Определяне на обезщетение при незаконно уволнение и променливите бонуси

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 209

гр.София, 02.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на

двадесет и трети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Р. Илиев

ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев

Яна Вълдобрева

при секретаря Теодора Ставрева и прокурора

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3098/ 2025 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 5830/ 15.12.2025 г., постановено по настоящето дело, по жалба на “Либор комерс“ ООД, гр.София, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3026 от 19.05.2025 г. по гр.д.№ 13804/ 2024 г. в частта му, в която касаторът е осъден да заплати на В. Р. Г. сумата 27 724,30 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 03.10.2023 г. до 29.01.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано 29.11.2023 г. до окончателното плащане и е разпределена отговорността за таксите и разноските за производството.

Със същото определение не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му, в която по предявените от В. Р. Г. срещу касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, е признато за незаконно и отменено уволнението, извършено със заповед № 8/ 03.10.2023 г. и В. Р. Г. е възстановен, на заеманата преди уволнението длъжност „специалист продажби“. На основание чл.296 т.3 пр.1 ГПК в тази част въззивното решение е влязло в сила.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по материалноправния въпрос “Представлява ли допълнителното възнаграждение за постигнати резултати от труда по смисъла на чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ такова с постоянен характер?“.

Както е прието в решение № 55/ 12.03.2014 г. по гр.д.№ 4256/ 2013 г., IV г.о., ВКС, и цитираното в него решение № 847/ 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1558/ 2009 г., IV г.о., ВКС, допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл.15 ал.2 НСОРЗ. Допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Според чл.17 ал.1 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл.177 КТ или на обезщетенията по чл.228 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя. Целевите награди и премиите поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер.

От тук следва, че допълнителното възнаграждение на работника/служителя за постигнати резултати от труда по смисъла на чл.13 ал.1 т.1 НСОРЗ, не е такова с постоянен характер.

Обжалваното решение дава противоположен отговор на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, поради което в допуснатата до касационно обжалване част то е постановено в нарушение на материалния закон. Затова по отношение на тази му част е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК и спорът следва да бъде разгледан от настоящата инстанция /по аргумент от чл.293 ал.3 ГПК, тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия/.

По делото е установено и страните не спорят, че между тях е налице трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 73/ 20.04.2015 г., по силата на който ищецът е заемал при ответното дружество длъжността „специалист продажби“, с месечно трудово възнаграждение в размер на 600 лв., допълнително възнаграждение в зависимост от трудовия стаж в размер на 0,6 % за всяка прослужена година, както и други допълнителни възнаграждения по решение на ръководството. С допълнително споразумение от 30.12.2022 г. възнаграждението на ищеца било увеличено на 1 200 лв месечно, считано от 01.01.2023 г. Със заповед № 8/ 03.10.2023 г. на ищеца било наложено наказание дисциплинарно уволнение и трудовото му правоотношение било прекратено, но така извършеното уволнение е признато за незаконно и отменено с влязло в сила решение на Софийски градски съд № 3026 от 19.05.2025 г. по гр.д.№ 13804/ 2024 г. Съгласно чл.225 ал.1 и 2 КТ, при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца, а ако в този период е работил на по-нископлатена работа, той има право на разликата в заплатите. Иск с тази квалификация е предмет на разглеждане в настоящето производство, защото след уволнението и преди отмяната му ищецът е започнал работа при последващ работодател /„Пивоварна Сепия“ ЕООД/ през периода 26.10.2023 г. – 29.01.2024 г., на която дата и това трудово правоотношение е прекратено. След 29.01.2024 г. той не е работил по трудово правоотношение.

Съгласно чл.17 ал.1 т.1, 2 и 3 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл.228 КТ се включват основната работна заплата за отработеното време; възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда; и допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер.

Претенцията на ищеца е обоснована в исковата молба с твърдения, че съобразно длъжностната характеристика за заеманата от него длъжност той има право на допълнително заплащане, обвързано с постигнатите от него резултати, регламентирано в системата за възнаграждения на работодателя. Това съответствало на т.4 от сключения между страните трудов договор /в която освен основното трудово възнаграждение и допълнително такова за прослужено време, е посочено „… както и други допълнителни възнаграждения по решение на ръководството.“/. То било допълнително възнаграждение с постоянен и предвидим характер, тъй като било начислявано и изплащано на ищеца постоянно през последните две години от срока на действие на трудовия договор и представлявало процент от печалбата. Последният пълен отработен месец за ищеца бил август 2023 г., когато той е получил 11 700 лв. Това била базата за определяне на дължимото му се обезщетение.

Ответникът е възразил, че възнаграждение, което не е в зависимост от отработеното време, а се изплаща по решение на работодателя, не е с постоянен характер по смисъла на НСРОЗ. Във всеки месец размерът на изплащаното допълнително възнаграждение на ищеца бил различен и то нямало предвидим характер, тъй като изплащането му било по преценка на работодателя.

За установяване на твърденията си ищецът е ангажирал писмени и гласни доказателства, както и заключение на вещо лице. Видно от сключения между страните трудов договор, в т.4 е уговорено, че служителят ще получава други допълнителни възнаграждения „… по решение на ръководството“. В длъжностната характеристика в раздел „система на работната заплата“ е вписан следният текст: „Основно трудово възнаграждение, възнаграждение за продължителна работа и допълнително заплащане, обвързано с постигнатите от служителя резултати, регламентирано в системата за възнаграждения на работодателя“. Регламент за системата на възнаграждения на работодателя не е представен. Представени са извлечения по банкова сметка на ищеца, видно от които през месец март 2023 г. той е получил от „Либор комерс“ ООД 3 515,01 лв, съответно 6 033,88 лв през месец април; 4 798,17 лв през месец май; 6 918,21 лв през месец юни; 8 005,58 лв през месец юли; 6 701,71 лв през месец август; и 10 170,47 лв през месец септември. Според представените от работодателя разчетно-платежни ведомости за същия период, за месец февруари на ищеца са били начислени 1 200 лв основна заплата, 50,40 лв клас и 3 123,69 лв еднократни надбавки, като след удържане на осигуровки и данъци по сметката му са преведени 3 515,01 лв /съответства на сумата, преведена по банкова сметка на служителя през месец март/. Съответно за останалите месеци от годината числата са: за март - 1 200, 50,40, 5 922,43, 6 033,88; за април – 933,33, 39,20, 4559,42, 4 798,17; за май - 960, 40,32, 6 905,02, 6 918,21; за юни – 1200, 50,40, 8 113,21, 8 005,58; за юли 1 200, 50,40, 6664,46, 6701,71; за август 939,13, 39,44, 10 518,64, 10 170,47. Видно от тези писмени доказателства, месечната работна заплата, плащана на ищеца от ответника за всеки месец от въпросния период, е сбор от основната заплата, допълнително възнаграждение за прослужено време и еднократна надбавка. Във всички ведомости срещу графата „постоянни надбавки“ стои цифрата нула. Според заключението на вещото лице, ако се приеме, че база за определяне на обезщетението е основното месечно възнаграждение плюс това за прослужено време, то на база последен пълен отработен месец юли 2023 г., то се дължи в размер по 1 250,40 лв на месец, а ако се включат и надбавките, то се дължи по 7 914,68 лв на месец. Вещото лице е констатирало, че няма вътрешен за работодателя нормативен акт за определяне на начина на формиране на надбавките, собственикът на предприятието сам определял приноса на служителя и го съобщавал на счетоводителя.

Видно от изложеното, брутното трудово възнаграждение на ищеца за 2023 г. до датата на уволнението му е включвало за съответния месец основна заплата, допълнително възнаграждение за трудов стаж и еднократни надбавки, които за всеки от месеците са в различен размер. Еднократните надбавки, плащани по преценка на работодателя според постигнатите резултати от труда, не се включват в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл.228 КТ, съгласно чл.17 ал.1 НСОРЗ. Те не са елемент от брутната работна заплата и по смисъла на чл.16 ал.2 НСОРЗ. Те не са и допълнително трудово възнаграждения с постоянен характер, определено с индивидуалния трудов договор, по смисъла на чл.20 НСОРЗ. Не са с постоянен характер и по смисъла на чл.15 НСОРЗ, тъй като нито са визирани в чл.11 или 12 от Наредбата, нито са в зависимост единствено от отработеното време.

Няма преки доказателства за твърденията на ищеца, че в предприятието на работодателя е имало регламент, според който в зависимост от сключените от съответния служител сделки ежемесечно той е следвало да получава процент от печалбата на работодателя на база тези сделки. Косвени доказателства в тази насока се съдържат единствено в показанията на свидетеля Д., но той е работил при ответника не в процесния период, а до август 2021 г. Според свидетеля възнаграждението на всички търговски представители за този период включвало „твърда заплата“ плюс 8 % от печалбата от сделките които е сключил служителя /за 11 %, колкото претендира ищеца, няма и косвени доказателства/. Тези показания обаче, освен че касаят предходен период, не са в подкрепа на тезата на ищеца, а на тази на ответника. При разпита в съдебно заседание свидетелят е заявил буквално: „Управителят и търговският директор определяха възнаграждението ми, казано ми беше това на интервюто. Така се разбрахме с търговския директор и управителя. Това ми беше казано. Окончателният размер на възнаграждението ми беше определяно от управителя и търговския директор - те бяха на интервюто и не мога да кажа кой точно го определя.“. Това напълно съответства на вписаното в т.4 от трудовия договор, сключен между ищеца и ответника, според което допълнително възнаграждение се дължи на ищеца „по решение на ръководството“. Трудово възнаграждение, което се заплаща „по преценка“, не е такова с постоянен характер и не се включва в базата по чл.228 КТ.

Не са в подкрепа на тезата на ищеца и показанията на свидетеля Т. Б., на които се позовава в писмената си защита. Този свидетел не е казал нещо различно от свидетеля Д., той е заявил при разпита му по повод формирането на заплатата му „Имам твърда сума и към нея процент, но как се определя, не зная.“. Това съответства на тезата на ответника, че въпросният „процент“ се определя единствено по преценка на работодателя, а не е постоянен и предвидим.

Неоснователни са доводите на ищеца, че ответникът се опитва да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, състоящо се в това, че не е изпълнил задължението си като работодател да разработи и връчи на служителя правила за определяне на работната заплата. Когато страните по трудовия договор са постигнали съгласие, че част от работната заплата се плаща по решение на ръководството, без да конкретизират начина на определяне на тази част, този начин те са оставили в преценка единствено на ръководството.

Неоснователни са и доводите, че не би било справедливо да се възприеме тезата на работодателя, защото това би довело до финансово ощетяване на служител, който добросъвестно е полагал труд с години при едни и същи условия. Ищецът сам се е съгласил да работи при тези условия, подписвайки трудовия договор с посоченото в него съдържание, включително, че допълнителни възнаграждения той ще получава не постоянно и в определен размер, а по решение на ръководството. Не се твърди договарянето при сключване на договора да е било опорочено, а ищецът не може да претендира по съображения за справедливост да се отрече прилагането на клауза, с която се е съгласил.

Видно от изложеното, база за определяне на дължимото на ищеца обезщетение е сумата 1 250,40 лв, като периодът за начисляване е до 30.01.2024 г. /за дължимото след тази дата искът е отхвърлен още в първата инстанция, чието решение, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила в тази част/. От дължимата сума следва да се приспадне по-ниското по размер трудово възнаграждение, получено от ищеца в периода до 29.01.2024 г. въз основа на трудов договор с друг работодател. При тези условия дължимото обезщетение, въз основа на заключението на вещото лице, възлиза на 2 077,99 лв, в който размер искът е основателен, а за разликата следва да се отхвърли. Дължимата сума следва да се присъди в евро, при условията на Закона за въвеждане на еврото в Република България.

Вследствие изхода от спора следва да се преразпредели отговорността за таксите и разноските в производството. Страните не са разграничили по кой от исковете какви разноски са направили, поради което съдът приема, че 2/3 от всички разноски на ищеца за трите инстанции по исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ му се дължат – 7 400 лв от общо 11 100 лв. От останалите 3 700 му се дължат в пропорция уважен – претендиран размер на вземането, а именно 2 077,99/ 70 620 лв, т.е. 108,87 лв. Общо дължимите на ищеца разноски за всички инстанции са в размер 7 508,87 лв.

Ответникът е направил разноски в производството общо 13 304,49 лв и няма право на 2/3 от тях /за уважените против него искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ/ – 8 869,66 лв. От оставащата сума 4 434,83 лв ответникът има право на разноски в съотношение 68 542,01/ 70 620 или му се дължат разноски общо за всички инстанции 4 304,34 лв.

След компенсация остава да се дължат на ищеца 3 204,53 лв, като сумата следва да бъде присъдена в евро /1 638,45/, съгласно посочения по-горе закон.

В евро следва да се присъдят и дължимите от ответника държавни такси за първоинстанционното производство.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски градски съд № 3026 от 19.05.2025 г. по гр.д.№ 13804/ 2024 г. в частта му, в която „Либор комерс“ ЕООД е осъдено да заплати на В. Р. Г. сумата 1 062,46 евро /хиляда шестдесет и две евро, четиридесет и шест евроцента/ - равностойността на 2 077,99 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 03.10.2023 г. до 29.01.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано 29.11.2023 г. до окончателното плащане.

ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски градски съд № 3026 от 19.05.2025 г. по гр.д.№ 13804/ 2024 г. в останалата допусната до касационно обжалване част, включително за дължимите такси и разноски за производството и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Р. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.*, ап.* против “Либор комерс” ООД, ЕИК 831677182, гр.София, ул."Николай Коперник" иск за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 03.10.2023 г. до 29.01.2024 г. за разликата над 2 077,99 лв до 27 724,30 лв.

ОСЪЖДА “Либор комерс” ООД, ЕИК 831677182, гр.София, ул.“Николай Коперник“ № 17, да заплати на В. Р. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.*, ап.*, 1 638,45 евро /хиляда шестстотин тридесет и осем евро, четиридесет и пет евроцента/ разноски по делото за всички инстанции.

ОСЪЖДА “Либор комерс” ООД, ЕИК 831677182, в гр.София, ул.“Николай Коперник“ № 17, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски районен съд 124,31 евро /сто двадесет и четири евро, тридесет и един евроцента/ – държавна такса за исковете и 6,77 евро /шест евро, седемдесет и седем евроцента/ -възнаграждение на вещо лице.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: