Определяне на справедливо обезщетение от Прокуратурата за незаконно обвинение

Текстът на акта

Ключови фрази

8
Р Е Ш Е Н И Е № 475/25.07.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в съдебно заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова и прокурора Олег Димитров, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1578 по описа за 2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. Д., чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 218 от 12.12.2023г., постановено по в. гр. д. № 427/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което и след частична отмяна на решение № 924 от 30.06.2023 г. по гр. д. № 345/23г. по описа на Окръжен съд - Пловдив е отхвърлен предявеният от С. С. Д. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, по ДП № 590/2013 г. по описа на 04 РУ при ОД на МВР Пловдив, за разликата над сумата от 5 000 лв. до уважения размер от 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 07.02.2020 г. до окончателното плащане. С въззивното решение е отменено решението на Окръжен съд-Пловдив и в частта за разноските, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на С. С. Д. на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ такси и разноски по съдебното производство за разликата над сумата от общо 466 лв. до пълния присъден размер от 2 660 лв.

Касационната жалба е подадена срещу въззивното решение в отхвърлителната му част за разликата над 5 000 лв. до 25 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.02.2020г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските. В жалбата се твърди, че съдът не е приложил правилно нормата на чл. 52 ЗЗД, като не е анализирал поотделно всички обстоятелства, които е счел за увреждащи – осъдителната присъда на първата инстанция, обстоятелството, че прокурорът по делото е пледирал за потвърждаването ѝ пред въззивната инстанция, продължителността на наказателното производство, както и броя, и продължителността на извършените с участието на ищцата процесуалния действия. Поддържа се възражение, че не е била направена правилна оценка на вида, продължителността и интензитета на претърпените от нея негативни емоции, свързани с наказателното преследване. Твърди се, че по делото е било доказано, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди в по-голям размер от обичайните, като се оспорва преценката на съда на свидетелските показания на съпруга ѝ, както и на представените писмени доказателства от болница в Република Турция за здравословното ѝ състояние.

С определение № 5610 от 03.12.2024 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 218 от 12.12.2023г., постановено по в. гр. д. № 427/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса, касаещ критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото, за да се извърши проверка дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на приетото в ППВС № 4/1968 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и с останалата цитираната практика на ВКС.

По повдигнатия въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че съгласно задължителната практика на ВС и ВКС - т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., и т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и съгласно основаната на тези задължителни указания и разяснения трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В съдебната практика на ВКС по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД в хипотезата на предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /напр. решение № 158/2012 г. по гр. д. № 708/2011 г. на IV г.о., решение № 186 от 21.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2017 г., III г.о., решение № 36 от 31.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2110/2021 г., III г.о. и др./ се сочи, че релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди са обстоятелствата, касаещи вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. В хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вкл. накърнен ли е принципът за разумен срок; интензивността на процесуалните действия спрямо подсъдимия – извършените с негово участие процесуални действия, участия в съдебно заседание; има ли постановен акт на съд, с който да е признат за виновен; наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, те ограничили ли са и по какъв начин правата му. В практика на ВКС изрично се приема и че при определяне размера на обезщетението, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. При определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да се вземат предвид и икономическата обстановка и стандарта на живот в страната, присъдените в аналогични случаи в съдебната практика обезщетения, както и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия.

По същество на касационната жалба:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предложение първо ЗОДОВ за репариране на неимуществени вреди, търпени от ищцата вследствие на повдигнато и поддържано от ответника Прокуратура на Република България обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, по ДП № 590/2013 г. по описа на 04 РУ при ОД на МВР Пловдив, по което ищцата е оправдана с влязла в сила на 24.02.2018 г. присъда по ВНОХД № 1943/2017 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив. Установил е, че ищцата е била привлечена като обвиняем с постановление от 27.03.2015 г., с което срещу нея е било повдигнато обвинение, а именно, че за времето 20 - 21.02.2007 г. в [населено място], в съучастие със съпруга си Г. Б. Д. като съизвършител, с цел да набави за себе си и за него имотна облага е възбудила и поддържала заблуждение у П. З. Т., че недвижими имоти, предмет на предварителен договор за покупко-продажба от 21.07.2007 г. - апартамент в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 13, ведно с прилежащите му помещения, и магазин № 10, находящ се в [населено място], в сградата на бившия ресторант „Веспрем“, няма да бъдат обременени от продавачите Г. и С. Д. с ипотека и че същите ще бъдат прехвърлени по нотариален ред на купувача В. П. Т. в срок от 18 месеца, като с това е причинена на последната имотна вреда в размер на 50 000 евро с левова равностойност 97 791,50 лв., като вредата е в особено големи размери - престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Посочил е, че със същото постановление на ищцата е била наложена мярка за неотклонение „подписка“, като е била извършена полицейска регистрация. Отбелязал е, че на 30.03.2016 г. бил внесен обвинителен акт, въз основа на който е било образувано н.о.х.д. № 1991/2016 г. по описа на РС-Пловдив, 8 н. с., а пострадалата В. Т. е предявила и граждански иск за сумата 50 000 евро. Посочил е, че с присъда № 125 от 12.04.2017 г. по н.о.х.д. № 1991/2016 г., ПРС, 8 н. с., ищцата С. С. Д. е призната за виновна, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК е осъдена на 1 г. лишаване от свобода с 3 г. изпитателен срок, както и да заплати солидарно със съпруга си Г. Б. Д. на гражданския ищец В. П. Т. сумата 97 791,50 лв. - имуществени вреди. С присъда № 16 от 08.02.2018 г. по в.н.о.х.д. № 1943/2017 г., по описа на ОС - Пловдив, е отменена присъда № 125 от 12.04.2017 г. по описа на РС - Пловдив, като ищцата С. Д. е призната за невиновна в извършване на посоченото по-горе престъпление и е оправдана изцяло от въззивната инстанция, като е отхвърлен и предявения от В. Т. граждански иск. По повод жалба на гражданския ищец, с решение № 142/10.09.2018 г. по н.д. № 429/2018 г., ВКС е потвърдил и е оставил в сила присъдата в гражданскоправната ѝ част. Въззивният съд е посочил, че тъй като гражданският ищец не е имал правен интерес от жалба срещу присъдата, в наказателноправната ѝ част, същата е влязла в сила относно оправдаването на ищцата след изтичане на 15-дневния срок за обжалване, а именно - на 26.02.2018г., която дата следва да се счита и за край на наказателното производство срещу ищцата.

Съдът е приел, че поради влязлата в сила оправдателна присъда е налице основание за присъждане на обезщетение за претърпените от ищцата вреди – негативни субективни преживявания от наличието на обвинение, поддържано пред съда. Изчислил е, че от привличането ѝ като обвиняема – на 27.03.2015 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 26.02.2018 г. са изминали 3 години. Допълнил е, че съгласно приетото в съдебната практика, в случая следва да се вземе предвид и че действията на наказателна репресия спрямо ищцата, макар и още не в качеството на обвиняем, са започнали по-рано, когато на 03.01.2014г., е била разпитана в качеството ѝ на свидетел по ДП № 590/2013г. по описа на 04 РУ при ОД на МВР Пловдив и когато са ѝ били взети образци от подписа за нуждите на досъдебното производство, поради което е обобщил, че началото на периода, през който същата е търпяла неимуществени вреди, датира още от началото на 2014 г., като общият период до оправдателната присъда е изчислил на около 4 г. Съдът, като е обсъдил показанията на свидетелите, наред с всички други данни по делото, е приел, че тези на св. Д., на основание чл. 172 ГПК с оглед възможната му заинтересованост в качеството му на съпруг на ищцата са силно пристрастни и заинтересовани по отношение на данните в тях за отражението на наказателното производство върху съпругата му. В заключение е приел, че ищцата е претърпяла обичайните стрес, неудобства и притеснения от воденото срещу нея наказателно производство и изхода от същото. За неоснователни е приел възраженията на Прокуратурата на РБ, че по делото изобщо не било доказано ищцата да е претърпяла неимуществени вреди в пряка причинно-следствена връзка с воденото срещу нея наказателно производство. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид следните конкретно установени обстоятелства: воденото наказателното преследване, което е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, като е посочил, че първоначално ищцата е била осъдена, независимо от последващата оправдателна присъда; продължителността на наказателното производство, като е приел, че същото е в границите на разумното с оглед извършените процесуалния действия; взетата спрямо ищцата мярка за процесуална принуда, която е най-леката. В заключение въззивният съд е определил, че предвид всички релевантни обстоятелства по делото, както и с оглед създадения от съдебната практика ориентир по аналогични казуси, обществено – икономическата обстановка в страната към момента на деликта, справедливото обезщетение в случая е в размер на 5 000 лв. Аргументирал се е, че по-висок размер на обезщетението не следва да бъде присъден, тъй като определеното от първата инстанция обезщетение в размер на 25 000 лв. не кореспондира с тежестта на обвинението, продължителността на производството, търпяната от ищцата принуда и претърпените от същата вреди, както и с принципа за справедливост.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените от страната касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/, обжалваното решение е частично неправилно.

Основателни са оплакванията на касатора-ищец, че въззивният съд е присъдил занижен размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Касационният състав намира, че обективно проявените обстоятелства, които имат за причина незаконното наказателно преследване, и налагат по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, са следните: 1) привличане и поддържане на обвинение срещу пострадалата на две съдебни инстанции, 2) тежестта на обвинението - за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 г. до 8 г., 3) броя и продължителността на извършените с участието на ищцата процесуалния действия в процесния период, 4) чистото съдебно минало - тоест ищцата преди не се е сблъсквала с подобно преживяване, което усилва чувството за несигурност в бъдещето, 5) силната тревога и шок от първоинстанционната осъдителна присъда, 6) обвинението, което е станало достояние не само на близки и познати, но и на работодателите на ищцата в Република Турция, където тя е работела като медицинска сестра.

Въззивният съд не е отчел значението на тези обективно проявени и установени по делото обстоятелства, които предполагат по-висок размер на дължимото се на ищцата обезщетение. Не е съобразил и установената интензивност на процесуалните действия по наказателното производство спрямо подсъдимата - техният брой и вид в досъдебна и съдебна фаза, които не са малобройни, и са изисквали пътуването на подсъдимата от Република Турция, което ѝ е създавало допълнително стрес и негативни преживявания с оглед проверките при преминаването на границата, в каквато насока са и свидетелските показания. Във връзка с ангажираните гласни доказателства следва да се посочи, че действително качеството на свидетеля Г. Д. като съпруг на ищцата предполага заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК. В постоянната практика на ВС и ВКС се приема, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. В тази връзка съдът намира, че именно в това му качество той е човекът, имащ преки наблюдения върху ищцата и емоционалното ѝ състояние през целия период на наказателното преследване. Показанията му относно шоковата реакция на съпругата му по отношение на осъдителната присъда и срама пред работодателя и съответно колегите ѝ на работното място се потвърждават и от показанията на втория свидетел, нямащ роднинска връзка с ищцата. Съдът намира, че С. Д. е претърпяла чувство на несигурност и страх от изхода на производството - наличието на подобни неблагоприятни изживявания са обичаен резултат при обвиняване в извършване на престъпление, но следва да се съобрази и обстоятелството, че ищцата няма подобен предишен опит, което е засилило това състояние. Съдът кредитира показанията и на двамата свидетели, включително на св. Г. Д. при условията на чл. 172 ГПК, относно проявите у ищцата на страх, несигурност, накърнено достойнство и срам, както и, че те са резултат на незаконното обвинение и последвалия наказателен процес. Съдът намира, че интензитет им е над обичайните, тъй като има постановена осъдителна присъда от първоинстанционния съд, което неминуемо подсилва негативните изживявания и споменатите по-горе чувства. Негативните усещания на пострадалата в емоционален и психологически план са я затруднили съществено - в личностен, социален и професионален аспект. Основателно е възражението на касатора, че въззивният съд не е взел предвид представената към исковата молба медицинска документация от турско лечебно заведение, която отговаря на правилото на чл. 185 ГПК и не е била оспорена от насрещната страна. Представеният документ също свидетелства за негативното отражението на наказателния процес върху психичното здраве на ищцата в съответствие със собствените ѝ твърдения и свидетелските показания.

След съвкупната преценка на всички обстоятелства, имащи отношение към прилагането на законовия критерий за справедливост – от една страна тежестта на обвинението, наказанието, което се предвижда, чистото съдебно минало, силната тревога и шок от първоинстанционната осъдителна присъда, обвинението, което е станало достояние не само на близки и познати, но и на работодателите на ищцата в Република Турция, а от друга страна всички онези обстоятелства, които налагат по-нисък размер на обезщетението - наложената най-лека мярка за неотклонение (подписка), която не се е отразила на свободата на придвижване на ищцата, нито на възможността ѝ да полага труд и да се прибира в Република Турция, продължителността на наказателното производство, която не надвишава значително разумния срок, /отчитайки, че същото е преминало през две съдебни инстанции/, обстоятелството, че при ищцата не са установени трайни негативни последици в здравословен план, както и трайно отражение върху психо-емоционалното й състояние - ищцата към момента, съгласно показанията на нейния съпруг, отново работи и се чувства по-добре, което сочи, че е преодоляла негативните последици, касационната инстанция намира, че справедливото обезщетение възлиза на 10 000 лв. Този размер на обезщетението съответства и на жизнения стандарт, и на конкретните икономически условия за живот в страната, и на възприетото в съдебната практика по сходни случаи.

Посоченото налага въззивното решение да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК като неправилно в отхвърлителната му част за разликата над сумата от 5 000 лв. до 10 000 лв., както и в частта за разноските, като Прокуратурата следва да бъде осъдена да заплати на ищцата допълнително 5000 лв. – до общия определен размер на обезщетението от 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.02.2020 г. до окончателното плащане, както и допълнително 9 лв. държавна такса за трите инстанции, както и допълнително 464 лв. адвокатски хонорар съобразно уважената част от иска. В останалата му обжалвана част, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, на основание чл. 293, ал. 1, във вр. с ал. 2 ГПК,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 218/12.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 427/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която искът на С. С. Д. против Прокуратура на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинените й неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.02.2020 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на С. С. Д. допълнително сумата от 5 000 лв. /или общо 10 000 лв. с присъденото от въззивния съд/, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие на повдигнато и поддържано от ответника Прокуратура на Република България обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, по ДП № 590/2013 г. по описа на 04 РУ при ОД на МВР Пловдив, по което ищцата е оправдана, ведно със законната лихва, считано от 07.02.2020 г., до окончателното изплащане, както и да заплати допълнително 9 лв. държавна такса за трите инстанции, както и допълнително 464 лв. адвокатски хонорар съобразно уважената част от иска.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 218/12.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 427/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в останалата му обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.