Придобиване по давност на идеални части от съсобствен наследствен имот

Текстът на акта

Ключови фрази

7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 405

София, 25.06.2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Гроздева

ЧЛЕНОВЕ: Ваня Атанасова

Милена Даскалова

при участието на секретаря Нели Първанова, като изслуша докладваното от съдия М. Даскалова гр.д.№ 4744 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на М. Х. Т. срещу решение № 175 от 02.06.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 168/2022 г. по описа на Хасковския окръжен съд за потвърждаване на решение № 1 от 10.01.2022 г., постановено по гр.д. № 538/2021 г. по описа на Димитровградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. Х. Т. срещу Т. Н. Г. иск по чл.124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ *** по плана на [населено място], [община] от 1137, 44 кв.м., ведно с построените в него жилищна сграда с РЗП от 40, 25 кв. м. и навес с оградни стени с РЗП от 21 кв.м. на основанието по чл. 79 ЗС - придобивна давност чрез недобросъвестно владение.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В съдебно заседание адв. К., процесуален представител на касатора, излага съображения за неправилност на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В хода на касационното производство е починал ответникът по касационната жалба Т. Н. Г. и като ответник е конституиран наследникът му по закон Ж. Т. Г., който в открито съдебно заседание и в представеното по делото писмено становище излага доводи за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 2401 от 07.08.2023 г. касационното обжалване на решението е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС/ по правния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи .

По поставения правен въпрос, настоящият състав на ВКС, намира следното:

Според трайната практика на ВКС / т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение № 44 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1963/2019 г., II г. о; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; решение № 15 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о., както и посочената от касатора/, която напълно се споделя от настоящия състав на ВКС, задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл.12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по основателността на касационната жалба, взе предвид следното:

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения положителен установителен иск за собственост, основан на придобиване по давност чрез недобросъвестно владение, като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на решението на районния съд. За да направи извод за неоснователност на иска, съдът е приел за установено, че бащите на ищцата и на ответника са еднокръвни братя. Общият на страните наследодател Т. Г. Т. оставил в наследство дворно място с площ от 3 дка, съставляващо по плана на [населено място] от 1951г. парцели с номера ** и *** в кв. ***, ведно с построените в дворното място две къщи и стопанска постройка. С решение № 19 от 22.03.1971г. по гр.д. № 348/1968г. на РС Димитровград на Х. Т. Г. /бащата на ищцата/ на основание чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./ е възложен в дял парцел ***, с площ от 1100 кв.м. с построената в него жилищна сграда (новата къща). С решение № 293 от 04.10.1971г. по гр.д. № 484/1971г. на РС Димитровград е постановено да се изнесе на публична продан парцел ***, ведно с построената в него стара жилищна сграда и стопанска постройка. На 27.03.1998г. ответникът Т. Г. декларирал пред община Димитровград процесния УПИ *** и след тази дата единствено той е заплащал дължимите данъци и такси за него. По негово искане в края на 2014 г. е започнала и е била проведена процедура по изменение на ПУП, при която се урегулира нов имот – УПИ ***, с нов кадастрален номер- *** на наследници на Т. Г. Т. с площ по разписен лист от 1137,44 кв.м. С нотариален акт от 08.10.2015г. ответникът Т. Н. Г. е признат за собственик на основание давностно владение на процесния УПИ ***, ведно с построените в него жилищна сграда с РЗП от 40,25 кв.м. и навес с оградни стени с РЗП от 21 кв.м. Съдът е приел също, че между УПИ ***, възложен с решението по делбата на бащата на ищцата и процесния УПИ *** не е съществувала ограда, както и че ищцата е била наясно, че УПИ *** като съсобствен между наследниците на Т. Т., сред които и ответникът, е неподеляем и е следвало да се изнесе на публична продан.

При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът е изложил мотиви, че за да придобие имота по давност ищцата следва да докаже, че от 1994г. е владяла процесния имот непрекъснато, явно и необезпокоявано в продължение на 10 години, които обстоятелства не се установяват от показанията на ангажираните от ищцата свидетели. Между собствения на ищцата УПИ *** и процесния няма ограда, но не се установява непрекъснато и необезпокоявано ищцата да е владяла процесния имот, разположен зад старата къща в УПИ ***, който се явява съсобствен на всички наследници на Т. Г. Т.. Според въззивния съд в подкрепа на извода, че ищцата не е доказала непрекъснато, необезпокоявано и явно владение повече от 10 години, е обстоятелството, че ищцата не е предприела никакви правни действия, за да установи правото си на собственост. Въпреки твърденията й, че ответникът през последните 15 години е заявявал пред нея претенции за процесния имот – че е негов, ищцата не е осъществила действия, с които да се противопостави на претенциите му - не е декларирала имота в данъчната служба, не е плащала данъци и такси за него, нито се е снабдила с документ за собственост. Въз основа показанията на ангажираните от ответника свидетели е прието за установено, че ответникът заедно със свидетелите е посещавал нееднократно през годините процесния имот, като в имота е могло да се влиза безпрепятствено. Направен е извод, че искът е недоказан поради което и следва да се отхвърли.

Решението е частично неправилно.

Обосновани са изводите на въззивния съд, че не е установено ищцата да е придобила по давност притежаваната от ответника 1/6 ид.ч. от имота. Касае се за съсобствен имот, като съсобствеността е възникнала по наследяване, а правата на всеки от съсобствениците са установени с влязлото в сила решение по допускане на делбата – по 1/6. Съсобственикът, установил фактическата власт върху имота, е държател на чуждите идеални части и за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. При спор за собственост той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите съсобственици и промяната трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. В случая не се установява ищцата да е извършила действия, обективиращи намерението й да превърне държането на идеалните части на ответника във владение и тези действия да са доведени до знанието му. Ползването и поддръжката на имота не са действия, сочещи на отричане правата на ответника, защото съгласно чл. 31 от ЗС всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си.

Предвид отговора на правния въпрос, обусловил допускането до касационно обжалване, неправилно е решението на въззивния съд в останалата му част – в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е направил извода си за неоснователност на иска, без да прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и в частност не е обсъдил задълбочено показанията на разпитаните по делото свидетели.

Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящия състав на ВКС.

С решение от 01.10.1968г. по гр.д. № 348/1968г. на Районен съд – Димитровград е допусната съдебна делба на спорния имот, останал в наследство от Т. Г. Т., между наследодателите на страните Х. Г. и Н. Г., техните три сестри П. Г. , Д. Г. и Н. Г.. Съделител е и Я. Т. /майка на Х. Г./, като делбените части на съделителите са равни - по 1/6. С решение, влязло в сила на 05.01.1972г. ,имотът е изнесен на публична продан.

Я. Т. е починала през 1977г. и освен бащата на ищцата тя е имала още две деца, които не са низходящи на Т. Г. Т.. С решение, влязло в сила на 05.01.1972г. ,имотът е изнесен на публична продан.

Установено е от показанията на свидетелите И. Ц. /внучка на Я. Т./ и Т. П. /нейната баба е сестра на Х. Г. и Н. Г./, че по повод на съдебната делба между двамата братя Х. и Н. е възникнал конфликт, при който бащата на ответника е проявил агресия спрямо брат си, след което семейството на ответника се е преместило да живее в друго населено място. По повод на тези събития сестрите им взели решение имотът да остане за бащата на ищцата, като не са имали претенции за него. Свидетелите установяват също, че спорният имот е съседен на имота, който при съдебната делба е поставен в дял на бащата на ищцата и в който той е живял, като между двата имота няма ограда и те са ползвани като едно общо място.

Предвид тези доказателства, се налага извод, че приживе трите сестри- съсобственици на имота са предали на брат си Х. Г. /наследодател на ищцата/ владението върху притежаваните от тях 3/6 ид.ч. от имота и той е установил самостоятелно владение върху частите им. От показанията на св. Ц. се установява предаване владението и върху частите на наследниците на Я. Т., които не са низходящи на Т. Г. Т.. Не се установява точният момент на предаване на владението на описаните по- горе 3/6 ид.ч., а само че това е станало след инцидента между двамата братя през 70-те години. Същевременно в исковата молба ищцата сочи, че повече от 45 години имотът се ползва от семейството й, т.е. позовава се на владение от 1976г., от който момент обаче до 1985г., когато е починал Х. Г., не е изтекъл десетгодишният срок по чл. 79, ал.1 ЗС. Частите на другите двама наследници на Я. Т. също не са били придобити по давност от Х. Т. към момента на смъртта му, тъй като Я. Т. е починала през 1977г. и това е и началният момент, от който е започнала да тече придобивната давност върху тях. Тъй като наследниците на Х. Г. /ищцата и майка й С. Г./ са продължили да упражняват установеното от наследодателя им владение, то и 22/36 ид.ч. от имота са придобити по давност от тях през 1987г. при равни права, а 8/36 ид.ч. те са придобили по наследство от Х. Т. /притежаваните от него 6/36 ид ч. съобразно решението по допускане на делбата и 2/36 по наследство от майка му Я. Т./. По делото няма доказателства така установеното върху имота владение да е било прекъснато от първоначалния ответник по делото /респ. от наследодателя му/ и той да е установил самостоятелно владение върху целия имот. От изложеното следва, че ищцата е собственик на общо 15/36 от имота / 4/36 по наследство от баща й и останалите 11/36 придобити на основание давностно владение/. Неоснователно ищцата поддържа, че е собственик и на останалата част от имота - доказателства за твърдяното в исковата молба предаване на владението от майка й, не са събрани.

С оглед така установените права на ищцата върху имота е оборено легитимиращото действие на констативния нотариален акт, с който Т. Н. Г. е признат за собственик на основание давностно владение на общо 15/36 ид.ч. от процесния УПИ ***. На първо място първоначалният ответник Т. Г. не е доказал да е придобил по давност притежаваната от ищцата 4/36 ид.ч. по наследство от баща й. Липсват доказателства да е установил фактическа власт върху частта на ищцата, придобита по наследство от баща й, с намерение да я свои и така установеното владение да е явно, необезпокоявано и непрекъснато и да е продължило в предвидения в чл. 79, ал.1 ЗС срок, като намерението му за своене на наследствената част на ищцата да е достигнало до знанието й. Спорадичните посещения на имота от Г., при които той безпрепятствено е влизал в имота и изявленията, че имотът е негов, както и декларирането на имота и заплащането на данъци, не са достатъчни за да се приеме, че е придобил частта на ищцата по давност. Това не са действия, сочещи на установяване на владение на наследствената част на ищцата. Досежно останалите 11/36 ид. ч. от имота ищцата не разполага с титул за собственост, предвид на което и носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право, което е и сторила в настоящето производство, доказвайки свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта. В допълнение следва да се отбележи, че Т. Г. е признат за собственик на имота на основание давностно владение, а по делото, вкл. и въз основа показанията на посочените от него свидетели, не се установява той изобщо да е осъществявал фактическа власт върху имота.

Предвид изложеното обжалваното решение, с което искът е отхвърлен за 15/36 ид. ч. следва да се отмени и да се постанови друго такова за уважаването му. В останалата му част решението следва да се потвърди. На основание чл. 537, ал.2 ГПК следва да бъде отменен констативен нотариален акт № 95 от 08.10.2015г., с който Т. Н. Г. е признат за собственик на основание давностно владение на 15/36 ид. ч. от УПИ ***, ведно с построените в него жилищна сграда с РЗП от 40,25 кв.м. и навес с оградни стени с РЗП от 21 кв.м.

С оглед изхода от спора следва да се присъдят в полза на касаторката направените пред трите инстанции разноски по делото в размер на 1 020 лв., изчислени спрямо уважената част от иска.

Предвид частичното отхвърляне на иска на ответника се дължат разноски по делото от общо 640 лв. /350 лв. за първоинстанционното и 290 лв. за въззивното производство/, поради което и решенията на въззивния и на първоинстанционния съд в частите им, с които са присъдени разноски над тези размери следва да се отменят.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 175 от 02.06.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 168/2022г. по описа на Хасковския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 1 от 10.01.2022 г., постановено по гр.д. № 538/2021 г. по описа на Димитровградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. Х. Т. срещу Т. Н. Г. /починал в хода на касационното производство и заместен от наследника си по закон Ж. Т. Г./ иск по чл.124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на 15/36 ид.ч. на недвижим имот, представляващ УПИ *** по плана на [населено място], [община] от 1137, 44 кв.м., ведно с построените в него жилищна сграда с РЗП от 40, 25 кв. м. и навес с оградни стени с РЗП от 21 кв.м. ,както и в частта му, с която е потвърдено решението на районния съд за присъждане на разноски за сумата над 350 лв. и са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 210 лв. / разликата между дължимите се 290 лв. и присъдените 500 лв./, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА :

ПРИЗНАВА за установено по отношение на Ж. Т. Г. /наследник на починалия в хода на производството ответник Т. Н. Г./ по предявения установителен иск по чл.124 ГПК, че М. Х. Т. е собственик на 15/36 ид.ч. от недвижим имот, представляващ УПИ *** по плана на [населено място], [община] от 1137, 44 кв.м., ведно с построените в него жилищна сграда с РЗП от 40, 25 кв. м. и навес с оградни стени с РЗП от 21 кв.м.

ОТМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт № 95 от 08.10.2015г., том IV, рег. 4979, дело № 575 от 2015 г. на нотариус Румяна Велева, с район на действие Районен съд - Димитровград, № 398 в регистъра на нотариалната камара в частта, с която Т. Н. Г. е признат за собственик на основание давност на 15/36 ид.ч. от описания в нотариалния акт недвижим имот.

ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 175 от 02.06.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 168/2022г. по описа на Хасковския окръжен съд в останалата му част , с която е потвърдено решение № 1 от 10.01.2022 г., постановено по гр.д. № 538/2021 г. по описа на Димитровградския районен съд за отхвърляне на иска за 21/36 ид.ч. от имота.

ОСЪЖДА Ж. Т. Г. да заплати на М. Х. Т. на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 1 020 лв., представляващи направени пред трите инстанции разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: