Придобиване на съсобствен имот по давност срещу друг съсобственик

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 488
София, 31.07.2025 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Милена Даскалова

при участието на секретаря Цветелина Пецева, като изслуша докладваното от съдия М. Даскалова гр.д.№ 4186 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК .

С решение №167/29.03.2023г., постановено по в.гр. дело №1099/2022г. по описа на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 261 от 18.05.2022 г., постановено по гр.д.№1178/21 г. по описа на Районен съд-Благоевград, в частта му, с която са отхвърлени предявените от Ц. К. Т., А. К. Т. и Л. К. Л. искове за признаване за установено по отношение на ответницата Е. Л. М., че всеки един от ищците е собственик на частта над уважената част от по 1/6 ид.ч. за всеки от ищците до пълния претендиран размер от по 1/3 ид.ч. от УПИ ***-*** в кв.25 с площ от 542 кв.м. по плана на [населено място], общ.С., както и е потвърдено решение № 448 от 28.07.2022 г., постановено по гр.д.№1178/21г. на РС-Благоевград, с което е отхвърлена молбата на ищците за допълване на решение №261 от 18.05.2022г. в частта относно искането им по чл.537, ал.2 ГПК.

Против въззивното решение в срок е постъпила касационна жалба от Ц. К. Т., Л. К. Л. и А. К. Т., чрез адв. Д. Б.. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответницата по жалбата Е. Л. М., чрез адв. Д., оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по основателността на касационната жалба, взе предвид следното:

С определението по чл. 288 ГПК № 2259 от 10.05.2024 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК- вероятна недопустимост на въззивното решение.

Производството по делото е образувано по предявен от Ц. К. Т., А. К. Т. и Л. К. Л. иск за признаване за установено по отношение на ответницата Е. Л. М. правото на собственост при равни квоти- по 1/3 от 1/2 ид.ч. от УПИ ***-*** в кв.25 с площ от 542 кв.м. по плана на [населено място] и са поискали на основание чл. 537,ал.2 ГПК да бъде отменен констативният нотариален акт, с който ответницата е призната за собственик на основание наследство върху тази 1 /2 ид.ч. от описания УПИ.

С решение №261 от 18.05.2022 г. първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на ответницата Е. Л. М., че всеки един от ищците е собственик, на основание наследствено правоприемство от баща им К. Л. Т., починал на 22.05.2017г., като последният от своя страна е бил пряк наследник /едно от двете деца/ на дядото и бабата на ищците Л. Х. Т., починал на 14.04.1986г. и Ц. И. Т., починала на 12.04.2008г. на по 1/6 ид.ч. от УПИ ***-*** в кв.25 с площ от 542 кв.м. по плана на [населено място], общ.С. като е отхвърлил исковете им за разликата над уважената част до пълния претендиран размер от по 1/3 ид.ч., а с решение, постановено в производство по чл.250 ГПК е отхвърлил молбата на ищците за допълване на решение №261 от 18.05.2022г. в частта относно акцесорното им искане по чл. 537, ал. 2 ГПК.

Решението на районния съд в частта му, с която са признати права на ищците – по 1/6 от целия УПИ не е обжалвано, а предмет на въззивна проверка е било решението в отхвърлителната му част и същото е потвърдено.

При така установеното настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че е налице несъответствие между формулирания с исковата молба петитум и диспозитива на първоинстанционното решение. Първоинстанционният съд е признал права на ищците / по 1/6 ид. ч.- от целия УПИ ***-***/ на основание наследство, без да е бил сезиран с такава претенция. Решението в тази му част не е обжалвано и въззивният съд не е имал правомощие да го обезсили, защото съгласно чл. 269, предл. второ ГПК въззивният съд се произнася по допустимостта на решението само в обжалваната му част. Предмет на въззивната проверка е било само първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, с което са отречени правата на ищците за разликата над признатата им по 1/6 ид. ч. до 1/3 ид.ч. за всеки от тях от спорния имот и същото е потвърдено, като въззивният съд е разгледал предявения иск, основан на твърдения за право на собственост на основание давностно владение. Следователно въззивното решение не е недопустимо.

По същество касационната жалба е неоснователна.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищците не са доказали, че са придобили собствеността върху имота на основание давностно владение. Прието е, че от свидетелските показания не се установява, че ищците са демонстрирали по отношение на ответницата, че владеят имота.

Тези изводи на въззивния съд са правилни.

Твърденията на ищците са, че баща им К. Л. Т., починал на 22.05.2017г., е бил пряк наследник /едно от двете деца/ на дядото и бабата на ищците Л. Х. Т., починал на 14.04.1986г. и Ц. И. Т., починала на 12.04.2008г. Ответницата е тяхна леля – сестра на К. Т.. Твърдят, че са придобили имота въз основа на давностно владение в продължение на 30 години към 2018г., като са упражнявали фактическата власт лично и чрез баща им К. Т..

Няма спор, че имотът е бил собственост на общите на страните наследодатели. Със смъртта на Л. Т. през 1986г. имотът е станал съсобствен между Ц. Т., придобила общо 4/6 ид.ч. от него и децата й К. Т. и ответницата Е. М. с по 1/6 ид.ч.

Установено по делото е, че в имота до смъртта си са живели Ц. Т. и синът й К. Т., а ответницата ,след като се омъжила, отишла да живее в [населено място]. Ищците като деца също са живели в имота с баща си и са продължили да посещават имота и след това.

Упражняваната от бащата на ищците след възникване на съсобствеността през 1986г. фактическа власт върху имота не сочи на установяване на владение по смисъла на чл. 68 ЗС, защото липсва субективният елемент на владението - намерението за своене. По делото липсват доказателства, че той е извършил действия спрямо съсобствениците си, обективиращи намерението му да превърне държането на идеалните им части във владение и тези действия да са доведени до знанието на неговите съсобственици. Ползването на имота, както и извършването на ремонтни дейности, не са действия, сочещи на отричане правата на останалите съсобственици, защото съгласно чл. 31 от ЗС всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, а ако е поел изцяло разноските за съсобствената вещ, то разполага с възможността да иска от останалите съсобственици да му заплатят частта от тези разноски, съответстваща на дела им в съсобствеността.

Обстоятелството, че ответницата е живеела на друго място и рядко е посещавала имота, като е идвала, за да се вижда с майка си и брат си, не е достатъчно за да се приеме, че нейната идеална част е придобита по давност от ищците, тъй като неупражняването на фактическа власт върху съсобствен имот няма за последица изгубването на собствеността, освен ако някой не я придобие и именно такова придобиване на соченото от ищците основание– придобивна давност, не е доказано в настоящия спор. Следва да се отбележи само, че прекият праводател на ищците не е бил в обективна невъзможност да демонстрира промяната си в намерението за превръщане държането на идеалната част на ответницата във владение, защото според трайната практика на ВКС такава обективна невъзможност е налице, ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, а настоящият случай не е такъв – ответницата живее в близко населено място и не е била неизвестна.

Установеното по делото от показанията на св. Н., че през 2011г. ищецът Л. Л. е направил ремонт на жилищната сграда в имота, като е премахнал стълбата между първия и втория етаж и това преустройство е било с намерението той да ползва втория етаж, като ответницата не се е противопоставила на тези действия, също не сочи на извод за основателност на иска за собственост на дворното място. В съдебно заседание от 01.11.2011г. пълномощникът на ищците е уточнил, че спорът за собственост върху жилищната сграда е предмет на друго производство. Наред с това свидетелят Н. сочи, че след ремонта през 2011г. Л. Л. и баща му са поставили катинар на вратата на дворното място, но не се установява по този начин да е препятстван достъпът на ответницата до имота и тя да не е допускана в него. Свидетелят П. Г. заявява, че не му е известно да е имало спорове между ответницата и брат й за имота. Следователно недоказано е, че с поставянето катинар на дворното място е отблъснато владението на ответницата.

От показанията на всички разпитани по делото свидетели се установява, че след смъртта на К. Т. ищците са заключили входната врата за имота и ключът се е съхранявал от свидетеля Н., като ответницата не е могла да влиза в имота. Въз основа на тези доказателства не може да се обоснове извод за основателност на иска, защото прекият наследодател на ищците е починал през 2017г. и до предявяването на иска през 2021г. не е изтекла предвидената в чл. 79, ал.1 ЗС десетгодишна придобивна давност.

Не може да бъде споделена и тезата на ищците, че те са упражнявали владение върху имота чрез баща си, т.е. че той е държал имота за тях. Както се посочи техният баща като съсобственик на имота е бил държател на идеалните части на останалите двама съсобственици и съответно ако е започнал да държи за ищците, то тази промяна в намерението на държателя вече да държи за другиго, е следвало да бъде доведена до знанието на останалите съсобственици, което няма доказателства да е сторено, а както е посочено в решение № 145 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 627/2010 г., I г. о. общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани.

Доказателства, че ищците лично са установили самостоятелна фактическа власт върху имота и владението им е продължило в изискуемия се от чл. 79, ал.1 ЗС срок, не са събрани.

В заключение се налага извод, че ищците не са доказали, че са придобили по давност собствеността върху 1/2 ид.ч. от спорния имот, поради което и предявеният от тях установителен иск по чл. 124 ГПК е неоснователен и въззивното решение, с което този иск е отхвърлен е правилно и на основание чл. 293, ал.1, предл. първо ГПК следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода от спора в полза на ответницата по касация следва да се присъдят направените в касационното производство разноски в размер на 2 000 лева.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №167/29.03.2023г., постановено по в.гр. дело №1099/2022г. по описа на Благоевградски окръжен съд.

ОСЪЖДА Ц. К. Т., А. К. Т. и Л. К. Л. да заплатят на Е. Л. М. на основание чл. 78 ГПК сумата от 2 000 /две хиляди лева/лв., представляващи разноски за касационното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: