Обезсилване на съдебно решение при нередовна искова молба за земеделски земи

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 462

гр. София, 17.07.2025 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на десети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр. дело № 4631/2023 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ищците в производството П. И. Б. и Т. И. А., чрез пълномощника им адвокат В. К. от АК – В. Т., срещу въззивно решение № 320/03.07.2023 г. по в. гр. д. № 102/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново. С него е отменено изцяло решението от 13.12.2022 г. по гр. дело № 740/2021 г. на Павликенски районен съд, вместо което е постановено ново, с което е отхвърлен предявения от П. И. Б. и Т. И. А., против Х. Г. Х. и З. В. П., иск, с който на основание чл. 108 и чл. 77, предл. второ от Закона за собствеността във връзка с чл. 5 от Закона за наследството и чл. 10 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, претендират да се признае спрямо ответниците, че са собственици и да им се присъди владението на нива от 30,585 дка с идентификатор ***, ливада от 4,7 дка, № ***, нива от 11,326 дка № ***, нива от 10,531 дка № *** и изоставени трайни насаждения от 1,3 дка № ***, всички в землището на [населено място], Павликенско, като неоснователни; осъдена е П. И. Б. да заплати на Х. Г. Х. сумата от 726,30 лв., разноски за две инстанции, на основание чл. 78, ал.3 ГПК; осъдена е Т. И. А. да заплати на З. В. П. сумата от 726,30 лв., разноски за две инстанции, на основание чл. 78, ал.3 ГПК.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се и разноски.

Ответникът по касационната жалба Х. Г. Х., чрез пълномощника си адв. Н. М. от АК – В. Т., оспорва жалбата с писмен отговор. Претендира разноски.

Другият ответник З. В. П. не е взел становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С определението по чл. 288 ГПК № 5501 от 27.11.2024 г. по настоящото дело, касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради вероятността въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба с оглед изложените с нея твърдения и формулиран петитум, съответно и за преценка спазването на чл.6 ГПК от съда с оглед постановения диспозитив на съдебния акт и формулирания петитум на исковата молба от ищците.

Производството по делото е образувано по предявени от П. Б. и Т. А. искове така: срещу Х. Г. Х. положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, и срещу З. В. П. – осъдителен иск за собственост по чл. 108 ЗС с предмет описани в исковата молба пет земеделски недвижими имота.

Въззивният съд е приел, че ищците П. Б. и Т. А. са твърдели, че на основание наследяване по закон от Т. К. М., починал през 1973 г., реституция по реда на ЗСПЗЗ и придобивна давност, текла в полза на баща им И. К., починал на 06.08.2017 г., от 1994 г. насетне притежават в собственост нива от 30,585 дка с идентификатор ***, ливада от 4,7 дка, № ***, нива от 11,326 дка № ***, нива от 10, 531 дка № *** и изоставени трайни насаждения от 1,3 дка № ***, всички в землището на [населено място], П.. Твърдят, че първият ответник – техен братовчед, е прехвърлил на втория 1/2 ид. ч. от имотите, а последният ги владее, поради което претендират да се признае правото им на собственост и да им се присъди владението върху имотите.

Ответникът Х. Х. е възразил, че имотите са наследствени от Т. К., и по наследяване от майка си З. Т. е придобил половината от тях и валидно ги е прехвърлил на втория ответник.

Ответникът З. П. е възразил, че предявеният иск е недопустим, тъй като спорът бил решен с влязло в сила решение по гр.д. № 148/2019 г. по описа на Павликенски районен съд. На основание сочените от първия ответник сделки е твърдял да притежава в собственост 1/2 ид. ч. от процесните имоти.

Въззивният съд, при обсъждане доводите на страните, най-напред е отхвърлил като неоснователен отвода за сила на пресъдено нещо. Посочил е, че е налице идентичност на страните, правото на собственост и обектите на собственост по гр. д. № 148/2019 г. по описа на Павликенски районен, но разликата е в основанието на исковете по двете дела. Според съда, разглежданият от него иск е основан на твърдение имотите да са владени в срока на придобивната давност по чл. 79 ЗС от бащата на ищците, а впоследствие и от самите ищци, докато искът по делото от 2019 г. е основан на наследяване и отказ от наследство по смисъла на чл. 52 във вр. с чл. 53 ЗН от страна на майката на ответника Х. Х., и не формира СПН по фактическия състав на придобивната давност. Поради това разликата в основанията на исковете изключва приложимостта на чл. 298, ал. 1 във вр. с чл. 299, ал. 1, предл. 1 ГПК

По същество съдът е посочил най-напред, че по делото е безспорно и се установява и от приложените реституционно решение на Общинската служба по земеделие, гр. Павликени от 24.10.1994 г. и удостоверения за наследници, че спорните имоти са реституирани по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Т. М., починал през 1973 г.; че негови наследници по закон са децата му И. К. (баща на ищците, починал на 06.08.2017 г.), и З. Т. (майка на ответника Х. Х., починала на 20.05.2011 г). Първият ответник е прехвърлил на втория идеални части от спорните имоти с приложените нотариални актове за дарение и продажба от 2018 г. Имотите са обработвани от бащата на ищците от 1994 г. до смъртта му през 2017 г. съгласно показанията на свидетелите Д. Х., Д. Д. и И. В..

Съдът е приел, че част от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС – превръщането на осъществяваната от И. К. фактическа власт върху земеделските земи във владение за себе си и позоваването на давността, е недоказана. Реституцията на имотите през 1994 г. е създала съсобственост между бащата на ищците, сестра му З. Т. и майка им П. М., починала през 1997 г. За да придобие по оригинерен път частите от имотите на сестра си и майка си, нужно е било И. К. да преобразува държането на идеалните им части във владение за себе си, като им заяви, че ще третира земите за свои или като извършва действия, несъвместими със сложилото се като последица от реституцията съпритежание. Ползването на земеделските имоти, дори реколтата от тях ползвателят да прибира за себе си, не е счетено за такова преобразуване. Съдът е разяснил, че намерението за промяна в основанието на осъществяваната фактическа власт във владение не се предполага от закона. Анализирайки показанията на свидетелите на ищците, съдебният състав е приел, че те установяват обичайно ползване на земите и са противоречиви. Преди всичко свидетелите изрично подчертават, че спор между И. К., от една страна, и сестра му З., респективно племенника му Х. Х., относно собствеността на имотите не е имало. Според съда ответникът Х. е считал, че владее чрез вуйчо си И. К. в годините назад, който извод прави съобразно позицията му по въпроса за собствеността при предявяване на иска, по който е образувано гр. дело № 148/2019 г. по описа на Павликенски районен съд – там ответникът изрично се позовава на наследяването от майка си, отричайки действието на отказа от наследството на дядо му Т. М. и претендирайки право на собственост. Свидетелката Д. Х. разказва, че през 2017 г. открила с изненада, че има и други собственици. Според разказаното ответникът Х. „направил договор за целите ниви“, а при това положение съдът е посочил, че ако на този ответник е противопоставено намерение за своене и това своене е доказано, неясно е защо той предприема собственически действия, като отдава имотите под аренда. Освен това съгласно изричните признания на ищците в исковата молба по гр. дело № 148/2019 г. по описа на Павликенски районен съд, към 2018 г. те не владеят спорната 1/2 идеална част от земите – в противен случай те не биха търсили ревандикирането й от втория ответник. За недоказано е прието и споразумението между преките наследници на Т. М. реституираните земи да останат за бащата на ищците. Отказът от наследство на майка и сестра са индиция, но не и доказателство в тази насока, защото законът не се интересува от причината, заради която едно лице се отказва от нечие наследство. В допълнение на изложеното, съдът е посочил, че дори да се приеме, че владението е било годно да породи собственост, фактът на позоваване на придобивната давност също не е доказан. Давността не се прилага служебно съгласно чл. 84 ЗС във вр. с чл. 120 ЗЗД и е неясно, ако И. К. е владеел частите на останалите съсобственици, а не ги е държал за тях, защо не се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка или по друг начин не е манифестирал, че иска да се ползва от последиците на оригинерното придобиване. Прието е, че вторият ответник владее имотите на правно основание - договори за дарение и продажба, което е противопоставимо на ищците, а последните могат да защитят правото си да ползват своята идеална част по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС. След като владението на ответника З. П. е на правно основание и не оспорва правата на ищците в съсобствеността, то ревандикационният иск не може да бъде уважен.

Въззивният съд, като е отменил обжалваното пред него първоинстанционно решение, е отхвърлил предявения от П. И. Б. и Т. И. А. срещу Х. Г. Х. и З. В. П. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено спрямо ответниците, че ищците са собственици на нива от 30,585 дка с идентификатор ***, ливада от 4,7 дка с идентификатор ***, нива от 11,326 дка с идентификатор ***, нива от 10,531 дка с идентификатор *** и изоставени трайни насаждения от 1,3 дка с идентификатор ***, всички в землището на [населено място], П., и за предаване на владението върху същите недвижими имоти.

Върховният касационен съд намира, че решението на въззивната инстанция се явява недопустимо като постановено по нередовна искова молба, което налага неговото обезсилване и връщане на делото на въззивния съд със задължителни указания за отстраняване на нередовността /т.4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г., гр.д.№ 1/01 г. на ОСГК на ВКС/. Също така въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск спрямо ответника Х. Г. Х. – спрямо него е бил предявен само установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, но не и осъдителен иск по чл. 108 ЗС. С това въззивният съд е нарушил диспозитивното начало в гражданския процес, нормативно уредено в чл. 6 ГПК.

Налице е противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба по отношение на предявените искове срещу двамата ответници по отношение обема права, за които ищците търсят защита с исковете, както и вътрешно противоречие в обстоятелствената част на същата – изложени са от една страна твърдения за придобиване по давност на процесните земеделски земи, а от друга - че за ищците е налице правен интерес да установят, че ответникът З. П. не е придобил 1/ 2 ид.ч. от процесните имоти от своя продавач и дарител, тъй като последният не е бил техен собственик. Липсват и фактическите им твърдения относно периода на упражняване на фактическата власт за соченото придобивно основание давностно владение. Ищците следва да уточнят твърденията си – придобиването на основание придобивна давност за 100% от собствеността на процесните земеделски земи ли се отнася, или за идеална част, като в последния случай следва да бъде посочен размерът на претендираната идеална част. Следва да бъде посочен и началният момент, от който е започнала да тече придобивната давност по отношение на процесните имоти, кога същата е изтекла, както и при кого първоначално е започнал да тече давностния срок.

С оглед гореизложеното, обжалваното въззивно решение е недопустимо и следва да се обезсили, като постановено по нередовна искова молба и по непредявен иск, като делото се върне на въззивния съд за предприемане на необходимите процесуални действия за отстраняване на констатираните нередовности на исковата молба.

По разноските за настоящето производство ще се произнесе въззивния съд при новото разглеждане съгласно чл.294, ал.2 ГПК.

Ето защо, настоящият състав на Второ отделение на Гражданската колегия на ВКС

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 320/03.07.2023 г. по в. гр. д. № 102/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново.

ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Велико Търново за ново разглеждане от друг въззивен състав съобразно изложеното в мотивите на настоящото решение.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: