Отговорност на работодателя при смърт при трудова злополука в дърводобива

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 106
гр. София, 25.02.2026 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , в публично заседание на двадесет и първи януари, през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ДАЦОВ

ИВАН СТОЙЧЕВ

при секретаря Г.Иванова и в присъствието на прокурор Е.Стоянова, като разгледа докладваното от съдия Дацов КНОХД №1119/2025 година и въз основа на закона и доказателствата по делото, взе предвид следното:

Касационното производство е инициирано по жалба от адв.А.А.-Т. - защитник на подсъдимия В. А. К., срещу Решение с рег.№79/20.02.2025 год. постановена по ВНОХД№419/2024 год. по описа на САС, НО-V състав.

Оплакванията в жалбата и допълнението към нея са за наличието на касационните основания визирани в чл.348, ал.1, т.1 и т.3 НПК (от наличните оплаквания може да се изведе и т.2). Моли се за отмяна на решението и връщане за ново разглеждане, да бъде признат подсъдимия за невинен или да се намали наказанието, тъй като е явно несправедливо.

В хода на делото по същество пред ВКС, адв.А.-Т. поддържа жалбата си, а в своя защита подсъдимият заявява, че е невинен.

Представителят на Върховна касационна прокуратура е на мнение, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Счита, че не са допуснати съществени процесуални нарушения, а наказанието не е явно несправедливо. Предлага да се остави решението в сила.

В последната си дума подсъдимият моли за оправдаване.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

С Присъда №5/31.01.2024 г., Окръжен съд – Благоевград, II наказателен състав по НОХД№47/2022 год. е признал подсъдимия В. А. К. за виновен в извършено престъпление по чл.123, ал.1 НК и на основание чл.54 НК го е осъдил на 1 година „лишаване от свобода“ при 3 години изпитателен срок.

С Решение с рег.№79/20.02.2025 год. САС, НО – V състав по ВНОХД№419/2024 год. е изменил обжалваната от подсъдимия и неговия защитник първоинстанционна присъда в частта относно наказанието, като на основание чл.55, ал.1, т.1 НК е намалил същото от 1 година на 6 месеца „лишаване от свобода“.

По отношение на наведените основания в касационната жалба:

В жалбата се твърди, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, което се състои в това, че е постановил крайния си съдебен акт, без да е изяснил фактическата и правната обстановка.

На първо място, ВКС намира за необходимо да внесе яснота относно обхвата на касационната проверка, предвид наведените в жалбата доводи за нарушения, допуснати едновременно от първоинстанционния ОС-Благоевград и въззивния – САС.

По отношение на процесуалната допустимост на оплакванията срещу акта на Окръжния съд:

Съгласно разпоредбата на чл.346 НПК, на касационно обжалване подлежат актовете на въззивната инстанция. Предмет на проверка в настоящото производство е единствено решението на Апелативния съд, с което е изменена присъдата на Окръжния съд.

Касационната инстанция не осъществява директен контрол върху акта на първоинстанционния съд. Доколкото в жалбата са релевирани оплаквания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 НПК(нарушения на закона и явна несправедливост на наказанието, макар и да се навеждат доводи и по т.2), визирайки дейността на първата инстанция, същите са извън предмета на касационния контрол. Следва отново да се напомни, че ролята на касационния съд е да провери как въззивният съд е изпълнил своята контролно-отменителна функция. Ако жалбоподателят твърди, че Окръжният съд е допуснал нарушения, негово право и задължение е било да ги предяви пред Апелативния съд.

Относно проверката на въззивното решение отново следва да се припомни, че ВКС проверява единствено дали Апелативният съд, в рамките на своята проверка, е констатирал или е пропуснал да констатира нарушенията на първата инстанция. Ако Апелативният съд е анализирал правилно доказателствената съвкупност и е отговорил на доводите на защитата, фактът, че е изменил в една част, а е потвърдил в останалата, не прави неговия акт порочен.

Наведените в жалбата оплаквания, че и двата съда са постановили актовете си върху неправилен анализ на доказателствата, са несъстоятелни в касационната фаза. В тази фаза се преценява единствено законността на крайния въззивен акт. Повторението на оплакванията срещу първата инстанция, без да се атакува конкретната логика на въззивния съд, прави жалбата в тази й част неоснователна.

Предвид гореизложеното, ВКС приема, че доводите, насочени срещу присъдата на Окръжния съд, не следва да бъдат разглеждани самостоятелно, а само през призмата на това дали Апелативният съд е приложил правилно закона, изменяйки този акт.

Настоящият състав намира за неоснователни доводите в касационната жалба, според които фактическата обстановка е останала неизяснена, а доказателствата са анализирани „едностранно“ и при наличие на неразрешени противоречия. По оплакването за неизяснена фактическа и правна обстановка доводът е неоснователен, тъй като въззивната инстанция е анализирала доказателствената съвкупност в нейната цялост, като е извела фактически изводи, които са логически последователни и лишени от вътрешно противоречие. Въззивният съд е изпълнил прецизно задължението си по чл.314 НПК за цялостна проверка на първоинстанционната присъда. Твърдението на жалбоподателя, че фактическата обстановка не е изяснена в достатъчна степен, се опровергава от съдържанието на мотивите към обжалваното решение. Апелативният съд е подложил на достатъчен анализ всички преки и косвени доказателства, като е изградил верига от факти, които по несъмнен начин сочат към авторството на деянието. Не е налице празнота в доказателствената съвкупност, която да препятства правилното прилагане на материалния закон.

По отношение на твърдението за „едностранчивост“ при събирането и анализа на доказателствата относно участието на подсъдимия в инкриминираното деяние. Твърденията, че доказателствата за авторството на деянието са събрани и ценени едностранно, не намира опора в материалите по делото. Принципът за разкриване на обективната истина изисква от съда да изследва както разобличаващите, така и оневиняващите обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е подложил на внимателна проверка всички доказателствени източници, включително и тези, на които се позовава защитата за обосноваване на тезата за неучастие на подсъдимия. Що се отнася до това, че има избирателен подход към доказателствата е нужно да се отбележи, че фактът, че съдът е приел за установено участието на подсъдимия въз основа на определена група доказателства, не означава, че е подходил едностранно. Едностранчивост би била налице, ако съдът бе игнорирал без мотиви доказателства, които директно изключват подсъдимия като извършител. Видно от решението на Апелативния съд обаче, защитната версия е била обсъдена и отхвърлена като несъответстваща на логическата последователност на събитията и на обективно установените факти (л.12,13 и 14 от решението). Обстоятелството, че съдът е кредитирал група доказателства, които пряко или косвено сочат към подсъдимия като извършител, и е отхвърлил тези, които го оневиняват, не съставлява процесуална „едностранчивост“, а е резултат от законово регламентираната дейност по оценка на доказателствата.

На следващо място, съдът е извършил критичен анализ при пълно спазване на изискванията на чл.107, ал.5 НПК. Преценката на съда, че доказателствата за участие в престъплението са по-убедителни и логически свързани от тези, сочещи обратното, е въпрос на вътрешно убеждение, което е надлежно мотивирано и поради това не подлежи на касационна корекция. Следователно, оплакването за „едностранност“ представлява по същество субективен прочит на доказателствата от страна на подсъдимия и неговия защитник, който не намира основание в обективния ход на наказателния процес.

Твърденията в жалбата, че липсват доказателства за „участие на подсъдимия“, представляват по същество искане за преоценка на фактическата обстановка – дейност, която е извън правомощията на касационния съд. ВКС намира, че фактите са установени по реда на НПК, а правните изводи на апелативния съд съответстват на обективно доказаното по делото поведение на подсъдимия.

Относно анализа за участието на подсъдимия въззивният съд е дал също ясен отговор на въпроса защо приема, че подсъдимият е автор на деянието. Оценката не е „превратна“, а се основава на взаимно допълване на събраните доказателствени материали. Когато защитната версия е логически опровергана от съвкупността от преки и косвени доказателства, съдът е длъжен да постанови осъдителна присъда. В случая съдът не е тълкувал доказателствата „неправилно“, а ги е оценил според тяхната действителна стойност и тежест.

Настоящият състав намира за неоснователен и още един довод на защитата, сочещ към неправилно приложение на материалния закон, вплетено във вече коментираните оплаквания за съществени процесуални нарушения. Основният аргумент на касатора – че съдебните инстанции са „абсолютизирали“ отговорността на работодателя, игнорирайки приноса на пострадалия и притежаваната от него правоспособност – не намира опора в закона и събраните доказателства.

Относно правоспособността на пострадалия и инструктажите:

Обстоятелството, че пострадалият е притежавал свидетелство за правоспособност и е преминал(според защитата) инструктаж, не освобождава работодателя и неговите длъжностни лица от задължението за постоянен контрол върху реалното изпълнение на правилата за безопасност. Формалното наличие на документи за квалификация не санира липсата на надзор на терен. Касационната инстанция счита, че правилно апелативният съд е приел, че правоспособността на работника не е индулгенция за работодателя, който е длъжен да организира работата така, че да изключи потенциалната опасност във въпросната зона и мерките за отстраняването им (чл.44 и чл.5.11 от Правилника от 1999 год.).

Относно съпричиняването и липсата на защитни средства(каска):

Доводът, че пострадалият е работил без каска и се е намирал в зоната на падане на дърветата в нарушение на правилата, не изключва наказателната отговорност на подсъдимия, а съставлява съпричиняване, което вече е отчетено при индивидуализацията на наказанието с изменението на присъдата. Следва да се има предвид, че наказателното право не познава „изключителна вина на пострадалия“, когато е налице предходно или съпътстващо нарушение от страна на субекта на престъплението по чл.123 НК. Липсата на каска не е „прекъсваща“ причинната връзка, тъй като самото допускане на работника до обекта в условията на неизяснен работен план и липса на непосредствено ръководство е първичното нарушение.

Относно заключението на тройната СТЕ:

ВКС намира за неоснователно, че съдът е игнорирал извода на експертите, според които инцидентът би настъпил и без нарушения от страна на работодателя. От една страна, експертното заключение в неговата „оценъчна“ част относно това дали едно нарушение е „пряко свързано със смъртта“ има характер на правен извод, който е от изключителната компетентност на съда.

От друга страна, тезата, че инцидентът е бил „неизбежен“ поради грешки на пострадалия, е юридически несъстоятелна. Ако подсъдимият бе изпълнил задълженията си по Наредба №РД-07-2 и Наредба №7, осигурявайки реален контрол, пострадалият изобщо не би следвало да се намира в опасната зона. Нарушението на работодателя е създало условията за настъпване на инцидента, което е достатъчно за наличие на причинна връзка.

Относно поведението на подсъдимия след инцидента:

Твърденията за обществената ангажираност на подсъдимия(общински съветник) и предоставената финансова помощ на семейството на пострадалия са обстоятелства, които касаят единствено смекчаването на наказателната отговорност, но не и нейното изключване. Морално-етичните качества на дееца и неговата помощ след деянието не заличават противоправността на поведението му преди настъпване на смъртта.

Не на последно място, настоящият състав намира, че подсъдимият в качеството си на лице, упражняващо занятие, свързано с повишена опасност(дърводобив), е типичен субект на престъплението по чл.123, ал.1 НК. Наказателната отговорност по този текст е обвързана с фактическото упражняване на дейността и нарушаването на правилата за нейната безопасна реализация, а не с наличието на писмен документ, удостоверяващ правоотношението. Съгласно константната практика на ВКС, наказателната отговорност на работодателя или лицето, организиращо дейността, не се изключва от отсъствието на сключен трудов или граждански договор. В наказателния процес е меродавно фактическото положение – че подсъдимият е наел пострадалия, разпоредил е работата и е приел нейните резултати. Без значение е дали наемането е станало чрез устна договорка, лично или чрез трето лице. Ангажиментът за осигуряване на безопасни условия на труд възниква от момента на фактическото допускане на лицето до работа на обекта. В подкрепа на този извод е и практиката на ВКС, където изрично се приема, че „качеството на субекта по чл.123 НК не зависи от формалното оформяне на трудовото правоотношение, а от реалното съществуване на такова и възлагането на дейността“. Касационната инстанция е имала възможност и да заяви, че запълването на бланкетната норма на чл.123 НК става чрез правилата за безопасност, които са задължителни за всеки, който организира работата, независимо от начина на наемане на работната сила и че субект по чл.123 НК е всеки, който по занятие извършва дейност, представляваща източник на повишена опасност, и е допуснал лица до нейното изпълнение без нужните предпазни мерки.

Следователно, възражението, че подсъдимият не носи отговорност поради липса на „трудова връзка“ в административния смисъл на понятието, противоречи на духа на закона и на установената съдебна практика. Лицето, което извлича икономическа полза от работата на други при повишен риск, е длъжно да гарантира техния живот и здраве, като неспазването на това задължение ангажира неговата лична наказателна отговорност.

Не е налице и нарушение на чл.348, ал.1, т.3 НПК. Апелативният съд е взел предвид всички смекчаващи отговорността обстоятелства и единственото отегчаващо такова. Съобразил е чл.36 НК и е приложил разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 НК. В този смисъл не са налице основания за намаляване на наказанието като следва да не се пренебрегва и фактът, че същото е определено към абсолютния минимум.

Що се отнася до установеното разминаване в имената на съдебния състав след депозирането на Определение от 17.12.2025 год. на пети състав на САС се констатира, че е спазена разпоредбата на чл.33, ал.7 НПК, а решението е било подписано с квалифицираните електронни подписи на участвалите при разглеждането му съдии.

Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице посочените в жалбата касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК и обжалваното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.

Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение с рег.№79 от 20.02.2025 година постановено по ВНОХД №419/2024 година по описа на САС, НО-V състав.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.