Осъждане за убийство и опит за убийство и корекция на гражданските обезщетения

Текстът на акта

Ключови фрази

19

Р Е Ш Е Н И Е

№ 285

гр. София, 23.06.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май през 2026 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Ася Петрова разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 424 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалби на защитника на подсъдимия С. А. – адв. Д. Б. и на частните обвинители З. Г., П. С., З. А. и А. С. (чрез тяхната майка и законен представител П. С.), П. А., И. А., М. А. и Д. А. – чрез повереника им адв. Т. срещу решение № 50 от 23.03.2026 г. по ВНОХД № 13/2026 г. на Пловдивския апелативен съд.

В жалбата на адв. Б. са изложени доводи с претенция да обосновават касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК. Направено е искане за отмяна на въззивния акт и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд или за изменение на решението с намаляване на срока на наложеното на подс. А. наказание лишаване от свобода. Поискано е и намаляване на присъдените обезщетения за неимуществени вреди с настояване, че определените от съдилищата размери са прекомерни.

С жалбата, депозирана от името на частните обвинители и граждански ищци адв. Т. също настоява, че оспореното въззивно произнасяне по делото е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон, а наред с това е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. Направил е искане за отмяна на постановените по делото първоинстанционен и въззивен съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд или „в стадия на извършеното нарушение“.

В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът поддържа депозираната касационна жалба, изложените в нея съображения и направеното искане.

Повереникът на частните обвинители също настоява за отмяна на оспорения въззивен акт с аргументите, изтъкнати в подадената чрез него касационна жалба.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила.

Подсъдимият заявява солидарност с позицията на своя защитник. В последната си дума моли наложеното му наказание да бъде смекчено.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 24 от 03.04.2025 г., постановена по НОХД № 1353/2024 г., състав на Пловдивския окръжен съд е признал подсъдимия С. А. А. за виновен в това, че на 19.06.2023 г. в с. Б., обл. Пловдив, умишлено умъртвил Г. М. А. и е направил опит умишлено да умъртви Р. Г. С. и престъплението е извършено с особена жестокост, поради което и на осн. чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 6, пр. 3 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от петнадесет години лишаване от свобода, изпълнимо при първоначален строг режим. Приложен е чл. 59, ал. 1 НК и от срока на така наложеното наказание е приспаднато и е зачетено времето, през което подсъдимият е бил задържан.

С тази присъда вторият подсъдим по делото – К. С. Д. е признат за виновен в това, че на 19.06.2023 г. в с. Б., обл. Пловдив е причинил на Р. Г. С. средна телесна повреда, изразяваща се в нараняване, проникващо в черепната кухина, поради което и на осн. чл. 129, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила.

На осн. чл. 45 ЗЗД съдът е осъдил подс. С. А. да заплати в полза на всеки от гражданските ищци З. Г., П. С., П. А., И. А., М. А. и Д. А. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението в размер на по 100 000 лева и по 50 000 лева – за всяко от малолетните деца З. С. и А. С., представлявани от тяхната майка и законен представител П. С., ведно със законната лихва от датата на увреждането. Отхвърлен е като недоказан предявеният граждански иск за обезщетяване на имуществени вреди от престъплението в размер на 2000 лева.

Със същата присъда К. Д. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец Р. С. обезщетение за понесени от него неимуществени вреди от престъплението в размер на 50 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането.

С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото, а с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189 НПК и чл. 45 ЗЗД заплащането на направените, вкл. от гражданските ищци и частни обвинители, разноски по воденето му, както и на държавните такси върху присъдените обезщетения е възложено в тежест на всеки от двамата подсъдими.

По инициатива на защитника на подсъдимия и на гражданските ищци и частни обвинители (чрез техния повереник) е последвал въззивен преглед на постановената присъда, като с присъда № 10 от 15.09.2025 г. по ВНОХД № 317/2025 г. първоинстанционният съдебен акт е бил отменен, както следва: в частта досежно осъждането на К. Д.; в частта досежно осъждането на подс. С. А. за опит за умишлено умъртвяване на Р. С.; в частта, с която двамата подсъдими са били осъдени да заплатят на Р. С. обезщетения за понесени от него неимуществени вреди и държавни такси върху присъдените като обезщетения суми, както и в частта, с която К. Д. е бил осъден да заплати направени по воденето на делото разноски. Вместо това въззивният съд е признал К. Д. за невиновен и го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 129, ал. 1 НК поради извършване на деянието при условията на неизбежна отбрана и е отхвърлил предявения срещу него от Р. С. граждански иск. С тази присъда подс. С. А. е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за това да е направил опит умишлено да умъртви Р. С., съответно и досежно квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3 НК, като е прието, че това деяние също е извършено при условията на неизбежна отбрана и е отхвърлен предявения от С. срещу подс. А. граждански иск. Първоинстанционната присъда е била изменена по отношение на срока на наложеното на подс. А. наказание лишаване от свобода, който е бил намален на шест години и е била отменена и в частта, с която на гражданския ищец З. Г., в качеството й на наследник на вече починалия И. Г. А., е присъдено обезщетение за понесени неимуществени вреди от убийството на Г. А., като е отхвърлен предявеният от нея в това й качество граждански иск. Приложен е чл. 190 НПК по отношение на разноските, направени по делото по повод на обвинението срещу Д..

Недоволни от въззивния акт са останали всички страни в производството, които са го оспорили по касационен ред.

С решение № 18 от 13.01.2026 г., постановено по КНД № 1017/2025 г., състав на ВКС, ІІІ н.о. е отменил въззивната присъда, както следва: в частта, с която подс. С. А. е признат за невиновен по обвинението за това да е направил опит умишлено да умъртви Р. С.; в частта, с която е налице произнасяне по гражданската му отговорност по чл. 45 ЗЗД; в частта, с която е извършена преквалификация на извършеното от подс. А. престъпление с отпадане на квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3 НК и наложеното му наказание е намалено на шест години лишаване от свобода; в частта досежно дължимите държавни такси върху уважените размери на предявените граждански искове, касаещи се до деликтната отговорност на подс. А., както и в частта досежно размера на дължимите от този подсъдим разноски. В останалата й част присъдата е оставена в сила.

При новото въззивно разглеждане на делото и с оспорения понастоящем по касационен ред въззивен съдебен акт първоинстанционната присъда е изменена, като наложеното на подс. А. наказание е намалено чрез прилагане на чл. 55, ал. 1 НК на десет години лишаване от свобода. Наред с това е постановено осъждане на подс. А. да заплати в полза на всяко от малолетните лица З. С. и А. С., чрез тяхната майка и законен представител, по 25 564,59 евро, а в полза на всеки от останалите гражданските ищци - сумата от по 51 129,19 евро. Присъдата е отменена в частта, с която на гражданския ищец З. Г. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева в качеството й на майка и наследник на И. Г. А., като този, предявен от Г. граждански иск е отхвърлен. С въззивното решение е постановено осъждане на подс. А. да заплати на гражданския ищец Р. С. обезщетение за понесени неимуществени вреди от престъплението в размер на 25 564,59 евро, ведно със законната лихва от датата на увреждането. Подсъдимият е осъден да заплати в полза на Окръжен съд-Пловдив държавна такса върху уважените размери на предявените граждански искове в общ размер на 15 338,76 евро, както и сумата от 822,16 евро разноски в съдебното производство, а в полза на ОД на МВР – Пловдив – сумата от 3 124,24 евро. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена.

Спецификите на част от възраженията, направени в касационните жалби и в пледоариите на защитника и на повереника налагат необходимост от предварително уточняване на предмета и пределите на касационния контрол.

Към настоящия състав адв. Т. е адресирал очакване да вземе отношение по всички негови искания и възражения, които е направил по делото. Адв. Б. на свой ред е преценил, че е редно вниманието на настоящия състав да бъде ангажирано с възражения за допуснато според него от предходно разгледал делото друг състав на ВКС нарушение на закона, като е заявил несъгласие с гореупоменатото решение на ВКС в отменителната негова част и постановеното с него връщане на делото за повторното му въззивно разглеждане в частта относно обвинението срещу С. А..

Предметът, същността и пределите на касационната проверка изключват възможността за удовлетворяване на очакванията на адв. Т.. Тази проверка не цели установяване дали органите на наказателното производство са изпълнили поставените на вниманието им искания от участници в производството. Тя има строго определен предмет, който не включва както актовете на върховната съдебна инстанция, постановени при предходно разглеждане на делото по касационен ред, така и актовете и други процесуални действия на органите на досъдебното производство, на първостепенния съд и въззивните актове, които вече са били обект на касационен контрол. ВКС се произнася единствено по обжалваната пред него присъда/решение и единствено по въпросите на правото – процесуално и материално и неговото правилно прилагане за разлика от въпросите, които се третират при първоинстанционното и въззивното разглеждане на делата, както и в досъдебната фаза. Именно поради тази специфична особеност на касационното производство законът е обвързал участието на професионални адвокати в него с изискване за определен професионален стаж, предполагащ сериозен професионален опит и достигнато високо ниво на професионална квалификация.

Ето защо проверката, която настоящият състав извърши е ограничена в рамките на поддържаните с касационните жалби допустими за касационно разглеждане основания и съпътстващи ги аргументи, свързани с процесуалната и материалноправната законосъобразност на горепосоченото въззивно съдебно решение, както и със справедливостта на наложеното наказание и на размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди от престъплението.

Относно възраженията за съществени процесуални нарушения:

С касационната жалба защитникът е пожелал да получи отговор по касационен ред на въпроса дали въззивната инстанция е могла да проведе въззивно следствие за събиране на доказателствата, които той е поискал пред нея. Макар представена по този начин, инициативата да представлява по същество допитване, нехарактерно за касационно обжалване, впоследствие чрез депозираното допълнение към жалбата интересуващият защитника проблем е получил измерения на годен за съдебно обсъждане довод. Твърди се, че с отказа си да уважи направените от защитника доказателствени искания, въззивният съд е нарушил чл. 327, чл. 332 и чл. 107 НПК.

Като разполагащ с процесуална възможност да пререши делото по същество, без съмнение въззивният съд е могъл да проведе съдебно следствие, като събере допълнителни доказателства и назначи нови експертизи, било то по свой почин или по почин на страните. Касае се обаче за възможност, а не за задължение на този съд да отговаря положително на всяка доказателствена инициатива, като той е свободен да отхвърли отправените от страните доказателствени искания, стига отказът му да е обоснован. Аргумент в тази насока създават разпоредбите на чл. 327, ал. 2 – 4 НПК, ясно показващи, че допускането на нови доказателства и/или на експертизи се предхожда от съдебна преценка относно тяхната необходимост.

В случая с протоколно определение от 09.02.2026 г. въззивният съд се е произнесъл по направените от адв. Б. искания, като е обсъдил всяко от тях и обосновано е отказал да ги уважи. Този отказ не е в нарушение на процесуални норми и по никакъв начин не е ограничил правните възможности на подсъдимия за защита. Такъв резултат би бил реализиран, ако отказът бе довел до неизясняване на съществени за правилното решаване на делото въпроси, защото всяко доказателствено искане е значимо не само за себе си, а от гледище на способността му да подпомогне процеса по установяване на истината. Изказаното от защитника предположение, че някои от следите върху телата на подсъдимия и на свид. Т. А. е възможно да са оставени от удари, нанесени им от Г. А. с носения от него при събитията дървен кол, не е било подкрепено с изтъкване на каквото и да е обективно съществуващо основание. Сред установените върху телата на подсъдимия и на свид. Т. А. следи са установени такива, описани от експертите по сходен начин - като двойноконтурирани кръвонасядания: едно по лявата предмишница на Т. А. и три по тялото на подсъдимия – по гърба отляво, в лявата поясна област и по дясното бедро. Повече данни за техните характеристики не са описани. Наличен е снимков материал относно травмите по тялото на подсъдимия, но не и относно травмите по тялото на А.. При това положение липсва обективна изходна база за извършване на желаното от защитника сравнително изследване. От друга страна, за това, че Г. А. е ударил подсъдимия с дървен кол е съобщил в обясненията си самия С. А.. Неговите обяснения обаче в тази именно тяхна част са приети от въззивния съд като недостоверни, а възражение срещу тази съдебна констатация, както и срещу извършената съдебна съпоставка между доказателствените източници, съдържащи информация досежно този момент от събитията, не са направени. Важно е все в тази връзка да се отбележи и това, че горепосочените три двойноконтурирани кръвонасядания, установени по тялото на подсъдимия, не съответстват по брой на ударите, които самият той е заявил, че му е нанесъл Г. А.. При това положение и като се има предвид, че съдът не носи задължение да изследва всяка, предложена на вниманието му произволна хипотеза, в случая няма основания да се счита, че с отказа си да уважи коментираното искане на защитника въззивният съд е ощетил доказателствения процес.

Невъзможно е да се прецени като нарушаващ процесуални правила отказът на въззивния съд да уважи и абстрактно нправеното пред него искане на защитника за разпит на свидетели, останали неназовани, аргументирано единствено със заявлението, че то се отнася „за обаждането от с. В.“. По какъв начин събирането на съответната информация би подпомогнало установяването на истината относно двете деяния не е уточнено, още повече като се има предвид, че въззивният съд е приел за несъмнено установено отправянето на телефонни заплахи към подсъдимия в процесната вечер от страна на близки на И. А. лица от посоченото село, както и това, че именно поради този факт, подсъдимият е взел със себе си нож, когато е напуснал дома си, за да потърси местния полицай. По същия общ, лишен от каквато и да е конкретика начин е било поднесено и искането за провеждане на очни ставки, без защитата да е съумяла да конкретизира между кои лица счита, че е нужно да бъде извършено съпоставянето и за изясняване на кои провтиворечиво съобщени от тези лица моменти е нужно да се проведе очна ставка. Същевременно не се твърди доказателствени източници да са интерпретирани не според действителното им съдържание или да са игнорирани, подценени или надценени, да са направени необосновани чрез доказателства фактически изводи и пр. Ето защо всяко от исканията за разпит на допълнителни (неназовани) свидетели и за провеждане на очни ставки (за изясняване на неназовани противоречия) носи белезите на самоцелност, а отхвърлянето му не може да компрометира въззивната съдебна дейност.

Що се касае до твърдението за нарушаване на законовото изискване за обективност, всестранност и пълнота на разследването чрез отказа на въззивния съд да положи усилия по уточняване на мястото, на което са били установени превозните средства, с които Г. А., И. А., Р. С. и М. А. са се придвижили до дома на подсъдимия, доказателственият принос на подобно усилие защитникът отново не е аргументирал, като вместо това се е ограничил да сподели, че този въпрос е останал неизяснен. Ето защо по повод на това възражение може единствено да се отбележи, че събитието на всяко престъпление поначало е съпътствано от множество детайли. Законът не е установил изискване всеки от тези детайли да бъде изследван и установен с максимална точност, като се има предвид времевата ограниченост на наказателното производство – от една страна и обективните негови възможности – от друга страна. Такова изследване не е и необходимо, защото то единствено би натоварило процеса с ненужна информация. Задачата на наказателния процес е конкретно фиксирана в закона и изпълнението й предполага установяване с точност на съществените, релевантните обстоятелства, тези, които са свързани с предмета на доказване, очертан от чл. 102 НПК. А в случая изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните доказателства и след цялостна и старателна тяхна проверка и преценка, като е налице коректност, правилност и последователност в съдебните разсъждения.

Не е ощетило установяването на истината и интересите на подсъдимия отхвърлянето на последното доказателствено искане на защитата - това за назначаване на експертиза, която да изследва и да установи възможността при инкриминираните събития подсъдимият да е действал в условията на физиологичен афект. Тази възможност вече е била обект на експертно изследване по делото още в досъдебното производство и аргументирано е отхвърлена от вещите лица. Експертизата, която я е изследвала, е била приета с общото съгласие на всички страни, в т.ч. и на подсъдимия и на неговия защитник. След приемането й не са събрани допълнителни доказателства, които да са създали нова перспектива към фактите и съответно да са породили необходимост от повторно експертно изследване на същия проблем.

Възражения за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения са направили и частните обвинители и граждански ищци чрез своя повереник. Настоява се от тяхна страна, че е било нужно да се провери по пътя на следствения експеримент дали ако при отиването им до имота на подсъдимия И. А., М. А. и Р. С. са били въоръжени по описания в съдебното решение начин, схватката им със С. А. и с неговите близки би довела до инкриминирания резултат, свързан с нараняването на Р. С..

Отказвайки да уважи това искане, въззивният съд не е ограничил процесуалните възможности за установяване на истината. За да се планира следствен експеримент, е нужно да съществуват предпоставки, които гарантират обективност и максимална точност на изводите. Това предполага опитните действия да бъдат проведени при условия, максимално сходни с тези, при които е протекло проверяваното събитие. В случая това би било непостижимо, като се има предвид, че по същество искането предполага възстановка на самите конфликтни ситуации със случилите се в техните рамки физически стълкновения между участниците. При конкретните особености на такива опитни действия евентуалното им провеждане неминуемо би злепоставило сигурността на участниците в тях. Въззивният съд справедливо е отбелязал в тази връзка, че провеждането на следствен експеримент трябва да е съпътствано с осигуряване на условия за безопасност на участващите в него лица. Това изискване пряко произтича от чл. 167 НПК. При това положение и като се има предвид, че провеждането на следствен експеримент е допустимо само, ако са налице условия за пълно спазване на изискванията на закона, ПАС не е наршил правилата за доказване, като е отказал да се ангажира с провеждане на поисканото от адв. Т. следствено действие.

Не е допуснато съществено процесуално нарушение и с отмяната на първоинстанционната присъда в частта, с която в полза на З. Б. Г. е присъдено обезщетение за понесени от сина й И. А. (починал на 27.01.2024 г.) неимуществени вреди от престъплението. Аргументът, че след като И. А. е участвал в досъдебната фаза като пострадал от престъплението, то след смъртта му право да бъде конституирана като граждански ищец за понесените от него неимуществени вреди е имала неговата майка, като негов наследник, е неверен. Правото да се иска обезщетяване на неимуществени вреди е лично право за лицето, понесло такива вреди и то не може да се наследява. Ето защо, ако искът за обезщетяване на неимуществени вреди не е предявен от пострадалия приживе, обезщетението за понесени от него такива вреди не може да се претендира тепърва от неговите наследници. Несъстоятелен е и аргументът, че досъдебното и съдебното производство са фази на общият наказателен процес и след като пострадалият от престъплението е взел участие в досъдебното производство, това автоматично означава заявено от него желание да се конституира като граждански ищец в съдебната фаза.

НПК предоставя процесуални права на пострадалия за участие в досъдебното производство, но не поставя под условие на упражняването на тези права по-нататъшното негово участие като граждански ищец/частен обвинител в съдебната фаза, нито предвижда задължително възникване на тези две качества в негова полза само защото е упражнил правата на пострадал в досъдебното производство. Напротив, установен е строг процесуален ред, който трябва да бъде спазен, за да се сдобие лицето, пострадало от престъпление, с качеството на граждански ищец. За целта е нужно да има образувано съдебно производство по обвинителен акт за престъплението, от което се претендира да са произтекли вредите, лицето да е отправило до съда молба (писмена или устна) за конституирането му в това качество, молбата да е депозирана в законоустановения срок и да е налично съдебно произнасяне по нея в положителен смисъл. Доколкото НПК не допуска предявяване на граждански иск в досъдебното производство, другата алтернатива, която съществува за пострадалото лице, е докато наказателното дело се намира в досъдебното производство, то да предяви такъв иск по общия исков ред пред граждански съд. В противен случай, при евентуално изтичане на давностния срок докато делото е все още в досъдебната фаза или при настъпване на неговата смърт преди внасяне на делото в съда, ако той не е предявил граждански иск по общия исков ред, въпросът за обезщетяването на понесените от него неимуществени вреди не може да бъде разгледан от съда. В случая нищо от това не е сторено. И. А. е починал на 27.01.2024 г., т.е. повече от пет месеца преди провеждането на разпоредителното заседание, в което е бил обсъждан въпроса за приемането на предявените граждански искове и шест месеца преди внасяне въобще на делото в съда. При това положение първостепенният съд неправилно е приел за съвместно разглеждане искът на неговата майка за обезщетяване на претърпени от него неимуществени вреди от убийството на Г. А..

В останалата им част възраженията на повереника насочват единствено към придаване на генерална значимост на собствената негова интерпретация на доказателствата и изводите му по фактите, но не и към назоваване на конкретни пороци в дейността на съда по установяването на фактите. В доказателствения процес обаче достойнствата на субективната житейска логика и индивидуалния социален опит не са достатъчни за установяването на истината и поради това е невъзможно да се абсолютизират. Истината в наказателното производство е формална, тя се установява чрез следване на установените за достигането й процесуални правила, както и на правилата на формалната и аргументативната логика. Съответно, фактическото установяване не може да е основано на други информационни източници, освен на указаните в процесуалния закон. Законодателят е скрепил реализацията му в наказателния процес единствено и само с указаните в НПК способи и средства, изключвайки по този начин от правното регулиране всички останали средства, методи, логически похвати, макар да не го е посочил изрично. За това обстоятелството, че въззивният съд е ползвал събраните по делото доказателствени източници, които е акредитирал като достоверни и съпоставяйки наличната в тях информация с експертните заключения и останалите доказателсгтвени материали по делото е формирал фактическите свои изводи, а не се е съгласил с мнението на страните по фактическите въпроси на делото, не може да служи като аргумент за процесуална неизрядност на дейността му.

По възраженията за нарушения на материалния закон:

Правилното прилагане на материалния закон е оспорено и от частните обвинители, чрез техния повереник, и от защитника на подсъдимия. В касационната жалба на адв. Т. се настоява, че престъпното поведение на подсъдимия е неправилно квалифицирано като едно престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4 НК, тъй като са извършени две самостоятелни престъпения, всяко от които носещо признаците на състав по чл. 115 и сл. НК. Отделно от това се твърди, че при посегателството над живота на Р. С. подсъдимият е действал в съучастие с К. Д., който му е помогнал, като е създал условия за извършване на опита за лишаване на С. от живот. Адв. Б. на свой ред настоява, че след като К. Д. е оправдан с аргумент, че е извършил вмененото му деяние в условията на неизбежна отбрана, то същият процесуален резултат се полага и на подс. С., доколкото двамата са действали в условията на една и съща фактическа обстановка. Алтернативно предлага вмененото на подсъдимия престъпление да бъде преквалифицирано по чл. 119 НК.

Фактическата обстановка, при която са протекли инкриминираните събития, е еднопосочно установена от съдилищата от предходните инстанции. Както окръжният, така и въззивният съд са изследвали задълбочено поведението на лицата, участвали в двете стълкновения, при които са били наранени Р. С. и Г. А. (последният по фатален за живота му начин). Прието е, че в процесния ден е възникнал конфликт между подсъдимия и свид. Т. А. и техни родственици – от една страна и свид. И. А. и негови близки – от друга страна. Подразнени от случилото се, в същата вечер И. А., въоръжен с метален прът, Р. С. – с дървен кол и М. А. – с лопата с дървена дръжка отишли пред дома на подсъдимия, придвижвайки се до там с кола, управлявана от Р. С.. В същото време на пейка пред имота на подсъдимия седели самият С. А., майка му Т. А., баща му А. Ст. А., брат му А. А. А., свид. З. И. и по-голямото дете на подсъдимия Т.. Всички обсъждали конфликта с И. А., но и притесненията си за състоянието на бабата на подсъдимия, която била приета в същия ден в болница.

Пристигайки на мястото с управлявания от С. автомобил, тримата се насочили към подсъдимия и близките му. С носения от него метален прът И. А. нанесъл удар в главата на А. Ст. А., а след това и два удара в гърба на А. А. А.. В сбиването се включили и подсъдимия, Р. С. и М. А.. С носения от него дървен кол И. А. започнал да нанася удари на подсъдимия, който успял да хване кола и безуспешно се опитал да го изтегли от ръката на И. А.. Тогава подсъдимият извадил ножа, който по-рано в същия ден взел от дома си, започнал да го размахва в опити да достигне И. А.. Виждайки ножа в ръката му, свид. Р. С. се намесил в защита на И. А., като ритнал подсъдимия в корема. При това подсъдимият се насочил към него, замахвайки с ножа. С. успял с едната си ръка да хване ръката му, в която се намирал ножа, а с другата започнал да му нанася юмручни удари в главата. Борбата им продължила известно време, докато към тях се приближил К. Д., който до този момент не се намесвал в конфликта. С носен от него метален прът Д. нанесъл удар в главата на Р. С., причинявайки му разкъсно-контузна рана с подлежащо счупване на черепния покрив. С. изпуснал ръката на подсъдимия и паднал на земята по гръб. Тогава подсъдимият го пробол с ножа в областта на корема, причинявайки прободно-порезно нараняване на мезентериума с непълно разкъсване на стената на тънкото черво. Въпреки нараняването, С. успял да се изправи с помощта на И. А. и М. А. и тримата напуснали мястото.

Междувременно, разбирайки, че И., Р. и М. са тръгнали към дома на подсъдимия, бащата на И. А. – Г. А. също тръгнал натам с автомобила си, като взел със себе си дървен кол. Когато стигнал там, видял свид. Т. А., която бягала към съседен имот и тръгнал след нея. Настигнал я в двора на свид. Д. Й. и с кола, който носел й нанесъл удар в областта на главата. След намесата на свид. Й., А. напуснал имота на последния и тръгнал към колата си. Чувайки виковете на майка си и виждайки, че Г. А. я преследва и удря, подсъдимият тръгнал към тях, като настигнал А. в момент, когато той вече вървял към колата си и му нанесъл два удара с острието на ножа в областта на гърба отляво, обърнал го с лице към себе си и му нанесъл още четири прободни наранявания с ножа – едно в областта на сърцето с нараняване на самия орган, в областта на корема (засягайки единия бъбрек) и още две в областта на гръдния кош отляво. А. не успял да се съпротивлява, а единствено викал за помощ. Намесили се и А. А. А. и А. Ст. А. и тримата с подсъдимия започнали да нанасят удари с ръце и крака по тялото на Г. А., поваляйки го на земята. Подсъдимият се навел над него с ножа, но бил възпрян от баща си и от брат си да му нанесе пореден удар с него. Малко по-късно, преди пристигането на спешен медицински екип на мястото, Г. А. починал вследствие на остра кръвозагуба, предизвикана от проникващото прободно-порезно нараняване в лявата предна част на гръдния кош с нараняване на сърцето.

Същите факти са били приети за установени и при хронологически първото разглеждане на делото по въззивен ред, а при упражнения касационен контрол ВКС е констатирал, че те са правилно изведени. След постановеното от върховната инстанция връщане на делото с указания по прилагането на материалния закон относно извършените от подсъдимия деяния, при новото въззивно разглеждане въззивният съд не е приел нови фактически положения, а по същество е утвърдил фактологията на събитията, установена от първостепенния съд. При това положение и съобразно с чл. 355, ал. 1, т. 2 НПК указанията на ВКС по прилагането на материалния закон, дадени с решение № 18 от 13.01.2026 г. по к.н.д. № 1017/2025 г. се явяват задължителни. Опасенията на адв. Б., че с тяхното изпълнение се нарушава закона са неоправдани.

Не фактът, че при пристигането на И. А., Р. С. и М. А. пред имота му подсъдимият се е оказал въоръжен с нож е обстоятелството, изключващо прилагането на чл. 12, ал. 1 НК, а и на привилегирования състав по чл. 119 НК. Въззивният съд механично се е позовал на този факт и на третираща хипотеза на предварително въоръжаване на дееца съдебна практика, без да обмисли нейната връзка с настоящия казус. Безспорно е по делото, че няколко часа преди инкриминираните събития и след като получил поредица от телефонни заплахи от близки на И. А., подсъдимият е отишъл до дома на местния полицейски инспектор, за да го уведоми за заканите, като напускайки дома си, той е взел със себе си кухненски нож, притеснявайки се от възможна злополучна среща по пътя с близки на А. лица. След това се е върнал в имота си, като не се е освободил от ножа, но не за да посрещне там очаквано нападение от страна на И. А. и родствениците му, а защото докато е разговарял с близките си, както той самият, така и те са били нападнати от пристигналите на мястото И. А., Р. С. и М. А.. Конкретните обстоятелства, при които обаче подсъдимият е нанесъл прободното нараняване на Р. С., както и оказалата се фатална за живота на Г. А. поредица от същите по вид наранявания не сочат той или някой друг от намиралите се в близост по същото време лица да е бил застрашен или да се е намирал в условия на непосредствено и противоправно нападение за предотвратяване или за преустановяване на което което подсъдимият да е реагирал, ранявайки първо Р. С., а по-късно и Г. А.. Нищо по-различно като извод не произтича от указанията по прилагането на чл. 12 НК, дадени с ППВС № 12/1973 г., на които се е позовал защитникът. Според съдържащите се в това постановление указания неизбежната отбрана изисква непосредствено и противоправно нападение, т.е. реализирано действие (или бездействие), което пряко и непосредствено застрашава или накърнява личността или законните права на гражданите, държавни или обществени интереси. Нападението е непосредствено, както когато е започнало самото увреждане, така и когато е създадена реална опасност от такова увреждане. Неизбежна отбрана обаче е недопустима при вече завършило нападение, защото такова в момента обективно не съществува. Такава именно е и процесната ситуация. В момента, когато подсъдимият е реагирал срещу Р. С. с нанасяне на удар с нож в коремната му област, нападение от страна на С. не е било осъществявано нито срещу самия подсъдим, нито срещу някое от останалите, намирали се на мястото лица, включително и близки на С. А.. Нещо повече, С. е бил вече повален и е лежал на земята с черепна травма вследствие на нанесения му преди това от К. Д. тежък удар в главата. Т.е. обстановката, в която са извършени деянията на К. Д. и на подсъдимия спрямо Р. С. не е идентична, както счита адв. Б.. Ако Д. се е намесил, за да неутрализира определена активност на С., имаща характеристиките на непосредствено нападение (преценено от предходния състав на ВКС и като противоправно), подсъдимият е реагирал срещу него, използвайки ножа, който е носел не с цел да защити себе си или другиго от негово противоправно непосредствено нападение, тъй като такова не е имало, а е реализирал наказателен акт срещу него.

По аналогичен начин стоят нещата и с действията по нанасяне на поредицата от прободни наранявания на Г. А., довели до смъртта му. И в този случай подсъдимият не е действал при условията на неизбежна отбрана, тъй като в момента на деянието му е липсвало поведение на жертвата, което непосредствено да е накърнявало или поне да е застрашавало нечий живот или здраве или друг правнозащитен интерес.

Не само неизбежната отбрана, но и превишаването на пределите й може да се реализира единствено и само в условията на нападение – непосредствено и противоправно, което поставя дееца в условията на неизбежна отбрана. При установената в случая липса на нападение от страна на всеки от двамата пострадали, съответно на основна предпоставка за наличието на неизбежна отбрана, безпредметно се явява обсъждането на въпроса за възможно превишаване на нейните предели.

Що се касае до развитата от адв. Т. теория за наличие на съучастник на подсъдимия в лицето на К. Д. при опита за убийство на Р. С., следва да се отбележи, че съучастието е правен институт с определено от самия закон съдържание по отношение на всяка от формите му. Това съдържание не може да се изпълва с житейски смисъл и пред ВКС да се правят възражения с делничен характер, основани не на правото, а на опита от ежедневието. К. Д. се е намесил в схватката между Р. С. и подсъдимия, за да противодейства на С., а не за да улесни С. А. да отнеме живота му. На свой ред подсъдимият се е възползвал от извършената от Д. неутрализация на С., за да накаже последния, а не защото го е обединявал общ умисъл с Д. за убийството на това лице. Отделно от това, разбирането на адв. Т., че след като прокурорът не е изменил обвинението срещу подсъдимия, включвайки Д. като негов съучастник в опита за убийството на Р. С., то съдът следва да му върне делото с указания за извършване на тази корекция, противоречи на мястото и функцията, които съдът има в наказателния процес. Съдът е арбитър, без процесуална възможност да се намесва в изключителните правомощия на прокурора по определяне обема на обвинението.

Другото основно възражение на частните обвинители, направено чрез техния повереник, е срещу възприетата от органите на досъдебното производство и утвърдена от съдилищата правна квалификация на инкриминираната престъпна дейност на подсъдимия не като две отделни престъпления срещу личността, извършени в условията на реална съвкупност, а като едно престъпление.

Установените по делото факти показват, че всеки от престъпните актове по убийството на Г. А. и опита за убийство на Р. С. е основан на самостоятелно решение на подсъдимия, а не са плод на едно негово решение да умъртви повече от едно лица. Всяко от посегателствата е извършено в различна и специфична обстановка, определяла и самостоятелен мотив у подсъдимия, който го е водел при извършването на всяко от тях. Така посегателството над живота на Р. С. е осъществено, след като С. се е включил и е участвал в сбиването между подсъдимия и негови родственици – от една страна и И. А. и М. А. – от друга страна, като самият той е нанесъл поредица от удари на подсъдимия преди да бъде възпрян от К. Д.. Посегателството, което подсъдимият е осъществил над него е практически акт на отмъщение за това му поведение.Убийството на Г. А. е резултат на ново решение на подсъдимия и нов мотив, свързан с нападението, което преди това Г. А. е извършил над Т. А. – негова майка. Затова убийството на Г. А. не може да се разглежда като фактическо продължение на един престъпен акт, чието начало е било поставено с опита за умъртвяване на Р. С.. Няма доказателствено обоснована причина да се приеме, че преди, по време или непосредствено след посегателството, което е извършил над живота на Р. С., подсъдимият е взел решение да убие и други родственици на И. А., най-малкото защото такива в момента са били на мястото на деянието срещу С. в лицето на двамата братовчеди на И. А.. Поради това правилна е преценката на повереника, че поведението на подсъдимия неправилно е квалифицирано като едно престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3 НК, вместо като две отделни престъпления. Въззивният съд обаче не е могъл да извърши желаната от частното обвинение корекция в правната квалификация. И тази невъзможност произтича от фундаменталната забрана за влошаване положението на подсъдимия при обжалване. Подобно изменение, като желаното от частното обвинение, съществено би злепоставило интересите на подсъдимия. Първо, защото би се стигнало до ситуация, при която той би бил изправен пред необходимостта да се защитава по две правни квалификации: едната - дадената от прокурора с обвинителния акт за едно престъпление на еднородна идеална съвкупност и втората – тази, която евентуално би възприел въззивният съд за две самостоятелни престъпления, всяко по чл. 115 и сл. НК, като всяка от тези квалификации би предполагала различна интерпретация на фактите, макар те да остават едни и същи. В същата връзка следва да се отбележи и това, че утежняване положението на подсъдимия при подадени протест и/или жалба на частните обвинители с такова искане е възможно да се извърши от въззивния съд единствено и само в рамките на възведеното обвинение. А обвинение за две отделни престъпления по чл. 115 и сл. НК в случая не е имало. На следващо място, разделянето на престъплението на две отделни престъпления би изисквало самостоятелно санкциониране на всяко от тях, а те заедно – по правилата на съвкупностите и така подсъдимият би понесъл отговорност за две престъпления вместо за едно, което не би било в негов интерес, включително защото приложима би била и разпоредбата на чл. 24 НК.

При това положение, макар определянето на правилната правна квалификация да е част от дейността на съда по правилното прилагане на материалния закон, допуснатата в досъдебното производство грешка в това отношение не е възможно да бъде поправена при съдебното разглеждане на делото.

Възражение срещу възприетата правна квалификация е направил и защитникът, според който квалификацията убийство на повече от едно лице предполага реалното причиняване на смъртта на повече от едно лица, какъвто резултат в случая не е реализиран.

Това разбиране е неправилно. Въпросът е получил своето еднозначно решение още с ППВС № 2/1957 г. (т. 14), според указанията в което, престъплението при тази квалификация е довършено, когато е настъпила смъртта на повече от едно лица. Когато е настъпила смъртта само на едно лице, а спрямо останалите престъплението е спряло в стадия на опита, деецът следва да отговаря за опит към престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4 НК.

По възраженията за явна несправедливост на наказанието:

С възражения за явна несправедливост на наказанието въззивният акт са оспорили както частните обвинители (чрез повереника им), така и защитникът на подсъдимия. С част от предложената в тази връзка от адв. Т. аргументация практически е оспорено правилното прилагане на чл. 55, ал. 1 НК. В тази връзка е изтъкнат факта на предходното осъждане на подсъдимия, това, че до задържането му той не е полагал общественополезен труд, както и фактът на реализирания престъпен резултат. Изразено е становище, че най-подходящо наказание при кокретните обстоятелства се явява доживотният затвор.

Според адв. Б. извършеното от въззивния съд смекчаване на санкцията не е достатъчно за постигане на справедлив неин размер. Настоява за допълнително намаляване на срока на лишаването от свобода, като в тази връзка акцентира на грижите, които до задържането му подсъдимият е полагал за двете си малолетни деца и на факта, че децата са лишени от вниманието му понастоящем.

Направените и в двете насоки възражения за явна несправедливост на наказанието са неоснователни.

Възможността за налагане на доживотен затвор е обсъдена от въззивния съд от гледище на една от законоуставовените предпоставки за приложимост на това наказание – изключителна тежест на престъплението. Правилна е преценката на въззивната инстанция, че спецификите на престъплението не покриват критериите за изключителна тежест по смисъла на чл. 38а НК – нито реализираният престъпен резултат, нито особеностите в изпълнението на престъплението или особености в обстановката, или свързани с личността на подсъдимия или с личността на жертвите отличават престъпния акт от обикновените случаи на престъпления от същия вид и със същата правна квалификация, за да бъде определено извършеното като изключително по тежест. Макар тази констатация да е достатъчна за изключване на възможността за налагане на доживотен затвор, в случая трябва да се отбележи, че приложимостта на това наказание по отношение на С. А. е уязвима и от гледище на втората предпоставка по чл. 38а НК – невъзможност към момента на определяне на наказанието да се прогнозира поправяне на подсъдимия в рамките на срочно негово лишаване от свобода. В жалбата на частните обвинители като индивидуални особености на личността на подсъдимия е изтъкнат факта на предходното негово осъждане за престъпление по чл. 151 НК. Формалното упоменаване на този факт обаче не е достатъчно, за да се направи извод за формирани у А. отрицателни и още по-малко престъпни поведенчески тенденции, нито обезценява факта, че липсват установени антиобществени негови изяви, както и нарушения в характеровата структура на личността му и необратими нарушения в персоналните негови възможности за поддържане на социално приемливо поведение. Няма как да се игнорират особеностите на деянието, за което е бил осъден и вида на наложеното му наказание, като въззивният съд справедливо е съобразил това, че се касае за деяние по отношение на жената, с която впоследствие той е заживял на семейни начала и с която е създал две деца. Всичко това безусловно налага извод, че положителните цели на наказанието, както те са определени от чл. 36 НК е възможно успешно да бъдат реализирани по отношение на подсъдимия в рамките на срочно негово лишаване от свобода.

Липсва явно несъответствие между коригирания с въззивната намеса размер на наложеното наказание – от една страна и обществената опасност на престъплението, личната обществена опасност на подсъдимия, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства – от друга страна. Извършвайки собствена преценка на относителната тежест на всички, значими за определяне на справедливо наказание обстоятелства, въззивният съд е подходил с нужната осторожност, като изрично се е спрял на спецификите на обстоятелствата, довели до инкриминираните деяния, особеностите на обстановката, в която са се развили те и участието на самите жертви в събитията. Справедливо е отчетен факта на създаденото в същия ден напрежение в отношенията между родствениците на подсъдимия и И. А. и неговите близки, поведението на последните в същия ден, предизвиканото от тях физическо стълкновение с подсъдимия и част от близките му, довели включително и до физически травми, както за самия подсъдим, така и за неговия баща, за майка му и за брат му. Съобразени са характеристичните данни за подсъдимия, очертаващи го като неконфликтен и невредящ, както и демонстрираното от него съжаление за случилото се. Тези обстоятелства справедливо са отчетени с прилагането на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, като по-нататъшно смекчаване на наказанието не се налага.

Аргументите, свързани с това, че случаят е бил медийно отразен, а от друга страна, че съществува възможност с него да бъдат сезирани институции извън пределите на страната нямат характер на правни доводи и ВКС не им дължи отговор. Индивидуализацията на наказанието съгласно чл. 54 НК се съобразява със специфичната обществена опасност на конкретно извършеното деяние и на конкретния деец, установени по доказателствен път, а не с външни за наказателното дело съображения. Балансът между целите, които законът чрез чл. 36 НК е поставил, се постига чрез съобразяване на особеностите на конкретно инкриминирания случай. Както ВКС неведнъж е посочвал, надценяването на генералната превенция неизменно води до несъразмерна репресия, което е несъвместимо с изискването за справедливост. Ето защо съдът не би могъл да игнорира или да подцени значението на многобройните или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, когато такива са налични, единствено заради интереса, предизвикал случая сред местната общност и медийното негово отразяване.

По възражението за прекомерност на присъдените обезщетения по приетите граждански искове:

Възражението е направено общо, без излагане на конкретни съображения, които да позволят съдържателното му обсъждане. Затова във връзка се него може да се каже следното:

Доказано по делото най-тежки са моралните страдания за родителите на убития, за неговата съпруга и за дъщеря му. Изложени са в тази връзка съображения, които не е нужно да бъдат повтаряни.

Що се касае до конституираните в производството като граждански ищци П. А. и И. М. А., съответно сестра и брат на починалия Г. А., въззивният съд е утвърдил присъдените им от първата инстанция обезщетения в същия размер, на който е оценил понасяните от родителите, съпругата и дъщерята на починалия А. морални болки и страдания от загубата, излагайки семпли и неубедителни аргументи. Поначало обезщетяването на други лица, извън очертания в ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 4/1961 г. кръг е допустимо по изключение, съгласно задължителното тълкуване, дадено с ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК, когато житейски обстоятелства са станали причина между починалия и преживелия негов родственик да се установи особена близост, оправдаваща получаване на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. В случая на базата на събраните доказателства може да се приеме, че наред с обичайните за отношенията между братя и сестри взаимна обич, духовна и емоционална близост, морална подкрепа, между починалия Г. А. и неговите брат и сестра е била изградена през годините силна и трайна емоционална връзка, близка привързаност, основана на ежедневното им общуване, взаимна помощ при справянето с различни житейски ситуации. На тази основа смъртта на А. е създала предпоставки за понасяне на значителни морални болки и страдания от всеки от гражданските ищци П. А. и И. А.. И макар да е доказано трудно за всеки от двамата да приеме факта на загубата на техния брат, няма основания чрез събраните с усилията на гражданските ищци и съда доказателства да се приеме, че скръбта на всеки от двамата е съпоставима по интензитет на травматичния начин, по който родителите на починалия, напр. реагират на факта на неговата загуба и понастоящем, по който се вълнуват, по който говорят за смъртта му, за преживяванията си и за последиците от неговата загуба. В тази връзка невъзможно е да не се съобрази факта, че както П. А., така и И. А. са изградили собствен живот, домове, отделно от дома, в който родителите на А. са живеели съвместно с него до смъртта му. При това положение не би могло да се приеме, че травмата от неговата смърт е оставила едни и същи следи върху начина на живот, психиката, върху мисленето и възприятията на неговите родители и на неговите брат и сестра. След като не е доказано, че преживяваната от страна на П. А. и И. А. скръб след смъртта на техния брат Г. А. не е равностойна по интензитет на преживяванията на най-близките на починалия, би противоречало на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД на всеки от тях да бъде присъдено обезщетение в размер, равняващ се на размера, признат на двамата родители, на съпругата и на дъщерята на починалия като репариращ понесените от тях неимуществени вреди от престъплението. Поради това обезщетенията, присъдени в полза на П. А. и на И. А. следва да бъдат редуцирани до 40 000 лева за всеки от двамата.

Сред лицата, обезщетяване на които е поискано, са включени и внуците на А. – З. С. и А. С., съответно на 6 и на 3 години към датата на смъртта на техния близък. На всяка от тях първостепенният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди от престъплението в размер на по 50 000 лева, а въззивният съд е утвърдил този изход без излагане на качествено обслужващи го съображения. Този съд не е съобразил, че поначало на различна възраст децата възприемат и разбират явленията в различна степен. А за възрастта, на която са били двете деца към датата на инкриминираните събития е характерна липсата на изградено разбиране за смъртта, което да ангажира емоционалната сфера на всяко от тях. Това разбира се не изключва възможността те да изпитват тъга, да са натоварени с емоционални преживявания по повод липсата на техния дядо. Но в случая липсва описана чрез доказателства емоционална реакция на всяко от тях на тази загуба и изобщо за това, че те преживяват смъртта на А. именно като загуба, че чувстват липсата на починалия. Всъщност, друго не би и могло да бъде, като се има предвид, че

няма доказателства починалият да се е грижел за тях приживе, да е бил изключително ангажиран и активен в тяхното отглеждане, да се е грижел за ежедневните им нужди и да е бил ежедневна част от изграждащата се за тях семейна среда и на тази база да е била създадена между него и тях привързаност, заради която смъртта му да е нарушила изградения техен вътрешен свят, да е нарушила усещането за сигурност и защита на всяко от двете деца. При това положение предявените от П. С., като майка и законен представител на децата З. С. и А. С. граждански искове се явяват недоказани, като присъденото за всяко от двете деца обезщетение практически би довело единствено до неоснователно обогатяване, а не до репариране на действително понесени вреди.

Що се касае до предявеният от Р. С. граждански иск той, подобно на останалите, е уважен в пълния му размер, като въззивният съд се е съгласил с преценката на първата инстанция за обема и интензивността на понесените от С. физически болки и морални страдания. Не е отчел обаче факта, че при инкириминираните събития С. е понесъл телесни травми, нанесени му не само от подсъдимия, но и от К. Д.. Съответно, не е направено усилие да се отграничат преживяванията на С., произтекли от нанесеното му от подсъдимия увреждане от страданията, които е понесъл вследствие на нанесената му от К. Д. травма, също носеща характеристиките на средна телесна повреда. Ползването на обобщаващото „множество психични и физически болки и страдания“ е изключително неинформативно за съдебните констатации и техните конкретни източници. Всъщност причиненото с деянието на подсъдимия телесно увреждане не е било животозастрашаващо за Р. С.. То е представлявало предпоставка за възможно възникване на такова състояние, което обаче не се е реализирало. Именно, за да бъде преодолян възможният риск от усложнения, С. е бил подложен на хирургична интервенция, като болничният престой е бил 9-дневен. Т.е. не е извършвана чревна резекция, няма данни да е бил подложен впоследствие на специален хранителен режим и на продължителна домашна адаптация. Не случайно в съдебните съображения липсва ангажиране с конкретика относно наложилата се продължителност на възстановителния период. Без съмнение, касае се за значителна хирургична интервенция. Неоспоримо е и фактът, че преживяното събитие на извършеното спрямо него посегателство от страна на подсъдимия е имало за С. стресогенен и травмиращ психиката му характер, като наред с това той е понесъл и физически болки, изживял е притеснения за здравето и живота си, нарушен е бил за известен период естественият ежедневен ритъм на живота му. Преценката на тези обстоятелства – от една страна, а от друга – съобразяването на вида и обема на причиненото увреждане, съответно на вида и обема на извършената операция, липсата на последващи усложнения в регенеративния процес и на данни за преживени от С. особено интензивни физически болки, налага като справедлив размер на дължимото обезщетение следва сумата от 25 000 лева (ведно с вече присъдената законна лихва от датата на увреждането).

Както бе посочено по-горе, с въззивното решение практически е постановено повторно осъждане на подсъдимия да заплати в полза на гражданските ищци (изключая З. Б. Г. в качеството й на наследник на починалия И. Г. А.) обезщетение за понесени от тях неимуществени вреди от престъплението, както и разноски и държавни такси върху исковите претенции, но изчислени в евро. По този начин е създадена привидност за ново изпълнително основание, наред с постановеното с първоинстанционната присъда осъждане на подсъдимия да заплати в полза на всеки от гражданските ищци съответното по размер обезщетение, както и да заплати направените по воденето на делото разноски и държавни такси върху уважените искове, но определени в левове. Отделно от това, този акт на изменение е бил излишен, като се има предвид установения в Закона за въвеждане на еврото в Република България принцип на приемственост и автоматично превалутиране на суми от левове в евро (чл. 11). Поради това и за да се избегнат предпоставки за неяснота в съдебната воля по тези въпроси, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е извършено превалутиране на сумите по присъдените обезщетения в полза на гражданските ищци по делото и на дължимите разноски и държавни такси.

Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

РЕШИ:
ИЗМЕНЯ решение № 50 от 23.03.2026 г., постановено по ВНОХД № 13/2026 г. на Пловдивския апелативен съд, като:

ОТМЕНЯ същото в частта, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия С. А. А. да заплати в полза на З. А. С. и А. А. С., чрез тяхната майка и законен представител П. Г. С., обезщетение за неимуществени вреди от престъплението в размер на по 50 000 лева за всяка от тях, като ОТХВЪРЛЯ като недоказани предявените от П. Г. С., в качеството й на майка и законен представител на малолетните З. А. С. и А. А. С. граждански искове за обезщетяване на неимуществени вреди от престъплението.

НАМАЛЯВА присъденото в полза на всеки от гражданските ищци П. М. А. и И. М. А. обезщетение за неимуществени вреди от престъплението от по 100 000 лева на по 40 000 лева за всеки от двамата, както и присъденото на Р. Г. С. обезщетение за неимуществени вреди от престъплението – от 50 000 лева на 25 000 лева.

НАМАЛЯВА размера на дължимата държавна такса върху уважената част от предявените граждански искове от 30 000 лева на 20 000 лева.

ОТМЕНЯ решението в частта, с която подсъдимият С. А. е осъден да заплати в полза на всяко от малолетните лица З. С. и А. С., чрез тяхната майка и законен представител П. Г. С., обезщетение за неимуществени вреди по 25 564,59 евро, а в полза на всеки от останалите гражданските ищци З. Б. Г., П. Г. С., П. М. А., И. М. А., М. И. А., Д. Г. А. - сумата от по 51 129,19 евро и в полза на Р. С. - обезщетение за неимуществени вреди от престъплението в размер на 25 564,59 евро, ведно със законната лихва от датата на увреждането.

ОТМЕНЯ решението в частта, с която подсъдимият С. А. е осъден да заплати в полза на Окръжен съд-Пловдив държавна такса върху уважените размери на предявените граждански искове в общ размер на 15 338,76 евро, както и сумата от 822,16 евро разноски в съдебното производство, а в полза на ОД на МВР – Пловдив – сумата от 3 124,24 евро.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.