Определяне на дълга при превалутиран кредит в швейцарски франкове и нищожни клаузи

Текстът на акта

Ключови фрази

14

Р Е Ш Е Н И Е

№ 217

гр. София, 24.09.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия , Второ търговско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

при секретаря Лилия Златкова, като изслуша докладваното от съдията Димитров т.д. № 1308 по описа на съда за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, срещу въззивно решение № 25 от 23.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.гр.д. № 71 по описа на съда за 2023 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 225 от 02.11.2022 г., постановено от Окръжен съд - Шумен в частта му, с която е прието за установено, че С. И. Х. дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД главница по договор за банков кредит № HL 40614 от 05.08.2008 г., ведно с допълнителни споразумения към него, за разликата над 16885,22 лв. до 34264,78 лв., ведно със законната лихва, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 334/20 г. по описа на РС - Шумен, по същество искът на банката за установяване дължимостта на същата сума по главницата е отхвърлен, със законните последици, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът на касатора срещу Х. за установяване съществуването на негово задължение към банката за главница по същия договор за банков кредит и допълнителни споразумения към него за разликата над 34264,78 лв. до 85000 лв., ведно със законната лихва, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания срещу обжалваното въззивно решение, като неправилно, незаконосъобразно, немотивирано, постановено в противоречие с доказателствата по делото и очевидно неправилно. Иска се отмяната му и уважаването на предявения от касатора иск в цялост, претендират се разноски съобразно изхода на делото за всички инстанции.

Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски за касационната инстанция.

С определение по делото от 11.06.2025 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК - за проверка дали същото не е очевидно неправилно.

В открито съдебно заседание касаторът поддържа жалбата си. В писмено становище ответникът по жалбата я оспорва.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното:

Постановеното по делото първоинстанционно решение, в частта му, с която е признато за установено по отношение на ответника по касация Х., че същият дължи на касатора по процесния договор за кредит и допълнителните споразумения към него, сумата 16885,22 лв. – част от главницата /за която искът е предявен като частичен за 85000 от общо 109554,58 лева/, 240 лева - разходи по кредит за периода от 27.08.2019 г. до 09.02.2020 г. и 46,02 лева - застраховки за периода от 25.09.2018 г. до 09.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 10.02.2020 г. до окончателното изплащане на главницата, като необжалвано, е влязло в сила и това е изрично констатирано и от въззивния съд в мотивите му към обжалваното въззивно решение.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск за част от процесната главница, със законните последици, въззивният съд е приел, че:

Предмет на въззивното производство е предявен установителен иск, след заповедно производство в хипотеза на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, от „Юробанк България“ АД срещу С. И. Х., с който се иска да се приеме за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на банката за главница по договор за банков кредит № HL 40614 от 05.08.2008 г., ведно с допълнителни споразумения към него, за разликата над 16885,22 лв. /дължимостта на която сума е призната с влязлото в сила, като необжалвано от страните в тази му част, първоинстанционно решение – бел. на докладчика в касационната инстанция/, до предявения с иска размер от 85000 лв., ведно със законната лихва, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.дело № 334/20 г. по описа на РС - Шумен.

Излага се, че на 05.08.2008 г. между банката и въззивника /сега ответник по касация/ Х. – кредитополучател, е сключен договор за кредит за покупка на жилище HL 40614, по силата на който банката е предоставила кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 75900 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, със срок на погасяване 384 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, на месечни вноски, включващи главница и лихва съгласно погасителен план. Няма спор, според въззивната инстанция, че сумата по кредита е усвоена на 21.08.2008 г. при приложим курс купува за швейцарския франк на банката към лева в размер на 1,1827, като определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен кредит е 64176 швейцарски франка.

Според съда не е спорно, че към договора за кредит са подписани няколко допълнителни споразумения - от 14.09.2009 г., 28.09.2010 г., 16.11.2011 г., 28.06.2012 г., 28.01.2013 г., 29.08.2013 г., 23.06.2014 г., 16.03.2015 г. и 27.10.2015 г. С тези споразумения страните са констатирали наличие на просрочени задължения за главница, лихви, такси и други, уговорили са преоформяне на всички просрочени плащания чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит, договорили са период на облекчено погасяване на дълга и размер на дължимата по договора лихва. Към договора за кредит е подписано и допълнително споразумение от 22.06.2017 г. с Приложение № 1 към него. С това споразумение страните са превалутирали непогасената част от кредита от швейцарски франкове в лева по обменен курс „безкасов продава“ на банката към датата на откриване на новата заемна сметка в лева - 22.06.2017 г. Договорено е погасително плащане от страна на банката за нейна сметка, на 5 % от общия размер на кредита, установен в споразумението. Договорени са дължимите от кредитополучателя лихви.

По изложени свои съображения и като е цитирал решение № 295 от 19.02.2019 г. по т.д. № 3539/15 г. на Второ т.о. на ВКС и решение № 60108 от 22.01.2022 г. по т.д. № 1159/20 г. на Второ т.о. на ВКС, въззивният съд е приел, че в случая процесният договор не се счита сключен в лева и връщането му се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/.

Според въззивния съд страните по делото са обвързани от облигационно правоотношение, възникнало по процесния договор за кредит, съгласно който банката е предоставила на кредитополучателите /по отношение на единия от които производството е прекратено с влязъл в сила съдебен акт/, кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 75900 лв. по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита /чл. 1 от договора/. Съобразно чл. 1, ал. 3 е подписано Приложение № 1 към договора, в което към датата на усвояване на кредита е приложен курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката - 1,1827 и съобразно този курс е определен размерът на кредита в швейцарски франкове, а именно – 64176 швейцарски франка. Разрешеният кредит е бил усвоен по блокирана сметка в швейцарски франкове /чл. 2, ал. 1/, чрез превалутиране на сумата служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването и тази сума е била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателите в лева /чл. 2, ал. 4/. Съобразно чл. 6, ал. 2 от договора, погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в евро или в лева по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно превалутиране от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към евро/лева, за което кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и безусловно съгласие, и оправомощава банката. В чл. 21, ал. 1 и ал. 2 от договора е постигнато съгласие, че кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева, при което следва да се приложи съответният лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същата и за услугата кредитополучателят се съгласява да заплати съответна комисиона. В чл. 23 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро/български лев, както и превалутирането, могат да имат за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. С ал. 2 на чл. 23 от договора кредитополучателят декларира и че е изцяло запознат, и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-23 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.

По подробно изложени в решението съображения, основани на разпоредбите на ЗЗП и на цитирана практика на ВКС, въззивният съд е формирал извод за неравноправност на клаузите, свързани с носенето на валутния риск - чл. 23 и частта от клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21, ал. 2 от договора, с които е прието превалутирането да се извършва по курса „купува“, съответно „продава“ на банката за швейцарския франк към евро/лева към деня на превалутирането /погасяването/, на основание чл. 143, т. 19 вр. чл. 146 от ЗЗП /преди изм. с ДВ бр. 100/19 г./, и невъзможност за приложение на разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от същия закон.

За въззивния съд обстоятелството, че реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, а действителното усвояване от кредитополучателя на кредита е в лева, не води до извод, че валутата, в която се договаря и предоставя кредита, е лева. Според съда клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3 и чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2, чл. 21, ал. 2 /последните две в останалата им част/, не пораждат каквото и да е съмнение относно волята на страните за: предоставяне на кредита в швейцарски франкове /равностойни на определено количество лева/; превалутиране на така получения ресурс от швейцарски франкове в лева в деня на усвояването му по приложим и при двете превалутирания един и същ курс, определен в приложението към договора; дължима цена /лихва/ за ползване на паричния ресурс в същата валута - швейцарски франкове; възможност за погасяване на кредита в евро или в лева. Според съда посочените уговорки в договора са ясни и разбираеми, тъй като въз основа на тях потребителят не само е известен за еднаквия курс на двойното превалутиране към момента на отпускане на кредита /от едната валута в другата и обратното/, но въз основа на тези клаузи средният потребител може да прецени, че независимо, че кредитът се предоставя в швейцарски франкове /в която валута кредитът е договорен и се дължи и възнаградителната лихва/, той реално ще използва паричен ресурс в лева, в която валута ще има и възможност да погасява вноските. Предвид изложеното, според съда въпросът относно неравноправност на тези клаузи не може да бъде разглеждан.

Въззивният съд приема, че договорът за кредит може да се прилага и да се изпълнява и без чл. 23, и частта от клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21, ал. 2 от него, тъй като се запазват съществените задължения на страните - задължението на банката да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, и задължението на заемателя да ползва сумата съобразно уговореното, и да я върне след изтичане на срока, а преценявайки конкретните обстоятелства на случая, въззивният съдебен състав е счел, че запазването на действието на договора без неравноправните клаузи не противоречи на интересите на кредитополучателя - потребител.

Прието е по-натам в мотивите на въззивния съд, че и клаузите на чл. 3, ал. 5 - досежно едностранната промяна на уговорената възнаградителна лихва при промяна на базовия лихвен процент, и чл. 12, ал. 1 досежно правото на банката едностранно да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага в операциите си, са нищожни като неравноправни, в какъвто смисъл в решението са изложени подробни съображения, основани на тълкуването от Съда на Европейския съюз, на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на цитирана практика на ВКС, включително по приложението на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП.

Според съда по-натам, постоянна е практиката на касационната инстанция в насока на това, че: уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница, на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ; преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 от ЗЗД; олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, в какъвто смисъл е цитирана практика на ВКС.

Съдът е изложил и съображения в насока на това, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим, а определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. При така изложеното съдът е намерил, че допълнителните споразумения за капитализиране на просрочените лихви, както и приетата от въззивната инстанция нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5 - досежно едностранната промяна на уговорената възнаградителна лихва при промяна на базовия лихвен процент и чл. 12, ал. 1 от договора, имат за последица недействителност и на установителната част от подписаните между страните допълнителни споразумения към договора до 27.10.2015 г., включително относно размера на дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта му за дължимите суми. Цитирана е практика на ВКС в изложения смисъл.

Според въззивния състав нищожно е и допълнителното споразумение от 22.06.2017 г., с което страните са договорили превалутиране на задължението към банката от швейцарски франкове в лева, доколкото същото е подписано при приложението на неравноправна клауза на чл. 21, ал. 2 от договора, изцяло прехвърляща валутния риск върху кредитополучателя, както и размерът на дълга е установен въз основа на нищожни клаузи.

С оглед на така изложеното и установената нищожност на клаузите за превалутиране на предоставения кредит, за едностранна промяна от страна на банката на лихвения процент и на допълнителните споразумения към договора, въззивният съд е намерил, че размерът на целия предсрочно изискуем дълг следва да бъде изчислен при първоначалните уговорки за валутен курс на швейцарския франк спрямо лева и визирания в чл. 3, ал. 1 от договора размер на възнаградителната лихва. Според въззивния съдебен състав по този курс следва да бъдат преизчислени и всички постъпили суми като погашения по договора, но отново според изрично приетото в мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, такива изчисления по делото не са правени.

Според съда по-натам, съобразно разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 4/14 от 29.04.2015 г. по тълк.дело № 4/14 г. на ОСГТК на ВКС, съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично предвидените от закона случаи, а след като плащането трябва да се извърши в уговорената между страните по договора чуждестранна валута, то съдът не може да присъди левовата й равностойност.

В настоящия случай, според въззивния състав, съдът с исковата молба е сезиран с иск за присъждане на дължимо по договор за банков кредит задължение в лева, а не в левова равностойност на чуждестранна валута. При това, от доказателствата по делото съдът е приел за установено, с оглед и на извода му за недействителност на споразумението за превалутиране на дълга, че действащата между страните уговорка, е за връщане на сумата в швейцарски франкове, поради което и е посочил, че не може да присъди задължението в неговата левова равностойност. При изложеното въззивният съд е намерил предявения иск за присъждане на част от дължима по договор за кредит от 05.08.2008 г. валута в лева, за неоснователен, както и че не се налага събиране на доказателства за размера на дълга в швейцарски франкове, нито обсъждане на доказателства за настъпване на предсрочна изискуемост на целия размер на главницата по договора, при какъвто формиран и изложен краен извод досежно основателността на предявения иск, е постановил обжалваното решение.

Въззивното решение е неправилно.

В случая касационният състав съобразява две особености на конкретното производство:

На първо място, и това не може да не бъде отчетено, постановеното по делото първоинстанционно решение с предмет установяване вземанията на банката - ищец срещу ответника, по същия спор, относно същото правоотношение, произтичащо от същия договор за банков кредит и допълнителните споразумения към него, е влязло в сила в частта му, с която съществуването на част от процесните вземания на банката, включително за част от процесната главница по кредита, претендираният от ищеца остатък от която е предмет и на настоящото касационно производство, е признато от съда за установено, и то – именно като дължащо се от ответника на ищеца в производството, в български левове. При така изложеното - нещо, което е изрично отразено и от въззивния състав в мотивите му към обжалваното решение, очевидно неправилен е крайният извод на съда, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, относно това, че в случая по същия правен спор, основан на същото процесно правоотношение – предмет на същото съдебно, исково производство в неприключилата му с влязло в сила решение част, не може да присъди /всъщност - установи дължимостта на, тъй като искът е установителен/, сума по кредита в левове, доколкото дължимостта на същата е уговорена в чуждестранна валута. Същото се отнася и за крайния извод на съда, обусловил изхода на производството във въззивната инстанция, в неприключилата му с влязлото в сила първоинстанционно решение част, относно претенцията по главницата - че при изложеното и при формулирания петитум на иска - за присъждане /установяване дължимостта/ на претендираната от ищеца, част от дължимата по договор за кредит от 05.08.2008 г., валута в лева, така предявеният иск е изцяло неоснователен - във влязлото в сила решение между страните за част от спорното право – предмет на делото, ясно е прието и постановено обратното. В случая не става въпрос и за присъждане на левова равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута по смисъла на цитираното от въззивния съд Тълкувателно решение № 4/14 от 29.04.2015 г. по тълк.дело № 4/14 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото според последното, сключено между страните по процесния договор, допълнително споразумение, сумите по кредита са уговорени като получени и дължащи се /връщането им/, именно в лева, а остатъчният към момента на сключването на споразумението дълг в швейцарски франкове и по силата на самото споразумение, е изцяло погасен, и това споразумение, според касационния състав, по изложени по-долу съображения, не е, както това е приел въззивният съд, изцяло нищожно.

Задължителните за съдилищата разрешения в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 3/2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г., третиращи случаи на предходно уважен с влязло в сила решение, частичен иск за същото вземане между същите страни, са на още по-голямо основание приложими и в настоящия случай, в който е налице влязло в сила решение по същия, останал да виси частично, спор между страните - за оставащата част от съдебно предявеното и частично признато за съществуващо с влязлото в сила решение, постановено по същото дело, вземане на ищеца към ответника. Посоченото означава, че след като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане /със съществените му елементи/, е възникнало валидно, поради което искът за установяване съществуването на същото вземане е частично уважен с влязло в сила решение, то недопустимо е в останалия висящ исков процес за разликата до пълния размер на същото вземане, да се пререшава – обратно на приетото във влязлото в сила решение, въпросът дали същото правоотношение е възникнало, включително със съществените му елементи, като в случая това се отнася и до валутата на кредита. Формираната СПН на решението, с което част от процесното вземане е призната за съществуваща, относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право и между страните остава висящ въпроса единствено досежно неговия размер /при установяването на който на общо основание е допустимо противопоставянето от страна на ответника, на правопогасяващи и правоотлагащи възражения за останалата част от вземането/.

На следващо място следва да се има предвид, че в отлика от цитираните от въззивния съд в решението му случаи, разрешени от касационни състави с актове по съществото на спора по сходни договори /на практика, с изключение на страните и конкретните суми по кредитите, договорите за предоставянето им са с идентично съдържание/, но в които не е извършено по нарочно съгласие на страните, превалутиране на отпуснатите кредити от швейцарски франкове в друга валута, в настоящия случай такова превалутиране - в лева, е извършено с нарочно споразумение между страните по договора и волята им, изразена в последното, сключено между тях допълнително споразумение към процесния договор за кредит, не може просто да бъде игнорирана от съда.

Настоящият касационен състав изцяло споделя формираната практика на ВКС, както цитираната от въззивния съд, така и служебно известна на състава, в насока на това, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим, а определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост.

Според становището на касационния състав обаче, в конкретния случай по настоящото дело, тази нищожност би била налице, би се разпростряла и следва да бъде съобразена по отношение съдържанието на последното споразумение между страните, с което е установен размерът на процесните задължения в признатия им от ответника в споразумението такъв /както това е прието от въззивния състав по отношение на установителната част и от подписаните между страните допълнителни споразумения към договора до 27.10.2015 г./, но именно и само досежно размера на задълженията - ако и доколкото превалутираният /и признат от ответника – кредитополучател/ дълг, отразен в допълнителното споразумение, е формиран и вследствие зачитане и прилагане в отношенията между страните, включително в предходно сключените между тях допълнителни споразумения, на нищожни клаузи. В този смисъл, изводите на въззивния съд, че допълнителните споразумения за капитализиране на просрочените лихви, както и приетата от въззивната инстанция нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит - досежно едностранната промяна на уговорената възнаградителна лихва при промяна на базовия лихвен процент, и чл. 12, ал. 1 от договора, имат за последица недействителност и на установителната част от подписаните между страните допълнителни споразумения към договора до 27.10.2015 г. относно размера на дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта му за дължимите суми, са правилни и следва да бъдат споделени. Същото изцяло важи и за установителната част на последното допълнително споразумение между страните от 22.06.2017 г., и приложението към него.

Все в този смисъл, следва също да бъдат споделени изводите на въззивния състав в мотивите му в насока на това, че в случай, че се приеме, че връщането на процесната сума се дължи в лева, то размерът на целия предсрочно изискуем дълг следва да бъде изчислен при първоначалните уговорки за валутен курс на швейцарския франк спрямо лева и първоначално – при сключването на договора/усвояването на кредита, визираният в чл. 3, ал. 1 от договора, размер на възнаградителната лихва.

Отново същото се отнася и до необходимостта при определянето на дължимия остатък от главницата по кредита, да се елиминира действието и на нищожните клаузи в допълнителните споразумения към процесния договор в частите им /установителните, както това е посочил и въззивния съд/, сключени за установяване размера на дълга, при условията на анатоцизъм - прибавяне към размера на редовната главница, на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, и съответното отражение на този анатоцизъм върху размера на процесния дълг, включително и ако същият е нарочно признат от кредитополучателя в сключените допълнителни споразумения.

Не такъв обаче е изводът относно приетото от въззивния съд в насока на това, че е изцяло нищожно и допълнителното споразумение от 22.06.2017 г., с което страните са договорили превалутиране на задължението към банката от швейцарски франкове в лева, доколкото същото е подписано при приложението на неравноправна клауза на чл. 21, ал. 2 от договора, изцяло прехвърляща валутния риск върху кредитополучателя, а крайният, установен в същото допълнително споразумение размер на дълга е формиран /определен/, и въз основа на прилагането на нищожни клаузи, уреждащи анатоцизъм.

Ако и доколкото самото превалутиране /с оглед конкретния курс, по който е извършено – не първоначалния – този, при сключването на договора и усвояването на кредита, а към датата на превалутирането/, би поставило кредитополучателя – потребител, в неравноправно положение, то на корекция – поради неприлагане на нищожна, като неравноправна клауза, подлежи курсът, по който превалутирането следва да се извърши, без при това за съда, с оглед автономията на волята на страните и произтичащата от нея свобода на договарянето, с която съдът е длъжен да се съобрази, да е налице възможност просто да не зачете това превалутиране, по което страните са постигнали съгласие, да го отрече и/или игнорира, както това е направил въззивният съд. Такъв извод следва и от непрогласените от инстанциите по същество, за нищожни, разпоредби на чл. 21, ал. 1 и останалата /извън прогласената за нищожна/, част от чл. 21, ал. 2 от договора – обстоятелства, изрично констатирани и изтъкнати и от въззивния съд в мотивите му /втората от двете клаузи е приета за неравноправна, съответно – нищожна, именно и само в частта й, с която е уговорено превалутирането да се извършва по курс „купува“, съответно „продава“ на банката за швейцарски франк към евро/лева към деня на превалутирането/погасяването, но не и по принцип, и в цялост – т.е. и в частта й досежно предвидената в нея възможност за превалутиране на кредита въобще, каквато възможност урежда и непрогласената за нищожна, предхождаща я, ал. 1 на чл. 21 от договора/.

Установеният със същото допълнително споразумение /и признат от ответника/, размер на дълга, подлежи на задължителна корекция, също така доколкото е формиран и въз основа на прилагането на нищожни клаузи, уреждащи анатоцизъм, а така също и вследствие /ако такова е налице/, прилагането от страна на банката, на лихвен процент, едностранно определен от нея и различен от този, който е приет от кредитополучателя при сключването на договора за кредит/усвояването на кредита, макар и това прилагане да е обективирано в двустранно подписани от страните допълнителни споразумения, които обаче не са годни да го санират.

Самият въззивен състав е формирал и изложил извод в насока на това, че с установената нищожност на клаузите за превалутиране на предоставения кредит /дължаща се в тази част само на прехвърлянето изцяло, на валутния риск, върху кредитополучателя/, за едностранна промяна от страна на банката на лихвения процент и на допълнителните споразумения към договора, размерът на целия предсрочно изискуем дълг следва да бъде изчислен при първоначалните уговорки за валутен курс на швейцарския франк спрямо лева и визирания в чл. 3, ал. 1 от договора размер на възнаградителната лихва, като по този курс следва да бъдат преизчислени и всички постъпили суми като погашения по договора, но е посочил, че такива изчисления по делото не са правени. Вместо обаче, като инстанция по съществото на спора с произтичащите от това, вменени му от закона процесуални задължения, да обезпечи, включително служебно, извършването на такова преизчисляване, при необходимост – и чрез назначаването на специализирана експертиза, и да се произнесе по съществото на спора във висящата му част съобразно с резултатите от същото, въззивният състав, в противоречие с установеното в отношенията между страните със сила на пресъдено нещо с първоинстанционното решение във влязлата в сила негова част е приел, че не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута и с оглед формулирания петитум на иска, е намерил същия - за присъждане на част от дължима по договор за кредит от 05.08.2008 г. валута в лева, за изцяло неоснователен. В резултат от това и като допълнение към това, от съда, също в нарушаване на процесуалните му задължения, вменени му от закона и задължителната практика на касационната инстанция е прието, че не се налага събиране на доказателства за размера на дълга в швейцарски франкове, нито обсъждане на доказателства за настъпване на предсрочна изискуемост на целия размер на главницата по договора.

С оглед на непосредствено по-горе изложеното, както и на обстоятелството, че при разглеждането на делото във въззивната инстанция, от страна на ответника са представени писмени доказателства за извършени плащания по кредита и след приключването на първоинстанционното производство, съответно – след депозирането на въззивните жалби на страните и размяната им, които доказателства са приети от въззивния състав, но същият е отказал допускането и изслушването на експертиза за установяването на остатъчния размер на дълга по кредита при съобразяването им, което съобразяване съответно налага извършването на допълнителни съдопроизводствени действия, настоящият касационен състав не може да реши спора в останалата му висяща част, по същество.

При изложеното въззивното решение следва да бъде отменено и делото - върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на съда.

При това повторно разглеждане въззивният съд следва, включително служебно, да допусне съдебно счетоводна експертиза, която да даде заключение относно това, съобразно непрогласените за нищожни /приетите за валидни/ уговорки между страните и извършените погашения по кредита, дали има останала, дължаща се сума по претендираната, процесна главница и нейния размер, при отчитане и прилагане на: първоначално уговорените между страните, при сключването на договора/усвояването на кредита, процент на възнаградителна лихва и валутен курс на лева към швейцарския франк, без последващите им изменения, включително със сключените от страните допълнителни споразумения; изваждането от размера на дълга, като недължими, на всички суми – резултат от капитализация на лихви /анатоцизъм/; превалутирането на кредита от швейцарски франкове в лева към датата на последното допълнително споразумение, по силата на което е извършено това превалутиране, но по валутния курс на швейцарския франк към лева, отново към момента на сключването на договора/усвояването на кредита; отражението на така формираните параметри на задълженията по кредита, върху наличието или не на условията за обявяването му за изцяло предсрочно изискуем, към посочената от страна на банката – ищец дата, към която се твърди, че е настъпила и обявена предсрочната му изискуемост; при посочените условия – наличието или не на условията за упражняване на потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем в исковото производство; съобразяването и отразяването, като погашения по кредита при посочените условия, на всички, изплатени по кредита суми към момента на приключването на устните състезания във въззивната инстанция при второто разглеждане на делото, включително установените с представените във въззивната инстанция при първото разглеждане на делото в същата, от ответника, писмени доказателства.

При повторното разглеждане на делото от въззивния съд, същият следва да разреши и въпроса за разпределението между страните на отговорността за разноски и в настоящото касационно производство – чл. 294, ал. 2 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 25 от 23.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.гр.д. № 71 по описа на съда за 2023 г.

ВРЪЩА ДЕЛОТО на Апелативен съд – Варна за ново разглеждане от друг състав, при спазване на указанията, дадени в мотивите на настоящото решение.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: