Дължимост на наказателна надбавка при предсрочно изискуем банков кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Неоснователно обогатяване * задължения на въззивния съд * заповедно производство * предсрочна изискуемост

РЕШЕНИЕ № 156
В ИМЕТО НА НАРОДА

гр. София, 18.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

при секретаря Лилия Златкова

като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 2253 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Касационният жалбоподател „Деведжи 2005“ ООД чрез адв. А. обжалва решение № 401 от 13.06.2022 г. по в.т.д. 1097/21 г., САС, с което е потвърдено решение № 260281 от 17.02.2021 г. по т.д. 643/20 г., СГС за отхвърляне на предявения от него иск за възстановяване на недължимо платена от „Интернешънъл Асет банк“ АД сума за разликата над 733,70 евро до 15 000 евро, частичен иск за вземане в общ размер 49 512,99 евро.

В касационната жалба излага съображения, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно поради нарушеното му право на участие в процеса и невъзможност да вземе участие в съдебното заседание, като не били спазени правилата на чл. 142, ал. 2 от ГПК. По този начин бил нарушен състезателният процес, предвиден в чл. 8 от ГПК.

Излага съображения за съществени процесуални нарушения – чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, като счита, че неправилно е приложен законът, като според него не ставало въпрос за предявен частичен иск. Процесната заповед за изпълнение не била относно частично вземане. Оспорва възможността за начисляване на наказателни лихви след издаване на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК относно част от вземанията, основани на процесния договор.

Подчертава, че в деня на окончателното плащане на претендираните със заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК суми, 21.03.2019 г., главница и лихви за забава, с многоредово банково бордеро № 4827586, с основание писмо за предсрочна изискуемост от 19.02.2018 г. банката за първи път е доначислила 36 747,85 евро, лихва за просрочие, а също и 11 118,75 евро, непогасена възнаградителна лихва за периода от 31.08.2018 г. до 21.03.2019 г.

Излага съображения за наличие на противоречие за датата на предсрочна изискуемост от 22.03.2019 г. Банката била уведомила ищеца, че е начислила „допълнителни наказателни лихви“, на основание обявена предсрочна изискуемост от 19.04.2018 г., като според счетоводството предсрочната изискуемост била от 19.02.2018 г., съгласно приетата по делото експертиза, което не било посочено в заповедта.

Посочено е, че не са обсъдени доводите на касатора в качеството му на въззивник-ищец като неправилно, без да има основание за това двете инстанции са приели, че заповедта е издадена за част от вземане, като не било обсъдено възражението, че не е преклудирано правото му да възрази срещу вземанията, доначислени от банката.

Не било обсъдено и възражението за предсрочна изискуемост. Излага подробни съображения за липса на предсрочна изискуемост на кредита. Не бил обсъден и доводът за нищожност на клаузата на чл. 14 от сключения договор. Излага съображения, че съдът служебно следвало да извърши проверка за нищожността на договора, на основание чл. 26 от ЗЗД, с оглед разясненията в Тълкувателно решение 1/27.04.2020 г. по т.д. 1/20 г. на ОСГТК на ВКС. Следвало да се извърши преценка и за наличието на свръхобезпеченост на кредита, предвид наличието на залози по реда на ЗДФО върху вземания върху банкови сметки, както на кредитополучателя, така и на солидарно отговорните длъжници. Моли да се отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Счита, че спорът по делото се свежда до това, че не е била спорна датата 27.02.2019 г., от която се претендира законната лихва до окончателното плащане. Сумите били изцяло платени на 21.03.2019 г., след издадени удостоверения от банката от 11.03 и от 19.03.2019 г. Това било установено по подадена от дружеството молба от 10.04.2019 г., в която било посочено, че поради пълно погасяване на задължението, дружеството оттегля възражението си по чл. 415 от ГПК срещу издадената от съда заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК.

На 21.03.2019 г. били платени всички суми. Банката била отнесла към погасяване изцяло 203 655, 00 евро текуща главница плюс 4 вноски за главница. Банката неправилно била начислила 36 747,85 евро лихва за просрочие и 11 118,75 евро възнаградителна лихва от 31.08.2018 г. до 21.03.2019 г. Едва с уведомление от 22.3.2019 г. е посочил, че са допълнителни наказателни лихви. Тази претенция не била част от заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК.

Оспорва, че е налице договор, който е основание на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК, предвид разликата в цифрите на действителния договор и посочения в заповедта. Моли да се отмени решението и вместо него да се уважи предявеният от него иск, както и да му се присъдят разноски.

Касационният жалбоподател Н. А. А., трето лице помагач, чрез адвокат Д. Д. обжалва също решение № 401 от 13.06.2022 г. по в.т.д. 1097/21 г., САС, с което е потвърдено решение № 260281 от 17.02.2021 г. по т.д. 643/20 г., СГС за отхвърляне на предявения от „Деведжи 2005“ ООД иск за възстановяване на недължимо платена от „Интернешънъл Асет банк“ АД сума за разликата над 733,70 евро до 15 000 евро, частичен иск за вземане в общ размер 49 512,99 евро.

Позовава се на нарушено право на участие в процеса, с което съдът бил допуснал съществено процесуално нарушение.

Оспорва изводите, че при влязла в сила заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК не могат да се оспорват вече изводите на съда по отношение на правопораждащите факти. Допълнително начислените наказателни лихви, след издаване на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК не били част от вземането. Ако се приемела тезата на САС, че вземането на банката в заповедта е частично, по силата на ТР 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, следвало да се приеме, че за нея се преклудира правото да претендира по-голямо вземане при така установената нещо като сила на пресъдено нещо.

Освен това той не бил получил уведомление за отправяне на изявление за обявяване на кредита изцяло за предсрочно изискуем. Неправилно било посочено, че предсрочната изискуемост е от 19.04.2018 г.

Съдът не бил се произнесъл по нищожност на договорна клауза. Налице била свръхобезпеченост на кредита. Добавянето и на лихва от 15 % представлявало свръхобезпеченост и било средство за неоснователно обогатяване на банката. Моли да се отмени решението и искът да бъде уважен.

Ответникът „Интернешънъл Асет банк“ АД оспорва касационните жалби. Подчертава, че заповедта за изпълнение е влязла в законна сила. Счита, че правилно САС е възприел разясненията в Тълкувателно решение 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и е приел преклузия на всички възражения. Моли да се остави в сила решението. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК по поставения правен въпрос: Относно правомощията на въззивния съд да обсъди всички релевирани от страните възражения, като обсъди събраните по делото доказателства.

Съгласно задължителната и трайна практика на ВКС, както следва: Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство, въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, когато страните спорят относно конкретни факти и доказателства и пред въззивната инстанция, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и изложените в отговора на въззивната жалба съображения всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Настоящият съдебен състав споделя изцяло отговора на поставения правен въпрос.

Пред въззивния съд е обжалвано решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за разликата над 733.70 евро до 15 000 евро, (частичен иск от вземане в размер на 41 885 евро), ведно със законната лихва, считано от 01.04.2020 г. до окончателното издължаване на сумата.

Въззивният съд обосновано е приел, че между „Интернешънъл асет банк“ АД, като кредитодател и „Деведжи 2005“ ЕООД като кредитополучател и обезпечител, „Мусан Д“ ООД, Н. А. А. и Е. А. А. (последните трима като солидарни длъжници и обезпечители), е бил сключен договор за инвестиционен кредит № ДК123-497002377-073/19.07.2016 г. за сумата 495 000 евро, като целта на кредита е била изграждане на нов производствен цех за тестени изделия и закупуване, монтаж и внедряване на рециклирана производствена линия за тестени изделия . Крайният срок на погасяване е бил 30.04.2023 г. на вноски, съгласно погасителен план. На 16.08.2017 г. страните по договора за кредит и „Устра Еко Тур“ ЕООД и ЕТ „ Еко тур-Р. М.“ в качеството си на ипотекарни длъжници са сключили Анекс № 1 , с който са предоговорили част от клаузите по договора и „Устра Еко Тур“ ЕООД и ЕТ „ Еко Тур- Р. М.“ са приели да обезпечат кредитния дълг чрез учредяване на договорна ипотека върху свое имущество. Към анекса е представен нов погасителен план от 31.08.2017 г.

Прието е, че са получени запорни съобщения от 06.03.2018 г, 13.12.2016 г. и 11.04.2017 г., за наложени в полза на НАП запори върху банкови сметки на „Мусан Д“ ООД като обезпечение във връзка с публични задължения на дружеството. Установено е, че „Деведжи 2005“ ООД, „Мусан Д“ ООД, Е. А. А. и Н. А. А. са свързани лица. Установено е, че между банката и „Мусан Д“ ООД (солидарно задължено лице по процесния договор) е бил сключен договор за инвестиционен кредит № ДК 91-022076/29.12.2015 г., Анекс 1 от 10.02.20216 г, Анекс 2 /30.11.2016 г, Анекс3 от 18.0.2017 г. Установено е, че този кредит е обявен за предсрочно изискуем.

Въззивният съд е обобщил, че след като издадената заповед 51 от 28.02.2019 г. по ч.гр.д. 106/19 г. по описа на РС-Момчилград, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК за главница, дължима на основание предсрочна изискуемост на задължението за връщане на получената в кредит сума е влязла в законна сила, след оттегляне на подадените възражения от длъжниците, то следва да се приеме, че между страните е установено наличието на сключен договор и наличие на вземане в посочения размер, както и установяване на факта за наличие на обективните и субективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Прието е, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, на основание чл.26, ал.1, т. 5, т. 8 и ал. 2 от договора. Посочено е, че към 05.04.2018 г. вземанията са главница в размер на 455 035 евро, лихви в размер на 2 861.76 евро и такси в размер на 2 743.85 евро. Уведомлението за предсрочна изискуемост е връчено на Н. А. на 19.04.2018 г. като представител на „Мусан Д“ ООД. Тези изводи следва да се споделят. Макар пестеливо и схематично, въззивният съд е приел, че са наложени запорни съобщения по сметки на солидарно задължено лице по процесния договор за банков кредит, „Мусан Д“ ООД, като този факт е обвързан от предвидената в договора последица – възможността банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Това основание е обективно съществуващо и установено, като е установено и получаването на уведомление от кредитополучателя.

С писмо 06.03.2019 г. „Деведжи-2005“ ООД бил поискал от „Интернешънъл Асет Банк“ АД информация за актуалния размер за кредитния дълг по сключения между тях договор за инвестиционен кредит. В отговор е издадено от банката на длъжника удостоверение изх.№ 084/11.03.2019год. от директора на „Интернешънъл Асет Банк“ клон Галакси, съгласно което остатъчният дълг по кредита към 11.03.2019 г. е посочен в размер на 428 4578 евро, от които: 403 655евро-главница, 12 270.224 евро-лихви, 4 036.55 евро такси и 8 489.99 евро съдебни разноски. В последващо удостоверение изх.№ 043/19.03.2019год. остатъчният дълг по кредита към 18.03.2019 г. е посочен в общ размер от 429 821.83 евро, от които : 403 655 евро главница, 13 640.29евро-лихви, 4 036.55 евро такси и 8 489.99 евро-съдебни разноски. Въззивният съд е приел, че възраженията на длъжниците –ищец и трети лица-помагачи във връзка с предсрочна изискуемост на задълженията по процесния договор за кредит и обявяването й, както и за нищожността на клаузата на чл. 26, ал.1, т.5 и т.8 от договора са преклудирани, след като не са направени в рамките на заповедното производство. Прието е, че липсва основание за пререшаемост на така установените между страните факти при разглеждане на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Въззивният съд е възприел заключението на вещото лице, че за периода от сключване на договора за инвестиционен кредит до 02.04.2019 г. общото задължение по него за месечни вноски и такси е в размер на 219 537,46 евро, от които 135 385 евро, начислена главница по 30 броя месечни вноски, 60 037,30 евро, начислена възнаградителна лихва по 30 бр. месечни вноски за периода от 30.10.2016 г. до 31.03.2019 г. и 16 115,16 евро, начислени такси управление и такса ангажимент. Към 21.02.2019 г. за погасяване на задължението по договора били постъпили общо 160 423,85 евро, към 02.04.2019 г. – общо 581 755,69 евро, от които 421 331,84 евро на 21.03.2019 г. , към 03.04.2019 г. били постъпили общо 623 015,67 евро, като към горните две суми на 02.04.2019 г. били постъпили 41 259,98 евро, като част общо постъпилата сума от 41 885 евро. Прието е, че всички суми, които са внесени са послужили за погасяване на задълженията по договора, като е установено, че е погасена и лихва за забава (наказателна надбавка) в размер на 49 512,29 евро.

От представено извлечение за движение по разплащателна сметка с титуляр „Деведжи 2005“ ООД е установено извършване на 21.03.2019 г. на валутен превод в полза на банката по процесния договор за инвестиционен превод в размер на 421 371.69 евро. Установено е, че задълженията на кредитополучателя и солидарните длъжници към момента на обявяване на кредита за предсрочна изискуемост е прието, че възлизат на 433 292,68 евро, непогасена главница, 24 928,78 евро – непогасена лихва за забава, начислена върху главница и 7 973,32 лв., разноски в заповедното производство. Прието е, че е установено между страните , че плащането на сумата от 421 333,84 евро надвишава със 733,70 евро съществуващите задължения и поради това подлежи на връщане. Установено е , че предсрочната изискуемост е настъпила на 19.04.2018 г.

Въззивният съд е приел, че с оглед уговорката в чл. 14 от договора, при обявената предсрочна изискуемост на 19.04.2018 г., страните са съгласили за заплащане на наказателна надбавка. Лаконично е посочено, че посоченият от първоинстнационния съд подход съответства на Тълкувателно решение 3/2017 г. от 272.03.2019 г. по т.д. 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В случая въззивният съд не е разгледал своевременно въведените възражения от ответника-длъжник и третото лице помагач-солидарно отговорен длъжник - относно липса на дължимост на наказателна надбавка в хипотезата при предсрочна изискуемост на кредита съгласно чл. 26, ал. 1, т. 5 от договора, както и в случай, че бъде отхвърлено това възражение, възражение за нищожност на клаузата на чл. 14 от договора поради противоречието й с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Настоящият съдебен състав констатира, че в чл. 14 от договора за банков кредит № ДК-123-497002377-073/19.07.2016 г., страните са се съгласили, че при обявяване на кредита за предсрочно изискуем се начислява върху непогасената част от главницата, считано от съответната дата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, наказателна надбавка, равна на определения в чл. 12 от договора лихвен процент, увеличен с 10 процентни пункта. В чл. 12 е уговорено, че размерът на дължимата годишна лихва върху главницата по ползвания кредит е в размер на ГЛП, формиран като сбор от 6 месечния EURIBOR, по среднопретеглена дневна стойност на месеца, предхождащ месеца на олихвяването, плюс договорна надбавка в размер на 7 процентни пункта, но не по-малко от 7,5 %. Кредитополучателят и солидарните длъжници са дали съгласие за изменение на лихвения процент, при промяна в икономическите условия.

Във въззивната жалба, жалбоподателят „Деведжи 2005“ ООД е поддържал, че заповед № 51 /28.02.2019 г по ч.гр.д. 106/19 г, за принудително изпълнение на парично задължение, е издадена на основание Договор № ДК 123-497002477-073/19.07.2016 г., който не съвпада с номера на действително сключения между страните договор № ДК 123-[ЕГН]-073/19.07.2016 г. Следва да се посочи, че в настоящия случай вече е налице влязло в сила решение, с което е прието, че на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, банката дължи на ищеца посочената сума от 733,70 евро, недължимо платена, приемайки че основанието на издадената заповед е сключеният между страните договор, индивидуализиран не само с номер, но и с предмет на договора, определен обективно и субективно. Поради това не може да се направи друг извод относно това, че посочената заповед е издадена за заплащане на задължение, представляващо част от предсрочно изискуема главница, по така сключения между страните договор № ДК-123497002377-073/19.07.2016 г. Въззивният съд е приел, че след издаване на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК, са преклудирани всички възражения на длъжника, включително възраженията за нищожност на отделни клаузи от договора, както и възражението за това кога е настъпила предсрочната изискуемост по процесния договор за кредит. Действително налице е заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК, съгласно която е издадено разпореждане за незабавно изпълнение за издаване на изпълнителен лист на банката срещу длъжника „Деведжи 2005“ ООД, както и солидарно задължените лица „Мусан Д“ ООД, Н. А. А. и Е. А. А. да заплатят солидарно на „Интернешънъл асет банк“ АД сумата от 200 000 евро, законна лихва върху сумата от 27.02.2019 г. до окончателното изплащане, разноски от 7 823,32 лв, внесена държавна такса и 150 лв., юрисконсултско възнаграждение. Заповедта не обхваща вземането изцяло, същата е издадена за частичен размер на индивидуализираните вземания. В самата заповед е посочено, че основанието на вземането е посоченият договор за банков кредит, извлечение от счетоводните книги по банкова сметка по предсрочно изискуем кредит на „Деведжи 2005“ ООД. Въззивният съд правилно е приел, че заповедта е влязла в законна сила, като подадените на основание чл. 414 от ГПК възражения от длъжниците, са оттеглени, на основание чл. 416, ал. 1 от ГПК.

В отклонение на закона, с оглед разрешението на посочения правен въпрос по настоящето дело, въззивният съд не е обсъдил довода, направен и от ищеца, и от третото лице помагач, че няма основание да се приеме, че заповедта е издадена само за част от вземането и не са налице основания да се приеме, че разглеждането на възраженията е преклудирано. От доказателствата по делото - сключеният договор между страните, издадената заповед за изпълнение и изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, следва да се приеме, че вземането за главница към момента на издаване на заповедта, основано на процесния договор, към 19.04.2018 г. главницата е 433 292,68 евро, представляваща предсрочно изискуема главница. Съгласно издадената заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК, е признато изпълнението за предсрочно изискуема главница по договора за кредит в размер на 200 000 евро. Няма пречка да се издаде заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК само за част от вземането на банката или за част от вземанията. Така е сторено и в случая. Липсата на указание, че е част от цяло вземане, не означава, че не следва да се зачетат установените със заповедта факти между страните. Заповедта е влязла в законна сила, на основание чл. 416, ал. 1 от ГПК, след оттегляне на възраженията на длъжниците срещу нея. Влязлата в сила заповед създава безспорност по отношение правото на кредитора да проведе принудително изпълнение за вземането си, легитимирайки се с нея и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Заповедта установява дължимостта на сумата в отношенията между страните, както и правопораждащите дължимостта факти. В случая установява наличието на сключен договор между страните, провел правно действие и настъпилата обективно предсрочна изискуемост, обявена на длъжника. Обобщеният извод от въззивния съд в този смисъл е правилен. С издаването и влизането в сила на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК № 51 от 28.02.2019 г. на РС – Момчилград между страните е установено, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Уведомлението от банката до кредитополучателя „Деведжи 2005“ ЕООД съдържа основанията за обявяване на предсрочна изискуемост, предвидено в договора за кредит – чл. 26, ал. 1, т. 5, 8 и ал. 2. Именно тези основания следва да се приеме, че са били установени между страните с влизане в сила на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК. Следва да се подчертае, че заповедта е издадена само за главница, в размер на 200 000 евро, като към момента на издаването й е налице и неустановено по съдебен ред вземане за главница за разликата над 200 000 евро, като видно от данните по делото, длъжникът доброволно е погасил главницата.

Следва изцяло да се споделят доводите във въззивното решение, че при издадена заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК относно главницата изцяло, следва да се приеме, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем поради предвидените в чл. 26, ал. 1, т. 5 от договора – „върху сметките на кредитополучателя и/или солидарните длъжници бъдат наложени запор и/или започнат действия по принудително изпълнение от страна на трето лице или бъдат предприети и/или наложени други обезпечителни или изпълнителни мерки върху имуществото на кредитополучателя и/или солидарните длъжници, или имуществото на третото лице, дало своя вещ или право на обезпечение на дълга по настоящия договор.“ В уведомлението е посочено още, че са налице хипотезите и на т. 8 и ал. 2 , чл. 26 от договора – наличие на задължение към банката на солидарно задължено лице или свързано с кредитополучателя лице.

С оглед възражението, че липсва основание за начисляване на наказателна надбавка като сбор от уговорената възнаградителна лихва в чл. 12 от договора, увеличен с 10 процентни пункта, така както е регламентирано в чл. 14 от договора, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е пропуснал да изложи съображения и формираният извод за наличие на основание за начисляването й не се свързва с изложените възражения от страните. Въззивният съд е следвало да съобрази, че на основание чл. 236, ал. 2 от ГПК, с оглед отговора на поставения правен въпрос, дължи да изложи мотиви по направените възражения.

С оглед предмета на заповедното производство по описаната заповед за изпълнение на парично задължение само относно част от предсрочно изискуемата главница, длъжникът и солидарно задължените лица, не са имали правна възможност да оспорят наличието на задължение за заплащане на начислените наказателна надбавка, съгласно чл. 12 от договора.

При въведеното оспорване на отнасяне на уговорката в чл. 14 от договора, уреждаща начисляването на наказателна надбавка и към случаите на обявена предсрочна изискуемост в хипотезите не поради просрочие на задълженията, на основание чл. 20 от ЗЗД следва да се извърши тълкуване на договора. Съгласно предвиденото от законодателя в тази норма, отделните уговорки в договора следва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, при съобразяване на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В този смисъл е трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, съгласно която на тълкуване подлежи неясна или двусмислена договорна клауза и такава, по която има спор между страните, като съдът при тази си дейност е длъжен да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. При издирване на действителната обща воля на страните отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

В конкретния случай, след като в чл. 26 от договора са изложени хипотезите, при които банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем, клаузата на чл. 14 следва да се тълкува във връзка с чл. 26 от договора. От систематичното място на разпоредбата на чл. 14 също е видно, че с нея се цели да се уредят последиците от предсрочната изискуемост, при която настъпва изискуемост на непадежираната до този момент главница по договора, независимо от основанието за обявяване на предсрочната изискуемост. Трябва да се съобрази и факта, че в договора единствено в чл. 14 се уреждат последици от обявяването на предсрочната изискуемост на кредита - възникване на задължение за заплащане на наказателна надбавка за неизпълнение на задължението, поради което под „всички произтичащи от това (от обявяването на предсрочната изискуемост) последици“ по смисъла на чл. 26, следва да се имат предвид и тези основания за предсрочна изискуемост, предвидени в чл. 26 от договора, включително и процесната – когато спрямо солидарен длъжник е наложен запор върху банковите сметки, чл. 26, ал. 1, т. 5 от договора.

Въззивният съд безкритично е възприел изводите на първоинстанционния съд, преценявайки ги относно тяхната правилност, като не е съобразил предвидените задължения относно разрешаване на правния спор, при спазване изискванията на чл. 269 от ГПК. Първоинстанционният съд е приел, че е неоснователен доводът на ищеца, че при предсрочна изискуемост се дължи единствено законната лихва, който извод е споделен от въззивния съд. Вземанията на банката за възнаградителна лихва и за мораторна неустойка произтичат от различни основания – възнаградителната лихва се дължи за ползване на отпуснатата в кредит сума, за срока на предоставеното ползване, а мораторната неустойка - за репариране на вредите от забавата, без да е необходимо те да бъдат доказвани. В хипотезата на чл.14 от договора не се предвижда дължимост на възнаградителна лихва след обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, в тази клауза се уреждат последиците от забавата на изпълнението на задължението за погасяване на кредита и за осигуряване платежоспособността на кредитополучателя. Нормата е относима и към обявяване на предсрочна изискуемост не само поради неизпълнение на паричните задължения за заплащане в срок, относима е и за всички хипотези на предсрочна изискуемост, предвидени в чл. 26 от договора.

Размерът на възнаградителната лихва в чл.12 е посочен единствено като база, върху която се определя размера на мораторната неустойка, като това не променя характера на вземането. Не е налице законова забрана за уговаряне на неустойка за забава, дължима при предсрочна изискуемост на кредита, като на основание чл. 9 ЗЗД следва да се признае правото на страните да уредят последиците от неизпълнението на задълженията. Не е налице законова забрана страните да уредят последиците от неизпълнение на задълженията и при обявяване на предсрочна изискуемост на целия кредит.

Предвид този извод следва да се извърши преценка, дали така направената уговорка за заплащане на наказателна надбавка, имаща характера на неустойка, противоречи на добрите нрави (с оглед изрично въведеното от страните възражение). Тази преценка следва да се съобрази с тълкуването на чл. 92 от ЗЗД, така както е разяснено в т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК но ВКС. Размерът на наказателната надбавка, определен в чл. 14 от договора, се определя като към определения в чл. 12 лихвен процент на възнаградителната лихва се добавят 10 процентни пункта. Възнаградителната лихва, определена в чл. 12 от договора, е равна на 6-месечният EURIBOR плюс договорна надбавка от 7 процентни пункта, но не по-малко от 7,5 %, т.е. не по-малко от 17,5 % наказателна надбавка, дължима върху главницата при обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. С Анекс 1 клаузата на чл. 12 е изменена, като е намалена възнаградителната лихва до не по-малко от 6,5 %. Промяната на лихвения процент и възможността банката при промяна в икономическите условия да променя същия, е ирелевантна за преценка на действителността на уговореното заплащане на наказателна надбавка съгласно чл. 14 от договора, предвид търговския характер на сключения договор. Размерът на наказателната надбавка е определен точно към момента на сключване на договора. Съгласно разясненията в посоченото тълкувателно решение, преценката за нищожност на неустойката, в случая наречена наказателна надбавка, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, при съобразяване на конкретните факти и на посочените в тълкувателния акт примерни критерии. В конкретния случай, настоящият състав на ВКС като взе предвид, че неустойката обезпечава вредите от забавата на изпълнението на парично вземане (главницата по договор за инвестиционен кредит), налице са и други обезпечения по договора (залози по ЗДФО и ЗОЗ, и ипотека върху недвижим имот), обусловени от размера на кредита от 495 000 евро, като размера на неустойката e 17,50 % на годишна база или 0,047 % на ден, намира, че не е определена в отклонение извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Наличието на други обезпечения, конкретно изброени от страните, не дават основание да се формира извод, че е налице свръхобезпеченост на кредита, поради различната функция на предвидените от страните последици от неизпълнение. Обезщетителната функция на дължимата наказателна надбавка цели да репарира вредите за времето на неизпълнение на паричното задължение, докато наличието на обезпечения целят да осигурят събираемостта на паричните вземания, основани на договора за кредит. Поради това крайният извод на въззивния съд за дължимост на наказателната надбавка е правилен.

Установено е от заключението на вещото лице, че към датата на плащането 21.03.2019 г. са съществували задължения, на основание договора и обявената предсрочна изискуемост както следва: главница 433 292,68 евро, 24 928,78 евро – неустойка за забава, както и разноски, 7 973,32 лв. Извършеното плащане на сумата от 421 331,84 евро, не е било достатъчно да погаси всички задължения. Останали са непогасени към 2.04.2019 г. 36 691,91 евро - главница , неустойка от 382,70 евро, разноски 7 973,32 лв. С постъпилото плащане от 41 885 евро се погасяват всички задължения и остава недължима сумата от 733,70 евро.

Налице е основание изплатената сума, без сумата от 733,70 евро, отнесена към погасяване на задълженията за заплащане на наказателна надбавка, да се задържи от банката и не подлежи на връщане, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Обстоятелството, че в първоначално издаденото удостоверение от банката, не е посочено задължението за заплащане на неустойка (наказателна надбавка), не изключва неговата дължимост.

По изложените съображения, следва да се приеме, че не е налице първоначална липса на основание, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, на претендираната сума, като ответникът е установил основанието за получаване на плащането й.

Поради съвпадане на крайните изводи на настоящия съдебен състав с извода на въззивния съд, решението на Апелативен съд – София следва да се остави в сила.

Изложените оплаквания в касационната жалба относно нарушено право на участие в процеса, поради неотлагане на открито съдебно заседание, не са основателни. Страната е имала възможност да организира защитата си и липсва основание да се приеме, че неотлагане на делото не й е дало възможност да посочи всички релевантни факти и да ангажира доказателства за тях.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК на банката следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за представителство пред настоящата инстанция в размер на 200 евро.

Така мотивиран ВКС

Р Е Ш И

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 401 от 13.06.2022 г. по в.т.д. 1097/21 г., САС в обжалваната част, с която е потвърдено решение № 260281/17.02.2021 г. по т.д. 643/20 г., по описа на СГС, 6 състав, с което е отхвърлен предявеният от „Деведжи 2005“ ЕООД иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, срещу „Интернешънъл Асет банк“ АД за връщане на сумата за разликата над 733,70 евро до 15 000 евро, недължимо платена сума от 41 885 евро, представляваща начислена наказателна надбавка, на основание чл. 14 от договор за период от предсрочната изискуемост до изпълнение на задължението.
ОСЪЖДА „ДЕВЕДЖИ 2005“ ООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на „Интернешънъл асет банк“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата от 200 евро, представляваща юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред ВКС.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: