Придобивна давност между сънаследници и допускане на съдебна делба

Текстът на акта

Ключови фрази

1
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50142

София, 06.02.2023 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

при участието на секретаря Анета Иванова

разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова

гражданско дело № 5139/2021 г. по описа на ВКС, Гражданска колегия, първо отделение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

В. С. В. и Б. С. С. са обжалвали въззивното решение на Варненския окръжен съд № 1403 от 17.08.2021 г. по в. гр. д. № 222/2021 г., с което е потвърдено решението на Варненския районен съд, ХLІ граждански състав № 261151 от 12.11.2020 г. по гр. д. № 18325/2019 г., с което е отхвърлен предявеният от тях против Д. Л. С. иск за делба на жилище в [населено място] с площ от 59.54 кв. м.,[жк][жилищен адрес] с идентификатор по КККР на [населено място] ****.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие със закона, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се необсъждане на доводите във въззивната жалба за неоснователно игнориране на показанията на свидетелката И. А.. Претендират се разноски.

Ответникът Д. Л. С. чрез процесуалния представител адв. П. П. е подал писмен отговор, в който изразява становище, че депозираната касационна жалба следва да се отхвърли като неоснователна. Поддържа се, че категорично е установено от доказателствата по делото, че след смъртта на В. Д. Д., настъпила на 19.09.2004 г., е започнал да осъществява явно и постоянно фактическа власт върху целия апартамент, като е манифестирал намерението си за своене по отношение на всички, включително и по отношение на своя брат С. Л. С. докато той е бил жив, а след неговата смърт и спрямо неговите наследници – ищците по делото В. С. В. и Б. С. С., в който смисъл е изричното им изявление в исковата молба, че ответникът не ги допуска до апартамента. Направил е възражение за прекомерност на претендираното от касаторите адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.

Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество с определението по чл. 288 ГПК № 343 от 14.07.2022 г. по правния въпрос: С какви действия съсобственикът може да демонстрира владението си на цялата съсобствена вещ и следва ли съдът да извърши преценка на обстоятелствата, установяващи преобръщане на държането във владението като изследва с оглед конкретните доказателства дали скарване между съсобствениците представлява личен конфликт между тях или е недвусмислено отричане на собственическите права. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на изводите на съда с посочената практика на ВКС – решение № 87 от 07.05.2015 г. по гр. д. № 6486/2014 г. на ВКС, І г. о.

По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване:

Според приетото в ТР 1/2012г. на ВКС , ОСГК при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците, следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. Когато основанието за възникването на съсобствеността е наследяване, с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. Затова всеки сънаследник е владелец на своите идеални части и държи идеалните части за сънаследниците си. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Това тълкуване е доразвито в практиката на ВКС, която приема, че извършеното от един от съсобствениците фактическо действие може да се възприеме като демонстриране на намерение за своене само ако с оглед естеството си е насочено към отричане правата на другите съсобственици- решение № 87 от 07.05.2015 г. по гр. д. № 6486/2014 г. на ВКС, І г. о. Следователно, за да се приеме, че възникнал конфликт между съсобствениците по повод ползването на съсобствен /сънаследствен/ имот има за своето основание установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота, то следва да бъде съпроводено с категорично и недвусмислено демонстриране на промяна в намерението спрямо останалите съсобственици. Когато по иск за делба се твърди, че единият от наследниците е изгонил другия от имота, следва да се преценява внимателно причината за този конфликт, дали е породен от личностни противоречия или обективира намерение за завладяване на целия сънаследствен имот. Ето защо, във всеки конкретен случай съдът трябва да изследва с оглед събраните по делото доказателства дали скарване между съсобствениците представлява личен конфликт между тях или е недвусмислено отричане на собственическите права.

По основателността на касационната жалба:

С обжалваното решение Варненският окръжен съд е приел, че делбеният имот – апартамент № 64, намиращ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] е придобит от съпрузите Л. С. Д. и В. Д. Д., починали съответно през 1993 г. и 2004 г. Ищците по делото В. С. В. и Б. С. С. са техни внуци от коляното на починалият им през 2015 г. син С. Л. С., а ответникът Д. Л. С. е син на общите наследодатели. По спорния по делото въпрос за наличието на съсобственост във връзка с направеното от ответника правоизключващо възражение за придобивна давност, основано на установено владение от 1987 г. до 2019 г. въззивният съд е приел въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели, че след смъртта на наследодателката на двамата братя – В. Д. Д. през 2004 г., синът й, ответникът по делбения иск Д. Л. С., е продължил да живее в наследения апартамент, заедно със семейството си. Приживе на своите родители, той ги е подпомагал финансово, за да изплатят цената на жилището. От своя страна, последните са предоставили лихвоточки и пари на другия си син – С. Л. С., за да си закупи къща в [населено място], като по този начин считали, че апартаментът ще остане за сина им Д. Л. С., а къщата – за брат му. Между братята нямало спор по този въпрос, поради което Д. Л. С. извършил основен ремонт на апартамента и го обзавел със собствени средства. Според въззивния съд свидетелските показания са непротиворечиви досежно факта, че след като се е оженил, С. Л. Д. и семейството му са живели първоначално на квартира, а след това са закупили къща в [населено място]. Според показанията на всички свидетели след смъртта на майката на двамата братя В. Д. Д. и след развода си, през 2004 г. С. Л. Д. е отишъл с новата си приятелка да живее в апартамента. Това кратко съжителство приключило, като повод станал скандал между него и съпругата на ответника. Последният се прибрал в къщи, натоварил брат си и приятелката му в колата и ги върнал в къщата в [населено място]. Липсват събрани доказателства след този случай до смъртта му през 2015 г. С. Л. Д. да е оспорвал по какъвто и начин собствеността на своя брат върху апартамента. Крайният извод на въззивният съд е, че от момента на смъртта на майка си, настъпила на 19.09.2004 г., ответникът е започнал да осъществява явно и постоянно фактическа власт върху целия апартамент, като е манифестирал намерението си за своене по отношение на всички, вкл. и към своя брат докато той е бил жив, а след неговата смърт и спрямо неговите наследници, ищците по делото. В този смисъл е изричното им изявление в исковата молба, че ответникът не ги допуска до апартамента. Според въззивния съд успешно проведеното доказване от ответника за изтекла в негова полза придобивна давност върху процесния имот през периода от 19.09.2004 г. до датата на предявяване на иска в съда – 07.11.2019 г. обосновава извод за липса на съсобственост върху апартамента, поради което предявеният иск за делба се явява недоказан и следва да бъде отхвърлен.

С оглед на отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, решението на въззивния съд е необосновано и незаконосъобразно – отменителни основания по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.

Основният аргумент на съда, за да уважи възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност, е изгонването на брат му от жилището през 2004 г. , което е преценено като демонстрирана от Д. Л. С. промяна в намерението на упражняваната по отношение на делбения имот фактическа власт и завладяване на сънаследствената 1/2 идеална част от имота. Мотивите за този извод са неправилни.

На първо място следва да се посочи, че няма твърдения в отговора на исковата молба, подаден от Д. Л. С. , за отблъскване на владението на брат му С. Л. С. след откриване на наследството. Твърденията са, че още от 1987г. ответникът е започнал да владее имота по волята на родителите си, гледал ги е до смъртта им и след непрекъснато упражнено владение повече от десет години е станал собственик. Имало е съгласие апартаментът да остане за него, а на брат му родителите са дали лихвоточки, за да си закупи жилище. Тези твърдения основателно не са приети за доказани от въззивния съд, който само е отбелязал в мотивите установените факти, но правилно се е концентрирал върху отношенията между сънаследниците след откриване на наследството на родителите им и оборване на презумпцията на чл. 69 ЗС в светлината на разясненията на ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК. Липсват данни по делото родителите да са предали владението на своя син Д. Л. С.. При положение, че те също са живели в жилището заедно с него, съгласието между тях за предаване на владението, трябва да е ясно и недвусмислено изразено като изявление или поведение, което да не оставя никакво съмнение, че те са упражнявали фактическа власт само като държатели. Желанието им, изразено пред роднини и близки в бъдеще имотът да остане за единия им син по-скоро предполага намерение за извършване на разпореждане с него приживе или чрез завещание, отколкото предаване на владение. Следователно обосновано въззивният съд е приел, че с откриване на наследството на родителите им, двамата братя С. Л. С. и Д. Л. С. са продължили владението като съсобственици, всеки на съответната наследствена идеална част , което оборва презумпцията на чл.69 ЗС, а в тежест на ответника е било да докаже, че е завладял частта на брат си.

Основанието за скарването на двамата братя и напускането на жилището от С. Л. не е категорично изяснено в показанията на свидетелите в насоката, която е възприета от въззивния съд. На първо място показанията на свидетеля Я. Н. се отнасят предимно до изявление на наследодателката В. Д., което не е релевантно за отблъскване на владението след възникване на съсобствеността по наследствено правоприемство. От друга страна казаното от този свидетел , че спорът е възникнал инцидентно при гостуване на С. Л. С. на брат си, за да се изкъпе, не се основава на негови лични възприятия. Свидетелката Д. Г., която е съседка /живее в срещуположния апартамент/ и показанията й следва да се приемат за достоверни, е установила, че С. Л. С. след развода си е отишъл да живее при брат си в апартамента, защото имал нова жена и му било неудобно да живее с нея при първата си съпруга и дъщеря си. Скарването между него и съпругата на брат му станало по повод ползване на фризер в стаята, в която живеел. Д. Л. С. бил извикан от съпругата си, прибрал се вкъщи, скарал се с брат си, казал му да се маха от жилището му и го закарал в неговата къща. Същевременно свидетелката е установила, че преди това М. предупредил брат си да не води жената, с която живее в жилището. При тези гласни доказателства се налага извод, че изгонването на С. Л. С. от жилището е в резултат на личен конфликт между двамата братя, а не е проява на отричане на собственическите му права. Този извод кореспондира и с установеното от показанията на свидетелката А., че след смъртта на С. Л. С., сънаследниците са били в преговори да разделят доброволно апартамента, заедно с други техни съсобствени земи, но поради наличието на „запор“ сделката не се осъществила. Тези преговори следва да се квалифицират като взаимно признаване на правата на съсобствениците, след което няма данни по делото за отблъскване на владението на ищците. Ето защо заявеното в исковата молба от тях, че не са допускани от ответника до апартамента, не обосновава извод за установено владение, продължило повече от десет години.

С оглед на изложеното ВКС приема за недоказано правоизключващото възражение на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност, от което следва, че искът за делба, предявен от В. С. В. и Б. С. против чичо им Д. Л. С. е основателен.

За да определи правата в съсобствеността , ВКС съобрази следното:

Наследодателите В. Д. Д. и Л. С. Д. са придобили собствеността върху процесния апартамент с договор за продажба на недвижим държавен имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 14.10.1987 г. Л. С. Д. е починал на 26.11.1993 г. и е оставил наследници по закон – двамата си синове Д. Л. С. и С. Л. С. и преживяла съпруга В. Д. Д.. Последната е починала на 19.09.2004 г. и на свой ред е била наследена от синовете си Д. Л. С. и С. Л. С., починал на 08.11.2015 г. и наследен от ищците, съответно негови дъщеря и син. На основание чл. 5, ал. 1 ЗН Д. Л. С. е придобил по наследство от своите родители 1/2 и. ч. от процесния имот, а ищците като наследници на С. Л. С. по 1/4 ид. ч. Ето защо, делбата следва да се допусне при части: 1/2 ид. ч. за Д. Л. С. и по 1/4 ид. ч. за В. С. В. и за Б. С. С..

При този изход на делото на ищците /касатори/ следва да се присъдят сторените от тях разноски за въззивната и касационната инстанция в общ размер на 2565 лв. Направеното с отговора на касационната жалба възражение за прекомерност на претендираното от касаторите адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция е основателно. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност и заплатените хонорари за изготвяне на касационна жалба и процесуално представителство пред ВКС от по 2100 лв. от всеки един от касаторите по представените договори за правна защита и съдействие от 02.11.2021 г. и от 10.10.2022 г. следва да се редуцират до минималния предвиден размер в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно съгласно чл. 7, ал. 4 от Наредбата, в действащата към момента на сключване на договорите редакция до сумата 600 лв. За първоинстанционното производство разноски не се дължат по аргумент от чл. 355 ГПК.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение на Варненския окръжен съд № 1403 от 17.08.2021 г. по гр. д. № 222/2021 г., с което е потвърдено решението на Варненския районен съд, ХLI граждански състав № 261151 от 12.11.2020 г. по гр. д. № 18325/2019 г., с което е отхвърлен предявеният от В. С. В. и Б. С. С. против Д. Л. С. иск за делба на жилище в [населено място] с площ от 59.54 кв. м.,[жк], [жилищен адрес] с идентификатор по КККР на [населено място] ****и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ДОПУСКА да се извърши съдебна делба на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 64, намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 59,54 кв. м., състоящ се от две стаи, кухня, баня-тоалет, коридор, два балкона, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ****по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-30/19.06.2007г. на Изпълнителен директор на АГКК, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: ****, под обекта: ****и над обекта: ****, ведно с принадлежащата изба с площ от 3.12 кв. м., както и 1,2729 % ид. ч. от общите части на сградата, между съделителите Д. Л. С., В. С. В. и Б. С. С., при следните права:
1/2 ид. ч. за Д. Л. С.,
1/4 ид. ч. за В. С. В. и
1/4 ид. ч. за и Б. С. С..
ОСЪЖДА Д. Л. С. да заплати на В. С. В. и Б. С. С. общо сумата 2565 лв. /две хиляди петстотин шестдесет и пет лева/ разноски за производството пред въззивната и касационната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: