Недопустимост на решение, постановено при висящо производство пред Конституционния съд

Текстът на акта

Ключови фрази

2

6

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50129/22 г.
София, 06.02.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател:Маргарита Соколова

Членове:Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 959/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 308/04.07.2022 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 1926/21.12.2021 г. по в. гр. д. № 1988/2021 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено решение № 649/14.06.2021 г. по гр. д. № 10252/2020 г. на Варненския районен съд и е отхвърлен предявеният от К. С. И. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот, находящ се в [населено място], местността „С. Н.“ № 117, представляващ ПИ с идентификатор .............по кадастралната карта на [населено място], при посочени граници.

Касационното обжалване е допуснато по жалба на ищеца, който се е позовал на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

От ответника по касация - ответник по иска, е подаден писмен отговор със становище, че касационната жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е допустим от гледище на изискването за правен интерес, предвид твърденията, подкрепени с доказателства, че ищецът вероятно се легитимира като собственик на оригинерно основание на процесния имот - придобивна давност, с начало на владението от 2005 г. и съобразно установеното по делото, че ответникът - държавата, му оспорва това право с издадения акт за частна държавна собственост № ......./11.04.2016 г., което препятства възможността за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост. Доводите, основани на пар. 1 от ЗДЗС, според въззивния съд не променят извода за наличие на правен интерес, а имат отношение към съществото на спора, тъй като при отричане на правото на собственост на държавата въпросът за приложението на посочената разпоредба изобщо не стои, защото имотът не би бил в нейния обхват.

Въззивният съд е посочил, че при отрицателен установителен иск за собственост предмет на изследване в процеса е правото на собственост на ответника, който има тежестта да докаже, че е собственик на процесния имот, като е длъжен да изчерпи всички свои възражения, респ. всички основания, на които твърди, че е собственик, а ищецът трябва да докаже твърденията си за фактите, които изключват това право.

В случая държавата твърди, че е придобила собствеността въз основа на конфискация и извършена впоследствие съдебна делба. Установено е по делото, че с влязла в сила присъда № 251/11.01.1961 г. по н. о. х. д. № 276/1959 г. е конфискуван в полза на държавата имот - 1/2 ид. ч. от лозе - овощна градина, цялото с площ от 6.8 дка, в местност „Св. Н.“ № 87, в землището на [населено място], с което е създадена съсобственост между държавата и физическите лица, тъй като конфискацията е един от установените в закона способи за придобиване на вещни права от държавата. Установено е също, че с решение от 07.12.1962 г. по гр. д. № 538/1962 г. на Варненския народен съд при извършването на делбата на съсобствени между държавата и С. и С. М. имоти, вкл. лозе - овощна градина от 6.8 дка, в дял на държавата е поставен имот, представляващ дял първи от вариант трети от заключението на вещото лице - лозе с площ от 2 500 кв. м.

При тези данни въззивният съд е посочил, че с влизането в сила на решението по гр. д. № 538/1962 г. на Варненския народен съд държавата се легитимира за собственик на поставения в неин дял имот, представляващ лозе - овощна градина, с площ от 2 500 кв. м. Установено е със заключения на техническа експертиза, че по КП от 1956 г., попълнен с новообособените при делбата имоти, поставеният в дял на държавата имот е с пл. № .........., като процесният имот с идентификатор ............по КК на [населено място] попада в границите на бившия имот пл. № ............. По делото няма доказателства, от които да се установи, че след придобиването от държавата на собствеността върху имот пл. № ...........до настоящия момент този имот е променил собственика си.

Въззивният съд е приел, че наведените от ищеца възражения и доводи, че е собственик на имота по давност с начало на владението от 2005 г., което изключва правото на собственост на ответника, са неоснователни. Давността в полза на ищеца е започнала да тече от 2005 г. - в този смисъл са твърденията в исковата молба, както и показанията на свидетелите П. П. и Р. Н., но до предявяването на иска на 24.08.2020 г. не е изтекъл предвиденият в закона 10-годишен давностен срок предвид наложения мораториум с нормата на пар. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /Обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., посл. доп., бр. 18 от 2020 г./, според която давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост, спира да тече до 31 декември 2022 г.

По тези съображения въззивният съд е намерил, че собственик на процесния имот е държавата въз основа на влязлото в сила решение от 07.12.1962 г. по гр. д. № 538/1962 г. на Варненския народен съд. Ищецът не е придобил собствеността на твърдяното от него оригинерно придобивно основание - придобивна давност с начало на владението от 2005 г., което да изключва правото на собственост на държавата. Съдът не е обсъдил въпроса за наличността на предпоставките за приложение на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС /Обн., ДВ, бр. 96/1999 г./ с оглед данните по делото, че към 09.11.1999 г. за процесния имот е действал е ЗРП от 1993 г., според който част от имота е включена в парцел ............ от кв. ....., отреден за жилищно строителство, а друга част е предвидена за обществени и благоустройствени мероприятия на общината, тъй като подобен довод не е навеждан от ищеца, както и поради това, че този въпрос би бил относим и би подлежал на изследване при спор за собственост между държавата и общината.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за преценка основателността на доводите на касатора по допустимостта на обжалваното решение, предвид данните по делото, че към 22.11.2021 г. - датата на провеждане на съдебното заседание, в което е завършено разглеждането на делото от въззивния съд, с определение от 09.09.2021 г. К. съд на РБ вече е бил допуснал за разглеждане по същество на искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на приложим по делото закон - пар. 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18 от 2020 г./ и на пар. 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността /обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г./.

С т. 1 на ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество - липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск. Прието е, че разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, която предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, представлява абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване правото на иск. Процесуалното значение на обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съда да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора, независимо дали страните са поискали или са се противопоставили на спирането. С диспозитива на тълкувателния акт е прието, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че така даденото разрешение следва да се приложи и в случай като разглеждания, макар основанието за спиране на производството да е различно - чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, според която съдът спира производството, когато К. съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон. И в тази хипотеза, както и в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, законът повелява временна недопустимост на развитието и завършването на висящия процес, забрана през известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по делото, насочени към решаване на спора по същество. Необходимостта от спиране на производството при проявление на основанието по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК се обяснява с установеното в чл. 151, ал. 2 от Конституцията на РБ нормативно действие на решенията на Конституционния съд занапред, при което положение даденото с тях разрешение следва да бъде съобразено от съда съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК като факт, настъпил след предявяване на иска, който е от значение за спорното право.

В разглеждания случай държавата - ответник по отрицателния установителен иск, твърди, че е придобила собствеността на спорния поземлен имот въз основа на конфискация и извършена впоследствие съдебна делба, а ищецът - че е собственик на имота по давност с начало на владението от 2005 г., което изключва правото на собственост на ответника. След като има позоваване на придобивна давност, посочен е периодът и той обхваща и времето, в което е прието, че имотът е бил държавна собственост, то съдът е длъжен да обсъди дали се установява осъществяване на владение и дали то е основание да бъде признато придобиването на собствеността въз основа на този придобивен способ.

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът не е придобил собствеността на въведеното оригинерно придобивно основание, тъй като не е изтекъл законоустановеният 10-годишен давностен срок предвид мораториума, наложен с пар. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /Обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., посл. доп., бр. 18 от 2020 г./. Решението е постановено, след като разглеждането на делото е завършено в съдебното заседание на 22.11.2021 г. Към тази дата с определение от 09.09.2021 г. по конст. д. № 16/2021 г. К. съд на РБ вече е бил допуснал за разглеждане по същество на искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на пар. 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18 от 2020 г./ и на пар. 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността /обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г./. При това положение налице са били предпоставките за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. Предмет на конст. д. № 16/2021 г. е конституционосъобразността именно на нормата, съгласно която давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост, спира да тече до 31 декември 2022 г. Това се отнася и за значимия за спора по настоящото дело период с начало 2005 г., когато имотът е бил частна държавна собственост. Следователно прилагането на нормата и нейната конституционосъобразност е от съществено значение за преценката на основателността на предявения иск и посочената от закона хипотеза за спиране на производството по делото е била налице, което обаче въззивният съд не е сторил.

Ето защо въззивното решение, като постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, е недопустимо и следва да бъде обезсилено съгласно чл. 293, ал. 4 ГПК, а делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд. Тъй като междувременно - след приключване на съдебното дирене при първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд до връщането за ново разглеждане, пречката за разглеждането му е отпаднала - постановено е решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на РБ /обн., ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г./, няма нужда въззивният съд да спира производството по делото /т. 1 на ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 1926/21.12.2021 г. по в. гр. д. № 1988/2021 г. на Варненския окръжен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: