Потвърждаване на присъда от 19 години за предумишлено убийство с особена жестокост

Текстът на акта

Ключови фрази

Предумишлено убийство * предумисъл * особена жестокост * справедливост на наказание * доказателствен анализ * доказателствена основа

Р Е Ш Е Н И Е

№ 403

гр. София, 06 ноември 2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

БОНКА ЯНКОВА

при секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Ивайло Симов

изслуша докладваното от

съдия ИВАНОВА касационно дело № 755 по описа за 2023 г

Касационното производство е образувано по жалба на защитата на подсъдимия О. А. П. срещу решение на Бургаски апелативен съд № 51 от 27.06.2023 г, по ВНОХД № 59/23, с което е потвърдена присъда на Сливенски окръжен съд № 15 от 14.10.2022 г, по НОХД № 217/22.

С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 29.10.2021 г в [населено място], умишлено е умъртвил Б. Д. И., като деянието е извършено предумишлено и с особена жестокост, с оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и т. 9 вр. чл. 115 и чл. 54 НК, е осъден на деветнадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 29.10.2021 г.

С жалбата се релевират всички касационни основания. Сочат се следните аргументи: Подсъдимият е признат за виновен от първата инстанция при липса на стабилна доказателствена основа, а въззивният съд е утвърдил този неправилен извод. В решението не се съдържа отговор на всички наведени от защитата възражения срещу правилността на осъдителната присъда. Механизмът на деянието, приет от съда, не съответства на действителния такъв. Не са подкрепени със съответни доказателства част от приетите релевантни факти, свеждащи се до следното: Между подсъдимия и св. С. са провеждани многобройни телефонни разговори, в които жалбоподателят е настоявал свидетелката да прекрати отношенията си с пострадалия. Подсъдимият е посетил свидетелката на работното й място, при което тя е поискала „да я остави на мира“, а той я е „гледал лошо и я е дърпал“. Пострадалият е получавал закани от подсъдимия по социалните мрежи, с цел да го принуди да се откаже от св. С.. В дните преди деянието телефонът на жалбоподателя е засичан в района на местопроизшествието. В един от случаите жалбоподателят се е заканил с убийство на пострадалия и пред св. С.. В деня на инцидента подсъдимият е носел нож, тип „пеперуда“. Неверен е изводът на съда, че ножът, с който е причинена смъртта на пострадалия, е собственост на подсъдимия. Неправилно е прието, че обясненията на подсъдимия са негова защитна теза. При извеждане на механизма на умъртвяване на пострадалия безкритично са кредитирани изводите на вещото лице Ч., без да бъде съобразено, че жертвата е бил културист и е разполагал със значителна физическа сила. Съдът е подценил ролята на св. С. при извършване на инкриминираното деяние. Неприемливото й поведение не е отчетено в достатъчна степен като мотив за извършване на престъплението. Характеристичната справка за подсъдимия не съдържа достоверна информация, поради което не следва да бъде ползвана. Съдът от първата инстанция е ползвал негодни и недостоверни доказателствени източници, а въззивният съд безкритично е сподели анализа на доказателствената съвкупност, с което сам е допуснал съществено процесуално нарушение. Липсват доказателства, че извършителят е действал предумишлено. Неправилно са отхвърлени обясненията на подсъдимия относно развоя на инцидента и поведението на пострадалия. При обсъждане на гласните доказателства, изводими от показанията на св. Р., св. С. и св. С., не е отчетена тяхната заинтересованост от изхода на делото. Материалният закон е приложен неправилно. Деянието е съставомерно по чл. 119 НК, което предполага да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. Наложеното наказание е явно несправедливо. Ако бъде възприета квалификацията по чл. 116 НК, наложеното наказание „лишаване от свобода“ следва да бъде намалено до минимума от 15 години. При приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление / такова по чл. 119 НК / наложеното наказание следва да бъде смекчено в още по-голяма степен.

С жалбата се правят алтернативни искания: за връщане на делото за ново разглеждане, за преквалификация на деянието и налагане на съответно на преквалификацията наказание, за намаляване на наложеното наказание „лишаване от свобода“ до минималния законов размер по приетата от съда правна квалификация.

В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата.

Жалбоподателят се присъединява към аргументите на своя защитник.

Повереникът на частните обвинители Р. счита, че жалбата е неоснователна.

Частният обвинител Р. се присъединява към становището на своя процесуален представител.

Частният обвинител Р. не участва лично в касационното производство.

Представителят на ВКП пледира за оставяне в сила на въззивния акт.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Неоснователно е становището на защитата, че доказателствените изводи на въззивния съд, а преди това и на първата инстанция, са изградени на основата на негодни и недопустими доказателства. Доказателствената съвкупност е оценена при спазване на процесуалните изисквания, като са изложени верни съображения по въпросите относно годността на доказателствените източници и тяхната достоверност. Изрично е отбелязано, че не са ползвани при формиране на фактическите изводи, данните, изводими от проведени разузнавателни беседи, които не представляват доказателствено средство, а са ценени само доказателствата, събрани и проверени по реда на НПК. По делото са приобщени гласни, писмени и веществени доказателства, анализирани съобразно действителното им съдържание, като правилно е отдаден приоритет на т. нар. „обективни следи“ от местопрестъплението. Верен е изводът на съда, че обясненията на подсъдимия подлежат на внимателна оценка в контекста на останалите доказателствени средства, отчитайки тяхната двойнствена правна природа като доказателствено средство и средство за защита. Правилно е поставен акцент на съпоставяне на заявеното от подсъдимия с данните, изводими от „обективните следи“ от престъплението. По този начин е извършена адекватна проверка за достоверност на обясненията, депозирани от жалбоподателя, с фактите от обективната реалност. Обективни данни се съдържат в протокола за оглед, в който е фиксирано местоположението на пострадалия в автомобила. Такива са и констатираните по него наранявания в резултат от деянието. За уврежданията по тялото на жертвата правилно е съобразено становището на вещото лице Ч., автор на СМЕ, за чиято обективност не е възникнало съмнение, поради което неоснователно защитата възразява срещу неговото заключение. Вещото лице е посочило по какъв механизъм са получени увредите по тялото на пострадалия, кое от тях е довело до смъртта, както и за какъв период от време е настъпил леталният изход. На следващо място, правилно е становището на съда, че при преценката за достоверност на обясненията, съществено доказателствено значение имат и данните за разменена кореспонденция между пострадалия и св. С.. Версията, развита от подсъдимия, е оборена от показанията на св. С., касаещи момента, в който тя се е появила на мястото на инкриминираните събития, който съответства и на данните от разменената кореспонденция между нея и пострадалия. Изяснено е, че когато св. С. се е появила на местопроизшествието, а именно: на инкриминираната дата, около 21, 30 часа, пострадалият вече е бил мъртъв, а свидетелката е възприела безжизненото му тяло в автомобила. При съвкупната преценка на изброените доказателствени източници съдът е извел верния извод, че не могат да бъдат кредитирани обясненията на подсъдимия, в които се съдържа твърдението,че той е престоял в автомобила около 10-15 минути, че в началото двамата мъже са водили спокоен разговор, но в течение на разговора, внезапно и неочаквано, пострадалият е нападнал дееца, а последният само се е отбранявал. В тази насока правилно е съобразено становището на вещото лице, автор на СМЕ, че по тялото на пострадалия са нанесени 10-11 удара с ножа, които са били бързи и последователни, по израза на експерта: „като шевна машина“, на които нападнатият не е могъл активно да се противопостави, независимо от спортната си форма, тъй като е бил фиксиран неподвижно с предпазен колан към седалката на автомобила. Верен е изводът на съда, че друг съществен елемент от доказателствената съвкупност, който е в подкрепа на обвинителната теза, е наличието на следи от наранявания по ръката на подсъдимия, получени при негово активно поведение, каквото е боравенето с нож / нанасяне на удари с нож /. Ножът, с който е извършено убийството, е приобщен по делото, въз основа на следствен експеримент, при който обвиняемият е посочил мястото, където го е изхвърлил след деянието. По делото е установено, че пострадалият не е носил нож, респективно, изяснено е, че местоположението му в автомобила обективно му е попречило да осъществи нападение с нож спрямо подсъдимия. С оглед на изложеното, верен е изводът на съда, че ножът е донесен от жалбоподателя, който след деянието е посочил и мястото, на което го е изхвърлил. При експертно изследване на ножа е установено, че по него са оставени следи от кръв, която по метода на ДНК-профилиране е изяснено, че принадлежи на пострадалия. При изземване на вещи от дома на подсъдимия са открити дрехите и обувките / маратонките / му, по които е намерена кръв на пострадалия, установено също по метода на ДНК-профилирането. На следващо място, по ръцете на пострадалия е открита смес от клетъчен материал, част от която принадлежи на подсъдимия, а другата част, на пострадалия. Св. С. е заявила, че е възприела подсъдимия на мястото на инцидента, а на нейното недоумение защо е там, й е направил знак да замълчи. Показанията й с основание са кредитирани, тъй като твърденията й кореспондират и на данните, изводими от разменените съобщения по социалните мрежи между нея и подсъдимия. Защитата акцентира на поведението на св. С., като изтъква, че съдът не е отдал дължимото значение на нейната „роля“ за извършване на престъплението. Това възражение не може да бъде споделено, тъй като действията на свидетелката имат отношение единствено към мотива на подсъдимия / проявена от подсъдимия ревност /, който не би могъл да послужи като обстоятелство, смекчаващо неговата отговорност. Наличието на близки отношения между подсъдимия и св. С., която паралелно е поддържала такива отношения и с пострадалия, не я очертава като лице, което има „принос“ към инкриминираните събития, тъй като тя е действала съобразно собствените си разбирания за морални ценности, а ако нейните разбирания са влизали в противоречие с тези на подсъдимия, той е следвало да уреди отношенията си с нея по правомерен начин. В случая, той е решил да се „разправи“ със своя „съперник“, като го умъртви, което поведение покрива признаците на състав на престъпление по НК, за извършването на което се носи наказателна отговорност. Що се отнася до действията на подсъдимия по отношение на св. С. преди деянието, насочени към неговите усилия да я отклони от връзката й с пострадалия, те са без правно значение за изхода на делото, а представляват единствено част от хронологията на събитията, поради което възражението на защитата относно начина, по който са интерпретирани от съда, не могат да бъдат споделени. С косвено значение за изхода на делото са и обстоятелствата, че подсъдимият е отправил закани с престъпление, респективно, с убийство, към пострадалия, и пред кого е станало това. Вярно са анализирани и доказателствата, установяващи, че подсъдимият е проследил срещите на пострадалия и св. С., като е пребивавал в близост до мястото, където двамата са се срещали, установил е къде е обичайната им уговорка за поредна среща, както и по кое време на денонощието това се е случвало. В тази насока са, освен гласните доказателства, изводим от показанията на св. С., и данните от разменените съобщения по социалните мрежи между дееца и св. С., респективно, между свидетелката и пострадалия. С оглед на изложеното, установено е, че подсъдимият е проследил действията на пострадалия и св. С. и е планирал поведението си по умъртвяване на своя „съперник“. Неоснователно се сочи, че показанията на св. Р. са пристрастни и не е следвало да бъдат кредитирани, тъй като казаното от тях успешно се вписва в останалата кредитирана доказателствена съвкупност. С оглед на изложеното, верен е изводът на съда, че в поведението на жалбоподателя се откриват признаци на предварително планирано посегателство спрямо пострадалия, което вярно е интерпретирано като имащо отношение към квалификацията на деянието „предумишлено“ / убийство /. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намира за правилно становището, изразено от първата инстанция и утвърдено от въззивния съд, че е събрана стабилна доказателствена основа за осъждане на подсъдимия, а възражението за допуснато от контролния съд съществено процесуално нарушение не може да бъде споделено. Неоснователно се изтъква, че апелативният съд е пропуснал да обсъди възраженията на защитата срещу правилността на осъдителната присъда. Това е така, защото в решението се съдържа отговор на наведените от защитата възражения, който е правилен и се споделя от настоящата инстанция. Що се отнася до характеристичната справка, тя е оценена в контекста на доказателствената съвкупност, поради което е имало основание да бъде кредитирана. Извън тази справка, по делото са събрани гласни доказателства, очертаващи жалбоподателя като лице, проявяващо склонност към криминално поведение, поради което съдът е имал основание да го прецени като личност със завишена степен на обществена опасност.

По тези съображения, настоящата инстанция намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане.

Не е налице и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Правилно установените релевантни факти обуславят съставомерност на деянието по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и т. 9 вр. чл. 115 НК, каквато е възприетата от съда правна квалификация, тоест, приложен е материалният закон, който е следвало да бъде приложен. Вярно е становището на въззивния съд, че липсва основание за преквалификация на деянието по чл. 119 НК, тъй като не е установено деецът да е действал при превишаване пределите на неизбежна отбрана. Ето защо, настоящата инстанция също счита, че деянието не е съставомерно по чл. 119 НК, поради което искането за преквалификация на деянието и приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление не може да бъде уважено.

Липсва и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Вярно е оценена съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства по чл. 54 НК. Отговорността на жалбоподателя е реализирана при избор на най-леката алтернатива на наказанието по чл. 116, ал. 1 НК, каквато е „лишаването от свобода“. Съобразено е, че е налице превес на отегчаващите обстоятелства, което е дало отражение при преценката за срока на наказанието „лишаване от свобода“. От една страна, са взети предвид като смекчаващи обстоятелства: необремененото съдебно минало на дееца, към момента на деянието, частичните му самопризнания, оказаното съдействие при разследването на досъдебното производство, изразеното съжаление. От друга страна, са оценени данните за завишена степен на обществена опасност на деянието и дееца, което обуславя превеса на отегчаващите обстоятелства и има отношение към срока на наказанието „лишаване от свобода“. Изводите за завишена степен на обществена опасност на деянието и дееца са изводими от спецификата на извършване на деянието: наличието на повече от едно квалифициращо обстоятелство, мотива за лишаване на пострадалия от живот, както и възползването от неговата позиция в автомобила, която е блокирала възможността му да окаже съпротива. Верен е изводът на съда, че по-нисък размер на наказание „лишаване от свобода“, не би могъл да изпълни целите по чл. 36 НК. С оглед на изложеното, настоящата инстанция счита, че определеното наказание деветнадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, отговаря на законовия критерий за справедливост, залегнал в чл. 348, ал. 5 НПК, а искането за смекчаване на наказанието не може да бъде удовлетворено.

По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ в СИЛА решение на Бургаски апелативен съд № 51 от 27.06.2023 г, по ВНОХД № 59/23.

Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: