Съпричиняване на вреди при пресичане на път извън пешеходна пътека

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу Гаранционния фонд при незастраховано МПС * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди * съпричиняване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 124

Гр. София,02.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т. д. № 800 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 3224 от 02.12.2024 г. по т. д. 800/2024 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, е допуснато касационно обжалване на решение № 213 от 15.12.2023 г. по гр. д. 423/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна в частта, с която е потвърдено решение № 324/20.07.2023 г. по т. д. 55/2023 г. по описа на ОС - Варна в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на З. Т. Т. сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди - причинени болки и страдания от телесни увреждания, настъпили в резултат на ПТП от 12.08.2021 г. по вина на П. Й. Б. като водач на МПС - л. а. „Форд Мондео“ с рег. [рег.номер на МПС] , изразяващи се във фрактури на двете кости на дясната предмишница в долния отдел/към китката/ с разместване, довело до трайно затруднение на движението на горния десен крайник за период от около 3,5-4 месеца при правилно протичане на възстановителния период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.12.2022 г. до окончателното плащане на задължението, и съответно са присъдени разноски по делото.

Касаторът, П. Й. Б. – трето лице помагач на страната на ответника Гаранционен фонд, поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва като необосновани и противни на закона изводите на въззивния съд, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Излага, че поведението ѝ е било неправомерно, доколкото от събраните гласни доказателства от разпита на св. К. се установява, че се е огледала към него и е продължила да пресича с походка, достатъчно бърза за стара жена, с което счита, че е допринесла за настъпване на пътния инцидент. Изтъква, че съпричиняване е налице във всеки случай, когато поведението на пострадалия създава предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите, или когато улеснява механизма на увреждането. Сочи, че събраните по делото данни, че пешеходката се е затичала, обясняват защо късно е възприета от него, както и че съобразно приетото заключение по САТЕ съществува вариант, в който пешеходката е била в опасната зона на автомобила. Поддържа, че при съпоставка на поведението на пешеходец и водач и допуснатите от всеки нарушения е следвало съдът да определи конкретния принос на всеки от тях за настъпване на вредоносния резултат, което въззивният съд в нарушение на закона не е сторил. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част.

Ответникът по касация, З. Т. Т., в предоставения срок за писмен отговор не депозира такъв и не взема становище по касационната жалба.

Ответникът по делото, Гаранционен фонд, на чиято страна касаторът е конституиран като трето лице помагач, депозира писмено становище, с което поддържа, че жалбата е основателна.

Касационно обжалване на въззивното решение в горепосочената част е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Относно предпоставките за приложение нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.“.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл. 558, ал. 5, вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а“ КЗ и чл. 86 ЗЗД. Счел е, че по делото се установява на основание чл. 300 ГПК от влязло в сила на 08.07.2022 г. решение от 22.06.2022 г. по н. а. х. д. 1944/22 г. по описа на РС - Варна, че П. Й. Б. е признат за виновен за това, че на 12.08.2021 г. по пътя от [населено място] към [населено място], в района на м. “Орехчето“, при управлението на МПС - л. а. „Форд Мондео“, рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение, а именно чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 116 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на З. Т. Т., изразяваща се във фрактури на двете кости на дясната предмишница в долния отдел/към китката/ с разместване, довело до трайно затруднение на горния десен крайник за период от 3,5 - 4 месеца при правилно протичане на възстановителния период. Посочил е, че по делото се установява, че към часа на настъпване на ПТП на 12.08.2022 г. за л.а. „Форд Мондео“, рег. [рег.номер на МПС] , не е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, което на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. ”а” КЗ легитимира ответника да отговаря по претенцията на ищцата, както и че е изпълнена процесуалната предпоставка за допустимост на иска, предвидена в чл. 558, ал. 5 КЗ.

Подчертал е, че съгласно чл. 558, ал. 1 КЗ размерът на обезщетението, изплащано от фонда, не може да надхвърля размера на минималната застрахователна сума по задължителните застраховки, определена за годината, в която е настъпило ПТП, като лихвите за забава на ГФ се изчисляват и заплащат при спазване на чл. 497 КЗ. При определяне на размера му се е позовал на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и задължителната съдебна практика по ППВС № 4/23.12.1968 г. и съобразил търпените от ищцата травматични увреждания - фрактури на две кости на дясната предмишница в долния отдел/към китката/ с разместване, които са обусловили трайно затруднение движението на крайника за срок от 3,5 - 4 месеца при правилно протичане на възстановителния период; извършената оперативна интервенция под обща анестезия за открито наместване на костите и фиксирането им с метални плаки, наложило едноседмичен престой в болнично заведение, както и след това гипсова имобилизация и рехабилитация; търпените във връзка с травмите и лечението им болки и страдания, както и значителни неудобства и затруднения при ежедневното битово обслужване, без да е била обездвижена и лежащо болна; възстановяването на функциите на дясната ръка, но за сравнително леки натоварвания; възрастта на ищцата - на 80 години при настъпване на ПТП; добро за възрастта й физическо състояние; изпитания в началото силен стрес, впоследствие чувство за малоценност от зависимостта от близките й, както и обществено-икономическите условия в страната и лимита на застрахователно обезщетение към датата на ПТП. Обобщил е, че обезщетение в размер на 26 000 лв. представлява справедлив еквивалент на действително претърпените от ищцата неимуществени вреди.

По поддържаното в процеса възражение за съпричиняване въззивният съд е обсъдил събраното по делото заключение по САТЕ от 26.06.2022 г. на вещото лице М. и дадените от експерта обяснения в о.с.з. на 06.07.2023 г., съобразно които ПТП е настъпило на двулентово пътно платно с ширина 5,9 м., непосредствено след кръстовището/неурегулирано/ за вилна зона „Орехчето“; ширината на дясната лента, по която се е движил л. а., управляван от Б., е 2,9 м.; участъкът е бил прав/с многобройни пресечки в ляво и в дясно/, с отлична дневна видимост, платното сухо, времето слънчево; при цялостно пресичане от пешеходката/със среден за възрастта й ход/ на пътното платно от ляво на дясно за автомобила/както е пресичала ищцата, без данни да е пресичала по диагонала на платното/, от началото на платното до мястото на ПТП разстоянието е 4,7 м., а при пресичане от осевата линия до точката на ПТП - 1,7 м.; към момента на удара л. а. се е движил със скорост от приблизително 23 км/ч (при разрешена понастоящем скорост според поставен знак 30 км/ч); няма данни за оставени от л. а. спирачни следи или за аварийна маневра преди удара; опасната зона на спиране е била 10,9 м. за време от 1,7 сек.; на пътния участък няма положена вертикална или хоризонтална маркировка на пешеходна пътека, няма обособени тротоари, няма наличен банкет в дясно от л. а., а вляво от изходната точка на пешеходката е налично чакълирано уширение за включване на второстепенен път към главното пътно платно; няма данни за естествени или изкуствени прегради, намаляващи видимостта двустранно; пешеходката е била видима за водача от голямо разстояние, но няма данни от кой момент той я е възприел като опасност на пътя; преди точката на удара пешеходката е била преминала почти цялата ширина на платното; макар и с ниска скорост, тя е била ударена от л. а. в дясната част на тялото. Съдът се е позовал и на развитите от експерта хипотези: ако пешеходката е била видима за водача от началото на пресичането си, то не е попадала в опасната зона, защото би имал 3,9 сек., което време е по-голямо от нужните му 1,7 сек.; не е попадала в тази зона и ако е била възприета, когато се е намирала по средата на лявата насрещна на л. а. лента, когато би имал 2,66 сек; ако е била видима, едва след като е започнала пресичането си от осевата линия, попада в опасната зона, защото водачът би имал 1, 41 сек.

При условията на чл. 172 ГПК е обсъдил показанията на св. Й. -син на третото лице помагач, а именно: че същият пътувал с баща си, когато станал инцидентът, седял на предната дясна седалка; в насрещната лента минавал автомобил и след като минал, с баща му случайно видели една жена в насрещната лента да пресича зад автомобила, видели я на около 10-15 м. от тях и баща му решил да спре; след като спрял, след няколко секунди жената пресякла платното, без да се огледа, и се блъснала сама в л.а.; паднала на земята, ударила си главата; баща му питал пострадалата как се чувства и тя отговорила „добре съм“, искала да става; на мястото на инцидента няма пешеходна пътека, няма знаци за кръстовище, но има много отбивки, където живеят хора.

Съдът е кредитирал показанията на св. К.: в деня на ПТП шофирал в посока от [населено място] към [населено място]; по пътя след [населено място], където не е виждал да има пешеходна пътека; пред него, на около 30 м., пресякла възрастна жена с походка, достатъчно бърза за стара жена, която преди да пресече пред него се огледала; отсреща идвал друг автомобил в посока [населено място] с поне двама души в него; пешеходката минала в лявата спрямо свидетеля лента, откъдето идвал другият автомобил, и той с дясна част на преден десен калник ударил жената и тя хвръкнала във въздуха; свидетелят спрял и когато отишъл при нея, тя била легнала, призовал я да остане неподвижна до идването на Спешна помощ, подложил й нещо под главата; ръката й била ударена, както и главата пукната/имало кръв/; повтаряла, че я боли ръката.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е счел за приложима нормата на чл. 113 ЗДвП, съобразно която при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки при спазване на следните правила: 1/ преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства; 2/ да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение; 3/ да спазват светлинните сигнали и сигналите на регулировчика; 4/ да не преминават през ограждения от парапети или вериги; извън населените места и по двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места, като при това спазват правилата по ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4. Съобразил е и правилото на чл. 114 ЗДвП, че на пешеходците е забранено: 1/ да навлизат внезапно на платното за движение; 2/ да пресичат платното за движение при ограничена видимост; 3/ да извършват търговия и услуги на платното за движение.

Посочил е, че мястото, където е пресичала ищцата, е двулентов двупосочен междуградски път; че е пресичала в светлата част на денонощието, при ясна видимост, на сравнително прав участък, като в близост до мястото на ПТП не е имало пешеходна пътека. Подчертал е, че е имала право да пресича при спазване изискванията на чл. 113, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 4 ЗДвП. Изтъкнал е, че видно от показанията на св. К., пред чийто автомобил ищцата първо е пресякла и който е бил в насрещното платно спрямо това на автомобила на третото лице помагач, преди да започне да пресича, тя се е огледала и възприела приближаващия автомобил, съответно не е навлязла внезапно на платното. Отчел е дадените от ищцата показания в досъдебното производство на 24.08.2021 г., съобразно които когато е пресичала, тя е възприела лек автомобил, идващ от [населено място] към [населено място], от дясно на нейното положение, и се затичала да премине пътното платно преди автомобила, когато била ударена и паднала върху предния му капак. Приел е, че няма събрани данни в производството, че ищцата е удължавала ненужно пътя и времето си на пресичане, движила се с нормална за пешеходец скорост, не се е движила по диагонал, нито е спирала на платното, не е преминавала през ограждения от парапети или вериги. Допълнил е, че преди да бъде ударена е преминала почти цялото пътно платно и е била видима от позицията на управлявания от третото лице помагач автомобил поне от средата на лявото спрямо него платно, т.е. още преди да попадне в опасната за спиране зона на автомобила. По тези доводи е обобщил, че поддържаното възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е неоснователно, доколкото не се установяват нарушения от страна на ищцата на посочените в закона изисквания, нито че с поведението си тя обективно е способствала за резултата.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

По правния въпрос:

По въпроса е налице задължителна съдебна практика, обективирана в Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, с която се приема, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т. д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Настоящият състав на съда споделя горецитираната практика и дадения със същата отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, но частично неправилно предвид постановяването му в отклонение от цитираната практика на ВКС, в който смисъл са и поддържаните с касационната жалба доводи.

Въззивният съд в нарушение на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и горецитираната практика по приложението му неправилно е преценил значението за настъпване на пътния инцидент на доказаното по делото поведение на пострадалата З. Т. Т., изразяващо се в пресичане на двулентов двупосочен междуградски път в светлата част на денонощието, при ясна видимост, на сравнително прав участък, на място, необозначено като пешеходна пътека, като в близост до мястото не е имало пешеходна пътека.

Както правилно е посочил въззивният съд, съобразно правилото на чл. 113, ал. 2 ЗДвП извън населените места и по двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места, като при това спазват правилата по чл. 113, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 4 ЗДвП. Предвид разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП преди да навлязат на платното за движение пешеходците са длъжни да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства.

От неоспореното от страните, а и кредитирано от въззивния съд заключение по САТЕ от 26.06.2022 г. на вещото лице М. и дадените от експерта обяснения в о. с. з. на 06.07.2023 г., се установява, че пътният участък, където е настъпило ПТП е прав, липсват естествени или изкуствени препятствия за видимостта между пешеходката и автомобила от значително разстояние, като събитието е настъпило през деня в слънчево време. Показанията на св. К. са, че пешеходката се е огледала в посока към него, без да е потвърдил, че се е огледала в посока на насрещно движещия се автомобил, с който е настъпил пътния инцидент, но от дадените показания от пострадалата в досъдебното производство на 24.08.2021 г., които съдът съобразява като извънсъдебни признания на ищцата, се установява, че когато е пресичала, тя е възприела лек автомобил, идващ от [населено място] към [населено място], от дясно на нейното положение, и се затичала да премине пътното платно преди автомобила, когато била ударена и паднала върху предния му капак.

Последното безспорно установено и според въззивния съд поведение на ищцата, противно извода на въззивния съд, е противоправно, доколкото е в явно нарушение на задължението на пешеходеца, установено с нормата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, преди да навлезе на платното за движение да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства. Поведението на пешеходката, изразяващо се в навлизане на пътното платно и пресичане на последното на място необозначено като пешеходна пътека при видимост за същата, че към нея приближава автомобил, но без да се съобрази с последния, а с намерение да се затича и така да мине пред него, освен неправомерно на основание чл. 113, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ЗДвП, се намира и в пряка причинна връзка с настъпилия пътен инцидент, защото ако пешеходката се бе съобразила с приближаващия се и видян от нея автомобил и бе изчакала да пресече след неговото преминаване, пътният инцидент не би настъпил.

По тези мотиви настоящият състав на съда приема, че въззивният съд в отклонение от дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, не е обсъдил конкретното поведение на пострадалата и неправилно е приел, че не е налице принос от З. Т. Т. за настъпване на търпените от нея вреди. Налице е поведение на пострадалата, изразяващо се в нарушение на правилата за движение – чл. 113, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ЗДвП, което се намира в пряка причинна връзка с настъпилия пътен инцидент и терпените от нея телесни увреждания и съпровождащите ги болки и страдания, което поведение на пострадалата следва да бъде отчетено предвид приноса му за вредите и на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението следва да се намали.

Предвид вече цитираната утвърдена практика на ВКС при преценка степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. В конкретния случай извършените от делинквента П. Б. нарушения на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 116 ЗДвП, установени на основание чл. 300 ГПК от влязло в сила на 08.07.2022 г. решение от 22.06.2022 г. по н. а. х. д. 1944/22 г. по описа на РС - Варна, са по - тежки – не е изпълнил задължението си да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците – чл. 116 ЗДвП, и при обективно съществувала възможност не е изпълнил задължението си по чл. 20, ал. 2, изречение второ ЗДвП да намали скоростта и в случай на необходимост да спре при възникналата и видима за него опасност за движението, изразяваща се в пресичане на платното от пешеходец – възрастна жена, уязвим участник в движението по пътя. Пострадалата З. Т., от друга страна, не е изпълнила задължението си преди да навлезе на платното за движение и да предприеме пресичане на последното на място, необозначено като пешеходна пътека, да се съобрази с пътните превозни средства - чл. 113, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ЗДвП, което й поведение е допринесло за настъпилия инцидент, защото ако бе се съобразила с видения от нея автомобил и не бе навлязла в платното му за движение, не би се стигнало до пътен инцидент. Последното й поведение съдът приема, че е допринесло за настъпването на търпените от нея вреди в размер на 20 %, а поведението на водача Б. следва да бъде определено като допринесло за вредите в размер на 80 %.

При приложение нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД определеното като справедливо по правилото на чл. 52 ЗЗД обезщетение за ищцата в размер на сумата 26 000 лв. следва да бъде намалено с 20 % или ищцата има право на обезщетение за сумата 20 800 лв.

По тези мотиви въззивното решение е неправилно в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на З. Т. Т. разликата над сумата 20 800 лв. до присъдения размер от сумата 26 000 лв., или сумата 5 200 лв., и следва да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен в тази част като неоснователен. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е присъдено на адв. С. С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за горницата над сумата 2 162 лв. до присъдения размер от сумата 2 703,12 лв., и ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на ОС – Варна държавна такса и разноски за горницата над сумата 1 144,80 лв. до сумата 1 431 лв.

Присъждане на разноски е поискал само ответникът по спора, Гаранционен фонд, за представляването му пред настоящата инстанция от юрисконсулт. Производството е образувано по касационна жалба на третото лице, негов помагач по делото, която го ползва, като ответникът и изрично е заявил, че споделя изложеното в жалбата и моли да бъде уважена, поради което и с оглед процесуалното му качество и поведение няма право на разноски за развилото се пред ВКС производство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 213 от 15.12.2023 г. по гр. д. 423/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна в частта, с която е потвърдено решение № 324/20.07.2023 г. по т. д. 55/2023 г. по описа на ОС - Варна в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на З. Т. Т. горницата над сумата 20 800 лв. до сумата 26 000 лв., претендирано обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди - причинени болки и страдания от телесни увреждания, настъпили в резултат на ПТП от 12.08.2021 г. по вина на П. Й. Б. като водач на МПС - л. а. „Форд Мондео“ с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.12.2022 г. до окончателното плащане на задължението, и в частта, с която е присъдено на адв. С. С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за горницата над сумата 2 162 лв. до присъдения размер от сумата 2 703,12 лв., и ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на ОС – Варна държавна такса и разноски за горницата над сумата 1 144,80 лв. до сумата 1 431 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА

ОТХВЪРЛЯ предявения от З. Т. Т., ЕГН [ЕГН], против Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК], иск по чл. 558, ал. 5, вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а“ КЗ за горницата над сумата 20 800 лв. до сумата 26 000 лв. (разликата от 5 200 лв.), претендирано обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди - причинени болки и страдания от телесни увреждания, настъпили в резултат на ПТП от 12.08.2021 г. по вина на П. Й. Б. като водач на МПС - л. а. „Форд Мондео“ с рег. [рег.номер на МПС] , изразяващи се във фрактури на двете кости на дясната предмишница в долния отдел/към китката/ с разместване, довело до трайно затруднение на движението на горния десен крайник за период от около 3,5-4 месеца при правилно протичане на възстановителния период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.12.2022 г. до окончателното плащане на задължението, като неоснователен.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 213 от 15.12.2023 г. по гр. д. 423/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна в останалата обжалвана част, с която е потвърдено решение № 324/20.07.2023 г. по т. д. 55/2023 г. по описа на ОС - Варна в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на З. Т. Т. сумата 20 800 лв. - обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди - причинени болки и страдания от телесни увреждания, настъпили в резултат на ПТП от 12.08.2021 г. по вина на П. Й. Б. като водач на МПС - л. а. „Форд Мондео“ с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.12.2022 г. до окончателното плащане на задължението, и в частта, с която е присъдено на адв. С. С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за сумата над 224,12 лв. до сумата 2 162 лв., и ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на ОС – Варна държавна такса и разноски за сумата над 118,97 лв. до сумата 1 144,80 лв.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника Гаранционен фонд – П. Й. Б..

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.