Отговорност при завой наляво и отнемане на предимство на мотоциклетист

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * липса на мотиви * следствен експеримент * небрежност * неосигуряване на предимство * отнемане на предимство * липса на отговор по направени възражения * неоснователност на касационна жалба

Р Е Ш Е Н И Е

№ 637

гр. София, 07 декември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Максим Колев

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 903/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред касационната инстанция е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по жалба на подсъдимата Х. Б. М., подадена чрез защитника й адвокат Е. Н., срещу решение № 113 от 27.06.2024 г. по внохд № 104/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

В жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 НПК – че е допуснато нарушение на материалния закон; че са допуснати съществени процесуални нарушения; и че наложените наказания са явно несправедливи. В условията на алтернативност в нея са формулирани няколко искания: на основание чл. 354 ал.3 т.2 НПК да бъде отменено въззивното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд–Пловдив; в рамките на приетите фактически положения на основание чл. 354 ал.1 т.3 НПК да бъдат отменени въззивното решение и присъдата на първата инстанция и подсъдимата да бъде оправдана; и съществено да бъде редуцирано (намалено) наказанието лишаване от свобода, а наказанието лишаване от право да управлява МПС да не бъде налагано на основание чл. 55 ал.3 НК.

Срещу подадената касационна жалба на подсъдимата в срока по чл. 351 ал.4 НПК е постъпило възражение от частните обвинители чрез повереника им адв. К. С., в което се оспорват всички доводи и съображения, изложени в подкрепа на заявените касационни основания, и се отправя молба жалбата да бъде оставена без уважение.

В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимата М. адвокат Е. Н. поддържа касационната жалба и изложените в нея подробни съображения в подкрепа на релевираните оплаквания. Моли присъдата да бъде отменена на посочените в жалбата касационни основания, като акцентира на направените в нея алтернативни искания присъдата да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или подсъдимата да бъде оправдана.

В лична защита подсъдимата М. се присъединява към казаното от защитника си, а в последната си дума моли присъдата да бъде отменена.

Представителят на ВКП заявява становище, че жалбата е неоснователна. Счита, че всички възражения на защитата намират достатъчно ясни, обосновани и основани на доказателствата по делото отговори в решението на въззивния съд, поради което предлага то да бъде потвърдено, а жалбата оставена без уважение.

Частните обвинители Д. Г. Н., В. Л. Н. и Л. В. Н. не се явяват и не вземат становище. Не се явява и повереникът им адв. К. С.. От последния е постъпила писмена молба, в която поддържа възражението срещу касационната жалба и застъпеното в него становище, че атакуваното решение е правилно, а жалбата на подсъдимата неоснователна. Моли да бъде постановено решение, с което да се остави в сила решението на Апелативен съд-Пловдив.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 57/10.07.2023 г., постановена по нохд № 569/2022 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, подсъдимата Х. Б. М. е призната за виновна в това, че на 22.09.2018 г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил марка /марка/ , модел/модел/ с рег. [рег.номер на МПС] , движейки се по [улица]в посока от запад на изток, при извършване на маневра „завой наляво“ и навлизането в кръстовището с [улица], е нарушила правилото за движение, а именно: - чл. 37, ал. 1 ЗДвП: “ При завиване наляво за навлизане в друг път водачът на завиващото нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства…”, вследствие на което по непредпазливост е причинила смъртта на П. В. Н., с ЕГН [ЕГН], поради което на основание чл. 343 ал.1 б. „в“ пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 пр.3 вр. чл. 55, ал.1, т. 1 НК е осъдена на лишаване от свобода в размер на една година, като е призната за невиновна в това по същото време и на същото място да е нарушила и правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП; чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП и по чл. 50а ЗДвП и на основание чл. 304 НПК е оправдана по първоначално повдиганото й обвинение в този смисъл. Със същата присъда на основание чл.66, ал.1 НК е отложено изпълнението на наложеното на подсъдимата Х. Б. М. наказание лишаване от свобода в размер на една година за изпитателен срок от три години считано от влизането й в сила; на основание чл. 59, ал. 2, вр. ал. 1 НК от определеното и наложено на подсъдимата Х. Б. М. наказание лишаване от свобода в размер на една година е приспаднато времето, през което е била задържана по реда на ЗМВР на 22.09.2018 г., като единият ден задържане да се счита за един ден лишаване от свобода; на основание чл. 343г, вр. чл. 343 ал.1 б. „в“ пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 пр.3 вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 НК подсъдимата Х. Б. М. е лишена от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. С присъдата са решени и въпросите относно веществените доказателства и разноските по делото, като на основание чл. 189, ал. 3 НПК последните са възложени в тежест на подсъдимата М..

По въззивни жалби срещу така постановената присъда на защитника на подсъдимата М. адв. Е. Н. и на частните обвинители Д. Г. Н., В. Л. Н. и Л. В. Н., упражнили правото си на жалба чрез повереника си адв. С., пред Апелативен съд-Пловдив е било образувано внохд № 104/2024 г. Същото е приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение № 113 от 27.06.2024 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.

Касационната жалба е подадена от лице, имащо право на жалба; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок, поради което е допустима.

Приоритетно следва да бъдат обсъдени доводите за допуснати процесуални нарушения, тъй като евентуалното наличие на касационно основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК би обусловило отмяната на атакувания съдебен акт и би препятствало обсъждането на неговата материалноправна законосъобразност и справедливост.

Неоснователно е лаконично формулираното оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 327, ал. 2 НПК поради непроизнасяне относно необходимостта от изслушване (разпит) на подсъдимата. Не се твърди в резултат на това претендирано нарушение подсъдимата да е била лишена от възможност да даде обяснения пред състава на апелативния съд и по този начин да е било ограничено правото й на защита. В действителност разпоредбата на чл. 327, ал. 2 НПК предвижда задължително произнасяне на въззивния съд по необходимостта от разпит на подсъдимия, като това изискване въплътява идеята за значението на обясненията му като източник на доказателства за разкриването на обективната истина и като средство за защита. Но пропуска на съда в тази насока не винаги представлява съществено процесуално нарушение. То ще представлява такова нарушение само, когато разпитът на подсъдимия, служебно допуснат или по негово искане, е бил наложителен във въззивното производство за установяване на обстоятелства, включени в предмета на доказване по чл. 102 НПК. Като тук следва да се отбележи, че служебната преценка на съда за необходимостта от разпит на подсъдимия не може да се противопостави на правото му по чл. 55, ал. 1 НПК да откаже да дава обяснения по обвинението, доколкото правото му да даде или да откаже да даде обяснения е въпрос на негов суверенен избор. В случая изрично искане за допускане разпит на подсъдимата не е било правено от нея и/или от защитата й нито във въззивната жалба, нито в уточнението към жалбата, нито в друга процесуална форма преди провеждането на заседанието по чл. 327 НПК. С оглед на това и при положение, че такъв разпит не е бил поискан от подсъдимата, упражнявайки лично правото си на защита, или от защитниците й, провеждането му единствено по инициатива на въззивния съд не е било задължително действие, а само такова по негова преценка. И тъй като упражняването на процесуалните права на подсъдимата като средство за защита е възможно само по нейна воля и въз основа на свободния й избор, то след като тя не е упражнила пред въззивната инстанция правото си да дава обяснения по обвинението не поради създадено й от съда ограничение, а по собствено усмотрение, не може да се приеме, че апелативният съд е ограничил по някакъв начин това нейно право. От друга страна, доколкото провеждането на разпит на подсъдимата във въззивното производство не е било задължително, а въпрос на преценка, която в случая е била за отсъствието на необходимост от такъв разпит, то тази дейност на въззивния съд, след като е подчинена на изискванията на процесуалния закон, не подлежи на касационен контрол, доколкото става въпрос за формиране на вътрешно убеждение по въпроса за необходимостта от допълване на доказателствения материал в насока установяване и проверка на факти и обстоятелства, относими към разкриване на обективната истина. Предвид изложеното в заключение се налага изводът, че с непроизнасянето си по смисъла на чл. 327 ал.2 НПК апелативният съд не е лишил подсъдимата от възможността да даде обяснения и по никакъв начин не е ограничил правото й на защита.

ВКС намира за неоснователно и заявеното в жалбата възражение, че при въззивното разглеждане на делото не е извършен доклад от съдия-докладчика съобразно изискванията на чл. 331 ал.3 НПК. При формулирането на това възражение не е конкретизирано как и по какъв начин твърдяното нарушение (отсъствието на доклад) се е отразило върху упражняването на процесуалните права на подсъдимата, като изложените доводи са в аспект, че е нарушен принципът на публичност. В действителност в протокола от проведеното на 09.04.2024 г. съдебно заседание пред въззивната инстанция само е отразено, че делото се докладва от съдия-докладчика, като не е посочено в какво се състои и изразява докладът. Отсъствието на такава информация в протокола не обосновава обаче наличието на съществено процесуално нарушение, което да е довело до ограничаване на процесуалните права на страните и в частност на подсъдимата. При докладването на делото съдия-докладчикът в условията на публичност единствено огласява информацията относно съдържанието на атакувания първоинстанционен съдебен акт, жалбите, протестите, възраженията и допуснатите доказателства, без да упражнява каквито и да е правомощия по решаване на повдигнатите пред въззивния съд въпроси. С оглед на това и при положение, че в случая са били спазени всички законови изисквания за предварителна размяна на съответните книжа между страните, процесуалните им права и в частност тези на подсъдимата по никакъв начин не са били накърнени с извършването и протоколирането на по-обобщен доклад, защото, видно от данните по делото, за подлежащите на огласяване обстоятелства всички страни своевременно са били вече осведомени. Освен това нито подсъдимата, нито защитникът й са възразили срещу извършения доклад и съдържанието му.

Оплакването за липсата на самостоятелен анализ на доказателствата и за нарушено задължение на въззивния съд по чл.314 ал.1 НПК за цялостна проверка на присъдата е основано на твърдения, че фактическата обстановка във въззивното решение е пресъздадена на принципа „copy-paste“ от мотивите на първоинстанционната присъда. Разпоредбата на чл. 314 ал.1 НПК е относима обаче само към пределите на въззивната проверка (видно от самото й заглавие) и регламентира ревизионното начало по отношение основанията за обжалване или протестиране на присъдата (че въззивният съд може да отмени или измени присъдата и на непосочено основание), поради което нарушаването й не е обусловено от пороци в дейността по анализа на доказателствата и по установяването на релевантната фактическа обстановка. Отделен е въпросът, че данните по делото не сочат допуснати от апелативния съд нарушения относно пределите на извършената въззивна проверка на присъдата в упоменатата насока.

На следващо място, доводите за отсъствието на самостоятелен анализ на доказателствата и за буквално пренасяне (копиране) на фактическата обстановка от мотивите на първоинстанционната присъда във въззивното решение на практика обосновават оплакване за липса на мотиви. Същественото процесуално нарушение „липса на мотиви“ в същината си предполага или отсъствие изобщо на мотиви, или наличие на съществени непълноти, неясноти и вътрешнологически противоречия в изложените съображения, препятстващи установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му убеждение. При липсата на мотиви винаги се касае до невъзможност страните и контролиращите инстанции да установят действителната воля на решаващия съд. Този порок, от една страна, накърнява правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на съдебния орган по отношение на съществени факти и обстоятелства, релевантни за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия, а, от друга, осуетява възможността да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение на съда при установяване на фактите и правилността на този логически процес в процесуален аспект. Липса на мотиви в заявения от защитата аспект ще е налице, когато в съдебния акт няма изложени никакви аргументи относно приетите фактически положения и когато не са обсъдени релевантните доказателствени материали, вкл. и такива с противоречиво съдържание. В тази връзка принципно вярна е констатацията на защитата, че въззивното решение буквално възпроизвежда съдържанието на мотивите на присъдата в частта относно възприетата фактическа обстановка с изключение на приетите от въззивния съд нови фактически положения - че в зоната на кръстовището хоризонталната маркировка се е състояла от единична прекъсната линия и че подсъдимата не е била навлязла дълбоко в насрещната лента. Но в случая, описвайки на стр. 4 - 16 в решението си възприетата релевантна фактология, въззивният съд изрично е посочил, че това всъщност е приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която се споделя от него с изключение на отразените на стр.21-22 фактически положения, че в зоната на кръстовището хоризонталната маркировка се е състояла от единична прекъсната линия и че подсъдимата не е била навлязла дълбоко в насрещната лента. Този подход на апелативния съд не е недопустим и незаконосъобразен, тъй като е в пълно съгласие с правомощията на въззивната инстанция спрямо установените по делото фактически положения, доколкото по аргумент от чл.316 НПК тя е оправомощена да споделя и подкрепя изводите на първата инстанция за съществуването на определени факти и обстоятелства, както и да приеме за неосъществени дадени факти, приети от първата инстанция за осъществени. В настоящия казус въззивният съд е сторил тъкмо това по отношение фактите по делото, поради което упражняването на тези негови правомощия категорично не е довело до липса на мотиви на решението относно приетите за установени фактически положения. С оглед на това възражението, че фактическата обстановка във въззивното решение е пресъздадена на принципа „copy – paste“ от мотивите на първоинстанционната присъда, се явява без резон.

Неоснователно е и оплакването за опороченост на атакуваното решение поради отсъствието на самостоятелен анализ на доказателствата от страна на въззивния съд. В частта относно доказателствените материали, въз основа на които е изведена споделената от въззивната инстанция фактическа обстановка, на стр. 16-21 в решението е дадена цялостна положителна оценка на извършената от първоинстанционния съд аналитична доказателствена дейност спрямо отделните групи доказателствени източници и способи на доказване, като на тази основа е заявено и пълно съгласие с изводите от тази дейност. Затова, след като е изразил такова съгласие с направения от първата инстанция анализ на доказателствата, обезпечили възприетите от него фактически положения, и е приел за качествено извършена аналитичната дейност по отношение на тези доказателства, въззивният съд не е бил длъжен отново да обсъжда задълбочено и в детайли доказателствата по делото, да излага подробен доказателствен анализ и изрично да обосновава всяка приета от него фактическа констатация (в този смисъл са решения 58-2014 на І н.о. ВКС, 445-2014 на ІІІ н.о. на ВКС, 336-2015 г. на ІІІ н.о. на ВКС, 25-2017 г. на І н.о. на ВКС, 183-2023 г. на І н.о. на ВКС). Достатъчно е било да анализира само тези доказателства и доказателствени източници, които се оспорват, което в случая е било сторено, доколкото въззивният съд е изложил конкретни свои аргументи по спорните доказателствени материали (като този въпрос ще бъде разгледан отделно при отговора на възражението за допуснато нарушение по чл. 339 ал.2 НПК). В случая от съдържанието на въззивния съдебен акт е ясно проследим процеса, по който апелативният съд е формирал вътрешното си убеждение относно доказателствената обезпеченост на приетите за установени факти по обвинението, поради което и с оглед изложеното се налага извода, че контролираният съд е спазил изискуемия стандарт относно съдържанието на въззивното решение в обсъждания аспект.

Твърдението за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 339 ал.2 НПК поради непосочване на основания да не бъдат приети доводи на защитата, респ. неизлагане на съображения и непроизнасяне по конкретни възражения на защитата по естеството си също сочи на оплакване за „липса на мотиви“. В случая оценъчната дейност на въззивния съд не може да бъде упрекната от гледна точка изискването на чл. 339, ал. 2 НПК, тъй като в решението се съдържат достатъчно мотивирани отговори на всички възражения на защитата, релевирани във въззивното производство – както по отношение на доказателствения анализ, така и по отношение на правната квалификация на престъплението и неговата съставомерност, респ. несъставомерност (страници 20-28 от решението). Изложени са подробни аргументи по всяко едно от възраженията на защитата – за изключване от доказателствената съвкупност на протокола за извършения следствен експеримент поради провеждането на това действие по разследването в нарушение на чл.166 и сл. от НПК; за доказателствената необезпеченост на възприетия факт относно двукратното спиране на управлявания от подсъдимата товарен автомобил; за доказаността на обстоятелството, че в резултат на удара с мотоциклета въпросният товарен автомобил се е преместил; за отсъствието на допуснато от страна на подсъдимата нарушение по чл. 37 ал.1 ЗДвП; че с поведението си същата не е допринесла за настъпването на общественоопасния резултат; че единствено противоправното поведение на мотоциклетиста П. Н. е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП. Проверката на въззивния съдебен акт в контекста на заявеното недоволство от неговото съдържание показва, че подходът на апелативния съд спрямо възраженията на защитата изобщо не е бил формален, а достатъчно задълбочен, за да покрие изискването на процесуалния закон да се дадат изчерпателни отговори на всички наведени доводи (което се потвърждава и от факта, че част от тях са приети за основателни). Затова след като дадените от въззивния съд отговори на поставените пред него възражения са правилни и в съответствие със закона, то сама по себе си неудовлетвореността от тези отговори и несъгласието с тях не е основание за извод, че не е спазен очертания в нормата на чл. 339, ал. 2 НПК стандарт за съдържанието на въззивното решение в случаите, когато се потвърждава първоинстанционната присъда.

В обобщение се налага изводът, че в атакуваното решение отсъстват пропуски и непълноти в мотивировката му. Съдържанието му напълно обезпечава възможността касационната инстанция безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд при решаването на относимите въпроси, включени в обхвата на чл. 301 ал.1 НПК. Същевременно то гарантира в достатъчна степен правото на страните да разберат ясно съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена присъдата, като им осигурява и възможността пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение пред касационната инстанция. С оглед на това ВКС счита, че процесуалните характеристики на атакувания съдебен акт изцяло отговарят на изискванията на чл. 339 ал.2 НПК, поради което обуславят неоснователността на отправените от касатора упреци спрямо съдържанието на този акт, а с това и извод, че не е налице релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Посочените по-горе възражения на защитата, но с разширена и допълнена аргументация, на практика се поддържат по същество и в касационната жалба, като изричното им поставяне на вниманието на касационната инстанция налага обсъждането им и в настоящото решение.

На първо място, следва да бъде отбелязано, че поставените в жалбата въпроси във връзка с липсата на отговор от въззивната инстанция на възраженията за доказателствената необезпеченост на възприетия факт относно двукратното спиране на управлявания от подсъдимата товарен автомобил и за доказаността на обстоятелството, че в резултат на удара с мотоциклета въпросният товарен автомобил се е преместил, не следва да бъдат разглеждани от ВКС по същество (извън вече стореното в контекста на допуснато нарушение на чл. 339 ал.2 НПК), тъй като по естеството си тези въпроси сочат на оплакване за необоснованост. А последната е добре известно, че не е касационно основание.

На следващо място ще бъдат разгледани многобройните възражения срещу процесуалната годност на извършения следствен експеримент и на изготвения протокол за това действие по разследването. Неоснователно е оплакването за отсъствието на легитимна (законосъобразена) цел на извършения следствен експеримент, респективно за несъответствието на преследваната от него цел със законоопределената такава. Изхождайки от предназначението на този способ, въззивният съд ясно е посочил за проверката/уточнението на кои данни, получени от предхождащо действие по разследването, е бил проведен следственият експеримент; посочил е в кой доказателствен източник, респ. способ на доказване се съдържат тези данни; като е разяснил и как резултатът от следствения експеримент се отнася към тези данни. В действителност в протокола от следствения експеримент не е подробно и изчерпателно формулирана целта на това действие по разследването от гледна точка на източника на данните, които ще се проверяват и уточняват. Но доколкото за валидността на следствения експеримент няма процесуално изискване в съставения протокол да бъде вписан и източникът на данните, проверката и уточняването на които са послужили като повод за това действие, не може да се приеме, че на това основание същият е опорочен. Отделен е въпросът, че като се има предвид съдържанието на протокола и конкретните фактически действия по провеждането на самия експеримент, съвсем ясно е видно, че в случая целта му е била да се проверят и уточнят съдържащите се в заключението на КСМАТЕ данни, че когато водачът на т.а. /марка/ е потеглил и предприел маневра завой наляво към [улица]мотоциклетът /марка/ е бил на 124 метра и че в този случай водачът на т.а. /марка/ е могъл да избегне удара, ако е отложил потеглянето си. А тези данни по съществото си са предполагали проверка дали водачът на т.а. /марка/ е имал възможност да възприеме движещият се в насрещното платно от изток на запад мотоциклет /марка/ , когато последният е отстоял от товарния автомобил на 124 метра в посока изток, и уточняване какво точно се вижда от мястото на водача на товарния автомобил в посока към мотоциклета в момента, в който той е бил на посоченото разстояние 124 метра на изток. Именно в този смисъл е формулираната в протокола цел на действието и това надлежно е било отчетено от въззивния съд. В конкретния случай обсъжданият способ е бил проведен с цел проверка и уточняване на вече приобщени по делото доказателства - на посочените данни, които са били получени от предходно приложен друг способ на доказване – КСМАТЕ, която е била изготвена преди провеждането на следствения експеримент. Това обстоятелство също е било обсъдено от въззивната инстанция, поради което несъстоятелно е твърдението на защитата, че във връзка с посочената от апелативния съд цел никакви данни не са били добити чрез други действия по разследването и че за провеждането на следствения експеримент са били взети произволни данни, включително и за позиционирането на т.а. /марка/ и мотоциклета /марка/ , които данни не кореспондирали със събраните до момента на провеждането му доказателствени материали. Въззивният съд е изложил и съображения относно резултата от следствения експеримент - че от шофьорското място вътре в купето на товарния автомобил /марка/ през предното обзорно стъкло има добра видимост към мотоциклета, когато последният отстои от товарния автомобил на 124 метра в посока изток.

Неоснователни са и възраженията за порочност на проведения следствен експеримент заради отсъствието на достатъчно сходство: - в положението на мотоциклетът преди осъществяването на удара, изводимо от твърдението, че по време на експеримента е бил в статично положение, а в реалната ситуация е бил в движение; - в условията, при които се е намирал мотоциклетът, изводимо от твърдението, че по време на експеримента е бил на две колела/гуми, а в реалната ситуация е бил изправен на задна гума; - и в метеорологичните условия, изводимо от твърдението за особеностите на месеца, в който е проведен експеримента, спрямо месеца, в който е настъпило ПТП, както и от различния час на двете събития. За да се осигури обективност и сигурност на изводите от следствения експеримент, е необходимо в действителност експерименталните действия да се осъществяват при обстановка и условия, максимално доближаващи се и сходни с проверяваните. Данните по делото сочат, че при извършването на експеримента е било постигнато максимално възможно сходство относно оспорените от защитата аспекти на условията и обстановката, като претендираните различия или са привидни, или са несъществени, или изобщо не са налице. Обстоятелствата, че в реалната ситуация преди настъпването на ПТП мотоциклетът е бил в движение, а по време на експеримента е бил статичен, само привидно създават несходство, доколкото целта е била да се проверят и уточнят данни дали водачът на т.а. /марка/ е имал възможност да възприеме движещият се в насрещното платно от изток на запад мотоциклет /марка/ , когато последният се е намирал на точно определено разстояние от товарния автомобил – на около 124 метра от него в посока изток, което е било постижимо само при фиксация (задържане) на мотоциклета в това положение на едно място. Затова конкретно посоченото отстояние в изходните данни е предполагало експерименталните действия да се проведат именно при статично положение на мотоциклета чрез разполагането му на приблизително такова разстояние от товарния автомобил. Обстоятелствата, че по време на експеримента мотоциклетът е бил на две колела/гуми, а в реалната ситуация е бил изправен на задна гума, обуславят несъществено несходство в обстановката, доколкото и при двете не се променя факта на разположението на това ППС върху конкретно посоченото място от пътното платно, като и при двете положения на мотоциклета спрямо пътното платно не е налице промяна в обема и формата му. В тази връзка единствено вярно е твърдението в жалбата, че изправеният на задна гума мотоциклет има различни габарити (очертания), но те касаят само вертикалното им измерение, като изправеният на задна гума мотоциклет поради по-голямото си вертикално очертание създава предпоставка за по-добра видимост към него в сравнение с положението му, когато е на две колела. Но от гледна точка на следствения експеримент този факт безспорно е в полза на подсъдимата, доколкото в реалната ситуация мотоциклетът е бил с по-големи вертикални габарити (очертания), а в експерименталната с по-малки, което предполага по-трудното му възприемане при експеримента (въпреки това е била отчетена възможност мотоциклетът да бъде възприет и при по-малки вертикални габарити). По тази причина коментираното различие не компрометира резултата от експеримента. Обстоятелствата, че експериментът е проведен на двадесети октомври, а произшествието е настъпило на двадесет и втори септември, както и разликата от половин час между настъпването на двете събития сами по себе си не са от естество да обусловят различия в метеорологичната обстановка при условие, че всички метеорологични характеристики в реалната и в експерименталната ситуация са били напълно идентични – ясно, слънчево време и добра видимост в района. Във връзка с гореизложеното е необходимо да се подчертае, че след като получените от следствения експеримент данни са свързани само с изкуствено пресъздадената обстановка (която е сходна, но не и тъждествена с реалната) и с извършените експериментални действия, то същите могат да имат характер само на контролни или насочващи факти, но не и на доказателства. В настоящия казус данните от следствения експеримент правилно са били ценени именно в смисъла на контролни факти, потвърждаващи версията, че съобразно метеорологичните условия към момента на произшествието подсъдимата е имала обективна възможност да възприеме движещия се в насрещната лента мотоциклетист от установеното разстояние 124 метра.

Напълно лишено от основание е оплакването, че следственият експеримент бил проведен, без да бъдат отчетени редица субективни особености на водача на т.а. /марка/ – зрителните му качества, проявени чрез прага на чувствителност на окото към яркостни и цветови контрасти и чрез остротата на зрението; неговото внимание; съсредоточеност; предвидливост; предпазливост; чувство за безопасно управление; способност да оцени положението и скоростта на мотоциклета съобразно свойствата на този наблюдаван обект; бързината на оценката на скоростта и положението на мотоциклета. Тук, на първо място, следва да се отбележи, че доколкото преди експеримента (а и след това) подсъдимата въобще не е давала обяснения, по делото не са съществували никакви конкретни изходни данни за посочените нейни субективни особености, възможности и характеристики към момента на произшествието. С оглед на това липсата на данни в тази насока е създала обективна пречка те да бъдат съпоставени и подлагани на проверка и уточнение при следствения експеримент. На следващо място, касае се за субективни проявления и възможности, относно които не съществуват обективни механизми и критерии за установяването им както към момента на реалната ситуация, така и към момента на експерименталната. Поради тази причина правилно при провеждането на експеримента е изхождано не от субективните възможности, нагласи и състояния на водача (подсъдимата) в момента на настъпване на произшествието, още повече при липсата на конкретни данни за тях, а от общоприетите изисквания и стандарти за състоянието на водача, за способността на неговите възприятия и за дължимото от него внимание за извършване на безопасно управление на МПС. Макар и извън контекста на проведения следствен експеримент, но с отношение към обсъждания въпрос, тук следва да бъде подчертано, че ако подсъдимата не е могла добре да възприеме движещия се с предимство в насрещната лента мотоциклет, ако не е била сигурна за величината на разстоянието, на което се е намирало това превозно средство, или за величината на скоростта, с която то се е движило, респ. ако изобщо е изпитвала затруднение от каквото и да е естество, за да възприеме правилно тези обстоятелства, това означава, че тя въобще не е следвало да предприема маневрата, а след като я е предприела, е сторила това на свой риск, без да се убеди в нейната безопасност (решение № 551 от 23.05.1980 г. по н.д. № 435/1980 г., III н.о. на ВС, решение № 20 от 25.03.2022 г. по н.д. № 1138/2021 г., І н.о. на ВКС). В този смисъл е и приетото в решение № 758 от 18.07.1980 г. по н.д. № 65/1980 г., III н.о. на ВС, че водачите на МПС „...трябва да бъдат сигурни в наличността или отсъствието на определени фактори, които имат непосредствено и съществено влияние върху безопасността на движението. Ако липсва сигурност в това отношение, решение за движение в никакъв случай не трябва да бъде взето. Когато водачът въпреки обективната възможност да възприеме правилно пътната обстановка или при неувереност предприеме движение, прави необоснована преценка на налично безопасно движение“.

Неоснователно е и възражението, че при следствения експеримент не са отчетени като фактори за ограничаване или загуба на видимостта към възприемания обект свойствата на фона, на който се проектира наблюдавания обект, и прозрачността на въздуха. Доколкото относно фона е отсъствала надлежна изходна информация за конкретното му състояние към момента на произшествието, не е имало обективна възможност това състояние да бъде възпроизведено и съобразено при експерименталното изследване. А що се касае за прозрачността на въздуха като фактор за видимостта по делото не се установява никаква разлика в тази насока между реалната ситуация и експерименталната. Липсват данни по времето и на мястото на произшествието да е имало атмосферни аномалии, влияещи негативно на видимостта - било е в светлата част на денонощието, сухо и слънчево, с добра видимост, като именно при такива сходни атмосферни условия е бил поведен и експерименталният опит.

Неоснователна е и претенцията, че следственият експеримент не е установил от какво по-голямо разстояние мотоциклетистът е могъл да възприеме т.а. /марка/ . Проверката и уточняването на това обстоятелство в случая не е било включено в целите и задачите на следствения експеримент и поради тази причина същото с основание не е било изследвано.

Касационната инстанция не установи и твърдяното в жалбата нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Това оплакване е основано на твърдения, че поведението на подсъдимата незаконосъобразно е квалифицирано като нарушение на чл. 37 ал.1 ЗДвП, тъй като тя е изпълнила изискването да пропусне насрещно движещото се ППС при маневра завиване наляво и нейните фактически действия са в съответствие с предписанието на ЗДвП; че причината за настъпилото ПТП е изцяло в поведението на пострадалия мотоциклетист, тъй като ударът е настъпил не защото т.а. /марка/ е заел част от пътното платно, предназначено за движение на мотоциклета, а защото макар последният да е могъл да премине безпрепятствено през свободната част на своята лента, той не е следвал праволинейно движение, отклонил се е наляво от посоката си и при превишената скорост от 103 км/ч и управлението на задна гума водачът му не е успял да запази равновесие; и за липсата на пряка причинно-следствена връзка между поведението на подсъдимата и смъртта на пострадалия мотоциклетист, настъпила вследствие на травматичните увреждания, получени след попадане на тялото му под т.а. /марка/ , управляван от св. В..

При безспорно установените по делото факти за неправомерно навлизане на управлявания от подсъдимата т.а. /марка/ в лентата на движение на насрещно движещия се мотоциклет, управляван от пострадалия Н., правилни и законосъобразни за изводите на предходните инстанции, че с това си поведение като водач на МПС подсъдимата М. е нарушила правилото за движение, очертано в нормата на чл. 37, ал. 1 ЗДвП, и това нарушение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и с последвалия съставомерен резултат. Водачите на МПС при завиване наляво за навлизане в друг път са длъжни да пропуснат насрещно движещите се пътни превозни средства. В случая именно тази правна регламентация е била пренебрегната от подсъдимата. Нейното задължение да пропусне насрещно движещото се превозно средство, каквото е управляваният от пострадалия мотоциклет, е съвсем ясно и недвусмислено.

Обективният факт на пресичане на посоките на движение на участвалите в произшествието ППС, предвид предприетата от подсъдимата М. маневра завиване наляво в пътната лента на насрещно движещото се ППС с водач пострадалият мотоциклетист, обосновава извода, че за безопасното извършване на тази маневра подсъдимата е следвало да изчака преди осевата линия насрещно движещият се мотоциклет да премине през кръстовището, а не да навлиза и спира в насрещната лента. С оглед на това в този конкретен случай, съобразно характера и цялостната пътна обстановка на кръстовището, от нея се е изисквало да спре преди осевата линия между двете ленти на пътното платно, да изчака преминаването на насрещно движещия се мотоциклет и едва тогава да продължи маневрата, което тя обективно не е сторила. Управлявайки процесния товарен автомобил, подсъдимата е пресякла осевата линия, навлязла е в лентата за насрещно движение и едва тогава е спряла, като по този начин е отнела предимството на мотоциклета. Всички тези обстоятелства надлежно са били отчетени от въззивния съд при интерпретацията на извършеното от нея нарушение на правилата за движение. В тази връзка напълно несъстоятелни са твърденията в жалбата, че въззивният съд не е очертал фактическите действия, чрез които подсъдимата е допуснала нарушението на чл. 37 ал.1 ЗДвП, и че не е посочил как именно подсъдимата е отнела предимството на мотоциклета. Напротив, в решението си апелативният съд ясно и недвусмислено е очертал какво е фактическото измерение на извършеното от нея нарушение и чрез кое свое действие тя е отнела предимството на мотоциклета, а именно – че е навлязла в насрещната лента, предприемайки маневра завой наляво (стр.6); че не е продължила движението за излизане от кръстовището, а предприела действия по спиране на управлявания от нея автомобил, при което той се установил почти косо на платното за движение, като само задното дясно колело не било пресякло осевата линия (стр.7); че това позициониране на пътното платно е създало ограничения на пострадалия при преминаването през кръстовището (стр.23); че при повторното си спиране в насрещната лента е отнела предимството на моториста (стр.25).

Правото на предимство представлява законното право на неговия носител да премине първи през територията на кръстовището. Движението с недопустима (превишена) максимална скорост по пътя и конкретно при приближаването на кръстовището с намерение за преминаване през него, каквото е било в случая движението на мотоциклетиста, не е основание за отпадане на създаденото по силата на закона негово право на предимство. В настоящия казус неправомерното движение на имащия предимство водач на МПС при приближаване на кръстовището - с неразрешена скорост и на задна гума - само съпричинява настъпилите вредни последици, но не изключва каузалния принос на отнелия предимството водач. Безспорно изяснено е по делото, че ако подсъдимата М. бе спазила задължението си по чл. 37, ал. 1 ЗДвП и бе изчакала преминаването на мотоциклета, независимо от движението на последния с превишена скорост и на задна гума, и го бе пропуснала да мине, без да навлиза в неговата лента за движение, до сблъсък между тях категорично не би се стигнало. В тази връзка неоснователно се поддържа от защитата, че настъпилото ПТП се дължи единствено и изцяло на поведението на пострадалия мотоциклетист, тъй като при праволинейно движение той е имал възможността и е могъл да премине безпрепятствено през свободната част от своята лента за движение покрай спрелия т.а. /марка/ . В отговор на тази защитна теза следва да се отбележи, че съгласно чл. 37 ал.1 ЗДвП завиващите наляво са длъжни да осигурят предимство и свободно преминаване на насрещните превозни средства за цялото платно, а не само за част от него (решение № 155 от 23.02.1982 г. по н.д. № 90/1982 г., III н.о. на ВС). Затова, след като в случая мотоциклетистът е имал правото да премине по своята лента за движение с предимство преди превозните средства, завиващи наляво, всички те включително и управляваното от подсъдимата са били длъжни да зачетат това негово предимство без значение в коя част на своята лента се е движил пострадалият. С оглед на това без всякакво правно значение за квалификацията на деянието се явява изтъкнатото от защитата обстоятелство, че пострадалият е имал възможност да премине през останалата свободна част от своята лента за движение.

Предвид гореизложеното и съобразно безспорно установените фактически положения относно механизма на произшествието като сумарна последица от неправомерното виновно поведение и на подсъдимата, и на пострадалия, правилна е преценката, че отнемането на предимство от страна на подсъдимата безспорно е в пряка причинна връзка с настъпилия резултат, тъй като вината на пострадалия мотоциклетист не изключва по необходимост вината на подсъдимата (в този смисъл са решения № 91 от 11.03.2010 г. по н.д. № 728/2009 г., ІІ н.о. на ВКС; № 361 от 15.10.2009 г. по н.д. № 352/2009 г., ІІІ н.о. на ВКС; № 560 от 07.01.2014 г. по н.д. № 1404/2013 г., ІІІ н.о. на ВКС).

Неоснователно е и оспорването на пряката причинно-следствена връзка между поведението на подсъдимата и смъртта на пострадалия мотоциклетист, настъпила вследствие на травматичните увреждания, получени след попадане на тялото му под т.а. /марка/ , управляван от св. В.. Съгласно правилно установените по делото фактически данни единственият момент от пътнотранспортното произшествие, в който е могла да се получи тежката черепно-мозъчната травма, довела до смъртта на пострадалия Н., е при попадането на последния под т.а. /марка/ , когато по механизма на прегазване от този товарен автомобил са причинени счупване на черепния покрив и черепната основа в средна черепна ямка и прекъсване на мозъчния ствол на нивото на моста и средния мозък, които са несъвместими със живота. Причинно-следствената връзка следва да се разглежда на плоскостта на цялостното протичане на инцидента, довел до смъртта на П. Н.. От фактическа страна е установено, че цялото събитие се състои от два етапа: първият е сблъсъкът между управлявания от Н. мотоциклет и т.а. /марка/ , управляван от подсъдимата, в резултат на който тялото на Н. изхвърчало нагоре и паднало на платното, попадайки между предното и задното леви колела на т.а. /марка/ ; а вторият е прегазването на пострадалия от т.а. /марка/ . В конкретната ситуация водачът на т.а. /марка/ не е имал възможност и не е могъл да предотврати прегазването на пострадалия, тъй като в резултат на първия удар тялото на пострадалия е попаднало между левите колела на управлявания от него автомобил в опасната му зона за спиране, когато не е бил в състояние да предприеме каквато и да е маневра за предотвратяване на резултата. Поради тази причина поведението на водача на т.а. /марка/ не е със самостоятелен каузален принос (не представлява самостоятелен каузален фактор) за настъпването на вредоносния резултат и не влияе върху причинно-следствения процес, предизвикан от поведението на подсъдимата. Затова поведението му не е в причинно-следствена връзка с настъпилите съставомерни последици. Създадената обективна връзка между извършеното от подсъдимата нарушение и настъпилия съставомерен резултат е от такова естество, че това нейно нарушение се явява необходима предпоставка, без която съставомерният резултат е било невъзможно да настъпи по начина, по който е настъпил. Т.е., резултатът от първия етап на инцидента се явява предпоставка (условие) за настъпването на втората част по този начин, като отсъствието на предприети контрамерки по спирането на причинния процес и предотвратяването на смъртта (поради обективната невъзможност да бъдат извършени от водача на т.а. /марка/ ) не влияе на самия причинен процес и не прекъсва причинната връзка. С оглед на това правилен е изводът на предходните инстанции, че няма прекъсване на причинната връзка между поведението на подсъдимата, което ведно (съвместно) с поведението на пострадалия мотоциклетист е поставило началото на каузалния процес, и настъпването на инкриминирания резултат - смъртта на пострадалия Н..

Предходните инстанции правилно са разрешили и въпроса за субективното измерение на поведението на подсъдимата от гледна точка на вината. В конкретната пътна ситуация тя е проявила непредпазливост във формата на небрежност. Вината й в тази форма е обусловена от неправилната й преценка относно начина на движение на насрещното превозно средство, а това е довело и до неправилната й преценка за безопасността на предприетата от нея маневра завой наляво от гледна точка на отнетото предимство на движещото се в насрещната пътна лента превозно средство. Тя е била длъжна да се увери, че в насрещната лента няма други превозни средства, на които може да отнеме предимството, и едва тогава да навлезе в тази лента, но не го е сторила. В случая тя е могла и е била длъжна да предвиди, че неправомерното й навлизане в насрещната лента може да създаде сериозна опасност за движението и да предизвика произшествие, което обективно се е случило. Тъкмо в това се състои и проявената от нея вина.

Въз основа на тези съображения ВКС намира, че искането подсъдимата да бъде оправдана изцяло поради невиновното й поведение е несъответно на приетите за установени фактически данни и на тяхната правна оценка във въззивното решение, поради което същото не следва да бъде уважено.

Не е налице и претендираното от защитата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Оплакванията за явна несправедливост на наказанията са формулирани в две насоки: - че посоченото като единствено отегчаващо обстоятелство (предишните допуснатите нарушения на правилата за движение, за които е наказвана по административен ред) не е основание за преценка по чл. 54 ал.2 НК; и че при приложението на чл. 55 НК съдът е бил длъжен да обсъди възможността да не налага предвиденото в чл. 343г НК кумулативно наказание, както било прието в ТР № 1/13.04.2023 г. на ОСНК на ВКС, и че в случая игнорирането на тази задължителна практика е сторено декларативно, без съдът да е обосновал защо при наличието на чл. 55 ал.3 НК налага на подсъдимата и наказанието лишаване от право да управлява МПС.

От мотивите на атакувания съдебен акт достатъчно ясно и недвусмислено се извежда разбирането на въззивния съд за сериозен превес и приоритет на смекчаващите отговорността на подсъдимата обстоятелства спрямо установеното единствено отегчаващо – многократното й санкциониране по административен ред за извършени от нея нарушения на правилата за движение. В пълно съответствие с правилото на чл. 54, ал. 2 НК приоритетът на смекчаващите обстоятелства е обусловил отмерването и налагането на значително по-леко наказание лишаване от свобода, определено дори при условията на чл. 55 НК. В този смисъл на единственото отегчаващо обстоятелство не е придадено никакво съществено значение и то категорично не е било отчетено като фактор за отмерване на по-тежко наказание, поради което заявеното оплакване в тази насока се явява неоснователно. Затова при правилно установеното съотношение между смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства размерът на санкцията - една година лишаване от свобода - не нарушава критериите по чл. 54 ал. 2 НК, като в този си размер тя напълно отговаря на изискванията както на специалната, така и на генералната превенция. Поради тези съображения не следва да се удовлетвори искането на защитата за намаляване на размера на наложеното наказание лишаване от свобода.

Напълно неоснователно е и възражението, че предходните съдилища не са изпълнили задължението си да обсъдят възможността да не налагат предвиденото в чл. 343г НК кумулативно наказание и че не са обосновали отказа си да не налагат на подсъдимата наказанието лишаване от право да управлява МПС. На първо място, следва да се посочи, че нито в закона (в нормата на чл. 55 ал. 3 НК), нито в цитираното от защитата ТР № 1/13.04.2023 г. на ОСНК на ВКС преценката относно възможността да не се наложи допълнителното по-леко наказание не е регламентирана като задължителна за съда, когато определя основното наказание при условията на чл. 55 НК. Но въпреки отсъствието на задължение в тази насока предходните инстанции са изследвали възможността за приложението на ал. 3 от чл. 55 НК и след съобразяване на съвкупността от обстоятелствата, включени в обхвата на чл. 54 НК, правилно и обосновано са решили, че за да се постигне съответствие на приложената наказателна принуда със спецификата на конкретния случай и за да бъдат реализирани целите по чл. 36 НК, не следва да се прилага разпоредбата на чл. 55 ал.3 НК, респективно, че на подсъдимата следва да се наложи и наказанието лишаване от правоуправление на ППС, определено в размер на две години. Но тъй като в случая недоволството по повод кумулативното наказание лишаване от правоуправление е насочено единствено срещу факта на самото му налагане, респ. срещу отказа да не бъде налагано, а не и срещу неговия размер, то липсата на оплакване в тази насока е пречка касационната инстанция да се произнася по отношение на срока на това наказание от гледна точка на неговата справедливост.

Изложеното дотук мотивира настоящата инстанция да приеме, че след като не се установяват сочените в жалбата касационни основания, атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 113 от 27.06.2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по внохд № 104/2024 г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: