазването за неотложността и наложителността на пътуването му извън територията на [населено място]. Ирелевантен е и изложеният в същия аспект (за несъставомерност на деянието като престъпление по чл. 355 ал.1 НК) аргумент, че впоследствие голяма част от смислеността на мерките за опазване от COVID-19, както и самата опасност от заболяването били подложени под съмнение и дори отречени. Безспорно е, че към момента на деянието въпросните мерки са били обективен факт, ясно съзнаван и от подсъдимия, като последващата субективна оценка за смислеността и ефективността им (на каквато всъщност се базира коментираното оплакване) не е обстоятелство, изключващо наказателната отговорност за неспазването и нарушаването на тези мерки.

В обхвата на релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК ВКС счита, че следва да бъде включен и доводът за наличието на изключително смекчаващо отговорността обстоятелство (изминалият период от 5 години от момента на извършването на деянието до момента на наказването, обосноваващ нарушено право на справедлив процес в разумен срок), за което се твърди, че не е било отчетено. Чрез него се очертава оплакване за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 54, респ. чл. 55 НК и в частност недоволство от отказа на съдилищата да определят наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 55 НК. И доколкото с това оплакване се претендира допусната грешка при самото определяне на наказанието (налагането му), същото се отнася към правилното приложение на закона.

В рамките на установените обстоятелства по чл. 54 НК първостепенният и въззивният съд законосъобразно са приели, че отсъстват условията и предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 55 НК, тъй като не са налице нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обосновават извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършените престъпления в съвкупността се явява несъразмерно тежко за дееца. В тази връзка правилна е преценката на съдилищата, че изминалият период от момента на извършване на деянията не следва да бъде отчитан като изключително по своя характер смекчаващо обстоятелство. Поставеният в касационната жалба акцент върху общата продължителност на наказателното производство следва да се обсъжда от гледна точка правото на обвиняемия/подсъдимия за разглеждане на делото му в разумен срок съгласно правилото на чл.6 т.1 ЕКПЧ. В утвърдената практика на ЕСПЧ за начало на разумния срок по наказателните дела се приема моментът, в който е предявено обвинението, което, преценено спрямо националното ни законодателство и фактите по делото, означава, че разумният срок е започнал да тече от момента на предявяване на постановлението за привличане на обвиняем. В случая това е било сторено на 14.04.2020 г., поради което именно от тази дата трябва да се изчислява релевантният период за разумния срок. В действителност считано от посочения начален момент до днешна дата са изтекли повече от 5 години и 8 месеца, но предвид сложността на делото, детерминирана от естеството на обвинението, обема и характеристиките на подлежащите на установяване във връзка с това обвинение факти и предопределената от тях правна сложност, както и обема на наложилите се като необходими процесуално-следствени действия по делото, не би могло да се приеме, че в случая е нарушен критерия за разумност на срока за разглеждане на делото и за неговото решаване по окончателен начин заради поведението на разследващите и на съдебните органи. Конкретните причини, които са довели до усложняване на делото, са немалкият обем на доказателствата, необходимостта от назначаване на няколко експертизи, както и сложността на засегнатите правни въпроси. В случая общата продължителност на производството не е прекомерна и предвид броя инстанции на производството по делото, като няма необяснимо забавяне на нито една от трите съдебни инстанции. Затова, след като не се установява прекомерна и неразумна продължителност на производството, не се налага прилагане на компенсаторни мерки чрез намаляване на наказанието лишаване от свобода.

Съобразно изложеното ВКС намира, че въззивната инстанция е приложила правилно материалния наказателен закон в заявените от защитата аспекти, поради което не е налице релевираното и поддържано касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

Посочените в жалбата доводи в подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания (за престъпленията в съвкупността) се свеждат до твърденията, че те не съответстват на целите на закона (предвид оспорването на целите, които ще постигне наказанието глоба) и че надхвърлят действителната обществена опасност на престъплението по чл. 355 НК (предвид твърдените факти, че подсъдимият не е бил болен, не е бил в контакт с болни и че въобще действията му не са били насочени към осъществяване на някакъв контакт за разнасяне на болестта). Касационният съд намира така изложените доводи за несъстоятелни. Наложеното на подсъдимия И. Б. по реда на чл. 23 ал.1 НК общо наказание лишаване от свобода за срок от 3 години, изпълнението на което на основание чл. 66 ал.1 НК е отложено за изпитателен срок от 4 години, ведно с присъединеното към него наказание глоба в размер на 10 000 лв. не е явно несправедлива санкция. Наказателната отговорност на подсъдимия е индивидуализирана при съобразяване на всички релевантни обстоятелства от кръга на посочените в чл.54 НК и при пълно отчитане на установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността му такива за всяко от деянията, като в отмерените размери както наказанията за отделните престъпления, включени в съвкупността, така и общото наказание и присъединеното към него наказание глоба напълно съответстват и на целите по чл. 36 НК.

В контекста на гореизложеното сочените в жалбата обстоятелства, че подсъдимият не е бил болен, не бил в контакт с болни и че въобще действията му не са били насочени към осъществяване на някакъв контакт за разнасяне на болестта, не са фактори, които да обосновават основателност на претенцията за намаляване размера на наложените му наказания лишаване от свобода и глоба за престъплението по чл. 355 ал.2 вр. ал.1 НК. Така твърдените обстоятелства (които впрочем дори не са надлежно установени и доказани в хода на производството) с нищо и по-никакъв начин не намаляват обществената опасност на престъплението, което е формално и е осъществено със самия факт на изпълнителното деяние.

Що се касае до отправеното недоволство срещу размера на присъединеното наказание глоба настоящият състав намира, че в случая изначално липсва основание за смекчаване на това наказание. То е определено в минималния предвиден от закона размер (10000 лв.) и след като не се установяват предпоставките за прилагане на чл. 55 НК, на практика не съществува законова възможност за намаляване на размера му в рамките на приложението на чл.54 НК. Несъстоятелни са и доводите, с които се оспорва способността на присъединеното наказание глоба да постигне целите по чл. 36 НК. Целесъобразността на размерите на наказанията, вкл. и на минималните им размери е преценена от законодателя. А след като в случая не са налице законови основания за определяне на глобата под минималния размер или за неналагането й въобще, логично следва, че именно определеният (минимален) размер на глобата се явява единствено адекватният за постигане на целите по чл.36 НК. В тази връзка неоснователно е и оплакването, че контролираният съд въобще не се е мотивирал как посредством това наказание ще се постигнат личната и генералната превенция (поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието). Напротив, на стр.21 от решението апелативният съд ясно е посочил, че комплексната санкция за престъплението по чл. 355 ал.2 вр. ал.1 НК, включваща и наказанието глоба в размер на 10000 лв., се явява достатъчна както за превъзпитанието на осъдения, така и за изпълнението на индивидуалната и общопревантивната функция на наказанието.

Изложеното дотук мотивира настоящата инстанция да приеме, че не са налице заявените в жалбата касационни основания, поради което атакуваният въззивен съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

По тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 121/01.08.2025 г., постановено по ВНОХД № 75/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: