Умишленото увреждане на чужд имот като саморазправа не е маловажен случай

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 389

Гр. София, 29 септември 2025 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БУКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

с участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Б. Д., като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева н.д. № 596/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК.

Образувано е по касационна жалба и допълнение към нея на адв. И. И. - защитник на подсъдимия В. А. А., против въззивна присъда от 12.03.2025 г. по в.н.о.х.д. № 7238/2024 г. на Софийски градски съд, НО, 2. въззивен състав.

В сезиращите настоящата инстанция процесуални документи са наведени доводи за нарушение на материалния закон и доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК се мотивира с неоснователния отказ на въззивния съд да приеме, че извършеното от подсъдимия представлява маловажен случай на повреждане на чужда вещ и да приложи член 216, ал. 4 НК. В подкрепа на аргументацията за допуснато съществено процесуално нарушение защитникът твърди, че атакуваният акт страда от липса на мотиви, че в диспозитива на присъдата не са били индивидуализирани по вид и стойност повредените вещи и че подсъдимият е осъден по непредявено обвинение. Защитникът изразява несъгласие с аналитичната дейност на въззивната инстанция, която оценява като несъответна на изискванията на чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК. Твърди, че в нарушение на процесуалните правила този съд се е позовал на веществено доказателство, което не е приобщено по надлежния ред. Отбелязва, че предвид развитието на производството по реда на глава двадесет и седма от НПК в алтернативата й по член 371, т. 1 НПК градският съд не е следвало да допуска, събира и приема доказателства непосредствено. Отправеното от защитата искане е за отмяна на присъдата и за връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд, а алтернативно – за изменение на обжалвания акт и за преквалифициране на деянието в такова по чл. 216, ал. 4 НК.

В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа касационната жалба и отправените с нея искания.

Подсъдимият В. А. А. подкрепя казаното от своя защитник и в последната си дума моли съда за справедливо решение.

Представителят на ВКП счита касационната жалба и допълнението към нея за неоснователни. Смята, че в хода на производството не са допуснати съществени процесуални нарушения, а също така, че материалният закон е бил приложен правилно. Пледира обжалваната въззивна присъда да бъде потвърдена.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

По обвинителен акт срещу подсъдимия В. А. А., внесен за престъпление по чл. 216, ал. 1 НК, с вреда на стойност 500.91 лева, в Софийски районен съд е било образувано н.о.х.д. № 6852/2023 г., поверено за разглеждане на 147. наказателен състав.

След като подсъдимият и неговият защитник са дали съгласие да не се провежда разпит на всички свидетели и вещи лица, а при постановяване на присъдата непосредствено да се ползва съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство, производството по делото се е развило по реда на съкратеното съдебно следствие в неговата алтернатива по чл. 371, т. 1 НПК.

По това дело с присъда №505 от 13.11.2023 г. подсъдимият А. е оправдан за престъплението, за което е бил предаден на съд.

Срещу така постановената присъда е бил подаден въззивен протест от прокурор при СРП, въз основа на който в СГС е било образувано в.н.о.х.д. №7238/2024 г.

По това дело при наличие на съответен протест с нова въззивна присъда от 12.03.2025 г. първоинстанционната присъда е била отменена, като подсъдимият В. А. е бил признат за виновен в това, че на 21.09.2020 г., в гр. София, чрез нанасяне на удари с чук, повредил противозаконно чужд недвижим имот – апартамент 43, в[жк], [жилищен адрес] собственост на М. Н. М. и М. Б. М., като счупил плочки, стъклен фриз и подов сифон в банята на жилището на обща стойност 405.48 лева, поради което и на основание чл. 216, ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК го е осъдил на пробация с приложение на двете задължителни пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 НК – всяка от тях за срок от по шест месеца, а първата с периодичност два пъти седмично.

В частта относно оправдаването на подсъдимия за разликата над сумата от 405.48 лева до размера на щетата по обвинителен акт от 500.91 лева първоинстанционната присъда е била потвърдена.

В съответствие с изхода на делото на основание чл. 189, ал. 3 НПК на подсъдимия А. са били възложени разноските по делото.

Новата въззивна осъдителна присъда е предмет на касационен контрол – първи по своя ред.

Касационната жалба е процесуално допустима , тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК.

По същество жалбата е неоснователна .

1. По твърдението в касационната жалба за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила

1.1. Твърдението за липса на мотиви е неоснователно.

Никога не е имало спор в доктрината и в практиката, че липсата на мотиви е процесуално нарушение от категорията на съществените и абсолютните. Освен че е конституционно установено в чл. 121, ал. 4 от Конституцията и е било обект на тълкуване в решение по к.д. № 11/2019 г., мотивирането на съдебните актове е основна гаранция за правото на справедлив процес по чл. 6 КПЧОС. То създава и ясната външна убедителност пред страните, че съдът е имал сериозна професионална ангажираност към техния казус, че ефективно е оценил фактите, които са му поднесли, че правилно е приложил законовите правила и в крайна сметка, че вярно е решил делото. В конкретния случай и по отношение на конкретно обжалвания акт това нарушение не би могло да се приеме за налично. Напротив – мотивите на въззивната присъда имат всички необходими реквизити, за да се приеме, че актът е юридически прецизен и качествен откъм съдържание. Мотивите носят информация за оспорения пред градския съд акт, съдържат кратко изложение на съображенията в протеста и на доводите на страните по време на пренията, съдържат фактологични и правни твърдения по казуса, становище по наказанието, като отделно, подробно и мотивирано в тях е отговорено на всеки довод на защитата и на публичното обвинение. Макар на л. 6-8 от допълнението към касационната жалба защитникът да е коментирал подробно липсата на мотиви, доводите му са общи и с принципни постулати за този процесуален порок, с които поначало, именно поради тяхната принципност, касационната инстанция изразява съгласие. В тези доводи обаче няма никаква конкретика по въпроса на кои съществени защитни възражения градският съд не е отговорил и кои релевантни доказателства с противоречиво съдържание не е обсъдил. При това положение и след като и проверката откъм съдържание на мотивите, която касационната инстанция извърши, не установи пропуски в процесуалната дейност на градския съд този довод на защитата следва да бъде приет за несъстоятелен.

1.2. Не само мотивите на присъдата, но и нейният диспозитив не страдат от процесуален порок.

Защитата въвежда довод за нарушение на изискванията на чл. 305, ал. 4, вр. с чл. 301 НПК, обосновавайки се с твърдението, че в диспозитива не е индивидуализирано по вид и отделна оценъчна стойност повреденото от подсъдимия имущество. Вярно е, че в диспозитива на въззивната присъда се съдържа обобщено описание на увреденото имущество, посочено като „плочки, стъклен фриз и подов сифон на обща стойност от 405.48 лева“. Това описание обаче с нищо не нарушава изискванията на процесуалния закон, справедливостта на процеса или правата на страните, тъй като чрез него е дадена ясна, макар и обобщена, представа за вида и стойността на предмета на престъплението. Едновременно с това в мотивите към присъдата, които са неразделна част и съответно продължение на нейния диспозитив (л. 4 и л. 6 от същите) повредените вещи са описани по брой, вид и модел. Следва да се подчертае, че диспозитивът на присъдата представлява волеизявлението на съда по основните въпроси на делото – виновността на подсъдимия, правната квалификация на деянието, вида и размера на наложеното наказание, както и произнасянето по съпътстващи въпроси като граждански иск, разноски и други. Нормативно диспозитивът не следва да възпроизвежда доказателствените обстоятелства по делото, нито е задължително да съдържа изчерпателна индивидуализация на всеки обект, предмет на престъплението. В процесуален аспект е напълно допустимо предметът на престъплението да бъде обобщено посочен в диспозитива, а детайлното му описание и индивидуализиция да бъдат направени в мотивите към присъдата, както е сторено в случая. Липсата на конкретизация в диспозитива относно точния вид и оценъчна стойност на всяка повредена вещ не съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като в съвкупност с мотивите присъдата съдържа яснота относно предмета на престъплението и не накърнява правата на страните, които са информирани за този предмет и във връзка с него са могли да наведат доводи от значение за обосноваване на собствената си теза.

1.3. Несъстоятелно е твърдението на защитата, че градският съд е осъдил подсъдимия по непредявено обвинение. В принципен план вярно е, че с оглед правото на защита на подсъдимия е недопустимо осъждане по непредявено обвинение. Казусът обаче не показва такава конкретика.

С обвинителния акт подсъдимият В. А. е предаден на съд за престъпление по чл. 216, ал. 1 НК – за това, че на 21.09.2020 г., в банята на апартамент в гр. София, в[жк]бл. 39 е повредил недвижим имот с чук и в частност 69 броя подови и стенни плочки, фриз и сифон на стойност 500.91 лева.

С обжалваната въззивна присъда подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъплението по чл. 216, ал. 1 НК, като е прието, че на горната дата и място е повредил 65 броя подови и стенни плочки, фриз и сифон на стойност 405.48 лева.

Съпоставката между повдигнатото с обвинителния акт обвинение и онова, за което подсъдимият е признат за виновен с въззивната присъда, показва съвпадение във фактическите (словесни) и правни (юридически) признаци на обвинението. Единственото отклонение във въззивната присъда е по отношение на броя на повредените подови и стенни плочки, а оттук и в размера на причинената щета. Разликата обаче е в посока стесняване на обхвата на фактическото обвинение – намаляване на броя повреденото имущество и намаляване на общата оценъчна стойност на вредата. В този случай няма съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, а частично оправдаване (по-скоро споделяне на правните изводи на първия съд за оправдаване за разликата над щета от 405.48 лева) по отношение на вече посочен от прокурора и предявен на подсъдимия предмет на повреденото имущество, по който той ефективно е имал възможност да се подготви и защитава. Подсъдимият е бил информиран за причината и характера на обвинението, за фактическите обстоятелства на деянието, на които това обвинение се основава, защото е осъден за това да е повредил същите, но по-малко на брой плочки от онези, които прокурорът е твърдял. Той нито е бил принуден да се защитава по нови съставомерни признаци, нито е трябвало да се бори пред ново обвинение, нито е бил поставен в условията на процесуална изненада. Не е допуснато следователно нарушение на правото на защита, респ. на чл. 6 КПЧОС и чл. 6, параграф 4 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство.

1.4. Не намира опора нито в закона, нито в утвърдената съдебна практика- Решение № 123 от 09.08.2018 г. по н.д. № 485/2018 г., Н. К., ІІІ н.о. на ВКС, Решение № 289 от 15.05.2024 г. по н.д. № 1162/2023 г., Н. К., І н.о. на ВКС, Решение №94/18.05.2016 г. по н.д. 279/2016 г., НК, І н.о. на ВКС - възражението на защитата, че в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 НПК съдът е лишен от процесуалната възможност да разпитва свидетели и вещи лица, чиито показания са били приобщени по реда на чл. 283, вр. чл. 371, т. 1 НПК, както и че не може да назначава нови експертизи, дори когато те са необходими за пълното разкриване на обективната истина.

Процедурата по чл. 371, т. 1 НПК създава възможност за опростяване на съдебната фаза и намалява времето на нейното протичане, но не освобождава съда от задължението да изясни фактическата обстановка, когато тя е непълна, противоречива или нуждаеща се от уточняване. За разлика от хипотезата по чл. 371, т. 2 НПК, при която подсъдимият изцяло признава фактите от обвинителния акт и се отказва от събиране на доказателства за тях, при чл. 371, т. 1 НПК такова признание липсва. Това обуславя отговорността на съда самостоятелно да установи релевантните факти по делото, включително чрез личен и непосредствен разпит на свидетели и вещи лица, когато намери това за необходимо. Ето защо, не може да бъде възприета тезата, че след като страните са постигнали съгласие да не се провеждат определени процесуални действия, съдът е обвързан с това съгласие до степен да не може да го ревизира, нито да инициира допълнително събиране на доказателства. Напротив – съдът е задължен служебно да прецени дали доказателствата по делото позволяват да се направят категорични изводи относно съществени факти, независимо от процесуалната пасивност на страните и това произтича от задължението му по чл. 107, ал. 2-3 НПК. Използването на тази процесуална възможност от страна на въззивния съд не е изрично предвидено в Глава двадесет и седма от НПК, но произтича от общите положения за въззивното производство (чл. 313 – чл. 317 НПК), към които препраща чл. 374 НПК. Такъв подход не влиза в противоречие с естеството на диференцираната процедура, която не създава преграда съдът по установяване на правнорелевантните факти да реши, че за разкриване на обективната истина е наложително провеждането на съдебно следствие.

С оглед на гореизложеното, без отклонение от процесуалните правила въззивната инстанция по служебен почин е допуснала разпит на свидетеля М. М. и на вещото лице Б. М., като е назначила и допълнителна съдебно-оценителна експертиза. Действията на градския съд са правно допустими и насочени към постигане на основната цел на наказателното производство – разкриването на обективната истина.

1.5. Неоснователно е възражението на защитника по отношение на аналитичната дейност на въззивната инстанция, която той оценява като непълноценна и несъответстваща на изискванията на чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК.

Въззивният съд е оценил обективно, всестранно и пълно, съгласно императивните предписания на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, всички релевантни за главния факт обстоятелства. Този съд е положил сериозни доказателствени усилия и в изпълнение на задължението си да установи обективната истина е събрал непосредствено доказателства, въз основа на които е приел, че на процесната дата и място подсъдимият е повредил с чук 65 броя стенни и подови плочки, фриз и сифон, които преди това е поставил лично в банята на апартамента на пострадалите М. М. и М. Ц.. Положените от съда процесуални усилия и надлежно проведената оценка на събраните доказателства са намерили място в мотивите на постановената присъда, в която е извършен обстоен и качествен доказателствен анализ. Не е нарушена обективната страна на вътрешното съдийско убеждение с приетото от въззивния съд, че основните обвинителни доказателства - показанията на пострадалия М., преценени през призмата на фактура за закупуване на материали от 28.07.2020 г. (л. 5-6 от д.п.), както и показанията на присъствалите в апартамента по време на повреждането майстори В. М. и Р. Д., протоколът за оглед на местопроизшествието и допълнителната оценителна експертиза са достатъчни за обосноваване на обвинителната теза. В отговор на защитното възражение следва единствено да се посочи, че в депозираните в съдебната фаза обяснения подсъдимият не отрича, че е увредил банята в жилището на пострадалите, като с чук е повредил плочки, които преди това сам е поставил, като единствено обяснява мотива си за това, свързвайки го с отказ да му бъде заплатено цялото уговорено по договора за изработка възнаграждение.

1.6. Основателно е защитното възражение, че съдът неправилно се е позовал на съдържащия се по делото компактдиск (CD), обективиращ направен от пострадалия М. видеозапис на повреденото имущество. По делото няма данни компактдискът да е бил събран надлежно и по реда, предвиден в процесуалния закон. За приобщаването му по делото няма изготвен протокол за доброволно предаване или друг документ с процесуална стойност, а единствено изявление на М. М., обективирано в сведение, част от възложена предварителна проверка по реда на чл. 145, ал. 1, т. 3 Закона за съдебната власт.

Допуснатото от въззивния съд нарушение не е от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2-4 от НПК. То следва да се преценява в контекста на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК и предполага преценка доколко са били нарушени процесуалните права на страните, в частност правото на защита на подсъдимия. В конкретния случай правото на защита на подсъдимия не е било нарушено, защото елиминирането на информацията, съдържима в компактдиска, не води до промяна на съществените факти по делото. Въззивният съд изрично е подчертал, че съществените обстоятелства по делото във връзка времето, мястото и начина на извършване на престъпното деяние са изяснени и подкрепени и от други доказателствени материали – от показанията на свидетеля М. М., от протокола за оглед на местопроизшествие и фотоалбума към него, от фактурите за закупуване на плочки, включително и от обясненията на самия подсъдим.

2. По твърдението в касационната жалба за нарушение на материалния закон

Касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК е обоснован от защитата с твърдение за неправилно приложение от въззивния съд на нормата на чл. 216, ал. 1 НК, ерго с отказа този съд да възприеме позицията на първата инстанция за маловажността на случая и за приложението на чл. 216, ал. 4 НК спрямо конкретния подсъдим.

В настоящия случай въззивната инстанция е приела доводите на защитата, че стойността на реално увреденото имущество е под минималната за страната работна заплата и че подсъдимият е съдействал за разкриване на обективната истина, като е дал и обяснения, представляващи по същината си самопризнание. Въззивният съд също така е отчел, че стойността на пряко причинената от увреждането вреда е възстановена от подсъдимия. Тези фактори обаче правилно са били преценявани в контекста на смекчаващи отговорността обстоятелства, а не на такива достатъчни за приложението на чл. 216, ал. 4 НК.

Съгласно чл. 93, т. 9 НК едно деяние представлява маловажен случай, когато степента на обществената му опасност е по-ниска в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид с оглед липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства. Съдебната преценка по този въпрос се извършва на основата на фактическите данни по делото, отнасящи се до начина на извършване на деянието, вида и стойността на предмета му, вредните последици, данните за личността на дееца и всички други обстоятелства, които имат значение за степента на обществена опасност и моралната укоримост на извършеното (вж. Тълкувателно решение № 23/1981 г. на ОСНК).

През призмата на горепосоченото извършеното от подсъдимия А. не може да бъде преценявано като маловажен случай на повреждане на чужди вещи по следните съображения:

На първо място, подсъдимият е извършил умишлено повреждане на вещ след предварителна подготовка – носел е в себе си чук, предизвикал е достъп до жилището под предлог, който се оказал неверен (вземане на забравени инструменти) и е действал целенасочено, последователно и разрушително в помещение, което преди това сам е ремонтирал. Налице е отмъстително поведение, демонстриращо пренебрежение към чуждата собственост и правовия ред.

На второ място, макар пряко причинената вреда по вещите да е оценена на 405.48 лв., активното и целенасочено поведение на подсъдимия е засегнало цялото помещение, което не е позволило неговата частична поправка. Според допълнителната съдебно оценителна експертиза, назначена от градския съд, реалният разход за отстраняване на последиците от увреждането възлиза на 3 621.40 лева. Това е имуществена вреда, която макар и причинена по косвен път, е в пряка причинна връзка с деянието и е в размер, надхвърлящ близо шест пъти размера на минималната работна заплата в страната към процесния период.

На трето място, подсъдимият е влязъл в чуждото жилище, след като преди това пострадалият е взел предпазни мерки, включително смяна на ключалката, поради страх от предстоящо посегателство, с което самият деец му се е заканил. Проникването в апартамента, макар и без използване на сила, е осъществено чрез въвеждане в заблуждение на другите майстори, присъствали в жилището - свидетелите М. и Д. - и е последвано от незабавно разрушително поведение. Такъв тип действие допълнително завишава обществената опасност, тъй като показва преднамереност, контролираност и целенасочено незачитане на правата на други лица, в т.ч. и на личната собственост.

Преценява се и това, че подсъдимият е бил нает от свидетелите М. М. и М. Ц. в качеството си на майстор, на когото последните са възложили ремонт на банята в новозакупеното им жилище. Това предполага доверие, основаващо се на договорни и фактически отношения. Използването на това доверие като средство за последващо неправомерно увреждане на имущество не само демонстрира пренебрежение към нормите на правния ред, но и завишава степента на укоримост на поведението. В случай че подсъдимият не е бил съгласен с размера на възнаграждението, което е получил от пострадалите, той е разполагал с всички законови средства за защита на интересите си – включително и с възможността да предяви гражданска претенция пред съда. Вместо това обаче той умишлено е прибягнал до форма на саморазправа, включваща навлизане в чужд имот чрез въвеждане в заблуждение и последващо целенасочено увреждане на чужда собственост.

При съвкупната преценка на всички горепосочени обстоятелства правната преценка на въззивния съд, че деянието на подсъдимия следва да бъде подведено под текста на чл. 216, ал. 1 НК, по който подсъдимият е бил предаден на съд, е вярна.

Съвсем отделен и извън предмета на настоящото произнасяне въпрос е този дали е процесуално допустимо по конкретния казус осъждане за престъпление по чл. 216, ал. 4 НК, което според разпоредбата на чл. 218в, ал. 1, т. 1 НК, когато има за предмет частно имущество, както е в случая, се преследва по реда на частното обвинение и по тъжба на пострадалия.

С оглед всички тези съображения съставът на първо наказателно отделение прие, че не са налице визираните в жалбата касационни основания и не се налага да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2-5 от НПК. Поради това въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА нова въззивна присъда от 12.03.2025 г. по в.н.о.х.д. № 7238/2024 г. на Софийски градски съд, НО, 2 въззивен състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.