Несъобразена скорост в тъмната част на денонощието и случайно деяние

Текстът на акта

Ключови фрази

Привилегирован състав на транспортно престъпление * липса на случайно деяние * предпоставки за приложение на чл. 55 НК

Р Е Ш Е Н И Е

№ 418

Гр. София, 15 ноември 2023 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ДАНИЕЛ ЛУКОВ

С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 760/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подс. Г. Ц. Г. чрез защитника ѝ – адв. Р. П., против решение № 205/06. 06. 2023 год. по в. н. о. х. д. № 245/2023 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС).

С жалбата са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Изразено е несъгласие с извода на съда, че деянието не е случайно по смисъла на чл. 15 от НК като са му противопоставени пространни доводи за невъзможност подсъдимата да предвиди наличието на пешеходец на пътното платно предвид неблагоприятните атмосферни и пътни условия – валящ дъжд, мокро пътно платно, тъмна част на денонощието, интензивно движение на превозни средства в двете посоки, движение на къси светлини. В тази връзка се поддържа, че не съществува задължение на водачите на МПС винаги да се движат с по-ниска скорост от тази, посочена в чл. 21 от ЗДвП, при пътна обстановка като в разглеждания казус. С доводи, че в него се съдържат отговори на правни въпроси, както и че такива са дадени в съдебно заседание от вещите лица е оспорено заключението на автотехническата експертиза. Наред с това се поддържа, че наказанието е явно несправедливо, тъй като съдът неправилно е третирал предхождащите наказания на подсъдимата като отегчаващо отговорността обстоятелство без да съобрази, че тя е дългогодишен водач на МПС, а наложените ѝ административни санкции не са многобройни и не касаят значими за безопасността правила за движение. Твърди се, че не е отчетено процесуалното поведение на подсъдимата и даденото от нея съгласие за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК. Сочи се, че при правилна оценка на тези обстоятелства и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 343а от НК, би било несъразмерно тежко. При условията на алтернативност са направени искания за оправдаване на подсъдимата или за индивидуализиране на наказанието при условията на чл. 55 от НК.

В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Подс. Г. Г. се солидаризира с аргументите на своя защитник. Изразява съжаление за извършеното и моли да бъде оправдана.

Частният обвинител Й. Т. не изразява лично или чрез повереник становище по основателността на касационната жалба.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и пледира атакуваното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда от 25. 11. 2022 год. по н. о. х. д. № 338/2022 год. Окръжен съд – Враца е признал подс. Г. Ц. Г. за виновна в това, че на 07. 12. 2021 год., около 17.50 часа, при управление на МПС – л. а. „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , на път /път/, км 57+000 в посока от [населено място] към [населено място], в землището на [населено място], в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, движейки се със скорост от 77 км/ч, несъобразена с атмосферните условия, състоянието на пътя и с конкретните условия на видимост, по непредпазливост е причинила смъртта на пешеходеца С. Й. Т., като след деянието е направила всичко зависещо от нея за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 343, ал. 1 б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 54 от НК я е осъдил на една година лишаване от свобода, като на основание чл. 304 от НПК я е оправдал по първоначалното обвинение за престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК.

На основание чл. 66 от НК съдът е отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от три години от влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 343г подсъдимата е лишена от право да управлява МПС за срок от една година, считано от влизане на присъдата в сила.

Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимата направените по делото разноски.

Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалби на защитника на подсъдимата и на повереника на частния обвинител и с решение № 205/06. 06. 2023 год. по в. н. о. х. д. № 245/2023 год. по описа на САС е изменен в санкционната му част като наложените на Г. наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление на МПС са намалени от една година на шест месеца. В останалата част присъдата е потвърдена.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в законно установения срок от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Предвид процесуалните последици от евентуално допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила възраженията на защитата за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК следва да бъдат обсъдени преди останалите аргументи, свързани с приложението на материалния закон и несправедливостта на наказанието.

Доводът, отнасящ се до съдържанието на автотехническите експертизи, не се основава върху материалите по делото. Внимателният прочит на основното и допълнителното заключения, изготвени от вещото лице П., не показва наличието на отговори на правни въпроси вместо на такива, изискващи специални знания. Както поставените от разследващия орган задачи, така и обсъждането и изпълнението им в двата коментирани документа са се отнасяли до проблематика от областта на точните и инженерните науки и са били свързани с обстоятелството дали от техническа гледна точка избраната от подсъдимата бързина на придвижване е създавала риск за останалите участници в движението, респ., каква би била безопасната ѝ скорост с оглед конкретните условия на видимост. Така направеният извод за съответствие на експертните заключения с предписанията на чл. 144 и сл. от НПК не се променя от факта, че в дадените от вещото лице разяснения пред първостепенния съд той е заявил, че скоростта е „…несъобразена от правна гледна точка с усложнената пътна обстановка…“, защото заключението му за това каква скорост е следвало да избере Г., за да избегне произшествието, е основано на законите на физиката, механиката и математиката. От своя страна, извършвайки преценка дали поведението на подсъдимата на пътя е било съответно на изискванията на ЗДвП, контролираната инстанция се е позовала единствено на експертните изводи на инж. П., но не и на посоченото изявление, като констатациите в основното и допълнителното заключения не са разглеждани изолирано, сами за себе си, а са били интерпретирани в светлината на събраните гласни и писмени доказателства и доказателствени средства. Ето защо няма основание да се приеме, че аналитичната дейност на САС страда от порок, който изисква отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.

Неоснователно е и оплакването за неправилно приложение на материалния закон. Доводите, които изтъква защитата, за да обоснове правомерно поведение на подсъдимата, а оттам и наличието на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК, се основават на неправилен прочит на разпоредбите, регламентиращи избора на скорост от водачите на МПС. В чл. 20, ал. 2, изр. 1 и 2 и чл. 21 от ЗДвП са установени три категории скорост, чието предназначение е да осигурят безрисковото осъществяване на движението по пътищата. Разрешената е тази, която е регулирана с пътни знаци и се отнася за съответния пътен участък, а ако такива ограничения няма – тази, която законодателят е приел изначално за подходяща и максимално допустима в зависимост от съответния вид моторно превозно средство и естеството и местонахождението на пътя – в или извън населено място, на магистрала или обикновен път и т. н., а превишена скорост ще е налице, когато водачът не е спазил тези изисквания и бързината му на придвижване надхвърля тези предварително установени стойности. По делото няма спор, че допуснатото от Г. Г. нарушение не спада в тази категория, тъй като избраната от нея скорост е била 77 км/ч при максимално допустима от 90 км/ч за движение извън населени места. Именно поради това обстоятелство не ѝ е било повдигнато обвинение за нарушение на чл. 21 от ЗДвП.

Изложеното не означава, че не е допуснато нарушение на режима на скоростта, защото при избора ѝ за подсъдимата е съществувало задължение да отчита наличието на редица неблагоприятни условия, които са имали отношение към безопасността на движението и които са били отнапред видими и поради това са ѝ били известни. При това, колкото повече са тези фактори и колкото по-голяма е тяхната интензивност, толкова по-ниска би следвало да бъде скоростта на движение. В конкретния случай с оглед приетата от САС фактология такива създаващи опасност обстоятелства са били движението в тъмната част от денонощието, валежът от дъжд, мокрото пътно платно и насрещният трафик, изискващ използването на къси светлини. Всички те поотделно и в съвкупност са ограничавали видимостта и са налагали подсъдимата да се движи значително по-бавно – с 59 км/ч, за да може да спре в рамките на разстоянието, осветено от късите светлини.

В същото време придвижването на пострадалия пешеходец по пътното платно законосъобразно е прието от въззивния съд като предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Към аргументите на САС, с които касационната инстанция се солидаризира, е необходимо да се добави още, че когато скоростта не съответства на разстоянието на видимост, появата на опасност на платното за движение, независимо дали се касае за наличие на пешеходец или за препятствие от друго естество, не представлява абстрактна възможност за настъпване на произшествие, каквато водачът не е длъжен да има предвид. Напротив, това е напълно предвидима пътна ситуация, при която потенциалният риск за движението произтича от факта, че поради неправилно избраната скорост водачът на практика се движи „на сляпо”, без достатъчна видимост към пътното платно и без да има обективни основания с категоричност да изключи възможността за появата на пречки за движението в невидимата част от пътя. Щом подсъдимата не е съобразила скоростта си с възможността да спре в зоната, осветена от късите светлини на автомобила, наличието на пешеходец на пътното платно не може да се окачестви като непредвидима опасност, вкл. и при движението на последния в нарушение на правилата на ЗДвП. Това е така, защото поради липсата на видимост водачът е лишен от възможност да следи всеобхватно пътната обстановка – такова е разрешението на обсъжданата проблематика в Р. № 63/2017 год. по к. н. д. № 1360/2016 год. на II н. о. и то се споделя от настоящия касационен състав.

Предвид изложеното няма основание да бъде възприета тезата на жалбоподателката, че деянието ѝ е случайно по смисъла на чл. 15 от НК. Правната доктрина и съдебната практика еднозначно са изяснили, че за приложението на чл. 15 от НК е необходимо кумулативното наличие на няколко предпоставки: 1. деецът да е съобразил предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управлението на МПС и 2. да са налице условия, при които той да е бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на общественоопасните последици. С оглед общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, водачът на МПС не би могъл да се позове успешно на случайно деяние, щом сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици, допускайки нарушения на правилата за движение, които се намират в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Настоящият случай попада именно в тази хипотеза. С неудачния избор на скорост, която не е позволявала преустановяване на движението в зоната, осветена от късите светлини, подс. Г. сама е изключила възможността да избегне сблъсъка с пешеходеца. В случая опасността за движението не е възникнала внезапно в опасната ѝ зона за спиране, когато ударът вече е бил технически непредотвратим, а в предходен момент, когато тя е могла и е била длъжна предварително да отчете посочените по-горе неблагоприятни фактори и негативното им влияние върху пътната обстановка и да съобрази скоростта си на движение с тях. Обстоятелството, че пострадалият също е имал неправомерно поведение, не изключва наказателната отговорност на подсъдимата, а рефлектира единствено върху вида и размера на наказанието, както законосъобразно са приели долустоящите съдилища.

Предвид тези съображения настоящият състав не би могъл да удовлетвори настоятелното искане на подсъдимата за оправдаването ѝ. Касационната инстанция може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само ако деянието не съставлява престъпление, което условие в настоящия случай не е изпълнено. С оглед допуснатото нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, което е в причинна връзка с настъпилата смърт на пешеходеца, извършеното от подс. Г. е съставомерно по чл. 343а, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 343, ал. 1 б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК.

Неоснователни са и доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. При индивидуализацията му апелативният съд е отчел всички обстоятелства от значение за вида и размера му без да надценява някои от тях за сметка на останалите, като законосъобразно е приел, че смекчаващите такива не удовлетворяват изискванията на чл. 55 от НК, за чието приложение настоява защитата.

Вярно е, че подсъдимата е неосъждана, трудово ангажирана и с добри характеристични данни, но нито едно от тези обстоятелства не притежава установената в цитираната разпоредба изключителност и необичайност. Напротив, те са общоприета норма, желани и очаквани от обществото. Макар да е значим фактор при определяне на наказанието, съпричиняването от страна на пострадалия нито само за себе си, нито в съвкупност с останалите смекчаващи обстоятелства може да обоснове приложението на чл. 55 от НК, защото с оглед отегчаващите обстоятелства не би могло да се приеме, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението, извършено от подсъдимата, е несъразмерно тежко. В тази насока апелативният съд с основание е изтъкнал, че въпреки че с поведението си пешеходецът съществено е допринесъл за настъпване на общественоопасните последици, обществената опасност на конкретното деяние е значителна предвид обстоятелството, че скоростта на подсъдимата не е била съобразена с немалък брой негативни фактори. Към това следва да се добави и фактът, че тя е надхвърляла значително – с близо 20 км/ч онази, която би била съобразена с въздействието на тези неблагоприятни условия върху безопасността на движението. От друга страна, макар предшестващите деянието административни наказания на Г. да не са за тежки нарушения на правилата за движение, те все пак не позволяват подсъдимата да бъде характеризирана като образцов и безукорен водач на МПС. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства не показва очевидна диспропорция между степента на обществена опасност на деянието и дееца – от една страна и отмереното от САС наказание – от друга, която да налага изменението на проверяваното решение в санкционната му част.

С оглед изложеното настоящият състав на ВКС прие, че атакуваното решение на Софийски апелативен съд е постановено при стриктно спазване на материалния и процесуалния закон, а наложеното наказание е справедливо. Не са допуснати претендираните от защитата нарушения по чл. 348, ал. 1 от НПК, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 205/06. 06. 2023 год., постановено по в. н. о. х. д. № 245/2023 год. по описа на Софийски апелативен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.