Осъждане за държане на нерегистрирани археологически обекти и металдетектори

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 278, ал. 6 НК * неоснователност на касационна жалба * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата * обвинителен акт * претърсване и изземване * свидетелски показания на полицейски служител * не два пъти за едно и също нещо (non bis in idem) * правилно приложение на материалния закон

Р Е Ш Е Н И Е

№ 96

гр. София, 26.02.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и втора година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

НЕВЕНА ГРОЗЕВА

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев,

като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 319/2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационни жалби, подадени от подсъдимите М. Т. С. и П. Т. С. срещу решение № 58 от 07.03.2022 г., постановено по ВНОХД № 273/2020 г. по описа на Апелативен съд - Бургас.

Двете касационни жалби имат сходно съдържание. В тях се релевира наличието на касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Исканията са за отмяна на въззивното решение, прекратяване на наказателното производство или постановяване на оправдателна присъда. Навеждат се твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с правото на защита, изготвянето на обвинителния акт, разглеждането и решаването на делото от незаконен състав, извършването на действия по разследването в противоречие със закона и непопълване на доказателствената съвкупност. Излагат се съображения в посока на това, че контролираният съд не е приложил правилно материалния закон, като е постановил акта си в противоречие с Наказателния кодекс(НК), Закона за собствеността(ЗС), и Закона за културното наследство(ЗКН).

В подадените от подсъдимите допълнения към касационните жалби са изложени допълнителни аргументи в подкрепа на заявените касационни основания.

В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП намира подадените от подсъдимите касационни жалби за неоснователни. Счита, че въззивният съд се е съобразил с указанията на ВКС относно прилагането на закона, като е отстранил установените в предходното касационно производство пропуски. Посочва, че обжалваният акт е мотивиран и навежда твърдения, че с него не са допуснати нарушения по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Моли касационните жалби да бъдат оставени без уважение като неоснователни, а решението на АС – Бургас да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 НПК, намери следното:

С присъда № 10 от 30.04.2019 г., постановена по НОХД № 243/2018 г., Окръжен съд – Сливен е признал подсъдимия М. Т. С. за виновен в това, че на 22.03.2016 г., в [населено място], в жилище на адрес [улица], държал повече от три археологически обекта по смисъла на чл.146, ал.1 от Закона за културното наследство, представляващи движими културни ценности по смисъла на чл.7 и чл.53, т.1 от ЗКН, които не са идентифицирани и регистрирани по реда на Глава VI, раздел II от ЗКН и раздел II и раздел III от Наредба № Н-3/03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности на Министъра на културата, на обща стойност 62 727 лв., поради което и на основание чл.278, ал.6, предл. последно, вр. предл. 1, вр. чл.54 НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца, което да изтърпи при първоначален общ режим и глоба в размер на 7000 лв., като го е оправдал по обвинението в частта относно един брой пръстен сребърен с 9 малки камъчета за украса, разположени в три реда по три, XX в., размери: диаметър 1.9 см, тегло 1.94 гр., на стойност 30 лв. и в частта относно общата стойност на археологическите обекти над 62 727 лв. до 62 757 лв.

Със същата присъда ОС – Сливен е признал подсъдимия М. Т. С. за виновен и в това, че на 22.03.2016 г. в [населено място], противозаконно държал оръдия – металдетектор /марка/ сер. № /номер/ и металдетектор /марка/, в нарушение на чл.152, ал.2 от ЗКН, за които знаел, че са предназначени за търсене на археологически обекти, поради което и на основание чл.277а, ал.7, вр. чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година, което да изтърпи при първоначален общ режим.

На основание чл.23, ал.1 НК съдът е наложил на подсъдимия М. Т. С. едно общо наказание в размер на най – тежкото от определените му за отделните престъпления, а именно три години и шест месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим, като към него е присъединил и наказанието глоба в размер на 7000 лв.

На основание чл.278, ал.7 НК съдът е отнел в полза на държавата предмета на престъплението по чл.278, ал.6, предл. последно, вр. предл. 1 от НК- археологическите обекти, представляващи движими културни ценности, подробно описани в присъдата.

На основание чл.53, ал.1, б. „а“ от НК, съдът е отнел в полза на държавата металдетектор, марка /марка/, модел /модел/, сер. № /номер/ и металдетектор марка /марка/, поставени в бял полиетиленов чувал, запечатани с лепенки с № Б4467 и Б4468 на ОДМВР – Сливен.

Със същата присъда съдът е признал подсъдимия П. Т. С. за виновен в това, че на 22.03.2016 г., в [населено място], в жилище на адрес [улица], държал повече от три археологически обекта по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗКН, представляващи движими културни ценности по смисъла на чл.7 и чл.53, т.1 от ЗКН, които не са идентифицирани и регистрирани по реда на Глава VI, раздел II от ЗКН и раздел II и раздел III от Наредба № Н-3/03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности, издадена от Министъра на културата, на обща стойност 4527 лв., поради което и на основание чл.278, ал.6 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от една година, което да изтърпи при първоначален общ режим и глоба в размер на 4000 лева, като го е оправдал по обвинението в частта относно стойността над 30 лв. до 55 лв. на 1 бр. кана от глина, с липсваща дръжка, сив цвят, V - IV в. пр. Хр., височина 12.1 см; в частта относно стойността над 30 лв. до 85 лв. на 1 бр. каничка от глина, сив цвят, V - IV в. пр. Хр., височина 8.3 см и в частта относно общата стойност на археологическите обекти над 4527 лв. до 4607 лв.

На основание чл.68, ал.1 НК съдът е привел в изпълнение наложеното на подсъдимия П. Т. С. по НОХД № 54/2014 г. на РС – Нова Загора наказание лишаване от свобода за срок от една година, което да изтърпи при първоначален общ режим.

На основание чл.278, ал.7 НК съдът е отнел в полза на държавата предмета на престъплението по чл.278, ал.6, предл. последно, вр. предл. 1 от НК, археологическите обекти, представляващи движими културни ценности, подробно описани в присъдата.

С присъдата ОС – Сливен се е разпоредил и с останалите, иззети по делото веществени доказателства, постановявайки на основание чл.53, ал.2, б. „а“ от НК една част от тях да бъдат отнети в полза на държавата (подробно изброени в присъдата), а друга част (също подробно посочени в присъдата) – да се върнат на подсъдимите М. Т. С. и П. Т. С..

Съдът е осъдил подсъдимите М. Т. С. и П. Т. С. да заплатят сторените разноски.

Делото е разгледано от АС – Бургас за втори път, след като с Решение № 134/16.11.2020 г., постановено по КНОХД № 490/2020 г. по описа на ВКС, е отменено въззивно решение № 184/10.03.2020 г. по ВНОХД № 210/2019 г. на АС – Бургас и същото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.

В АС – Бургас е било образувано внохд № 273/20г., производството по което е било спряно с определение от 28.05.21г.

С решение от 08.11.2021г. постановено по н.д. № 575/21г. ВКС, I н.о. е отменил атакуваното пред него определението, с което на основание чл. 25, ал.1, т.5 от НК наказателното производство е било спряно и върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Апелативен съд – Бургас е постановил решение № 58/07.03.2022 г. по ВНОХД № 273 от 2020 г., с което е изменил присъда № 10/30.04.2019 г., постановена по НОХД № 243/2018 г. по описа на ОС – Сливен, като е признал подсъдимия М. Т. С. за невинен и го е оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл.278, ал.6 от НК, в частта относно общата стойност на археологическите обекти над 59 829лв. до 62 727 лв. С решението въззивният съд е намалил размера на наложеното наказание на подсъдимия М. Т. С. за извършено престъпление по чл.278, ал.6, предл. последно, вр. предл. 1 НК, от три години и шест месеца на две години лишаване от свобода. Намален е размерът на наложеното на подсъдимия М. Т. С. наказание за извършено престъпление по чл.277а, ал.7 НК от една година на осем месеца лишаване от свобода. Намален е размерът на определеното на основание чл.23, ал.1 НК общо наказание на подсъдимия М. Т. С. от три години и шест месеца на две години лишаване от свобода, като на основание чл.66, ал.1 НК отложил изпълнението на наказанието за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. Намален е размерът на наложеното на подсъдимия П. Т. С. за извършено престъпление по чл.278, ал.6, предл. последно, вр. предл. 1 от НК, наказание лишаване от свобода от една година на десет месеца лишаване от свобода. В останалата част присъдата е била потвърдена. Подсъдимите М. Т. С. и П. Т. С. са осъдени да заплатят направените във въззивното производство деловодни разноски.

Касационните жалби са процесуално допустимо, но по същество неоснователни.

На първо място, следва да бъдат обсъдени твърденията на касаторите за допуснати съществени процесуални нарушения. Това е водещо, тъй като евентуалното констатиране на основания по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, обуславящи необходимост от отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, от своя страна, ще изключат необходимостта от разглеждане на доводите, касаещи касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.Също така е съществено да се посочи, че предмет на касационна проверка е въззивният съдебен акт, а не този на първата инстанция. Това уточнение е необходимо предвид редица аргументи на касаторите, относно нарушения, допуснати от ОС – Сливен при постановяване на първоинстанционната присъда.

Доводът за липса на мотиви на атакувания акт, е неоснователен. Съдържанието на въззивното решение е съответно на изискуемите се реквизити, регламентирани в процесуалния закон. Посочени са установените обстоятелства и доказателствата, на които се основават, даден е отговор на възраженията на страните, както и са изложени правните съображения за взетото решение. С оглед на това, не може да се приеме, че е налице порокът липса на мотиви. Необходимо е да се посочи, че мотивите на апелативната инстанция са изключително задълбочени, аналитични и правно издържани.

На следващо място се прави оплакване за незаконност на съдебните състави, разгледали делото както в първата, така и във въззивната инстанции. Аргументите, които се излагат са следните: съдията-докладчик от въззивната инстанция е участвал в състава, произнесъл се в производството по чл.341, ал.2 от НПК , поради което за него са налице основанията по чл.29, ал.2 от НПК, а докладчикът от първоинстанционния състав е участвал при разглеждане на делото след като първоначално е прекратил съдебното производство в хода на разпоредителното заседание, поради допуснати съществени процесуални нарушения. С актовете по прекратяване на съдебното производство от първоинстанционния съд и връщане на делото на прокурора, както и тези постановени при инстанционния контрол от въззивния съд, съдебните състави са се произнесли по въпроси, касаещи процесуална проблематика, а не по същество на делото. Участието на съдии в състав на съда, постановил посочените актове не са сред абсолютните основния за отвод на съда по чл.29, ал.1 от НПК. Също така е необходимо да се посочи, че в настоящият казус съдебните състави са се произнесли в рамките на своята компетентност и не са налице основния да се счита, че по какъвто и да било начин са проявили предубеденост или заинтересованост от изхода на делото. Ето защо, неоснователни са твърденията, че съставите на ОС-Сливен и АС –Бургас, разгледали и решили делото по същество в предходните две инстанции, са незаконни.

Твърденията за допуснати други съществени процесуални нарушения, систематизирани в няколко пункта в двете жалби и допълненията към тях, са били наведени и пред въззивната инстанция, която освен че ги е обсъдила, е отговорила с убедителни аргументи, които се споделят от настоящата инстанция.

Неоснователни са доводите за противоречие между обстоятелствената част на обвинителния акт и диспозитива, тъй като соченото несъответствие не е от категорията на съществените процесуални нарушения. Твърди се, че обектите посочени в обстоятелствената част под № 14 не фигурират в диспозитива на обвинителния акт. По мнение на настоящия състав не е налице съществено процесуално нарушение, тъй като в диспозитива на обвинителния акт не се изисква изброяване на всички археологически обекти, които са предмет на инкриминираното престъпление, а това че прокуратурата го е направила, е свръх изискванията относно изисуемите се реквизити и съдържание на обвинителния акт съгласно разпоредбата на чл.246 от НПК. Също така, съгласно Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002г. на ВКС по т.д. № 2/02г. в обстоятелствената част на обвинителния акт задължително трябва да се посочат всички факти, които обуславят обективните и субективни признаци на престъплението, както и участието на обвиняемия в него. Заключителната част на обвинителния акт задължително трябва да съдържа данни за самоличността на обвиняемия, правната квалификация на деянието, наказателния закон, който трябва да се приложи, датата и мястото на съставяне на акта, името и длъжността на съставителя, и негов подпис. В случая тези изисквания са спазени. От диспозитива на обвинителния акт е ясно, че предмет на престъплението по чл.278, ал.6 от НК са археологически обекта по смисъла на чл.146, ал.1 от Закона за културното наследство, представляващи движими културни ценности по смисъла на чл.7 и чл.53, т.1 от ЗКН, които не са идентифицирани и регистрирани по установения ред. В случая не е нарушено правота на защита на подсъдимия, тъй като същият се е защитавал срещу ясно формулирано обвинение в обстоятелствената част на обвинителния акт. Практиката на ВКС е последователна в разбирането си, че правото на защита на обвиняемия не е нарушено, когато фактите по обвинението, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт са ясно и точно формулирани, което гарантира възможността обвиненото лице да разбира обвинението и да изгради защитната си позиция.

Релевират се доводи и във връзка със събирането и оценката на доказателствата от контролирания съд. Настоящият касационен състав не констатира допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните изисквания на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. Оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. Апелативният съд не е допуснал недооценяване, подценяване или превратно тълкуване на доказателствата и доказателствените средства. В случая, инстанциите по същество са събрали възможния обем от доказателства, като същите са ги оценили при спазване изискванията на НПК и не са допуснали нарушения на разпоредбите на чл.13 и чл.107 от НПК. Не се констатира въззивната инстанция да е нарушила и принципа за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, закрепен в чл.14 от НПК. Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на апелативния съд да установи по надлежен ред фактите, подлежащите на доказване. Приетата фактическа обстановка е резултат от вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства и съответните, използвани способи за доказване. В правомощията на решаващите инстанции и в частност на въззивната е преценката за обема и вида доказателства, които да бъдат събрани, както и кои доказателствени средства да бъдат използвани в тази й деятелност. Независимо от това тази преценка не е субективна, а следва да е обусловена от обстоятелствата, включващи се в предмета на доказване, доказателствата да допринасят за тяхното изясняване и да са установени по реда, предвиден в НПК. Също така, от компетентността на решаващите инстанции е и преценката за необходимостта от проверка на вече събрани доказателства. Въззивната инстанция се е произнесла по всички доказателствени искания, направени от подсъдимите, като е изложила убедителни аргументи, за да не ги уважи, които този състав споделя.

На следващо място се навеждат доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с извършените претърсвания и изземвания от двата адреса в [населено място]. Това оплакване е било направено и пред предходния касационен състав, който го е отхвърлил изцяло, приемайки че няма причина протоколите за тези следствен действия да бъдат изключени от доказателствената съвкупност. Независимо от това контролираният съд отново е обсъдил тези доводи и ги е счел за неоснователни, като настоящият състав изцяло възприема изложената аргументация. Доколкото те отново се правят пред касационната инстанция е необходимо да бъде посочено в допълнение следното: непосочването на номера на частното дело по описа на ОС – Сливен, по което е било постановено определението, с което е разрешено извършване на следствените действия - претърсване и изземване, не е процесуално нарушение с характер на съществено. Същото не води до порочност по отношение на тяхното извършване, нито до нарушаване неприкосновеността на собствеността на посочените в определението два имота, които са били обитавани от подсъдимите – М. и П. С.. В съдебния акт ясно е посочено по отношение на кои имоти е разрешено извършването на претърсване и изземване, по кое досъдебно производство, както и са изложени мотиви относно основанието и целта за даденото разрешение. Също така невярно е твърдението, че разследващите органи са извършили претърсване и изземване от дома на П. С., находящ се на [улица], № /номер/ в нарушение на процесуалните правила - без да имат разрешение от съда. Окръжен съд – Сливен с определението си е разрешил извършването на две следствени действие - по отношение на два имота, находящи се в [населено място], [улица] № /номер/, обитавани от М. С., предвид представените му данни(отразени в мотивната част на акта), а именно че този имот е собственост на подс.М.С., но се обитава и от брат му подс.П. С.. Също така обстоятелството, че по-голямата част от вещите са иззети, без да е описана всяка една поотделно, а са запечатани общо в пликове, не води до дискредитиране на веществените доказателства, както се твърди в жалбите. Необходимо е да се посочи, че това е сторено с оглед количеството на иззетите обекти, като следва да се посочи, че всеки отделен плик е обозначен със стикер с номер и подпис на поемните лица. Също така, още същия ден след приключване на следственото действие, иззетите обекти са предадени за съхранение в склад на ОД МВР – Сливен, както са били опаковани, за което са изготвени приемо-предавателни протоколи(намиращи се кориците на досъдебното производство). В тези протоколи обектите са посочени, както са били описани при изземването. Отново следва да се подчертае, че количеството на намерените и иззети различни по вид археологически обекти е значително, което е препятствало възможността за описване в протокола на всеки отделен предмет с неговите индивидуализиращи белези. От значение е начинът, по който те са били опаковани, обстоятелството, че именно иззетите от двата жилищни имота предмети са били обект на експертните заключения(още на първата историческа, археологическа и нумизматична експертиза), след като са били предадени на вещите лица във вида, в който са били иззети, както и тяхната идентичност с тези, предмет на обвиненията срещу двамата подсъдими по чл.278, ал.6 от НК.

По-нататък, твърденията, че е била ограничена възможността на двамата касатори да се запознаят с доказателствата и участват в следствените действия с факта, че не са получили отговор на отправена до компетентните органи на досъдебното производство молба, с което е нарушено правото им на защита, са неоснователни. Принципно тези обстоятелства сочат на допуснати процесуални нарушения, но в случая те не се явяват съществени, тъй като правото им да се запознаят с доказателствените материали, събрани на досъдебното производство не е нарушено. На двамата подсъдими е било предявено разследването, като видно от протоколите те са направили съответни искания, които частично са били уважени от разследващите. Също така в хода на съдебното производство, което има централно място в наказателния процес на подсъдимите е била предоставена възможност в пълен обем да упражнят правата си, включително да участват активно в събирането на относими към предмета на доказване доказателства.

Неоснователно се твърди от касаторите, че показанията на св.К. М. следва да се изключат от доказателствената съвкупност. В случая разпоредбата на чл.118, ал.2 от НПК, на която се позовават касаторите е неприложима, тъй като свидетелят не е извършвал действия по разследването. Свидетелските му показания, в които той възпроизвежда оперативна информация, която в качеството си на полицейски служител е събрал и проверил относно дейността на двамата подсъдими по съхраняване в домовете им на вещи със статут на културни ценности, не може да бъде източник на доказателства, тъй като съдържащите се в нея фактически констатации не са установени по реда на НПК, но показанията му в частта, в която той свидетелства за обстоятелства във връзка с обстановката при проведеното претърсване и изземване на адреса в [населено място], [улица] надлежен източник на доказателства.

Касаторите, релевират доводи и за нарушения при определяне на вещите лица по назначените както на досъдебното производство, така и в съдебната фаза експертизи, като съдът е отказал да назначи поисканата от тях „арбитражна“ експертиза, с участието на конкретно посочено вещо лице.

Принципно експертизата като способ за проверка и събиране на доказателствата се използва тогава, когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания, с каквито съдът и страните не разполагат. Въззивната инстанция е отговорила подробно и аргументирано на всички възражения на подсъдимите, досежно експертните заключения(стр. 88-92 от въззивното решение), включително и на двата довода, които отново се навеждат с касационните жалби. Правилно е прието от контролираната инстанция, че нормативната база, касателно експертизите не поставя императивно изискване вещите лица да бъдат определени само от списъка за вещите лица, за да могат да участват в състава на съответната експертиза. Противното би означавало при липсата в списъка на специалист в дадена област или невъзможност за участие на посочените/поради различни причини/, да бъде ограничена възможността за използване на експертизата като способ за доказване, когато тя е необходима или задължителна. Лицата, които не могат да бъдат вещи лица изрично са посочени в разпоредбата на чл.148 от НПК. Следва да се посочи и обстоятелството, че въззивната инстанция е събрала достатъчно информация относно образователния ценз, специалност, квалификация и стаж на вещите лица, като по делото няма данни, които да сочат, че експертите изготвили основната, допълнителната и повторната комплексна историческа, нумизматична и ахреологическа експертизи не притежават необходимата професионална компетентност за изготвяне и защитата на обективно и обосновано заключение. Съдът е аргументирал убедително и становището си за неуважаване искането на подсъдимите за назначаване на нова експертиза(арбитражна), тъй като не са налице основания за това. Както е посочила и апелативната инстанция, неудовлетвореността на подсъдимите от отговорите на експертите, не е основание за назначаване на исканата експертиза.

Доводите във връзка с доказателствената стойност на приобщените материали от друго досъдебно производство и изобщо проблематиката досежно тяхното приобщаване, не изисква коментар, тъй като те не са сред доказателствените материали, на които контролираният съд е базирал изводите си по фактите и правото.

На следващо място е необходимо да бъде посочено, че и в двете жалби се релевират доводи за нарушения на принципа ne bis in idem. Въззивният съд е обсъдил това твърдения в атакувания съдебен акт, като е изложил мотиви защо приема за неоснователно искането на подсъдимите за прекратяване на воденото срещу тях наказателното производство. Пред настоящата инстанция това оплакване се поддържа отново, като се излагат подробни аргументи. Тази проблематика е била обсъдена в атакувания съдебен акт, като настоящият състав споделя изцяло становището на апелативната инстанция, поради което не се налага преповтарянето му. Следва само отново да се посочи, че след като археологическите обекти са били върнати на двамата подсъдими, е бил приет действащият Закон за културното наследство - ДВ, бр.19 от 13.03.2009г., който задължавала лицата, осъществяващи фактическа власт върху движими археологически обекти или движими паметници на културата в едногодишен срок да поискат тяхната идентификация и регистрация по реда, установен в него. Това задължение не е било изпълнено от подсъдимите, като държаните от тях археологически обекти не са били регистрирани, както и преди действието на този закон, поради което за тях не е била приложима разпоредбата на § 12 от Допълнителните разпоредби на ЗКН.

Обобщено, въззивният съд не е допуснал твърдяните в жалбите съществени процесуални нарушения, поради което не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.

Неоснователни са и оплакванията в жалбите за допуснати нарушения на материалния закон.

На първо място се сочи, че съдът е допуснал нарушение на разпоредбите на чл.68 и чл.69 от ЗС при квалификацията на деянието. Подкрепящите аргументи, които се излагат са свързани с тълкуването на посочените текстове. Настоящият състав намира, че правилно съдът е квалифицирал деятелността на подсъдимите по чл.278, ал.6 от НК и по-точно досежно изпълнителното деяние „държал“. Последователна е практиката на касационната инстанция по отношение дефинирането на изпълнителното деяние „държи“ в наказателноправен аспект. Държането се изразява в упражняване, осъществяване на фактическа власт върху археологическите обекти, предмет на обвинението по чл.278, ал.6 от НК от страна на лицето, като без значение е дали то ги владее като свои или чужди, но все при съзнанието, че са в негова фактическа власт. За съставомерността на тази престъпна проява не е необходимо археологическите обекти да се намират постоянно у лицето. Достатъчно е във всеки един момент то да разполага с възможност да осъществява контрол върху тях, включително и да се разпореди с тях. Също така следва да се посочи, че в §8 и 8а от Допълнителните разпоредби на ЗКН е дадено определение на „владелец“ и „държател“(по смисъла на този закон), а именно лица, които фактически държат движими културни ценности за своя сметка, респективно за трети лица.

На следващо място, неправилно е становището на касаторите, че инкриминираните вещи не са археологически обекти по смисъла на чл.147 от ЗКН. Съдът не е допуснал нарушение на материалния закон, като е приел, че инкриминираните предмети са археологически обекти по смисъла на чл.146 от Закона за културното наследство, които представляват движими културни ценности по смисъла на чл.7 и чл.53, т.1 от ЗКН, не са идентифицирани и регистрирани по реда на Глава VI, раздел II от ЗКН и раздел II и раздел III от Наредба № Н-3/03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности на Министъра на културата. Невярно е твърдението, че отговорността за регистрацията и идентификацията на археологическите обекти е на директорите на държавните и общинските музеи, тъй като лицата, които са установили фактическа власт върху движими археологически обекти и движими археологически паметници на културата, преди влизане в сила на действащия ЗКН, са длъжни в едногодишен срок от влизане в сила на закона да поискат тяхната идентификация и регистрация като културни ценности от Националния исторически музей или от съответния регионален музей по реда на чл.97, ал.5 от ЗКН - §5 от Допълнителни разпоредби на ЗКН. По отношение на монетите и монетни предмети аналогичено задължение е предвидено в §6 на ДРЗКН. Както беше посочено по-горе в случая разпоредбата на § 12 от ДРЗСН не може да намери приложение. При липсата на идентификация и регистрация на процесните вещи, те винаги са публична държавна собственост(чл.2а, ал.1 вр. чл.146, ал.1 от ЗКН) и тяхното държане е престъпление.

Други доводи за допуснати нарушения на материалния закон при квалифициране деятелността на двамата подсъдими по чл.278, ал.6 от НК не се правят.

Неоснователни са възраженията за нарушения на материалния закон и по отношение на престъплението по чл. 277а, ал.7 от НК, за което подс.М. С. е признат за виновен. Следва да се посочи, че то е формално, на просто извършване, като е достатъчно деецът противозаконно да осъществява фактическа власт върху предмета на престъплението(в случая два броя технически средства), който са предназначени да послужат или вече са били използвани за търсене, съхранение, изменение или пренасяне на археологически обекти. От субективна страна се изисква подсъдимият да е знаел или предполагал, че металдетекторите ще бъдат използвани (или са били използвани) за търсене на археологически обекти. Както беше посочено престъплението е формално, поради което е ирелевантно чия собственост са процесните два уреда. В случая е установено по несъмнен начин, че подсъдимият М. С. е държал металдетектор /марка/ сер. № /номер/ и металдетектор /марка/ . Тази вещи представляват „специални технически средства“ по смисъла на § 4, т.2 от ДРЗКН и биха могли да бъдат използвани за търсене на археологически обекти. Деянието ще бъде престъпно, когато или държането на самата вещ е забранено, или дейността, за която е предназначена или послужила, е общественоопасна. Без съмнение металдетекторът не е забранена за притежание вещ и държането му само по себе си не е престъпно. Търсенето на археологически обекти е законово уредена дейност, която принципно е общественополезна. Нейното извършване е забранено в случаите, в които субектът няма право да извършва такава. Редът за регистриране на специалните технически средства, предназначени за осъществяване на тази специализирана дейност е уреден в чл. 152 от ЗКН.

Горното налага извод за това, че контролираната инстанция не е допуснала нарушение на материалния закон при квалифициране деятелността на подсъдимите П. С. и М. С..

В обобщение, атакуваното въззивно решение на АС – Бургас следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 58 от 07.03.2022г., постановено по внохд № 273/2020 г. по описа на Апелативен съд - Бургас.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: