Давност и доказване на пропуснати ползи от непредадени за ползване имоти

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е

№ 195

гр. София, 25.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова като разгледа докладваното от съдията Николай И. гражданско дело № 2042 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. И., чрез пълномощник адв. Г. З. от САК и касационна жалба на М. И. Д., чрез пълномощник адв. Д. Т. от АК-Р., срещу въззивно решение № 196/03.12.2024 г. постановено по в.гр.д. № 455/2023 г. по описа на Апелативен съд- Варна, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 140/27.09.2023 г. по гр.д. № 54/2023 г. на Окръжен съд – Разград, и като краен резултат М. И. Д. е осъдена, на основание чл.79, ал.1, пр.2, във вр. с чл.82, ал.1 пр.2 ЗЗД, да заплати на М. И. И. сумата от 3 750 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснати ползи от неизпълнено задължение по споразумение от 26.06.2013 г. за ползване на недвижим имот – 2/3 ид.ч. от офис, находящ се в [населено място], [улица], за периода от 01.03.2018 г. до 26.06.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, до окончателното изплащане на сумата, като иска в разликата над 3 750 лв. до размера 40 000 лв. /предявен като частичен иск, от иск за обезщетение в размер на 170 000 лв./, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснати ползи от неизпълнено задължение по споразумение от 26.06.2013 г.: 1. за ползване на недвижим имот – 2/3 ид.ч. от офис, находящ се в [населено място], [улица], за периода от 26.06.2013 г. до 01.03.2018 г. и 2. за ползване на ателие с идентификатор №.... по КК на [населено място], находящо се в [населено място], [улица] за периода от 26.06.2013 г. до 26.06.2018 г., е отхвърлен.

Ищецът М. И. И. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения от него иск за обезщетяване на имуществени вреди, за разликата над 3 750 лв. до размера 40 000 лв., с твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът М. И. Д. е подала писмен отговор, в който излага становище и съображения за неоснователност на жалбата на ищеца. От своя страна Д. обжалва въззивното решение в осъдителната му част, с твърдения за необоснованост и нарушения на материалния закон.

Ищецът И. оспорва касационната жалба на ответницата. Излага съображения за правилност на обжалвания акт в частта, в която искът за обезщетение е уважен.

С определение № 5189/12.11.2025 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по уточнения от съда въпрос, поставен от касатора- ответник: какъв е давностният срок за погасяване на вземането за обезщетение от неизпълнен договор по чл. 82, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, както и по въпроса поставен от касатора ищец: обещанието на длъжника да изпълни задължението си представлява ли признание на вземането по смисъла на чл. 116, 6. „а“ от ЗЗД и води ли до прекъсване на погасителната давност, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС.

По отношение на първия поставен въпрос: Когато предмет на иска е вземане за обезщетение, дължимо от неизпълнен договор в хипотезата на чл. 82, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вземането се погасява с изтичане на тригодишна давност, както изрично е разпоредено в чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Задължението за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи не е част от задълженията по договора, а е самостоятелно задължение, което възниква поради неизпълнение на произтичащо от договора задължение. То обаче не става част от договора, а съществува паралелно с него. Именно поради това за него се прилага и специалната давност по чл. 111, б. „б“, пр. 1 от ЗЗД, а не общата такава по чл. 110 от ЗЗД /в т. см.: решение № 103/14.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2187/2020 г. на IV г.о.; решение № 831/28.12.2006 г. на ВКС по т. д. № 447/2006 г., I т.о.; решение № 115 от 8.05.2008 г. на ВКС по т. д. № 774/2007 г., II т.о./.

По втория поставен въпрос обусловил допускане на касационно обжалване: С Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г. по тълк.д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. Както е посочено в мотивите към решението, признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Същото следва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане. То може да бъде обективирано изрично /макар и без изискване за форма/ или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира жалбата на ответницата за основателна, а жалбата на ищеца за неоснователна, по следните съображения:

В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че на 26.06.2013 г. страните са подписали Споразумение за ползване на недвижими имоти /с нотариално удостоверяване на подпис рег. № 1917 от 26.06.2013 г. на Р. К. - нотариус с район на действие РС Р., рег. № 380/, по силата на което ответницата М. Д. поела задължение за срок от 5 години да предостави за ползване на ищеца два недвижими имота: 2/3 ид.ч. от офис в [населено място], [улица] и ателие в [населено място], [улица]. Видно от споразумението, в същото липсва поето насрещно задължение за връщане на имотите след изтичане на срока, а ответницата се е задължила да прехвърли на ищеца правото на собственост върху тях. Ищецът е твърдял, че въпреки отправените от него покани, Д. не изпълнила задължението си да предаде ползването на имотите, поради което претендира обезщетение за неизпълнение в размер на 170 000 лв. за периода от 26.06.2013 г. до 26.06.2018 г., а вредата определя като пропуснати ползи, съизмерими с наемите, които би могъл да получи през исковия период за двата имота. Искът за заплащане на сумата от 40 000 лв., предявен като частичен иск /от общо дължими 170 000 лв./ правилно е бил квалифициран от въззивния съд, като такъв с правно основание чл.79, ал.1, предл.2, вр. с чл.82, ал.1, пр.2 от ЗЗД, предвид претенцията за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи, настъпили в пряка причинна връзка от пълното неизпълнение от страна на ответницата на задълженията по сключеното между страните споразумение от 26.06.2013 г. – да предостави на ищеца ползването на посочените имоти.

Въз основа на показанията на св. М. Д. и св. В. Д. въззивният съд е приел, че ответницата не е изпълнила задължението си за предаване на 2/3 ид.ч. от имота в [населено място]. Направен е извод, че с неизпълнението на задължението си по подписаното споразумение, тя лишила ищеца от възможността да реализира доходи от този имот. Възможността да се отдава под наем недвижимия имот – офис според въззивния състав била реална и нереализирането й съставлявало вреда под формата на пропусната полза.

Въззивният състав е приел, че е недоказано от ищеца неизпълнението на задължението на ответницата за предаване на имота в [населено място]. Позовал се е на показанията на св. В. Д., според които през периода от 2013 г. до 2018 г. в имота е живяла сестрата на ищеца. Посочено е, че предвид близките родствени отношения между лицето живяло в имота и ищеца, следва да се приеме, че ответницата е изпълнила задължението си по споразумението в тази част и за ищеца не е налице вреда под формата на пропусната полза. Изводът на въззивния съд по отношение на имота в [населено място] е направен в нарушение на съдопроизводствените правила. Една от особеностите на въззивното производство е ограничената възможност за попълване на делото с нови факти и доказателства. Ответникът, съгласно чл.131 ал.2 т.5 ГПК е длъжен в отговора на исковата молба да посочи всички свои възражения срещу иска и обстоятелствата, на които той се основава. В случая с отговора на исковата молба ответницата изрично, е посочила, че не спори, че ищецът не е ползвал имотите предмет на споразумението от 26.06.2013 г. С оглед на това с доклада си по делото /в о.с.з. на 05.09.2023 г./ първоинстнционният съд е приел, че ответната страна е признала и че не се нуждае от доказване факта, че през процесния период Д. не е предоставила на ищеца ползването на процесните имоти. Съгласно чл.146 ГПК първоинстанционният съд е този, който в изготвения от него доклад по делото посочва – с оглед предмета на спорното право, изразените становища и направените възражения - как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти, за кои от тях не следва да се сочат доказателства и за кои страните следва да предприемат действия по доказване. Факти, които не са включени в предмета на доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото, не подлежат на установяване. Въззивният съд не може да приеме за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване. Допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение обаче не е решаващо, респ. не обуславя извод за отмяна на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

Както се посочи, по - горе в мотивите, претенцията на ищеца е за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи, настъпили в пряка причинна връзка от пълно неизпълнение на договорно задължение да предостави на ищеца ползването на посочените имоти за срок от 5 години, произтичащо от споразумение от 26.06.2013 г. С оглед липсата на поето от ищеца задължение на връщане на имотите, след изтичане на срока на договора, неоснователни са възраженията на ответницата, че се касае за предварителен договор за заем за послужване, от неизпълнението на който не настъпват вреди за насрещната страна предвид разпоредбата на чл. 244, ал. 2 ЗЗД. Касае се са ненаименован договор със смесен характер /сключен с оглед свободата на договарянето по чл. 9 ЗЗД/, в който е налице валидна уговорка, с която се поема задължение да се предостави безвъзмездно ползване за 5 години на процесните имоти, поради което непредаването на имотите представлява неизпълнение по смисъла на чл. 79 ЗЗД.

Според приетото в Тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Само ако бъде доказано, че при точно изпълнение на длъжника имуществото на кредитора е могло да бъде увеличено, ще бъде постигната целта на предвиденото в чл. 82 ЗЗД обезщетяване – да се поправят претърпените от кредитора вреди, без да се допусне обогатяването му за сметка на длъжника. Тежестта на доказване на сигурността на увеличение на имуществото е на ищеца по делото, който претендира вреди от неизпълнението, на доказване от страна на кредитора подлежи и размерът на пропуснатата полза.

Изводът на въззивния съд за частична основателност на иска в частта му касаеща имота в [населено място] е направен в противоречие с разрешението дадено в посоченото тълкувателно решение.

В случая ищецът не е доказал по безспорен и категоричен начин, че между него и трети лица са съществували правоотношения по повод ползването на процесните имоти, които правоотношения са били осуетени именно в резултат на неизпълнението от страна на ответницата на задължението й да предостави ползването на имотите.

Като доказателство по делото за установяване на размера на пропуснатите ползи за имота в [населено място] ищецът е представил договор за наем на имот от дата 07.01.2014 г. /приложеният по делото препис от договора е заверен за вярност с оригинала с рег. № 7831/16.08.2023 г. на нотариус с рег. № 291 с район РС- Разград/ сключен между него, като наемодател и св. Г. Г., като наемател, за срок от 3 години при наемна цена в размер на 2 400 лв., подлежаща на актуализиране съобразно инфлационния индекс, и с уговорена възможност за продължаване на срока, ако никоя от страните не възрази писмено. Датата на сключване на договора обаче е била оспорена от ответницата, с твърдения, че за нея същият има достоверна дата от деня, в който е бил нотариално заверен - 16.08.2023 г. Следва да се посочи, че частният документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако посочената в него дата бъде оспорена от страната по делото, на която частният документ се противопоставя, тази дата следва да бъде установена с други доказателствени средства - по общия ред, като доказателствената тежест е за страната по делото, която претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ, т.е. – ползва се по делото от документа /в т. см.: решение № 50/21.07.2017 г. по гр.д. № 4880/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 17/13.06.2019 г. по т.д. № 1104/2018 г., на ВКС, I т.о., решение № 167/03.07.2018 г. по гр.д. № 4020/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 229/29.01.2021 г. по гр.д. № 4529/2019 г. на ВКС, IV г.о./. Доказателства за сключване на договора преди датата на нотариалната заверка – 16.08.2023 г. по делото не са представени. В тази връзка, както правилно е посочил и въззивния съд не могат да се ползват показанията на св. Г. – страна по договора /наемател/. От една страна свидетелят е съставител на посочения документ заедно с ищеца, което обстоятелство само по себе си дискредитира показанията му, изключвайки възможността те да се ценят в процеса като обективни и безпристрастни, и на това основание съдът преценява показанията му в частта относно датата на съставянето на документа, като недостоверни. От друга страна тези показания са неподкрепени от други доказателства по делото.

Изводът на въззивния съд за неоснователност на исковата претенция по отношение на имота в [населено място] е правилен, но не по изложените в решението мотиви, а поради липсата на доказана реална възможност за отдаване и на този обект под наем. Необходимата сигурност за реализиране на приходи, които да се претендират срещу ответницата в размер като пропуснати ползи за този имот, не произтича a priori от възможността имотът да бъде отдаван под наем. Извод за наличие на сключен наемен договор за имота не може да бъде направен от показанията на св. Г., който въпреки че е посочил, че доколкото знае наемната цена на имота в [населено място] е била 300 лв., е заявил, че не знае дали за този имот е имало договор, въпреки проведени срещи между ищца и приятел на свидетеля. Останалите гласни доказателства са неотносими към доказването на наемно правоотношение за имота.

Следва да се посочи, че дори и ищецът успешно да бе провел доказване на твърденията си, че при точно изпълнение на задължението за предаване на имотите от страна на ответницата, със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, и бе установил факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с тези обекти по повод отдаването им под наем при посочените в исковата молба условия, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника, то искът му отново би следвало да се отхвърли, като погасен по давност.

В отговора на исковата молба от страна на ответницата е направеното възражение за погасяване по давност на исковата претенция. С оглед отговора на първия поставен въпрос, довел до допускане на касационно обжалване, изводът на въззивния съд, че в процесния случай по отношение на претенцията за обезщетение за пропуснати ползи е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл.110 от ЗЗД е неправилен. За задължението за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи се прилага специалната давност по чл. 111, б. „б“, пр. 1 от ЗЗД. В случая исковата претенция касае периода от 26.06.2013 г. до 01.03.2018 г., а исковата молба е депозирана в съда на 01.03.2023 г., т.е. след изтичане на тригодишния давностен срок. От събраните по делото гласни доказателствена- показанията на св. Г. и св. Д., не следва извод за направени изявления от ответницата, от които да следва ясно и недвусмислено признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД за наличие на конкретен дълг във връзка с дължимо от нея обезщетение за пропуснати ползи, с което давността да е била прекъсвана.

С оглед всичко изложено, решението на въззивния съд следва да бъде отменено в неговата осъдителна част по уважената претенция с правно основание чл.79, ал.1, пр.2, във вр. чл.82, ал.1, пр.2 от ЗЗД. Тъй като не се налага извършването на други съдопроизводствени действия, вместо него ще следва да се постанови акт по съществото на спора, с който претенцията до размера от 3 750 лв. също да се отхвърли. В останалата обжалвана част, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, ответницата има право на разноски за трите инстанции общо в размер на 11 432,50 лв. /съответно: за първата инстанция- 4 015 лв., в т.ч. и разноски в обезпечително производство за ДТ -15 лв. /липсват доказателства за договорено и изплатено адвокатско възнаграждение в обезпечителното производство/; за въззивната инстанция - 4000 лв. и за касационната инстанция – 3417,50 лв./. Съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България, тази сума трябва да се превалутира в евро, като се присъдят 5845,34 евро.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 196/03.12.2024 г. постановено по в.гр.д. № 455/2023 г. по описа на Апелативен съд- Варна, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 140/27.09.2023 г. по гр.д. № 54/2023 г. на Окръжен съд – Разград, М. И. Д. е осъдена, на основание чл.79, ал.1, пр.2, във вр. с чл.82, ал.1 пр.2 ЗЗД, да заплати на М. И. И. сумата от 3 750 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснати ползи от неизпълнено задължение по споразумение от 26.06.2013 г. за ползване на недвижим имот – 2/3 ид.ч. от офис, находящ се в [населено място], [улица], за периода от 01.03.2018 г. до 26.06.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, до окончателното изплащане на сумата, както и в частта му за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. И. И. против М. И. Д. иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.2, във вр. с чл.82, ал.1 пр.2 ЗЗД за сумата от 3 750 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснати ползи от неизпълнено задължение по споразумение от 26.06.2013 г.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 196/03.12.2024 г. постановено по в.гр.д. № 455/2023 г. по описа на Апелативен съд- Варна, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА М. И. И., с ЕГН [ЕГН], да заплати на М. И. Д., с ЕГН [ЕГН], разноски по делото в общ размер на сумата 5845,34 евро.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.